Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (14)

Глава 13

„Не ходи да си купуваш ядове, те са безплатни и ти знаят адреса.“

Надпис върху тениска

На следващата сутрин спах до девет, което беше разбираемо, след като си бях легнала чак в пет и половина. Мозъкът ми все още не функционираше, когато тръгнах към кафеварката.

— Добро утро, господин Уонг. — На дрезгавия ми глас не му беше достатъчен сънят, също като на мен. Протегнах се към каната за кафе и забелязах бележка върху Господин Кофеин. Толкова романтично. Спрях се, за да я разгъна:

„Как определяш частен детектив, който не се предава?“

Хрумнаха ми няколко варианта. Настойчив. Надежден. Решителен. Кой знае защо се съмнявах, че имат предвид някоя от тези думи. Разгънах бележката още веднъж.

„Мъртъв.“

Трябваше да се придържам към двусрични отговори. Престъпниците не си падаха по сложни думи.

Колкото и поучително да беше посланието, имах работа за вършене. Толкова животи за съсипване, а толкова малко време. А и трябваше да купя нова ключалка. В трите свободни минути, които имах, след като включих кафеварката, реших да се изпишкам. Но докато минавах покрай входната врата, някой почука. Спрях, огледах се наоколо, зачаках.

След малко из апартамента ми се разнесе звук от ново почукване.

Отидох на пръсти до вратата и се заклех пред себе си, че ако бяха дошли да ме убиват, наистина щях много да се ядосам. Погледнах през шпионката. Отвън стояха две жени с библии в ръце. О, я стига. Толкова лоша дегизировка. Вероятно бяха опитни убийци, изпратени да ми теглят два куршума в главата, преди да е дошъл обяд.

Но имаше само един начин да се уверя. Сложих веригата и открехнах леко вратата. По-възрастната се усмихна и веднага започна да говори.

— Добро утро, госпожо. Забелязали ли сте, че напоследък светът е затормозен от лошо здраве?

— Ами…

— Зарази и болести се ширят във всяко кътче на божията земя.

— Е…

— Тук сме, за да ви кажем, че няма вечно да е така. — Тя отвори библията си и прокара пръст по страницата, с което ми даде шанс да заговоря.

— Значи не сте тук, за да ме убиете?

Тя спря и сбърчи тънките си вежди, после хвърли поглед към приятелката си и каза:

— Моля? Нещо не разбрах.

— Нали разбирате, да ме убиете. Да ме умъртвите. Да опрете пистолет в главата ми.

— Мисля, че ни бъркате с…

— Почакайте! Не си тръгвайте! — Затворих вратата, за да освободя веригата. Когато я отворих със замах, те отстъпиха плахо назад. — Значи не сте убийци?

Те поклатиха глави.

— От „Свидетелите на Йехова“ ли сте?

Те кимнаха.

Това би могло да ми бъде и от полза. Можеше да знаят нещо, което не ми бе известно.

— Идеално. Нека ви попитам нещо — заговорих аз, а по-младата от двете, която стоеше отзад, плъзна поглед по облеклото ми, състоящо се от тениска на групата „Блу ойстър кълт“, която съветваше хората да не се боят от Жътваря и чифт карирани боксерки. — Като свидетели на Йехова на какво точно сте били свидетели?

— Ако хвърлите поглед… — По-възрастната отново взе да разлиства библията. — Като свидетели наше задължение е да се разграничим от грешниците, да прочистим редиците си от зли хора и…

— Добре, добре, това е чудесно — прекъснах я с махване на ръката. — Това, което наистина искам да знам, е можете ли да видите, да наблюдавате — уточних с кавички във въздуха, за да подсиля ефекта — „демони“?

Те се спогледаха. Този път думата взе по-младата, като изправи рамене самоуверено.

— Демоните са пропаднали ангели, взели страната на Сатаната, онзи, управляващ света в тези тежки времена. Наше задължение е да останем непорочни и изпълнени с вяра…

— Но някога виждали ли сте такъв? — Отново ги прекъснах по средата на изречението. Ако продължавах така, никога нямаше да ме поканят на служба.

— Да сме виждали? — попита по-старата колебливо.

— Да, нали разбирате, лично?

Те поклатиха глави.

— Не, физически не. Но ако прочетете този пасаж…

Тя наистина харесваше библията. Бях чела пасажа и определено можех да разбера посланието, но нямах време. Трите ми минути вероятно вече бяха изтекли.

