Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Дейвидсън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Second Grave on the Left, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 55 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даринда Джоунс. Вторият гроб отляво

Американска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2012

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Ива Михайлова

ISBN: 978-954-932-194-4

История

  1. — Добавяне

Глава 3

„Страхотните гърди вървят със страхотна отговорност.“

Надпис на тениска

Това вече е повече от откачено.

Стоях под душа, водата беше толкова гореща, колкото можех да понеса и въпреки това всеки сантиметър от кожата ми беше настръхнал. Това се случваше, когато мъртви хора се къпеха с мен. Погледнах към невиждащите очи на мъртвия бездомник от багажника на Куки. Косата му стигаше до раменете, мръснокафява на цвят, имаше проскубана брада и лешниковозелени очи. Бях като магнит за този тип хора.

Дъхът ми замъгли въздуха и парата отскочи от стените на душ-кабината. Устоях на порива да отправя поглед към небесата и да вдигна бавно ръце, докато парата ни обгръщаше на талази, по̀ щеше да е страхотно да се престоря на богиня на океана. Можех да включа и оперна музика за по-голям ефект.

— Често ли идваш тук? — попитах вместо това, като забавлявах единствено себе си. Така че определено си струваше.

Той не отговори и пробвах рефлексите му, като го ръчнах с показалец в гърдите. Върхът на пръста ми се допря до дрипавото му палто, истинско като стените на душ-кабината около нас, а в същото време водата, която капеше от пръста ми, минаваше през него и падаше на пода. Сръчкването не предизвика реакция. Невиждащите му очи гледаха право към мен. Което беше странно. Изглеждаше съвсем на себе си, докато лежеше свит в багажника на Куки.

Неохотно наклоних глава назад, за да изплакна балсама от косата си и се опитвах да държа очите си отворени, да го гледам как ме гледа. Нещо такова.

— Имал ли си такива дни, дето започват като лудница на пълни обороти и оттам нататък темпото непрекъснато се засилва?

Тъй като очевидно беше от типа побъркани мълчаливци, той не отговори. Чудех се откога е мъртъв. Може би бродеше по Земята толкова отдавна, че беше изгубил разсъдъка си. Видях това в един филм. Разбира се, ако наистина е бил бездомник, когато е умрял, душевното заболяване може би беше изиграло съществена роля в живота му.

Точно когато спрях водата, той вдигна поглед. Аз също. Най-вече защото той го направи.

— Какво има, пич?

Когато отново се обърнах към него, вече го нямаше. Просто изчезна, както е присъщо на мъртъвците. Без довиждане. Без пожелание да се срещнем в отвъдното. Просто изчезна.

— Дерзай, момче.

Надявах се да си остане изчезнал. Шантави мъртъвци.

Протегнах се зад завесата за хавлия и видях алени капки да се стичат по ръката ми. На тавана ми имаше тъмночервен кръг, разширяващ се като кърваво петно от някой, който още кърви. Преди да успея да кажа „По дяв…“, някой пропадна оттам. Някой доста едър. И тежък. И се приземи кажи-речи върху мен.

Срутихме се на пода на душ-кабината в купчина от тела и крайници. За беда се оказах притисната под човек, твърд като стомана, но веднага усетих нещо познато. Разпознах топлината му като подпис, като пратеник, възвестяващ появяването му. Опитвах се да се измъкна изпод едно от най-могъщите създания във вселената, Рейес Фароу, и осъзнах, че съм покрита с кръв от глава до пети. С неговата кръв.

— Рейес! — извиках разтревожена. Той беше в безсъзнание, облечен в напоени с кръв джинси и тениска. — Рейес — промълвих и обхванах главата му. Тъмната му коса беше мокра. Огромни резки минаваха през лицето и врата му, сякаш някой го бе драл, но повече кръв течеше от раните, дълбоки и смъртоносни, на гърдите, гърба и ръцете му. Беше се бранил, но от какво?

Сърцето ми заби лудо в гърдите.

— Рейес, моля те — продумах. Погалих лицето му и миглите му, сега тъмночервени, напоени с кръв, потрепнаха. В миг той се обърна срещу мен. Изръмжа, черната му мантия се материализира около него, около нас, после той протегна ръка и стисна гърлото ми. След миг бях хвърлена към стената на душа, а пред лицето ми блестеше острието на бръснач.

