Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (17)

Глава 16

„Национално дружество по сарказъм: притрябвала ни е вашата подкрепа.“

Стикер върху броня на кола

Беше късно, когато се вмъкнах в болничната стая на Гарет. Той още спеше и аз реших да се почерпя с намиращото се на подноса му. Мен ме бяха приели със сътресение, а него — с три прострелни рани. Така че той печелеше. Този път.

— Какво правиш? — попита Гарет с дрезгав от изтощението и медикаментите глас.

— Ям ти сладоледа — отговорих с уста, пълна с ванилов сладолед.

— Защо ми ядеш сладоледа?

Той наистина задаваше много глупави въпроси.

— Защото вече си изядох моя.

Гарет се засмя, а после се сгърчи от болка. Беше останал в операционната цяла вечност, после го бяха сложили в реанимацията, но сега беше в собствена стая, защото въпреки сериозната загуба на кръв, раните му вече не бяха животозастрашаващи.

— Тук си, за да се напъхаш в панталоните ми ли?

— Не носиш панталони — напомних му аз. — Носиш момичешка нощница с вграден вентилатор на задника. — Моят тоалет беше подобен, но Куки ми беше донесла клин за отдолу.

Лекарят се съгласи неохотно да ме изпише, след като накара Чибо и Куки да обещаят, че ще се погрижат да не заспивам през следващите дванайсет часа. В момента ми подготвяше документите. Беше късно, но наистина нямаше причина да оставам в болницата, след като очевидно компютърът ми беше вкъщи и там също можех да стоя будна. Можех да си запълвам времето като гледам снимки на Рейес в сайтовете.

Оставих сладоледа и се мушнах в леглото до Гарет.

— Не си егоист по отношение на одеялото си, нали?

Чувствах близостта на Рейес. Усещах напрежението му, когато се пъхнах при Гарет. Ревнуваше ли? От Гарет? Бях тук, защото сме приятели. Точка по въпроса. Бях тук, за да го утеша и успокоя.

— Много ми е неудобно — изръмжа Гарет.

— Не ставай глупав. Самото ми присъствие вдъхва спокойствие.

— Не точно.

Вдигнах ръката му над главата и я придърпах върху рамото си.

— Ох.

— Хайде стига де — смъмрих го с гримаса.

— Бях прострелян в рамото, на което се облягаш.

— На болкоуспокоителни си — отговорих и го потупах грубо по главата. — Ще го понесеш.

— Здравият разум не ти е присъщ.

Оставих главата му на мира с шумна въздишка и се отдръпнах от него.

— Така по-добре ли е?

— Щеше да бъде, ако можех да погаля Опасност и Уил Робинсън.

Като пренебрегнах вълната от гняв, която пропука из стаята, подобно на статично електричество, аз прикрих момичетата отбранително.

— Със сигурност не можеш да го направиш — заявих и го потупах по ръката, към която беше прикачена система.

Гарет се засмя, а после се хвана от едната страна заради болката. След секунда за възстановяване той попита:

— Има ли други части от тялото ти, освен гърдите и яйчниците, които си имат имена?

Едва миналата седмица му бях представила Опасност, Уил Робинсън, „Озари ме“ и последен, но не на последно място, десния ми яйчник Скоти.

— Всъщност пръстите на краката ми бяха кръстени неотдавна след странна игра на бутилка и една „Маргарита“ в повече.

— Ще ни запознаеш ли?

Надигнах се и събух чорапите си, като разклатих леглото достатъчно, че да предизвикам леки стенания от страна на Гарет.

— Голямо мрънкало си — отбелязах и се облегнах назад до него, вдигайки стъпало. — Добре, започваме от малкото пръстче на левия крак. Това са Щастливко, Всезнайко, Мърморко, Чевръстко, Добродушко, Свенливко, Сънливко, Кралица Елизабет Трета, Светецът закрилник на секси дупетата и Пинки Флойд.

След кратък миг на размисъл той попита:

— Пинки Флойд?

— Като групата, но не съвсем.

— Добре. Имаш ли имена за пръстите на ръцете?

Обърнах се изумена към него. Тази физиономия много я умея.

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала.

— Какво? — попита той с почти обиден тон.

— Защо ми е да кръщавам пръстите на ръцете си?

