Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (11)

Глава 10

„Бях атеист, докато не осъзнах, че съм Бог.“

Стикер върху броня на кола

Докато спрем пред шерифството на окръг Мора, Куки беше вече под пара. Бе поела водеща роля в разследването и всъщност се справяше много добре. Ако не се брояха пропуснатите обаждания, бавния интернет и скандалът, който й вдигна осемдесетгодишна жена, която настояваше, че е Батман, когато Куки избра грешен номер. Куки започваше да се дразни от непрестанните ми имитации на бабата. Да не я беше включвала на високоговорител, щом не можеше да изтърпи последствията.

Когато слязохме от Мизъри, тя ме избута и каза:

— Пречкаш ми се на енергийния поток.

Опитах се да не се изкикотя — е поне не много силно — и я попитах:

— Тази промяна по хирургически път ли я постигна?

За беда настоящият началник беше излязъл по работа. Служителката ни каза, че предишният шериф, бащата на Кайл Кирш, сега живеел в Таос със съпругата си и работел като охранител, така че не можахме да разговаряме и с него. Служителката обаче ни даде копия от цялата информация, която имаха по случая с Хана Инсинга срещу ниската цена от влизане в тъмно и влажно мазе и ровене из няколко кашона с документи.

Самата служителка беше твърде млада, за да си спомня случая, което беше жалко. Бях сигурна обаче, че след цялото обикаляне и разпитване нагоре-надолу, бе вероятно да обезпокоим този-онзи. Ако не друго, то поне щяхме да привлечем вниманието на Кайл и то бързичко. Естествено, покрай фалшивите федерални агенти и новите ми приятели от тази сутрин, може би вече бяхме разкрили тайната си засада и пъклените си планове да попречим на Кайл Кирш да завладее света.

Обичах да карам лошите момчета да се поизпотят, това ме възбуждаше. Обичах да карам и добрите момчета да се потят, по същата причина, само че средствата бяха различни.

По пътя на връщане трябваше да минем през Санта Фе, което ми даваше идеалната възможност да се срещна насаме с Нийл Госет, директора на местния затвор. Всъщност, той се беше обадил, докато пътувахме и настоя да се отбия, за да се видим. Накара секретарката си да ни запише час, тъй като в затвора много си държат на графика.

— Мислиш ли, че Нийл би ти осигурил достъп до такава информация? — попита Куки, след като свърши разговора с дъщеря си Амбър. Изглежда Амбър си прекарваше добре при баща си и това явно тревожеше Куки. — Записите от посещенията все пак не са ли поверителни?

— Да караме подред — казах, докато шофирах към затвора. Извадих мобилния си телефон и се обадих на чичо Боб.

— О! — възкликна Куки, като не спираше да пише на лаптопа си. — Твоята Мадам Невен току-що отговори на писмото ми.

— Сериозно? Споменава ли нещо за мен?

Тя се подсмихна.

— Попитах я какво иска от жътваря на души, и тя пише, цитирам: „Това е между мен и жътваря на души“.

— Споменала ме е значи. Мила е.

Куки кимна, когато чичо Боб вдигна телефона с рязък тон.

— Какво имаш?

— Освен страхотни цици ли? — попитах.

— По случая.

Беше толкова сприхав.

— Всичко ли искаш да чуеш или да разказвам избирателно?

— Всичко, ако не възразяваш.

Така че изпях всичко по случая в следващите десет минути, докато Куки търсеше информация чрез лаптопа си. От време на време ми излайваше по някоя подробност, очевидно неудовлетворена от моята интерпретация на мюзикъла „Кайл Кирш превзема света“.

След дълго мълчание, което ме накара да се съмнявам дали окончателно не е станал жертва на запушените си артерии, чух пъхтене, пуфтене и изскърцване на врата, а след това шепота му:

— Кайл Кирш?

— Къде се намираш?

— В тоалетната, мамка му. Не можеш просто така да изстреляш такава гадост пред хората. Кайл Кирш?

— Да.

— Онзи Кайл Кирш?

Очевидно имаше проблеми с оросяването.

— Сега трябва да отида в затвора. Обади ми се да говорим, когато софтуерът ти се отблокира.

— Добре, чакай — спря ме той, преди да затворя, — нека да проуча случая с изчезналото момиче. Не прави нищо прибързано.

— Аз? — обидих се само съвсем малко.

— Разбунваш гнездата на стършелите по-често и от дванайсетгодишно момче с бейзболна бухалка. Ти си като дрогирана Лоис Лейн.