— Рейес — едва промълвих, губейки съзнание, хватката около шията ми беше точна и прецизна. Вече не виждах лицето му, а само черните гънки на мантията му, която криеше самоличността му дори от мен. Светът се замъгли, после се завъртя. Борех се с хватката му, здрава като метална скоба и колкото и да ми се щеше да вярвам, че се боря умело, усетих как крайниците ми моментално омекнаха, неспособни да издържат собственото ми тегло.

Усетих го да се притиска към мен и настъпи пълно затъмнение. Чух го да говори, гласът му ме обгръщаше като дим.

— Пази се от раненото животно.

В следващия миг вече го нямаше, гравитацията си каза своето и аз отново рухнах на пода на душ-кабината, този път по лице и някъде в дълбините на съзнанието си усетих увереност, че лошо ми се пише.

 

 

В деня, в който се родих, се случи нещо извънредно странно. Тъмна фигура ме чакаше точно пред утробата на майка ми. Носеше наметало с качулка. Вееше се около него, изпълвайки родилната зала с издигащи се черни вълни като пушек при лек вятър. Въпреки че не виждах лицето му, знаех че гледа как лекарят прерязва пъпната връв. Въпреки че не почувствах пръстите му, знаех че ме докосва, докато сестрите ме почистваха. Въпреки че не чувах гласа му, знаех че прошепва името ми, гласът му беше плътен и дрезгав.

Той беше толкова могъщ. Самото му присъствие ме правеше слаба, пречеше на въздуха да достига до дробовете ми и аз се страхувах от него. Докато растях, осъзнах, че се боя единствено от него. Никога не съм имала нормалните детски страхове, което вероятно беше добре предвид тълпите от покойници около мен. Но от него се страхувах. И все пак той ми се явяваше само в случай на смъртна опасност. Беше ме спасявал неведнъж. Защо тогава се страхувах? Защо в юношеството си го бях нарекла Големия Злодей, макар той да изглеждаше всичко друго, но не и това?

Може би заради мощта, излъчваща се от него, която сякаш поглъщаше част от мен, щом той бе наблизо.

Пренесох се петнайсет години по-късно, в мразовитата нощ на улиците на Албукърки, първия път, когато видях Рейес Фароу. С по-голямата ми сестра Джема събирахме материал за училищен проект в доста лош квартал на града, когато през прозореца на малък апартамент забелязахме, че нещо се случва. С ужас осъзнахме, че мъж пребиваше тийнейджър. Единствената ми мисъл в този момент беше, че трябва да го спася. Да намеря начин. Какъвто и да е. В отчаянието си хвърлих тухла по прозореца. Свърши работа. Той престана да удря момчето. За нещастие ни подгони. Шмугнахме се в тъмна уличка и търсехме отвор в оградата, когато разбрахме, че и момчето се е измъкнало. Видяхме го превит на две зад сградата.

Върнахме се. По лицето му се стичаше кръв, капеше от невероятната му уста. Разбрахме, че се казва Рейес и се опитахме да помогнем, но той отказа, дори стигна по-далече, като ни заплаши, че ще пострадаме, ако не си тръгнем. Това беше първият ми урок за безумната логика на мъжете. Но заради този случай не бях особено изненадана, когато след повече от десет години открих, че Рейес е прекарал последното десетилетие в затвора за убийството на същия мъж.

Това беше само част от нещата, които разбрах наскоро за него, както и това, че Рейес и Големият Злодей — тъмното създание, което ме следваше и ме пазеше още от раждането ми, са едно и също същество. Той беше спасявал живота ми неведнъж. Беше ме наблюдавал от сенките, самият той сянка, и ме беше защитавал от разстояние. Същият, от когото най-много се страхувах, докато растях. Единственото, от което се страхувах.

Беше вцепеняващо да осъзная, че мъглявото същество от детството ми е мъж от плът и кръв. Той можеше да се отделя от тялото си и да се движи в пространството и времето като безтелесно присъствие, способно да се дематериализира само за миг. Можеше да прекъсне гръбначния мозък на човек, преди да е успял да мигне. Можеше да разтопи айсберг с погледа под тъмните си мигли.