Той ме погледна със замаян от лекарствата поглед.

— Това е твоят свят — каза, като леко заваляше съгласните и аз разбрах, че последната доза морфин започва да действа.

Наведох се и го целунах по бузата точно когато очите му се затвориха. Очаквах нов изблик на гняв от страна на Рейес, но осъзнах, че си е отишъл. Отсъствието му остави празнина в гърдите ми.

 

 

След цяла нощ, прекарана в болницата сред униформи и въпроси, най-сетне бях изписана по мое усмотрение. Тъй като не бях наясно какво значи мое усмотрение, не смятах, че би било редно по-късно да ме държат отговорна, ако нещо се объркаше. Състоянието на Гарет беше стабилно, а аз отново бях слепена в едно общо цяло. Или поне главата ми беше. Тъпата болка не спираше да пулсира, за да ми напомня за случилото се.

Когато ченгетата пристигнаха в изоставения мотел, стрелецът беше мъртъв. Очевидно счупил врата си при подхлъзване от задната част на колата си, докато бе стрелял по нас. Добре. Това ме устройваше. Казах им как Гарет се е разтревожил, че може да са ме отвлекли и последвал мъжете. Когато осъзнал, че е станало именно това, той се обадил на полицията и влетял с извадено оръжие, при което застрелял един от похитителите. Злия Ригс.

Но мъртвият стрелец отвън нямаше прозрачно сини очи. Следователно не беше онзи, когото смятах за злия Мъртог. И по-точно един от фалшивите агенти на ФБР. Застреляният от Гарет беше предполагаемият агент Фостър. Оказа се дребен престъпник от Минесота. Но къде беше другият фалшив агент от ФБР? Специален агент Пауърс? Сигурно се беше измъкнал. Стрелецът беше нов. Не го бях виждала преди.

Още нямах новини от почитателя на бельото ми господин Смит и се надявах, че господин Чао е добре. Не можех да кажа на чичо Боб да провери в болниците, без да му обясня, че на мястото е имало повече хора, отколкото вече бях заявила. А щом те не искаха да бъдат идентифицирани, коя бях аз да се раздрънквам?

Когато Чибо и Куки ме изпратиха до апартамента ми, аз спрях пред вратата на съседката ми госпожа Алън и почуках. Беше късно, но тя изпълзяваше от жилището си във всякакви часове и трябваше да се убедя, че не я бяха наранили, когато ме отведоха. Тя открехна вратата.

— Госпожо Алън, добре ли сте?

Тя кимна, изпълнена със страх и съжаление. Научих, че се обадила на полицията, след като ме отвлекли, но не могла да опише нито колата, нито мъжете. Поне се беше опитала.

— Добре. Ако имате нужда от нещо…

— Добре ли си? — попита тя с треперещ поради възрастта и тревогата й глас.

— Да, напълно — отвърнах. — Как е Пи Фи?

Тя хвърли поглед през рамо.

— Той така се притесни.

Усмихнах й се възможно най-широко и успокояващо.

— Кажете му, че съм съвсем добре. Много ви благодаря, че сте се обадили в полицията.

— Те ли те откриха?

— Те ме откриха. — Обещах си вече да отделям подобаващо внимание на жената и пудела й, а чичо Боб и Куки ме придружиха до вратата ми.

— Добре, очевидно ще се пие много кафе.

— Не, недей — казах, когато Куки тръгна към източника. Добре, не източникът на живот в смисъл на Бог, а източникът на кафе. — Ти си почини. Няма да заспя, обещавам. Няма да стоиш будна и минута повече заради мен. — Беше почти полунощ и тази седмица беше най-хаотичната в целия ми живот, ако не броим периода, когато разследвах изчезването на турист по време на карнавала „Марди Гра“.

Двамата с чичо Боб се спогледаха скептично.

— Какво ще кажеш аз да поема първата смяна? — обърна се той към нея. — Ти си почини и след известно време ще те събудя.

Куки стисна устни, а след това така или иначе се насочи към кафе-машината.

— Добре, но ще приготвя кафе. Ще е от помощ. И трябва да ми обещаеш да ме събудиш след два часа.

Той й се ухили. Флиртаджийски. Пфу. Имах сътресение, за бога. И бездруго малко ми се гадеше.