— Това вече беше безобразие. Е, имаш ли още нещо за мен?

— Не.

— Жалко.

— Ще се пазиш ли от неприятности?

— Моля? К-шшшшш. Връзката се разпада. — Затворих, преди той да успее да каже още нещо. Ако аз бях Лоис Лейн, Рейес Фароу със сигурност бе моят Супермен. Трябваше да го намеря преди демоните от Криптон да са довършили започнатото. Фактът, че не го бях виждала цял ден, не ми убягваше. Дали беше умрял? Отишъл ли си бе вече? Самата мисъл за това причиняваше смазваща тежест в гърдите ми. Дишах дълбоко, за да се успокоя, докато минавахме през портала на затвора.

— Според написаното тук, Джанел Йорк има жива сестра, но тя в момента живее в Калифорния — съобщи Куки.

— Леле, това е доста път. Тук сме за среща с Нийл Госет — казах на пазача.

Той хвърли поглед към една папка, позата му беше като на войник под команда „мирно“.

— Имате ли записан час?

— Разбира се — отвърнах и пуснах закачлива усмивка. — Аз съм Шарлот Дейвидсън, а това е Куки Ковалски.

Ъгълчетата на устата му трепнаха в усмивка. Беше твърде млад, за да е претръпнал и достатъчно възрастен, за да е наивен. Дяволски добра възраст по моите стандарти.

— Само вие сте записана, госпожице Дейвидсън. Ще съобщя — каза той.

Усмихнах се още по-широко, което според опита ми можеше да отвори повече врати от АК-47. Той задържа устата си сериозна с усилие, но очите му отвърнаха на усмивката ми, преди да се отправи към кабинката си.

— Може сестрата на Джанел да е дошла за погребението — предположи Куки. — Ще се обадя в погребалната агенция да проверя какви контакти са оставили.

Докато тя търсеше номера на агенцията, пазачът се върна, усмивката още напираше зад строго стиснатите му устни.

— Може да влезете. Ако карате само по този път — той посочи надясно, — ще ви изведе право пред неговата сграда.

— Благодаря ви.

След десет минути се озовах отново в щатския затвор. По-точно, в кабинета на Нийл Госет в щатския затвор. Куки остана в чакалнята, за да направи още проучвания и да проведе няколко телефонни разговора. Беше много продуктивна. Чух, че Нийл идва. Той поздрави Куки, после спря да поговори с Луан, секретарката си, която ни посрещна на входа и всеки път, когато идвах, ме гледаше, сякаш съм убила кученцето й. Имаше бледа кожа, която издаваше всяка от четирийсетте й и нещо години и силно контрастираше с късата й черна коса и тъмните й очи. Чудех се защо винаги ме гледа така кръвнишки. Не ме интересуваше чак толкова, че да попитам, но все пак. Не можех напълно да се доверя на чувството си, но като се върнах в спомените си към първата ни среща, нямах това усещане, докато тя не разбра, че съм дошла заради Рейес. Беше настроена едва ли не закрилнически към него и аз внезапно се зачудих защо.

Нийл благодари на Луан и се отправи към кабинета си. С него бяхме учили заедно, но не бяхме много близки. Най-вече защото той беше кретен. Слава богу, животът в затвора го беше направил по-зрял. И поради инцидент, случил се при идването на Рейес тук преди десет години, включващ неутрализиране на тримата най-опасни членове на банди сред затворниците, всичко на всичко за петнайсет секунди, Нийл беше донякъде светнат по отношение на Рейес. Видяното го беше впечатлило. А за мен знаеше достатъчно, че да вярва на всичко, което кажа, колкото и налудничаво да звучеше. В гимназията не беше така, там ме наричаха всякаква — от шизофреничка до Блъди Мери, което беше странно, защото рядко кървях. Сега обаче можех да използвам новородената му вяра в способностите ми като предимство и разчитах да ми помогне за случая.

Той влезе в кабинета си и ми кимна свойски, преди да седне зад бюрото. Нийл беше оплешивяващ бивш спортист, който, честно казано, беше запазил твърде добра фигура въпреки очевидната си страст към чашката.

— Виждала ли си го? — попита той, минавайки директно на темата. Явно засега се канеше да бъде напълно делови. Това ме устройваше. Имаше логика, че иска да знае къде е Рейес, след като беше директор на затвора, от който той всъщност беше избягал.

— Щях да те попитам същото.

— Искаш да кажеш, че не знаеш къде е? — Звучеше притеснен.