И въпреки това всяко откритие извикваше още повече въпроси. Едва преди седмица открих откъде произлизат свръхестествените му сили. Надникнах в неговия свят, докато прокарваше пръсти по ръката ми, докато устата му възпламеняваше кожата ми, когато потъна в мен и едновременно с изблика на оргазъм разкри миналото си и дръпна завесата пред погледа ми. Наблюдавах сътворението на вселената да се разгръща пред очите ми, докато баща му — истинският му баща, най-красивият ангел, съществувал някога — бе изхвърлен от райските селения. Луцифер бе дал отпор с огромната си армия и насред целия този хаос бе роден Рейес. Изкован от горещината на супернова, той бързо се издигна във военната йерархия и стана почитан водач. Превъзхождан единствено от баща си, той командваше милиони войници, генерал сред крадци, по-красив дори от баща си, с ключа от портите на ада издълбан върху тялото му.

Но гордостта на баща му не се укротяваше. Той искаше рая. Искаше пълен контрол над всяко живо същество във вселената. Искаше трона на Бог.

Рейес следваше всяка негова заповед, чакаше и търсеше портал, така че да се роди на Земята, директен път към рая, изход от ада. Следотърсач с безукорни умения, той издейства пътя си през дверите на подземния свят и откри порталите в най-далечните кътчета на вселената, хиляди светлини, идентични по форма. Хиляди жътвари на души, надяващи се на привилегията да служат на Земята.

Ала Рейес търсеше напрегнато и видя една от чисто злато, дъщеря на слънцето, лъскава и искряща. Мен. Аз се обърнах, зърнах го и се усмихнах. И Рейес бе изгубен.

Той не се подчини на желанието на баща си да се върне в ада със сведения за нашето местоположение, чака векове, за да бъда изпратена, и самият той се роди на Земята, като се отказа от цялото си познание заради мен. Защото в деня, в който се бе родил като човек, беше забравил кой е бил, какво е бил. И най-важното, на какво е способен. Отказа се от всичко, за да бъде с мен, но жесток каприз на съдбата го бе изпратил в ръцете на чудовище и Рейес бе израснал, контролиран изцяло от хищник от най-лошия вид. Бавно бе започнал да си спомня миналото си. Кой е. Какво е. Но в този момент вече бе изпратен в затвора за убийството на мъжа, който го беше отгледал.

Свестих се рязко на пода на душ-кабината и бързо се надигнах. Поради естеството на твърдата хлъзгава повърхност, а именно твърда и хлъзгава, паднах също толкова бързо и дланите ми се озоваха под мен. Ударих се силно. Затова вторият ми опит не беше толкова бърз, оглеждах се за Рейес и се заричах да си купя от онези лепенки срещу подхлъзване.

Нямаше кръв. Нито следи от борба. Нямаше го и Рейес. Какво се беше случило с него? Защо беше така осакатен? Пропъдих образа му от съзнанието си. Най-вече защото ми прилошаваше в мига, в който се появеше. Завиваше ми се свят.

Тогава си спомних какво ми каза той: „Пази се от раненото животно“. Само дето го бе изрекъл на арамейски — един от хилядите езици, които знаех от самото си раждане. Гласът му беше тих, наподобяващ изпълнено с болка ръмжене. Трябваше да го открия.

Облякох набързо джинси и пуловер, обух ботуши и прибрах косата си в конска опашка. Имах толкова много въпроси. Толкова много тревоги. Последния месец Рейес прекара в кома. Беше прострелян от надзирател в затвора, отправил предупредителни изстрели близо до скупчили се затворници, които изглеждали, сякаш се готвят за бунт. В деня, когато щяха да бъдат изключени животоподдържащите му системи, Рейес като по чудо се беше събудил и най-безгрижно бе напуснал клиниката в Санта Фе. Това беше преди седмица и оттогава никой не беше го виждал или чувал. Дори и аз. Не и до днес.

Беше ли още жив? Какво го беше нападнало? Какво би могло да е? Та той беше син на Сатаната, да му се не види. Кой би се забъркал с него? Можех да проверя тук-там, но в момента, в който излизах от апартамента си, стационарният телефон зазвъня.

— Казвай бързо — рекох, когато вдигнах.

— Добре. Двама мъже от ФБР са тук — изрече Куки. Бързо.

Мамка му.

— Мъже в черно са в офиса?

— Ами да, всъщност са по-скоро в синьо.

Мамка му на квадрат. Нямах никакво време за мъже. В какъвто и да е цвят.

— Добре, два въпроса. Ядосани ли са? Готини ли са?

След дълга, дълга пауза, Куки проговори:

— За първото — не. За второто — не коментирам засега. И трето: на високоговорител си.