И тя му се ухили в отговор! Като в рекламата за „Калгон“.

— Какво е това? — попита Куки, а в гласа й внезапно се бе появила нотка, остра като бръснач.

— Кое?

— Тази бележка. Откъде се появи?

О, заплашителната бележка от сутринта.

— Казах ти за нея — отговорих с невинно изражение.

Куки изскърца със зъби и тръгна към мен с бележката в ръка.

— Попита ме дали съм ти оставяла бележка. Не спомена, че е заплаха за убийство.

— Какво? — Чичо Боб скочи от дивана, където тъкмо се беше настанил и взе бележката от нея. След като я прочете, се начумери неодобрително.

— Чарли, кълна се, че ако не ми беше племенница, щях да те арестувам за възпрепятстване на правосъдието.

— Какво? — Пръснах малко слюнка за ефект. — На какво основание, мамка му?

— Това е доказателство. Трябваше да ми я покажеш в мига, когато е пристигнала.

— Ха! — възкликнах. Сега ми паднаха. — Нямам представа кога е пристигнала. Беше на кафе-машината, когато се събудих.

— Влезли са с взлом? — попита чичо Боб слисано.

— Е, не съм ги канила.

Той се обърна към Куки.

— Какво ще правим с нея?

Куки още се взираше в мен.

— Мисля, че трябва да я метна напряко на коленете си.

Чичо Боб се разведри от идеята. Куки никога ли нямаше да се вразуми?

— Може ли да гледам? — попита той тихо. Все едно не стоях до него.

Куки се изкикоти и отново се насочи към кафеварката.

В името на най-финия млечен шоколад! Това не беше истина.

 

 

Прозвуча почукване по вратата на банята.

— Чарли, мила?

— Да, Чибо, скъпи.

— Будна ли си?

Беше забавен.

— Не — отговорих, докато изплаквах сапуна от гърба си.

До слуха ми достигна гневна въздишка, преди да заговори отново.

— Викат ме в управлението. Изглежда, че може и да имаме нещо по случая с Кайл Кирш. — Той прошепна името Кайл Кирш и аз почти се изкисках. — Двама от моите хора са долу. Ще изпратя единия при теб.

— Чичо Боб, обещавам да стоя будна. Имам да правя проучвания. — Свързани с господин Рейес Алегзандър Фароу и неговата фотосесия в стил палаво момче. И аз бих платила състояние за тези снимки. — Всичко ще бъде наред.

След като мисли дълго, той каза:

— Добре. Ще се върна скоро. Ще им кажа къде съм, в случай че имаш нужда от нещо. И недей да заспиваш.

Изсумтях. Наистина шумно.

— Забавна си — отбеляза той, но почувствах, че възхищението му не е искрено.

С надежда бързосъхнещото лепило да издържи, си измих косата. Сътресенията наистина болят. Кой да го знае? Наложи се да седна на пода под душа, за да обръсна краката си. Всичко наоколо постоянно се накланяше надясно, колкото да ми отнеме баланса. Изправянето на крака беше почти непосилно.

Точно се канех да спра водата, когато го почувствах. Към мен се понесе изпепеляваща топлина, а въздухът се насити с електричество. Миризмата му, напомняща среднощна гръмотевична буря ме обгърна и аз вдишах дълбоко. Забелязах нещо, на което никога преди не бях обръщала внимание. Можех да усетя пулса му. Чувствах как отеква в помещението и се блъска в гърдите ми. Звукът беше прекрасен и не можех да дочакам деня, когато отново щях да се срещна с него лично. Рейес от плът и кръв. Реалният Рейес.

Той не издаде звук, нито се доближи към мен и аз се зачудих дали притежаваше някаква друга суперсила.

— Можеш ли да ме видиш през завесата на душа? — попитах, като се шегувах само отчасти.

Чух подрънкването на метал само миг преди да разсече пластмасовата повърхност.

— Сега мога — заяви, а върху плътните му устни се появи крива усмивка. В отговор сърцето ми пропусна удар.