— Не. — Опитах се и аз да звуча притеснена.

Той въздъхна уморено и заряза началническото си поведение, а това, което каза после, ме изненада повече, отколкото ми се искаше да си призная.

— Трябва да го открием, Чарли. Не можем да допуснем щатските шерифи да стигнат до него първи.

Прободе ме чувство на тревога.

— Какво те кара да го кажеш?

— Това, че говорим за Рейес Фароу — отвърна той язвително. — Виждал съм на какво е способен. Виждал съм какво може. Бог знае какво би направил с истинско оръжие в ръце. — Разтърка лицето си с пръсти. След още една тежка въздишка поотпусна рамене и добави: — Ти знаеш по-добре от мен на какво е способен.

Имаше право. Знаех ужасно много повече от него. Ако Нийл беше и на крачка по-близо до истината, щеше да откачи.

— Те няма да могат да го спрат — продължи той с мрачно изражение. — А щом не могат да го спрат, ще използват всички възможни средства, за да го унищожат.

Мисълта Рейес да бъде унищожен от група шерифи ме накара да стисна зъби и за известно време сърцето ми спря. Рейес сам го беше казал. В човешки вид беше уязвим. Можеха да го победят. Не бях много сигурна колко може да ми е полезен Нийл, но щях да открия. А ако исках той да ми вярва, и аз трябваше да му се доверя. Въпреки че истината, цялата истина и нищо друго, освен истината беше твърде много и можех да навредя повече, отколкото да помогна, Нийл беше видял достатъчно, за да знае, че Рейес е от друг вид. Щях да използвам това, за да го привлека на своя страна, като оставя досадните подробности и думи като жътвар, души и син на Сатаната за някой друг път.

— Не знам къде е той — казах аз и направих великански скок в доверчивостта, — но знам, че е бил преследван и е ранен.

Това, което казах, го притесни. Лицето му остана спокойно — бе овладял добре неслизащото от мода изражение на играч на покер — но се разчувства и в този миг се уверих, че съм намерила истински съюзник. Не беше нито ядосан, че знам толкова за Рейес, нито подгонен от амбицията да залови затворника си. Очите му не светеха алчно при мисълта за похвалата, която би получил, задето е хванал избягал затворник.

Не, Нийл се страхуваше. Изглежда бе искрено загрижен за Рейес. Този извод ме изненада. Нийл ежедневно работеше със стотици затворници. Умората от състраданието със сигурност играеше голяма роля в професията му. Човек би си помислил, че само стресът стигаше, за да отдалечи всякакви чувства на загриженост. Но аз я усещах. Чувствах връзката между него и Рейес. Може би се беше привързал към него след дългия престой на Рейес в затвора, като през цялото време бе съзнавал, че той е нещо повече, не изцяло човешко същество. Във всеки случай бях готова да го целуна по устата на мига, стига да не се беше държал така гадно с мен в гимназията. Облекчението, че Нийл е на моя страна в тази история, на страната на Рейес, понамали напрежението в стомаха ми, макар и само за малко.

— Откъде знаеш, че е ранен? — попита той и аз буквално долових как емоциите в него преливаха. Загриженост. Съчувствие. Страх. Те се излъчваха към мен и се завихряха като задушаващ дим.

Примигнах и се концентрирах.

— Ще ти кажа нещо — заговорих, като се надявах, че избликът на откровение няма да ме приземи върху някой кактус. Щеше да е доста болезнено. — Но нали знаеш, че за тази история трябва да си широкомислещ и да не си поставяш ограничения?

Той се поколеба, зачуден накъде бия, после кимна предпазливо.

Наведох се напред и заговорих тихо с надеждата, че това ще намали шока.

— Рейес е свръхестествено същество. — Нийл не показа никаква реакция, дори не мигна, така че аз продължих. Най-вече защото ужасно много се нуждаех от помощта му. И отчасти защото бях любопитна докъде мога да стигна. Докъде бе готов да стигне той, за да научи истината. — Искам да кажа, че и аз имам някои способности, но не съм като него.

След продължителен размисъл, той покри лицето си с длани и ме погледна през разперените си пръсти.

— Аз откачам — заяви той. После преосмисли глаголното време и добави: — Не. Вземам си думите обратно. Откачил съм вече. Стана каквото стана. Сега за мен няма надежда.

Той натисна копчето на интеркома.

— Да, господине? — чу се мигновен отговор. Биваше си я.

— Луан, трябва незабавно да уредиш освидетелстването ми. С вчерашна дата, ако е възможно.