След още една дълга, дълга пауза, отвърнах:

— Ясно тогава. Идвам след секунда.

Преди да го направя сама, дълга ръка се пресегна през рамото ми и прекъсна връзката. Рейес стоеше зад мен. Топлината, която винаги се излъчваше от тялото му, се просмука през дрехите ми и ме сгря. Той се приближи и притисна тялото си в гърба ми. От допира му изпитах приток на адреналин, а когато наведе глава и дъхът му мина по бузата ми, коленете ми съвсем омекнаха.

— Браво, Дъч — промълви той с глас като милувка.

Чувство на наслада пропълзя по гръбнака ми и се спусна до корема. Рейес ме наричаше Дъч от деня на раждането ми и още не бях разбрала защо. Той беше като пустинята, чист и прекрасен, жесток и непрощаващ, с обещание за съкровище зад всяка дюна, за бистра вода, скрита под самата повърхност.

Извъртях се с лице към него. Той не пожела да отстъпи и на милиметър, така че трябваше да отдръпна глава, за да го огледам, да попия образа му в себе си. Тъмната му коса се къдреше леко над ушите и бе надвиснала над челото, малко разбъркана. Миглите му — толкова гъсти, та винаги изглеждаше сякаш току-що се събужда — засенчваха ясните кафяви очи. И все пак в тях личеше палав блясък. Погледът му ме обходи, забави се, когато стигна до устата ми и потъна в долината между Опасност и Уил Робинсън. После се вдигна, срещна моя и в този момент разбрах истинското значение на съвършенството.

— Изглеждаш по-добре — подхвърлих безгрижно. Дълбоките рани, които изглеждаха толкова опасни, бяха напълно изчезнали. Главата ми се замая от смесицата на облекчение и загриженост.

Той повдигна брадичката ми и прокара пръсти по шията ми, там където беше още подуто след кратката сценка под душа. Имаше здрава хватка.

— Съжалявам за това.

— Искаш ли да ми обясниш?

Той наведе глава.

— Помислих те за друг.

— За кого?

Вместо отговор той постави върховете на пръстите си върху точката на пулса. Изглежда се наслаждаваше на усещането, на доказателството за живот, течащ във вените ми.

— Демоните, за които ми разказа ли? — попитах.

— Да. — Каза го толкова спокойно и небрежно, та човек би си помислил, че най-редовно е подлаган на посегателства от демони. Беше ми разказал за тях едва миналата седмица, когато открих кой е всъщност. Бях решила, че се изразява метафорично. Очевидно не.

— Те да не би… — Спрях по средата на изречението и преглътнах мъчително. — Добре ли си?

— В безсъзнание съм — отвърна той, приближи се още повече и навлажни плътните си устни с език.

Стомахът ми се преобърна, но само отчасти заради езика.

— Ти си в безсъзнание? В какъв смисъл?

Той се бе опрял на плота от двете ми страни и аз се намирах в плен на жилестите му ръце.

— В смисъл, че не съм буден — поясни, миг преди да захапе ухото ми точно толкова силно, че тръпки да плъзнат по цялата ми кожа.

Плътният тембър на гласа му вибрираше в костите ми и ги размекваше отвътре. Мъчех се да се съсредоточа върху думите му, вместо върху вълнението, което предизвикваше у мен с всяка сричка, с всяко докосване. Той беше като хероин, покрит с шоколад, а аз — безнадеждно пристрастена.

Бях го усещала в себе си и преди. Бях се озовавала в рая за кратко, и усещането бе толкова нереално, толкова разтърсващо, та бях сигурна, че никога и с никой мъж не бих могла да имам истинско изживяване. Наистина, кой би могъл да се сравнява със същество, създадено от красота и грях, съчетани в едно от изгаряща чувственост? Той беше бог сред мъжете. Проклятие.

— Защо не си буден? — попитах, като с усилие пренасочих мислите си. — Рейес, какво се случи?

Беше зает да си проправя път с език и зъби към ключицата ми, горещата му уста предизвикваше сеизмична активност във всяка точка на контакт.

Никак не ми се искаше да го прекъсвам, но…

— Рейес, слушаш ли ме?

Той вдигна глава със сладострастна усмивка, стаена в ъгълчетата на устните му, и отговори:

— Слушам.

— Кое? Притока на кръвта в интимните си части ли?