Той скри острието в гънките на робата си. После тя изчезна, за да изложи на показ релефа на физическото му тяло. Носеше същата тениска, но без ивици кръв по нея. Но знаех, че ако човешката му същност се пробуди, отново ще бъде сведен до развалината, в която се бе превърнало материалното му тяло. Стомахът ми се сви при тази мисъл и я изтласках настрана. Удаваше ми се още един шанс. Още една възможност да го убедя да ми каже къде е. И нямаше да се поколебая да използвам подкуп във всяка негова възможна форма и вариант. Нито път хладнокръвно изнудване.

Спрях водата и се протегнах за кърпата. Той посегна и я взе от ръката ми, оставяйки ме гола и със стичаща се по мен вода. Възползвах се максимално от тази ситуация.

— Това ли искаш? — попитах и разтворих ръце, като се разкрих напълно пред погледа му с надеждата, че не възразява срещу бързосъхнещото лепило. Трудно се отмиваше.

Той ме погледна жадно, пристъпи към мен и ме пое в обятията си. Но после се спря, поколеба се, погледът му остана прикован в моя за дълго, като че се чудеше. Пръстите му пробягаха по челюстта ми, а палецът му се плъзна по устните ми. Очите му имаха цвят на кафе и слънчеви лъчи. Златистите и зеленикави оттенъци блестяха като скъпоценни камъни под гъстите му мигли и той притисна уста към моята. Целувката беше изпепеляващо гореща, когато езикът му раздели устните ми и се гмурна вътре. Вкусът му беше мрачен и застрашителен.

Плъзна палаво ръка надолу и обгърна в шепа дупето ми, а устата му се отдели от моята и затърси точката на пулса.

Удоволствието ме караше да потръпвам и трябваше да събера цялата останала в мен енергия, за да прошепна в ухото му:

— Можеш да ме имаш цялата, но само след като ми кажеш къде е тялото ти.

Той замръзна на място, почака известно време, за да успокои дъха си, после се отдръпна и присви очи срещу мен.

— След като ти кажа?

— След като ми кажеш.

Температурата в помещението се понижи значително само за секунди. Бях го ядосала и за отрицателно време се бяхме върнали обратно към нашия нерешен спор. Взех да се опасявам от пълно скъсване на отношенията ни при тези непреодолими противоречия.

— Ще използваш тялото си, за да получиш желаното?

— Без да се замисля.

Той беше наранен. Усещах болката да се излъчва от него. Отново се приближи към мен и лицето му се озова само на сантиметри от моето, после прошепна с възможно най-мек тон:

— Уличница.

— Върви си веднага — отговорих, неспособна да преглътна язвителността на казаното от него.

Той изчезна и на мястото му се настани горчива празнота. В следващия миг всичко ми се изясни. Уличницата, или проститутката. Кинозвездата. Къде изобщо ми беше умът?

 

 

— Куки, побързай, събуди се! — Така я разтресох, че зъбите й затракаха, а после се втурнах към дрешника й. Тя се изправи и размаха юмруци като анимационна героиня. Бих се запревивала от смях, ако главата ми не пулсираше.

Все пак се изкисках.

— Креватната ти прическа си я бива, приятелко.

Тя приглади косата си и присви очи.

— Какво става?

— Имам идея.

— Идея ли? — Тя остана смръщена около минута, докато не я улучих с анцуг в главата. Преглътнах болката и се запревивах от смях. Главно защото отмъщението е ястие, което е добре да се сервира студено. Или поне охладено.

— Трябва да поработиш върху прицелването — заяви тя и махна дрехите от главата си, а после се намръщи сънливо.

— Трябва да те уведомя, че прицелването ми е отлично.

Главата ми беше на ръба на ядрен взрив, докато се промъквахме през задния изход в жалък опит да достигнем до Мизъри, без да бъдем забелязани от наблюдаващите ченгета. Съмнявах се, че бих напреднала много, ако се появях, придружена от полиция. Когато паркирахме пред заведението „Шоколадово кафе“, Куки ме погледна с надежда.

— Пропуснахме ли нещо? Открила си още доказателства ли?

— Не точно. — Обърнах се към нея, преди да излезем от колата. — Имам идея. Може да се стори странно на Норма и Брад, както и на другите посетители, така че ще ми е нужна помощта ти.

— Стига да не се налага да танцувам на пилон.

Влязохме в кафенето и се огледахме. Норма беше на смяна, но не знаехме кой е в кухнята. Имаше и двама посетители, които седяха на доста неудобна за мен маса, но по-късно щях да се погрижа за това.