— Без да се обиждате, и го казвам с най-голямо уважение, но не сте от полза. — Затворих вратата леко натъжена заради объркването по лицата им. Просто си бях помислила, че може да са се натъкнали на демон при обиколките си из града. Ако с Рейес беше свършено и аз наистина бях сама в това, трябваше да имам как да ги разпознавам. Но със сигурност Рейес не беше умрял. Не можеше да е умрял.

Продължих да се приготвям за излизане и осъзнах, че старата поговорка беше вярна: отрицание не е просто дума в речника.

 

 

Когато един час по-късно завлякох измъченото си тяло в офиса, застанах пред Куки и заоглеждах тоалета й. Носеше яркорозова блуза и червен шал, преметнат около врата. Опитах се да не се тревожа.

Тя вдигна поглед от компютъра си.

— Свързах се със сестрата на Джанел Йорк. Пътуваше към дома си, но беше така любезна да отговори на няколко въпроса.

Супер.

— И? — попитах и си сипах чаша кафе. Понякога три не са достатъчни.

— Каза, че Джанел здраво затънала с наркотици след отпътуването на Мими за Албукърки. Родителите им мислели, че причината била в разправията им, но когато попитах за Хана Инсинга, сестрата каза, че е опитала да говори с Джанел за изчезването на Хана. Джанел, Мими и Хана били в един клас. Но Джанел се ядосала, когато чула въпроса и забранила името на Хана да бъде споменавано.

— Много остра реакция на такъв невинен въпрос.

— И аз си помислих същото. Колкото до братовчеда на Уорън, Хари, който все моли за пари…

— Да?

— Не стигнах до нищо. Във Вегас е от повече от месец. Работи в казино със залагания.

— Обратното на такова без залагания?

— Говорих и с жената на убития търговец на коли — продължи тя, като напълно пренебрегна забележката ми.

— Доста си се потрудила.

— Нейната история е абсолютно същата като тази на Уорън. Съпругът й се отдръпнал, бил депресиран. Каза, че непрекъснато се тревожел и й казал нещо много странно.

Повдигнах вежди въпросително.

— Казал й, че понякога греховете ни са прекалено големи, че да бъдат простени.

— Какво са направили, по дяволите? — заразсъждавах на глас.

Куки поклати глава.

— И тя като Уорън мислела, че мъжът й има връзка. От спестяванията им изчезнали големи суми пари. Уверих я, че не е имало такова нещо.

Изгледах я с насмешка.

— Само защото връзката му не е била с Мими, това не значи, че изобщо не е имал такава.

— Знам, но жената беше истинска развалина. Нямаше причина да я карам да страда още повече. Не е имал любовница. Сигурна съм в това. Като говорим за развалини, ти как си? — попита Куки и сключи вежди загрижено.

— Развалина? — изперчих се, преструвайки се на обидена. — Добре съм. Слънцето грее, бързосъхнещото лепило държи. Какво повече може да иска едно момиче?

— Господство над света? — предположи тя.

— Добре, само това. Говорила ли си с Амбър днес?

Куки въздъхна тежко.

— Дъщеря ми ще ходи на къмпинг с баща си през уикенда.

— Това е страхотно. На къмпинг е забавно — казах, като се стараех да звуча ведро. Знаех защо мисълта за това я разстройва, но предпочетох да не го споменавам. Когато Амбър оставаше при баща си, Куки изпадаше в състояние на депресия. В петък това би се променило. Сега щеше да се наложи подобряването на настроението й да изчака до края на уикенда. Съчувствах й.

— Сигурно е така — измънка тя уклончиво. — Изглеждаш уморена.

Взех няколко папки от бюрото й.

— Ти също.

— Да, но снощи теб почти те убиха.

— Почти е точната дума. Ще направя някои проучвания, а после вероятно ще отида да се срещна с родителите на Кайл Кирш в Таос. Погрижи се да са си у дома.

— Разбира се. — Тя сведе поглед и запрехвърля някакви страници. — Той оживя — изтърси Куки, докато вървях към офиса си. — Нападателят ти. След два и половина литра кръв. — Аз спрях по средата, в опит да овладея емоциите, напиращи да бликнат, после продължих към офиса си. — А, и ще дойда с теб в Таос.

Подозирах, че ще иска да дойде. Точно преди да затворя вратата, подадох глава и попитах.

— Не си ми оставяла бележка, нали? Върху Господин Кофеин?

Тя смръщи вежди.

— Не. Каква бележка?

— Нищо особено. — Не допусках, че Куки би заплашвала живота ми, но още ми предстоеше да открия дали е черната вдовица. В багажника си имаше мъртвец, а човек никога не можеше да е сигурен в наши дни.