— Не — отвърна ми с лек дрезгав смях, от който ме обзеха горещи тръпки. — Туптенето на сърцето ти. — Той се наведе отново и продължи с изгарящите си нежни ласки.

— Сериозно, Рейес, как пострада?

— Болезнено — пошепна в ухото ми.

Усетих стягане в гърдите от отговора му.

— Я спри за малко — казах и стиснах китката на ръката, която правеше невероятни неща с тайните ми местенца.

Той извъртя ръката си и преплете пръсти с моите.

— Поставяш ме на изчакване ли?

— Да — отвърнах с накъсана въздишка.

— И ако не го изпълня, ще ме напляскаш ли?

Избухнах в смях, преди да успея да се въздържа.

— Рейес — заувещавах го. — Трябва да поговорим.

— Говори тогава — каза той, като милваше китката ми с палец.

Аз го побутнах с показалец по рамото.

— Нека го кажа по друг начин. Ти трябва да говориш. Моля те, кажи ми какво се случи. Защо си в безсъзнание?

Той издиша бавно и се отдръпна назад, за да фокусира бистрите си кафяви очи върху моите.

— Миналата седмица ти казах, че ме откриха.

— Демоните.

— Да.

— Какво искат?

— Същото, което и аз — каза той, докато очите му поглъщаха тялото ми, — но вероятно с друг мотив.

Вече ми беше обяснил, че те искат мен, портала, пътя към рая. Нямах представа, че биха стигнали до такива крайности.

— Жив ли си още?

— Материалното ми тяло е като твоето. Не е лесно да бъде убито, доста по-трудно е, отколкото при повечето хора.

Облекчение заля всяка клетка на тялото ми. Поех дълбоко въздух и го подканих:

— Кажи ми какво става. Точно.

— Точно. Добре, чакат да се случи точно едно от две неща.

— И те са?

— Тялото ми да умре, така че да могат да ме приберат обратно в ада, или ти да ме откриеш. Първото би им дало достъп до ключа — каза той и посочи с кимване плавните линии на татуировките по тялото си. Невероятно, но татуировките му бяха карта за портите на ада. Без нея рискованото пътуване през празнотата на вечността рядко свършваше добре за което и да било създание, опитващо се да избяга. — А другото би им осигурило достъп до рая. — Той ме погледна право в очите. — И двете биха ги направили невероятно щастливи.

— Тогава ми кажи къде е физическото ти тяло и можем… не знам, да те скрием.

Той поклати унило глава.

— Боя се, че не мога да го направя.

Веждите ми се смръщиха.

— Как така да не можеш? Рейес, къде си?

Невесела усмивка изкриви крайчеца на устата му.

— На сигурно място.

— Защитен си от демоните? — попитах, изпълнена с надежда.

— Не, ти си защитена от демоните.

Той отново устреми устни към шията ми, но аз се дръпнах.

— Значи те знаят къде си? Опитват се да те убият?

Неговите теории ми звучаха като най-ужасния ми кошмар.

Ранена и беззащитна някъде, където безумец се опитва да ме убие. Досега не ми бе хрумвало, че виновникът може да е с демоничен произход, но с новата информация бих могла да ъпдейтна кошмара си относно присъствието на злото. Прекрасно.

С шумна въздишка той отстъпи назад и се отпусна върху стола зад компютъра ми, като качи крака върху бюрото и ги кръстоса при глезените.

— Наистина ли искаш да водим този разговор? Може би нямам много време.

Сърцето ми заблъска в гърдите. Зачудих се колко ли време има. Колко време имахме ние. Нямах маса и столове, но разполагах с барплот и две високи табуретки. Седнах на едната и се обърнах към него.

— Защо не искаш да ми кажеш къде си?

— По много различни причини. — Очите му се плъзнаха по мен и сякаш спуснаха огнен воал. Беше способен да разпали най-съкровените ми желания само с един поглед. В този момент се зарекох повече да не чета любовни романи на светлина от свещ.

— Ще ми кажеш ли причините или да отгатвам?

— Ще ти кажа, защото не мога да остана цял ден.

— Е, поне стигнахме донякъде.

— Първата е, защото това е капан, Дъч. Устроен само и единствено за теб. Защо иначе мислиш, че не са ме убили още? Искат да ме търсиш, да ме намериш. Помни, докато ти не ги виждаш и те не те виждат.