Кимнах към бара и двете с Куки се запътихме натам. Моята кинозвезда седеше там. Беше се опрял на лакти, а краката му бяха кръстосани в глезените. С кафеникавото си бомбе и шлифер в стила на четирийсетте години приликата му с Хъмфри Богарт беше безспорна. Образът му ме остави без дъх за кратко. С Куки си падахме малко по Хъмфри.

Седнах на стола до него, а Норма се доближи.

— Здравейте, сладурчета. Намерихте ли когото търсите?

Куки седна до мен, но от погрешната страна. Хванах якето й под плота и я придърпах от другата си страна.

— Не — отговорих тъжно. — Още търсим.

Норма изцъка и ни сипа две чаши дори без да попита. Всъщност аз леко се притеснявах да пия кафе заради пулсирането в главата си, но пък да откажа кафе беше като да се обявя против световния мир. Всички замесени щяха да имат полза от мощно „да“. Ако изобретяха начин да се приема венозно, имаха горещото ми съгласие.

Куки седна и ми отправи притеснен поглед изпод миглите си.

— Помниш ли си репликите? — попитах.

Тя сключи вежди, но реши да сътрудничи и кимна.

Усмихнах се.

— Добре, трябва да сме готови за утрешната генерална репетиция.

— Ясно — отговори тя и се изкикоти. — Генералната репетиция.

— В някаква пиеса ли ще участвате? — попита Норма и ни подаде менюта.

— Да, в кварталния театър. Нищо особено.

— Прекрасно — каза тя и продължи да бърше барплота. — И аз участвах в няколко пиеси в гимназията. Повикайте ме, когато сте готови.

— Благодаря — отговорих, преди да отправя поглед обратно към Куки.

Богарт беше между нас. Хвърли ми кос поглед.

— Здравей — казах с надеждата да прозвучи безобидно.

Той се обърна към мен, а устата му се сви до права линия.

— От всички кафенета, във всички градове по целия свят, тя влезе точно в моето.

Сърцето ми пропусна удар. Толкова много наподобяваше Богарт. Съсипваше ме това, че Куки не можеше да го види.

— За душата ми ли си дошла? — попита.

Бях малко изненадана, че е наясно със служебните ми задължения.

— Ако не възразяваш — отвърнах. Изрових снимката на Мими Роджърс и му я показах. — Виждал ли си тази жена?

Той се обърна и се втренчи към прозорчето, през което Брад подаваше храна.

— Не се озъртам много наоколо.

Усмихнах се.

— Мен ме погледна.

— Трудно е да те пропусне човек.

Това беше вярно.

— Защо не искаш да преминеш?

Той повдигна рамене.

— Имам ли избор?

— Разбира се. Ще махна души от жътвар на души. Не мога да те накарам насила да преминеш.

Той върна погледа си върху мен изненадано.

— Сладурче, ти си единствената, която може да го направи.

Не се канех да споря с него.

— Е, няма да го правя. Ако не искаш да преминеш, няма да те карам.

Погледнах зад рамото му към Куки. Тя се взираше в мен и кимаше, като че анализираше представянето ми. Изръмжах, а тя се огледа наоколо самоуверено.

— Присмиваш ли ми се? — попита през зъби, като се преструваше, че не говори.

— Не — отговорих и насочих вниманието си обратно към Богарт.

— Кукличке! — Обърнах се и се усмихнах на Брад, който беше подал глава през прозорчето за храна. — Върнала си се при мен.

— Естествено — заявих. — И съм гладна, красавецо.

На лицето му се плъзна самоуверена усмивка.

— Току-що произнесе магическите думи.

Скри се и започна да готви бог знае какво. Но бях убедена, че ястието му щеше да е произведение на изкуството.

— Понякога — обърнах се към Богарт — спомените ни са дълбоко скрити, погребани. И когато хората преминават, аз мога да ги видя. Надявах се, че може да си видял Мими, да си забелязал нещо, пропуснато от всички други. Ако преминеш през мен, може да прегледам спомените ти и да я потърся. Но няма да те карам да преминаваш. — Не си направих труда да спомена, че и бездруго не мога да го направя.

Той поклати глава.

— Нямам никой, който да ме чака.