Седнах зад бюрото си. В мислите ми се бяха скупчили облаци с опасност от валежи. Оживял е. Това беше добре, струва ми се, но той винаги щеше да си остане заплаха. Почти ми се прииска Рейес да беше там и да го беше убил или поне да го беше осакатил, така че вече никога да не може да наранява никого. Вековен въпрос изникна в съзнанието ми въпреки цялата си безполезност. Защо чудовища като това оцеляваха, а всеки ден умираха добри хора?

Леко почукване на вратата ме изтръгна от размишленията ми и Куки надникна в офиса ми.

— Някой иска да те види — каза тя уж с досада.

— Мъж или жена?

— Мъж.

— Изглежда ли като член на „Свидетелите на Йехова“?

Тя примигна изненадано.

— Ами, не. Изведнъж е възникнал проблем със „Свидетелите на Йехова“ ли?

— Не. Ни най-малко. Затворих им вратата под носа тази сутрин. Реших, че може да са пратили още някого.

Тя поклати глава.

— Чичо ти Боб е.

— Още по-лошо. Кажи му, че ме няма.

— И с кого се предполага, че говоря през цялото това време?

— И бездруго — каза чичо Боб, докато избутваше Куки, за да мине — чух гласа ти. — Отправи ми критичен поглед. — Срамота е да караш Куки да лъже заради теб. Какво си направила на тези свидетели на Йехова?

— Нищо. Те започнаха.

Той седна срещу мен.

— Трябват ми показанията ти за снощи.

— Нямаш проблеми. Вече ги написах.

Той се поразведри, когато взе листа хартия от мен. Но лицето му помрачня, докато четеше.

— „Чух шум. Един лош човек замахна с нож към мен. Аз се наведох и прерязах гърлото му. Край.“ — Той въздъхна тежко. — Върху това ще трябва да се поработи.

— Но аз съм само едно момиче — продумах с лека горчивина в гласа. — Не е като да съм разкрила десетки случаи за теб и баща ми. Не е нужно да тревожа малката си красива главица с неприятни неща като някакви си подробности. Не съм ли права? Боже опази да знам нещо за каквото и да било.

Той стисна челюст, вероятно обмисляйки шансовете си да излезе от офиса ми, без да пострада.

— Защо да не се занимаем с това по-късно? — попита и пъхна показанията ми в папка.

— Защо не?

Точно когато чичо Боб се изправи, Куки ми звънна по вътрешната линия.

— Да?

— Имаш още един посетител. Гарет. Не съм сигурна дали е от „Свидетелите на Йехова“ или не.

Другият предател. Идеално.

— Прати го, без да се колебаеш.

Докато Гарет се разминаваше с чичо Боб, вероятно Чибо му беше подсказал нещо с изражението си, за да го предупреди. Веждите му подскочиха заинтригувано, преди да отиде да си сипе кафе и да се настани на стола срещу мен. Аз седях и потропвах с нокти по бюрото, в очакване на шанс да ги забия в него.

Гарет отпи голяма глътка, а после попита:

— Какво съм направил?

— Знаеше ли, че онзи е заплашвал баща ми?

Той се размърда на стола си така притеснено, че беше забавно.

— Казали са ти?

— Защо? Не, Суопс. Не ми казаха. Вместо това изчакаха, докато онзи не преби баща ми и не го подготви за излитане в космоса, облепвайки го с лепенка от главата до петите, а после се опита да ме убие с касапски нож.

Той скочи от стола и изруга, когато разля кафето в скута си. Очевидно никой не му се беше обадил.

— Какво? — извика, докато се опитваше да почисти джинсите си. — Кога? Какво е станало?

— Мога да ти извадя копие от показанията си, ако това ще помогне.

Той седна и ме погледна предпазливо.

— Разбира се.

Разпечатах написаното, доволна, че положеният от мен труд нямаше да отиде на вятъра. Той го взе. Отне му доста време да прочете моите четири изречения и аз се зачудих дали не страда от дислексия. После отново погледна към мен.

— Това е прекалено, за да го осмисля наведнъж.

— И за мен беше прекалено много — казах с непогрешим сарказъм в тона.

— Прерязала си му гърлото?

Наклоних се към него и произнесох заплашително:

— Правя такива неща, когато съм ядосана.

Челюстта му се стегна.

— Дали да не се върна по-късно?

— Защо не?

Той отиде до вратата, спря и се обърна.