Беше го споменал и преди, но беше трудно за осмисляне. Да не говорим колко беше обезпокоително.

— Ами ако ги видя? — попитах.

Той отново ме изпи с поглед.

— Да кажем просто, че е трудно да останеш незабелязана.

— Ами значи ще действаме инкогнито. Като „Тюлените“ от флота или като частите за бързо реагиране.

— Не става така.

— Това не ме устройва. — Свих ръце в юмруци. — Трябва да опитаме. Не можем просто да ги оставим да те убият.

— Не си чула втората причина.

Това прозвуча злокобно.

— Добре, тогава ми я кажи. — Скръстих ръце и зачаках.

— Няма да ти хареса.

— Голямо момиче съм — рекох и вирнах брадичка. — Ще го понеса.

— Добре тогава. Ще оставя физическото си тяло да умре.

Всеки мускул в тялото ми застина.

— Не ми трябва кой знае колко — продължи той и безстрастно сви рамене. — Само ме бави, а и както видя, прави ме уязвим срещу нападения.

— Но в онази стая, когато се събуди от комата, ти изчезна. Дематериализира човешкото си тяло.

— Дъч — каза той и ми хвърли укорен поглед изпод тъмните си мигли, — дори аз не мога да направя това.

— Тогава как изчезна? Видях записа.

— Мога да въздействам на електронни устройства, когато поискам. И ти можеш, ако се концентрираш.

А аз пък да не знам.

— Помислих си, че…

— Сбъркала си — отсече той с тон, нетърпящ възражение. Ставаше сприхав, когато страдаше.

— Хубаво, сбъркала съм. Свръхестествените създания не вървят в комплект с наръчник за употреба.

— Точно така.

— Но това не е причина да оставиш материалното си тяло да умре. Какво ще стане с теб тогава? Нали каза, че ако умреш, ще те приберат обратно в ада.

— Дори и те не знаят дали ще могат да ме приберат в ада или не. Само се надяват на това. Предполагам, че има един сигурен начин да разберат — заключи той и предизвикателно повдигна вежди.

— Почакай, ти не знаеш ли какво ще се случи? Ами ако успеят да те приберат?

Той сви рамене.

— Нямам представа. Но е съмнително.

— А ако все пак успеят? Ако бъдеш изпратен обратно?

— Няма такава вероятност — упорстваше той. — Кой е тоя, дето би ме изпратил?

— Боже! Не мога да си представя, че искаш да поемеш такъв риск.

— По-рисковано е да съм жив тук, на Земята, Дъч — изрече той с остра нотка в гласа. — И аз не искам повече да поемам този риск.

— Рисковано за кого?

— За теб.

Отговорът му ме разстрои и озадачи още повече.

— Не разбирам. Защо да е рисковано за мен?

Той зарови ръце в тъмната си коса. От това тя стана още по-рошава и секси и това ме разсея за момент.

— Те са демони, Дъч. А във вселената има само едно нещо, което искат повече от душите на хората.

— Закуска бурито в „Мачо Тако“?

Той се изправи и се извиси пред мен.

— Искат теб, Дъч. Искат портала. Знаеш ли какво ще се случи, ако те открият?

Прехапах долната си устна и повдигнах рамо.

— Ще имат достъп до рая.

— Не мога да допусна това да се случи.

— Ясно — пророних тъжно. — Бях забравила, ще трябва да ме убиеш.

Той пристъпи към мен и снижи гласа си.

— И ще го направя, Дъч. В един миг.

Супер. Драго ми беше да знам, че ми пази гърба.

— Заболя ли те? — попита той и повдигна брадичката ми.

— Престани да четеш мислите ми — троснах му се аз.

— Не мога да чета мислите ти. Аз съм като теб, отгатвам емоции, чувства. И ти се засегна.

— И как изобщо демон се е добрал до тази реалност? — попитах, като се отдръпнах от него. Изправих се и започнах да крача. Той седна и отново вдигна краката си. За пръв път се загледах в ботушите, които носеше. Черни, приличаха едновременно на каубойски и рокерски. Харесах ги. — Мислех, че за демоните е почти невъзможно да преминат през портите.

— Да, почти невъзможно. От време на време някой демон се осмелява да се промъкне в отвор и да търси път през лабиринта. Опасно е и рядко успяват. Повечето се изгубват в безкрайността.