— Глупости. Всеки е очакван от някого. Давам ти честна дума, че дори и да не го знаеш, имаш някого.

— О, имам. — След тежка въздишка той продължи: — Мисля, че ще се въздържа. За мен няма никаква разлика.

Леко се натъжих. Имаше хора, които го очакват и го знаеше, но не смяташе, че си струва да го прави. Беше сторил нещо в миналото, нещо предизвикало разрив, най-вероятно в семейството.

Надявах се, че ще мога да го убедя. Не знаеше какво пропуска, като оставаше в този свят. Но пък си имаше своите причини. Нямаше да настоявам прекалено.

— Когато си готов — казах и положих длан върху ръката му. Той погледна надолу, взе ръката ми и я приближи към невероятната си уста. След нежна целувка по кокалчетата ми изчезна.

Хвърлих разочарован поглед към Куки.

— Не склони.

— Можеш да видиш спомените им? — попита тя притеснено. Защо това нещо би я притеснило, на този етап не ми беше известно.

— Мога, но никога не съм опитвала да ги преглеждам или да търся нещо конкретно. Все пак мисля, че мога да го правя. Трябва да опитам. И има още един човек, с когото да поговоря.

Направих й знак да си вземе чашата и да ме последва към зоната за хранене. Из обширното помещение бяха разпръснати около дванайсет маси, а покрай стените имаше сепарета. Двама млади седяха на една маса до прозорците с изглед към кръстовището и си шепнеха нещо. На друга маса в дъното се беше настанила жена с вид на наркозависима проститутка. По състоянието на кожата й съдех, че е поела своя дял от амфетамини.

Хвърлих поглед към стола, а после към Куки.

— Ще ти бъде студено — казах с изпълнен със съжаление глас. Но Норма вече ни отправяше странни погледи. Наистина трябваше тя да е срещу мен, докато говорех с жената.

Тя направи предпазлива крачка към стола, като че стъпваше върху яйчени черупки, седна и се сви. Жената се сля с нея, без изобщо да забелязва факта, че някой беше навлязъл в личното й пространство.

— Това е тревожещо на безброй много нива — отбеляза Куки.

— Знам. Съжалявам.

— Не — стегна се тя. — Бих правила това заради Мими цял ден. Размахай пръсти, направи магията и открий къде е.

Аз й се ухилих и седнах срещу нея.

— Дадено.

Ръцете на жената лежаха на масата, а тя се взираше през прозореца. Не спираше да търка китките си една в друга и изведнъж аз осъзнах, че ги беше прерязала. Но раните бяха заздравели и се бяха превърнали в белези, така че това не беше причината за смъртта й. Каквото и да й се беше случило, имаше вид, че е живяла тежък живот.

— Мила — заговорих, като се протегнах и докоснах ръката й.

Тя изостави налудничавото си поведение и ми отправи празен поглед.

— Казвам се Шарлот. Тук съм, за да ти помогна.

— Красива си — отговори тя и вдигна ръка към лицето ми. Усмихнах се, а тя прокара пръсти по скулите и устата ми. — Като милион звезди.

— Ако искаш да преминеш през мен, можеш да го направиш.

Тя отдръпна ръката си и поклати глава.

— Не мога. Ще отида в ада.

Протегнах се и хванах ръцете й в своите.

— Не, няма. Ако щеше да отидеш в ада, вече да си там. Аз нямам правомощия там, но знам, че те умеят да се погрижат за своето.

Устните й потрепнаха, а в миглите й заблестяха сълзи.

— Няма… няма да отида в ада? Но… аз реших, че след като не отивам в рая…

— Как се казваш?

— Лори.

— Лори, трябва да призная, че дори аз невинаги знам защо някой не е преминал. Често починалият е бил жертва на престъпление. Можеш ли да ми кажеш как умря?

Куки обгърна тялото си с ръце в опит да пребори студа.

— Не помня — отговори Лори, като се наведе напред и стисна пръстите ми със своите. — Доколкото се познавам, сигурно съм взела свръхдоза. — Тя ми отправи изпълнен със срам поглед. — Не бях добър човек, Шарлот.

— Сигурна съм, че си дала най-доброто от себе си. Очевидно някой друг е на същото мнение, защото както вече казах, в противен случай щеше да си поела в другата посока. Но ти си тук. Може би си объркана. — Извадих снимката на Мими и й я показах. — Виждала ли си тази жена?