— Трябва да разпитаме бившата собственичка на колата на Куки. Ще си бъде у дома в късния следобед. Ще участваш ли?

Процедих отговора си през зъби:

— Ще участвам.

— Ще оставя данните на Куки. А сега трябва да се обадя по телефона.

Дадох си минута да се успокоя и осъзнах, че точно преди да напусне офиса ми, Гарет беше обзет от гняв. Толкова силен, че да не ти се налага да му се изпречваш на пътя. По-късно трябваше да разбера каква бе причината за гнева му.

— Господин Кирш ни очаква днес следобед — извика Куки от офиса си, тъй като вратата, която ни разделяше, беше отворена. — Жена му е извън града, но той каза, че ще се радва да обсъди с нас случая на Хана Инсинга.

Станах и отидох до вратата.

— Пътят до там е почти три часа. По-добре да тръгваме.

— Помоли да занесем досието по случая.

— Разбира се.

Събрахме нужното и потеглихме към едно от най-красивите места на земята: Таос, Ню Мексико.

— Дадох на Гарет имейл адреса на мадам Невен и му разказах кратката версия — съобщи Куки, докато се качвахме в Мизъри. — Ще й пише, за да се опита да разбере защо иска жътвар на души да се свърже с нея. Засега мога да ти разказвам мръсни вицове по пътя, за да те разведря.

Завъртях ключа с усмивка.

— Добре съм. Само съм ядосана.

— Имаш пълното право за това. Аз съм ядосана, без да са ме нападали. Нито пък да са ме разрязвали с касапски нож. Стиви Рей Вон?

И двете погледнахме към стереоуредбата ми, а по лицата ни бавно плъзнаха усмивки.

— Пътуването ни ще бъде хубаво — заявих и усилих звука. Всяко пътуване, което започва със Стиви Рей, би трябвало да е добро.

Повечето частни детективи просто биха се обадили на бившия шериф на окръг Мора, вместо да шофират три часа, но аз можех да разбера много повече за човека, ако го срещнех лице в лице. В края на деня нямаше да има съмнения какво знае господин Кирш за този случай. Ако беше наясно, че синът му е бил замесен в нещо незаконно, щях да го разбера. Може би не до най-тънките подробности, но щях да знам дали го прикрива.

Куки не спря да работи през целия път, като събираше информация и водеше телефонни разговори.

— И сте работили за господин Запата седем години? — попита тя в слушалката. Господин Запата беше нашият убит търговец на коли и тя се беше свързала с един от бившите му служители. — Добре. Много ви благодаря — Тя затвори телефона и ми отправи отегчен поглед. — Надявам се, когато умра, и за мен хората да говорят само хубави неща.

— Поредният убеден в предстоящото обявяване на Запата за светец?

— Да. Същата история, друг ден.

— Каквото и да са извършили в гимназията — казах и завих надясно в пресечката на господин Кирш, — абсолютно никой не говори за това. Поне знаем едно нещо за тази група деца.

— И какво е то? — попита Куки, като си водеше записки на лаптопа.

— Били са наистина добри в пазенето на тайна. — Спрях на алеята на господин Кирш. — Къде каза, че е жена му?

Куки затвори лаптопа и вдигна поглед.

— Хубава къща. — Повечето къщи в Таос бяха хубави. Мястото беше скъпо за живеене. — На север е, на гости на майка си.

— Знаеш ли какво? — попитах и излязох от джипа. — Когато свършим с този случай, предлагам да последваме примера й. Имам предвид, че север е добра посока.

— Трябва да отидем във Вашингтон.

— Звучи добре.

— Или Ню Йорк — промени решението си тя. — Влюбена съм в Ню Йорк.

Кимнах.

— Аз само го харесвам, но съм „за“.

 

 

Бащата на конгресмена Кайл Кирш имаше вид да не е бил лесно препятствие за преодоляване по свое време. Беше висок, строен и с масивна мускулатура дори сега.

Имаше прошарена руса коса и пронизващи небесносини очи. Пенсиониран или не, той беше по природа човек на реда. Позата му, маниерите му и всеки несъзнателен тик подсказваха за дълга и успешна кариера в залавянето на престъпници. Напомни ми за моя собствен баща, което предизвика пристъп на тъга. Бях му така ядосана и в същото време толкова загрижена за него. Реших за доброто на всички да се съсредоточа върху загрижеността. Двамата с него щяхме дълго да си поговорим. Но засега трябваше да науча дали господин Кирш е замесен в изчезването на Хана Инсинга.