— Разбира се, господине. Имате ли някакви предпочитания?

— Не — каза той и поклати глава. — Всичко ще свърши работа. Ти прецени.

— Ще се заема с това веднага, господине.

— Много е добра — каза той, щом Луан прекъсна връзката.

— Изглежда е така. А по каква причина искаш да те освидетелстват?

Той ми се намръщи, като че ли аз бях виновна за психическия му срив.

— Колкото и да е болезнено за мен да го призная, аз ти вярвам.

Опитвах се да прикрия усмивката на облекчение.

— Не, наистина ти вярвам. Като че ли си ми казала, че си спукала гума или че навън е облачно. Нищо необичайно. Нищо притеснително.

Боже, наистина се беше променил след гимназията. Нямах предвид само биреното коремче и оплешивяването.

— И това е лошо?

— Разбира се, че е лошо. Аз работя в затвор, за бога. Не се случват такива неща в ежедневието ми. Въпреки това всяка клетка от тялото ми приема факта, че Рейес е свръхестествено същество. По-скоро бих се усъмнил в прогнозата за времето, отколкото в това.

— Всички се съмняват в прогнозата за времето, а и сега се намираш в моето ежедневие — казах с усмивка. — Моят свят е страхотен. Но имах причина да ти кажа това.

Той ме погледна отново и вдигна вежди въпросително.

— Имам нужда от помощта ти. Трябва да разбера кой е посещавал Рейес в затвора.

— И защо ти е нужна тази информация?

— Защото трябва да намеря тялото му.

— Мъртъв ли е? — извика разтревожено Нийл. Той скочи и се приближи към мен.

— Не, Нийл, успокой се. — Вдигнах ръце в знак, че се предавам. — Не е мъртъв. Или по-скоро мисля, че не е. Но скоро ще бъде. Трябва да открия тялото му. Както казах, той е ранен. Сериозно.

— И мислиш, че някой го е приютил? Някой, който го е посещавал?

— Точно така.

Той се обърна и натисна отново копчето на интеркома.

— Луан, можеш ли да ми намериш имената на всички, които са посещавали Рейес Фароу през последната година? Искам да знам също и имената на хората, които той е посочил в списъка на посетителите, кои са били одобрени от властите и кои не.

— Преди да бъдете освидетелстван ли желаете тази информация или след това?

Той сви устни замислено. Взе решение и отсече:

— Преди това. Определено преди това.

— Ще ви ги приготвя незабавно.

Страшно много ми хареса начина, по който използва думата „незабавно“. Зарекох се да разкажа всичко на Куки.

— Значи посетителите трябва да бъдат одобрени?

— Да. — Той седна отново зад бюрото си. — Затворниците трябва да съставят списък на хората, от които желаят да бъдат посещавани. Посетителят попълва молба, която се представя на властите за одобрение, преди той или тя да бъде допуснат за посещение. Нека се върнем на темата за свръхестественото — подкани ме той със загадъчен поглед.

— Добре.

— Да не би да си екстрасенс? Така ли разбра, че Рейес Фароу е ранен?

Все натам се отплесваха.

— Не. Не точно. Не по начина, който имаш предвид. Не мога да предсказвам бъдещето или пък да виждам миналото. — Когато той ме погледна със съмнение, го уверих: — Наистина, едва си спомням миналата седмица. Миналото е размазано. Като мъгла, но по-размазано.

— Добре, тогава какво разбираш под свръхестествено?

Замислих се отново дали да не му кажа истината, но светкавично реших да не го правя. Не исках да загубя подкрепата му, но не исках и да го лъжа. Той работеше с осъдени престъпници повече от десет години. Измамници до един.

Изучавах шарките на килима му и се чудех какво да кажа. Мразех когато трябваше да преценявам колко мога да осветля някого и колко да премълча. Проблемът идваше оттам, че когато казвах истината на хората, животът им се променяше завинаги. Започваха да виждат нещата изкривени. Тъй като повечето хора не биха повярвали и на дума от това, не изпадах често в такова опасно положение. Но Нийл беше виждал някои неща. Знаеше, че Рейес е по-силен от всеки мъж, когото бе срещал. Знаеше и че аз мога да виждам неща, които другите не могат. Но съществуваше предел, граница, до която човешкият мозък можеше да възприема реалността. Ако я прекрачех, рискувах да се лиша от сътрудничеството и приятелството му. Не че много ме беше грижа за приятелството му, но все пак.

— Нийл, не искам да те лъжа.