Той размърда мишката и компютърът ми се събуди. Което означаваше, че и десктопът ми се е показал. Което означаваше, че се е показала снимката на Рейес, онази от арестуването му, единствената негова снимка, която имах. Той се намръщи.

Устоях на желанието да се мушна под бар стола. Вероятно щеше да ме вижда и там.

— Та какво казваше?

— Да. — Той се обърна отново към мен. — Ако по някакво чудо успее да премине през портите, това още не означава, че е тук. Трябва да се всели в душата на новородено. Това е единствения начин да се сдобие с достъп до това ниво. Нивото, на което по случайност се намираме аз и ти — напомни ми той.

— Но ти не си направил това, когато си избягал от ада. Не е трябвало да се вселяваш.

— При мен беше различно. В момента, в който избягах, придвижването между нивата беше не по-трудно от влизането през врата.

— Как е възможно?

— Възможно е — рече той уклончиво. — Аз съм създаден различен. Имам мисия. Когато падналите ангели били изхвърлени от рая, били прокудени и от светлината, така се явила потребността от мен. Бил съм оръдие. Средство за някаква цел. Но вероятно раждането ми на Земята не е сред най-мъдрите решения, които съм взимал. Материалното ми тяло ме направи твърде уязвим и трябва да бъде унищожено. За да бъде скрито физическото доказателство за ключа.

Когато Рейес се родил в човешки облик, ключът — картата за ада, белязана върху него при създаването му — се появил и върху човешкото му тяло. Чудех се какво ли са си мислели човешките му родители за това. Какво са си мислели лекарите. Татуировки върху новородено. Не бях сигурна за принципа им на действие, но очевидно за Сатаната татуировките бяха средство да избяга от ада. А той не искаше да избяга и да стане уязвим до раждането на портал. И бе пратил сина си на това ниво, за да изчака такъв. От Рейес се бе искало да изтегли Сатаната и армиите му в мига на моето раждане. А вместо това той също се беше родил на Земята. За да бъде с мен. За да израсне с мен. Ала бил отвлечен от истинските си родители дълго преди мечтата му да се осъществи.

— Ако тези демони успеят да влязат през входа — продължи той, — ще се сдобият с ключа и баща ми ще може да избяга. А той точно това и ще направи. — Той се облегна на стола и скръсти длани зад главата си. — Знаеш как хората открай време предсказват края на света, нали?

— Да — отвърнах, като инстинктивно усещах, че анекдотът му ще има лош завършек.

— Те нямат представа какъв ад ги очаква, ако баща ми се добере до този ключ. — Той отпусна ръце и се наведе напред. — Първото нещо, което ще направи, е да погне теб.

— Не ме е грижа.

Той ме погледна скептично.

— Естествено, че те е грижа.

— Не. Не можеш просто да оставиш тялото си да умре. Не си сигурен какво ще се случи. И тогава също биха могли да те пипнат.

— Да предположим, в името на спора, че те вече не са заплаха, че можеш да се справиш с всички тях.

— Аз?

— Има още един малък проблем, който наричам живот зад решетките. Няма да се върна в затвора, Дъч.

Какво? За това ли се тревожеше?

— Не те разбирам. Можеш да зарежеш тялото си, когато пожелаеш. Теб тези решетки не могат да те удържат.

— Не е толкова просто.

Отново беше уклончив, недоизказваше нещо.

— Рейес, обясни ми, моля те.

— Не е важно. — Протегна се и изключи монитора на компютъра, сякаш той внезапно го подразни.

— Рейес. — Докоснах ръката му и привлякох вниманието му към себе си. — Защо не е просто?

Той раздвижи челюст и се загледа в ботушите си.

— Има… страничен ефект.

— Напускането на тялото ти ли?

— Да. Когато го напускам, тялото ми получава нещо като гърч. Ако го правя твърде често, лекарите в затвора ми дават лекарство против такива гърчове. Лекарства, които имат неприемлив страничен ефект. — Погледът му отново се насочи към моя. — Пречат ми да се отделям от тялото си. Аз съм заврян в затвора, а ти си напълно уязвима.

О!

— Тогава продължавай да бягаш. Аз ще ти помогна. Но нека ти осигуря медицински грижи за момента. Имам един приятел лекар, а познавам и няколко медицински сестри. Те ще се погрижат за теб. Няма да ни издадат, честно. Остави ме да те намеря, а за затвора после ще му мислим.

— Ако ти ме намериш и той ще ме намери. И ще се върна в затвора, без значение кого познаваш.