— Помня случая, сякаш беше вчера — заговори господин Кирш, а очите му оглеждаха папката като ястреб, следящ плячката си. Съмнявах се, че му убягваше много. — Целият град се събра да я търси. Изпратихме хора да я издирват в планината. Разпространихме листовки в градовете на радиус от сто и шейсет километра. — Той затвори папката и закова изумителните си очи върху мен. — Това е случай, който не успяхме да разрешим, дами.

Двете с Куки се спогледахме. Тя седеше до мен на коженото канапе с химикалка и бележник в ръка. Домът на семейство Кирш беше декориран в черно и бяло като холгцайнска крава с бежови акценти, типични за пейзажа на Ню Мексико. Интериорът бе очарователна смесица от кънтри и югозападен стил.

Можех да почувствам болката в сърцето на господин Кирш след всичкото изминало време.

— Според доклада вие сте говорили лично с всеки гимназист поотделно. Има ли нещо, което не е включено в него? Нещо, което не сте сметнали за достатъчно важно, че да отбележите?

Устата му се превърна в права линия. Изправи стройната си фигура и застана пред един прозорец с изглед към малко езеро.

— Много неща не бяха включени — призна той. — Но колкото и да се опитвах, не можах да разгадая значението на никое от тях.

— Според свидетелите — продължих и отворих папката в скута си, — Хана може и да е, а може и да не е присъствала на партито. Може и да си е тръгнала рано и сама, а може и да не го е направила. И също така може и да е, а може и да не е отишла до бензиностанцията в близост до къщата си. Има толкова много противоречащи си твърдения, че ми е трудно да сглобя нещата.

— Знам — обърна се той към мен. — Опитвах се да ги сглобя в продължение на две години, но колкото повече време минаваше, толкова по-неясни ставаха разказите. Беше влудяващо.

Винаги се случваше така със ситуации като тази. Реших да се целя в десетката. В този момент нещо в мен говореше, че бившият шериф не прикрива никого, но трябваше да знам със сигурност.

— В доклада си казвате, че сте разпитвали сина си и че той е присъствал на партито, но той е един от учениците, заявили, че не са я виждали там.

С тежка въздишка той отново седна срещу мен.

— Мисля, че вината за това донякъде е моя. С майка му бяхме на почивка през този уикенд и го бяхме заплашили, че ще му струва живота, ако напусне къщата. Първо ни каза, че не е присъствал на партито от страх да не си изпати. Но след като няколко хлапета потвърдиха, че е бил там, той най-накрая си призна. Това обаче беше всичко, което успях да измъкна от него. Точно както се случи с няколко други ученици, от него получавах смесени сигнали. Странна отдръпнатост, която не можех да си обясня.

Господин Кирш казваше истината. Не беше замесен в изчезването на Хана повече, отколкото мен самата.

— Понякога децата прикриват други неща, заради които смятат, че ще загазят, а те всъщност нямат нищо общо с конкретния случай. Сблъсквала съм се с това няколко пъти по време на разследвания.

Той кимна.

— Аз също. Но възрастните също го правят — заяви с усмивка.

— Да, така е. — Ние се изправихме, готови да си тръгнем. — Между другото, поздравления за кандидатурата на сина ви.

От него заструиха разноцветни вълни на гордост. Топлината им ме обгърна и сърцето ми леко натежа. Ако бях права, синът му беше убиец. Нямаше да му е леко да понесе истината. А и на кого ли би било?

— Благодаря, госпожице Дейвидсън. Утре ще изнася реч в Албукърки.

— Наистина ли? — попитах изненадана. — Нямах представа. Не следя тези неща, а трябва да го правя.

— Аз ги следя — заяви Куки и навири леко брадичка. Едва се сдържах да не се изкикотя. — Ще изнася реч в университета.

— Точно така — потвърди господин Кирш. — За съжаление, не мога да присъствам, но след няколко дни ще говори в Санта Фе. Надявам се там да успея да го чуя.

И аз се надявах на това. Може би щеше да е последният му шанс да види сина си на върха.

 

 

След като хапнахме в Таос и пътувахме три часа, за да се върнем в Албукърки, с Куки отидохме право на адреса, оставен ни от Гарет. Той вече беше там и чакаше в черната си кола на улицата. Паркирах зад него, а той излезе навън.

— Как мина телефонното ти обаждане? — попитах, като имах предвид разговора, който внезапно се беше наложило да проведе на излизане от офиса ми сутринта. Изпитвах любопитство на кого се беше обадил и защо.

— Прекрасно. Сега имам един служител по-малко.