Тя присви очи и поклати глава.

— Изглежда ми позната. Но не съм съвсем сигурна. Невинаги обръщам внимание на хората. Струват ми се толкова далечни.

— Когато преминеш, ако разбира се решиш да го направиш, ще ми позволиш ли да прегледам спомените ти, за да проверя дали ще я открия?

Тя примигва изненадано.

— Разбира се. Възможно ли е такова нещо?

— Нямам представа — отговорих и се засмях тихичко.

Тя се усмихна.

— Какво трябва да направя?

Изправих се.

— Трябва да преминеш. Останалото просто ще се случи.

Жената пое дълбоко дъх и стана на крака. Въздухът около нас затрептя заради вълнението. Радвах се за нея. Изглеждаше напълно изгубена. Може би Ракетата говореше непрекъснато именно за това. Може би много от останалите тук бяха изгубени и трябваше аз да съм тази, която да ги открие, вместо те да търсят мен. Но не знаех как. Може би трябваше да пътувам из страната, без да спирам.

Трябваше да се съсредоточа, да се фокусирам върху спомените й. Поех дълбоко въздух, а Лори направи крачка напред и я чух да прошепва:

— О, боже мой.

Животът й ме заля с пълна сила. От времето, когато е била дете и майка й я продала на съседа за цял следобед, за да си набави дозата, до времето й в гимназията, когато група момичета дръпнаха косата й, минавайки покрай нея в съблекалнята. Но мъката й бързо беше засенчена от момента, когато нейно стихотворение беше спечелило в състезание. Бяха го публикували в местния вестник заедно с нейна снимка. Никога не е била толкова горда, както тогава. Влязла в релсите и изкарала един семестър в колеж, но бързо изостанала и тежкото бреме на неуспехите й отново взело власт над нея. Върнала се към живота, който познавала, живот по улиците, в който се продавала, за да си осигури нужната дрога. Умряла от свръхдоза в мърлява хотелска стая.

Трябваше да пренебрегна останалото и да прегледам по-скорошните й спомени, преди да изчезнеше напълно. Открих кога за първи път е влязла в кафенето. Седнала и така и повече не се изправила на крака, оставайки заключена в себе си за години. Продължих напред. Имаше толкова много посетители, прекалено много, че да прегледам всички. Извиках образа на Мими в съзнанието си. Видях жена да се препъва пред входната врата, по лицето й беше изписан страх, а очите й бяха широко отворени и оглеждаха обстановката.

Тя седна и зачака, но спирането на кола след кола я изнерви до крайност, сграбчи един маркер, лежащ до касовия апарат, и се втурна към тоалетната. Около минута по-късно друга жена влезе там, а тя изскочи навън и тъмнината на нощта я погълна.

Аз издишах и отворих очи, а гърдите ми се стегнаха, като че тъкмо бях излязла от басейн. Поех глътка въздух и се облегнах в стола като примигвах изненадано. Бях се справила. Бях претърсила спомените й. Отне ми около миг да осъзная всичко видяно. Преборих се с тъгата, която се канеше да ме завладее, животът на Лори е бил всичко друго, но не и лесен. Сега определено беше на по-добро място, колкото и сантиментално да звучеше.

И я бях намерила. Намерих Мими.

Погледнах към Куки, а на устните ми затрептя лека усмивка.

— Нека те попитам нещо — попитах, без да си поемам дъх.

— Добре.

— Ако беше съпруга на успял бизнесмен с внушителна къща и прекрасни деца, които обичаш повече от живота си, кое е последното място, където биха те потърсили?

На лицето на Куки се изписа надежда.

— Получи ли се?

— Получи се. — Хвърлих поглед през рамо и посочих към другата страна на улицата.

— Този приют за бездомни ли? — попита Куки с глас, издаващ съмнение.

Отново погледнах към нея и вдигнах рамене.

— Мястото е идеално. Не мога да повярвам, че не ми хрумна по-рано. През цялото време е била под самите ни носове.

— Но… о, боже, добре, какво ще правим сега? — Тя забарабани с ръце върху масата, преливаща от ентусиазъм.

— Ще се отбием да кажем здрасти.