Ето отново.

— Кой ще те намери?

— Онзи тип, когото чичо ти е лепнал за теб.

Това направо ме шашна.

— За какво говориш?

— Чичо ти е пуснал опашка подир теб, вероятно с надеждата, че ще се появя.

— Чичо Боб ми е прикрепил опашка? — попитах втрещена.

— Не се ли предполага, че трябва да забелязваш подобни неща? Че ги засичаш? — Той ми намигна закачливо.

— Променяш темата — отвърнах, като се опитвах да се съвзема от намигването.

— Извинявай. — Той стана сериозен. — Добре, значи искаш да остана жив, защото има само бегла вероятност да бъда пратен отново в ада. Правилно ли обобщих?

— Рейес, ти си избягал от там. Ти си създанието, сътворено с карта върху тялото, водеща до портите на ада. Ти си ключът към свободата им и си им избягал. Бил си техен предводител, най-могъщият им воин и си ги предал. Какво мислиш, че ще се случи, когато те върнат обратно? Да не споменаваме факта, че ако бъдеш върнат, баща ти, който между другото случайно е Сатаната, ще има ключа, с който сам ще може да избяга от ада.

— Ако.

— Точно заради това ако не искам да рискувам. Адът трябва да е доста мъчителен и без да си обществен враг номер едно. А и рискът Сатаната да се измъкне… — Скръстих ръце. — Кажи ми къде си.

— Дъч, не можеш просто да ме последваш. Дори и да можеш да ги победиш всичките…

— Защо продължаваш да повтаряш това? — попитах ядосано. — Аз съм ярка светлина, привличаща мъртвите, за да преминат през мен. Един вид мухоловка. Унищожителка на демони не е част от служебната ми характеристика.

Лека усмивка се плъзна по красивото му лице и някак си успя да накара коленете ми да затреперят.

— Ако имаше дори бегла представа за това, на което си способна, светът щеше да се превърне в опасно място.

Не чувах подобно нещо за първи път, но беше формулирано все така неясно.

— Защо не ми кажеш тогава? — попитах, като знаех, че няма да го направи.

— Ако ти кажа на какво си способна, ще имаш предимство. Не мога да поема този риск.

— Какво бих могла да ти сторя, да му се не види?

Той се изправи с ръмжене и ме придърпа към себе си.

— Боже, какви неща ме питаш, Дъч.

Обгърна врата ми с дългите си пръсти и вдигна брадичката ми нагоре с палец миг преди да прилепи уста към моята. Целувката веднага се превърна от колеблива в настоятелна. Езикът му се плъзна в устата ми и аз изпитах наслада от вкуса му, от естествения му аромат. Отпуснах се в прегръдката му, отметнах глава назад, за да стане целувката по-дълбока и с все сила се вкопчих в широките му рамене.

Едната му ръка бе на тила ми, а другата ме притегляше, докато ме изтласкваше назад и ме прилепи към стената. С едната си ръка хвана моите и ги притисна над главата ми, а с другата ръка започна да ме милва. Обхвана Опасност, леко погали върха й, докато тя се втвърди и аз не можах да възпра сподавения стон, който излезе от устните ми.

Той се усмихна, наведе глава и прилепи горещата си уста към пулсиращата ми вена. В корема ми кипна разтопена лава и изпрати разтърсващи тръпки по цялото ми тяло. Борех се за сила да го спра. Честна дума, това беше нелепо. Пълната ми липса на контрол, що се отнасяше до Рейес, бе достойна за окайване. Какво от това, че беше син на Сатаната, най-красивото създание, вървяло някога по райските пътеки? Какво от това, че бе сътворен от топлината на хиляда звезди? Какво от това, че разпалваше вътрешностите ми?

Трябваше да се заловя за нещо реално. И то не за мъжките атрибути на Рейес.

— Почакай — промълвих, когато езикът му ме разтрепери до самата ми сърцевина. — Длъжна съм да те предупредя.

— О? — Той се дръпна леко назад и ми отправи бавен, чувствен поглед.

— Няма да ти позволя да оставиш физическото си тяло да умре.

— И вярваш, че ще ме спреш? — попита той със скептична нотка в гласа.

Оттласнах го от себе си, взех чантата си и се насочих към вратата. Точно преди да я затворя, хвърлих през рамо поглед към него и заявих:

— Ще те намеря.