— Защо? — попитах леко притеснена.

Той ми отправи дяволита усмивка.

— Накара ме да ти обещая да не те следя. Не спомена да не поръчвам да бъдеш следена.

Въздъхнах. Силно.

— Мръсник.

— Моля те — каза той и заобиколи джипа, за да помогне на Куки да слезе. Трябва да призная, че Мизъри не е най-лесното превозно средство за влизане и излизане.

— Благодаря — каза Куки изненадано.

— За нищо. — Гарет ни поведе по улицата към малка бяла постройка, моравата около която сериозно се нуждаеше от косене. — Държах човек по петите ти денонощно — Той хвърли поглед към мен, докато крачех до него. — Или поне аз си мислех, че по петите ти има човек денонощно. Оказа се, че онзи от снощи решил да си направи среднощна закуска, без да дочака някой да го смени. Около три сутринта, нали? — попита, а аз кимнах със стиснати от гняв зъби. — Животът ти е бил в опасност, в случай че не си схванала посланието. — Гарет извади лист хартия от джоба си.

— Получих посланието пределно ясно и силно, когато бях наръгана в гърдите. — Хвърлих поглед настрани. Куки ме подкрепи безпрекословно с решително кимване.

Гарет направи гримаса. Много непрофесионално от негова страна.

— Не си била наръгана, а порязана. И получих отговор от вашата мадам Невен. Като стана дума, сериозно ли е мадам Невен?

— Какво каза тя? — попита Куки развълнувано. Беше забавно.

— Написах й, че съм жътвар на души, както ми поръча — той кимна към Куки, — а тя отговори, че ако аз съм жътвар на души, тя е синът на Сатаната.

Аз се спънах на една неравност, а Гарет забеляза как се втренчих в Куки с широко ококорени очи.

— Опитах се да й пиша отново — продължи той, като ме наблюдаваше внимателно, — но тя не иска да си има работа с мен.

— Можеш ли да я виниш? — отговорих с престорено безгрижие. Мили боже, коя ли беше тази жена?

— Името на жената е Кари Лий-а-дел — каза той, затруднявайки се с произношението.

— На мадам Невен? — Откъде, по дяволите, беше научил това?

Той се намръщи.

— Не. На тази тук. — Той посочи към къщата. — Учителка в детска градина е.

О, ясно. Поех дълбоко въздух, а после хвърлих поглед към листа, където беше написано Кари Лайдел и се изкисках.

— Произнася се Лайдел.

— Наистина ли? Откъде знаеш?

Спрях и посочих към листа.

— Погледни тук. При две съседни гласни първата има думата.

Той смръщи вежди.

— Какво, по дяволите, значи това?

Отново поех към вратата, хвърляйки насмешлив поглед към Куки и точно в този момент осъзнах колко супер страхотен беше звукът, издаван от ботушите ми върху асфалта.

— Значи, че така и не си се научил да четеш правилно.

Куки прикри смеха си зад покашляне, а Гарет се озова пред вратата до мен. Остави ме аз да почукам. Точно когато бравата помръдна, той попита тихо:

— А защо случаят не е такъв с „товар“.

Имаше право.

— Или с „каза“?

Вратата беше открехната от около трийсетгодишна жена с къса тъмна коса, подстригана така, че бездруго квадратната й челюст изглеждаше екстремално квадратна.

— Или с „кръв“, да речем?

Сега вече се перчеше.

— Да? — попита тя остро. Сигурно мислеше, че продаваме нещо. Прахосмукачки. Абонамент за списание. Религия на метър.

Преди да успея да кажа нещо, Гарет се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Или „трябва“. И да, Чарли, мога да продължа така цял ден.

Исках да го пребия до смърт с щипки за сервиране.

— Здравейте, госпожице Лайдел. — Показах й ламинираната си карта на частен детектив. Главно, защото изглеждам супер, когато го правя. — Името ми е Шарлот Дейвидсън, това са колегите ми Куки Ковалски и Гарет Суопс. Разследваме случай на прегазване отпреди три години.

Като се имаше предвид, че не знаех какво се е случило с Мъртвеца от багажника поемах голям риск. Ако тя имаше нещо общо със смъртта му, можеха да са се случили много различни неща. Но тъй като най-вероятно той беше умрял в багажника, прегазването звучеше най-логично. Реших, че сигурно е шофирала към къщи късно вечерта и не го е видяла. Уплашена да не загази, го беше натикала в багажника. Теорията ми беше слаба, но не разполагах с друга.

Стрелянето ми напосоки мигом се отплати. Почувствах, че я заля вълна от адреналин, остър пристъп на страх и вина я обгърнаха като мрачен облак, въпреки че лицето й показваше само бегла тревога. Очите й се разшириха съвсем леко. Стисна устни само една идея по плътно. Беше се подготвила за този момент, а това я превръщаше в убийца.

Реших да я притисна още малко, за да й попреча да се окопити.

— Бихте ли ни обяснили какво се е случило, госпожице Лайдел? — Тонът ми беше преднамерено обвинителен.

Тя повдигна яката на блузата си неволно. Или може би беше почувствала студ заради мъртвия бездомник, който се рееше над нея, втренчил се надолу със зелените си очи, в които се четеше, че я разпознава. Досега не ми се беше случвало да видя мъртвец да нарани жив човек. Дори не знаех дали са способни на това и силно се надявах да не ми се налага да се захващам с него. Беше огромен. И като се имаше предвид, че само аз можех да го видя, щеше да изглежда странно.

— Нямам представа за какво говорите — отсече тя.

Гласът й не потреперваше издайнически и аз продължих:

— Блъснали сте бездомник, скрили сте го в багажника на тауруса си и сте изчакали да умре. Това горе-долу обобщава ситуацията, нали?

С периферното си зрение долових как Гарет стисна зъби и не можех да определя дали не одобрява начина ми на разпитване или е ядосан заради извършеното от нея.

— Случи се на „Коул Авеню“ — заяви Мъртвеца от багажника с ясен и отчетлив глас. В началото ме смая, но дори лудите си имат моменти на просветление. Той се обърна и закова свирепия си взор в мен. — На паркинг, ако щеш вярвай.

— Станало е на паркинг? — попитах силно изненадана. Гарет се размърда до мен, учуден какво целях с това. Аз също се чудех.

Именно в този момент очите й се разшириха, а вината на лицето й стана безспорна.

— Никого… не съм блъскала.

— Беше мъртво пияна — каза мъртвецът, а по лицето му пробягаха спомени. — Толкова пияна, че не можеше да стои на краката си. Каза ми да се кача на задната седалка и че ще се оправя.

— Накарали сте го да седне на задната седалка — казах, докато я наблюдавах обвинително смръщена. — Били сте на градус.

Госпожица Лайдел се озърна наоколо, сякаш да се убеди, че не е жертва на „Скрита камера“.

— Сигурно съм имал сътресение. Не можех да се съсредоточа. В един миг говорех с нея, а в следващия умирах в багажника й. Тя ме удари отново, но този път с тухла.

— Какво, по дяволите, й каза? — попитах го, без да се интересувам от впечатлението, което създавах.

Изпълнените му с горчивина очи отново се насочиха към мен.

— Казах й, че съм полицай и е задържана.

— Мили боже — отвърнах, вече смаяна до крайност. — Сериозно ли говориш? Бил си полицай? Под прикритие ли?

Той кимна, а госпожица Лайдел изстена и покри уста с двете си ръце.

— Не, не знаех, че е полицай. Мислех, че е някакъв откачен бездомник. Той… беше мърляв. Мислех, че лъже, за да ми измъкне пари. Нали ги знаете какви са. — Тя изпадна в паника. При други обстоятелства би било забавно. — Вие не сте ченгета — заяви ни тя. — Нищо не можете да ми направите.

Точно тогава чичо Боб паркира колата си пред къщата й с изсвирване на спирачките, следван от две патрулни коли с мигащи светлини. Това, че подбра точно момента, ме впечатли, но също така и обърка.

— Не — отговорих, неспособна да прикрия удивлението в гласа си, — но той е ченге. — Извих палец през рамо, сочейки Чибо, известен още като Мъж под пара. Той вървеше целеустремено към нас. Като на мисия. Или заради хемороидите. Или и по двете причини.

— Кари Лайдел? — попита той, докато приближаваше.

Тя кимна разсеяно, а вероятно пред погледа й преминаваше целият й живот.

— Арестувана сте за убийството на полицай Зики Бранд. Имате ли нещо в джобовете си? — попита точно преди да я завърти, за да й сложи белезници.

Един униформен започна да й чете правата, а Лайдел се разплака:

— Не знаех, че е полицай! — произнесе между риданията си. — Мислех, че лъже.

Когато униформеният я отведе, Чибо се обърна към мен с мрачно изражение.

— Полицай Бранд е в неизвестност от три години. Никой не знаеше какво му се е случило. Разследваше наркомрежа, използвала бездомници да пласират за тях.

— Но откъде знаеше? — попитах, все така изумена.

— Суопс ми каза какво разследваш, случай, който си му прехвърлила, докато се предполага, че той те наблюдава.

Намръщих се на Гарет.

— За теб няма ли нищо свято?

Той вдигна рамене.

— Предполагам, че си се погрижил за малкия ни проблем — обърна се Чибо към него.

— Имам един служител по-малко, но ще се справя — отговори Гарет, говорейки за служителя, който трябваше да ме държи под око в нощта на нападението.

— Я почакай — казах и вдигнах ръка. — Откъде знаеше, че Кари Лайдел е убила твоя човек?

Чичо Боб се доближи по-плътно до мен, за да не го чуе никой друг.

— Когато Суопс ми каза за твоя мъртвец в багажника на белия таурус на Куки, си спомних, че докато разследвахме неговото изчезване, на един запис, иззет от местен магазин, видяхме нещо приличащо на прегазване. Но качеството беше лошо, а и почти всичко случило се беше станало извън обсега на камерата, така че не можехме да възстановим събитията. Гледахме записа отново и решихме, че именно нашият човек излиза от въпросния магазин, а също така открихме регистрационния номер на тази жена.

Чибо се протегна и стисна здраво ръката на Гарет.

— Дора работа — каза, преди да стисне и тази на Куки. — Чудесна работа. Съжалявам за колата ти. Няма да я държим дълго.

Куки се втренчи в него, все още неспособна да продума.

После той се обърна към мен.

— Приятели ли сме отново?

— Не, дори да си последното ченге герой на Земята, страдащо от хемороиди.

Той се смръщи.

— Нямам хемороиди. — После се наведе и ме целуна по бузата въпреки всичко. — Този човек значеше много за мен, мила. Благодаря ти.

Чичо Боб се втурна към колата си, а Куки продължаваше да стои със зяпнала уста.

— Това наистина ли се случва? Направо е неочаквано. Мислех, че детските учителки са добри.

— Ако се задържим в бизнеса достатъчно дълго, вероятно ще установим, че всяка професия си има своите гнили ябълки. — Ухилих се и я сръчках с лакът. — Схващаш ли? Учителки? Ябълки?

Куки ме потупа по рамото и ми хвърли бегъл поглед, а после се отправи към Мизъри.

— Задължена съм ти — извиках след нея, а после се обърнах към Мъртвеца от багажника, добре де, към полицай Бранд. — Значи не си луд?

По лицето му плъзна палава греховна усмивка и изведнъж стана хубав. Искам да кажа, косата му беше все така сплъстена, но какви очи само.

— Ами душовете? — попитах почти със страх.

Усмивката му стана още по-широка и аз бях разкъсана между гняв и възхищение. Досега никога не бях прекарвана така от мъртвец.

— Можеш да преминеш през мен — заявих, като продължавах да спазвам добро поведение.

— Мога ли? — Проявяваше сарказъм. Вече знаеше, че може да го направи. Пристъпи към мен. — Може ли първо да те целуна?

— Не.

С тих смях той обгърна кръста ми и ме придърпа към себе си, а после наклони глава. Въздъхнах леко, докато устните му докосваха моите. После той изчезна.

Когато хората преминават през мен, мога да почувствам топлината им, да видя най-скъпите им спомени и да помириша аурата им. След като си тръгна, подръпнах яката си, за да усетя аромата му още веднъж. Представляваше комбинация от захарен памук и сандалово дърво. Вдишах дълбоко с надеждата никога да не го забравя. Когато е бил на дванайсет рискувал живота си, за да спаси съседското момче от зло куче, в резултат на което си спечелил двайсет и седем шева. Това, че и той и другото момче бяха оцелели, можеше да се определи като истинско чудо. Но точно това е искал да прави винаги. Да помага на хората. Да спасява света. После се появила пияна детска учителка на име Кари Лайдел, за да отнеме на света един наистина добър човек.

След това се почувствал изгубен. Изгубил себе си и самоличността си. Докато Куки не отворила багажника си и светлината ми не го открила лежащ в объркване и мрак. Според неговите собствени спомени светлината ми го върнала обратно. Може би жътварят на души имаше повече съдържание, отколкото аз вярвах. Определено дължах на Куки „Маргарита“.

— Често ли целуваш мъртъвци? — попита Гарет.

Бях забравила за присъствието му.

— Не го целунах — отвърнах отбранително. — Той премина през мен.

— Да, добре — побутна ме с рамо той. — Напомни ми като умра, да премина през теб.