— И аз не искам да ме лъжеш, така че историята трябва да е кратка и ясна.

С дълбока въздишка изрекох:

— Ако ти кажа истината… да речем просто, че няма да спиш спокойно нощем. Никога повече.

Той затрака замислен с химикалка по бюрото.

— За да бъда честен, Чарли, вече не спя особено добре след последното ти посещение преди няколко седмици.

По дяволите. Знаех си. Вече бях съсипала живота му.

— Може и да греша — продължи той, — но съм сигурен, че бих спал по-спокойно, ако знаех всичко. Точно откъслечната информация ме тревожи. Вече нищо не е сигурно. Нищо не си е по местата. Имам чувството, че основите на всичко, в което съм вярвал в живота си, рухват под краката ми и не мога да преценя кое е истина и кое не.

— Може ли да се съгласим с това, че сме на различни мнения?

— Не.

— Значи сме в разногласие?

— Не.

— В съгласие ли сме тогава?

— Не.

— В такъв случай нека се изразя така. — Той се наведе напред с дяволска, ама дяволска усмивка. — Ако искаш да хвърлиш поглед на записите на посещенията, ще ми кажеш всичко.

Той да не би да каза да хвърлиш поглед!

— Мисля, че не мога да ти причиня това — заявих със съжаление.

— Така ли? А може би и аз не съм ти споделил всичко.

Събрах вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли си мислиш, че историйката, която ти разказах за Рейес, е всичко?

Първия път, когато посетих Нийл, той ми разказа невероятна история. Точно бил постъпил на работа в затвора, когато видял как Рейес, който тогава бил двайсетгодишно хлапе, побеждава трима от най-опасните мъже в страната, без дори да се изпоти. Всичко приключило, преди дори Нийл да успее да се обади за подкрепление. Тогава разбрал, че Рейес е различен.

— Мислиш ли, че ти казах всичко, което се е случвало? — попита той. Почти очаквах дяволски смях. — Знам десетки истории. Неща, които… неща, които не могат да се обяснят. — Той поклати глава, докато си припомняше поредицата необясними феномени. Стараех се да не ми потекат лиги. — Честно казано, Чарли, имам нужда от обяснение. Можеш да го отдадеш на учения в мен — добави той и размърда вежди.

— Науките ти куцаха.

— Заобичах ги.

Не се предаваше. Виждах решимостта в погледа му. Същата, която отведе футболния отбор на гимназията ни до щатски финали три години подред. Проклятие.

— Виж какво — предложих, като обърнах разговора в преговори. — Кажи какво знаеш и ще ти кажа какво знам аз.

— Значи трябва аз да започна, така ли?

Усмихнах се утвърдително.

— Мамка му. Все аз трябва да започвам, а по средата, вие, момичетата, губите кураж и бягате, преди да ви е дошъл редът.

Явно имаше доста опит в тази насока.

— Нямаш ли ми доверие? — попитах, като с всички сили се правех на възмутена.

Той стисна устни.

— Никакво.

Направих широк жест с обърнати нагоре длани.

— Приятел, ние сме в затвор. Ако не спазя уговорката ни, можеш да ме тикнеш в карцера, докато не проговоря.

— Може ли да го получа в писмен вид?

Исках повече, нуждаех се от повече, както се нуждаех от въздух. Апетитът да узная за Рейес възможно най-много беше ненаситен.

— Дори написано с кръв.

След дълга въздишка на размисъл той каза:

— Чак до кръв не е нужно да стигаме. Ще ти дам един от ярките примери. — Той прехапа долната си устна, докато избираше. — Добре, веднъж, когато бях още пазач, ни подшушнаха, че ще има бой. Сериозен, между Южния район и Арийците. Напрежението растеше и на третия ден знаехме, че нещо ще се случи. Мъжете се струпаха в двора, гледаха се и се приближаваха сантиметър по сантиметър, докато водачите на бандите не се допряха нос в нос. Точно по средата беше застанал Фароу. Изненадахме се.

— Защо се изненадахте? — попитах, сигурно очите ми се бяха разширили от учудване.

— Защото той не контактуваше с другите. Рядко се случва, но от време на време се появяват затворници единаци. Той беше такъв. Справяше се доста добре.

— И той се озова в центъра на боя? — Макар да знаех, че Рейес е оцелял, само от мисълта сърцето ми спря.

— Точно в средата. Не можехме да повярваме. Тогава мъжете започнаха да падат. Докато Фароу си проправяше път през затворниците, те падаха на земята един след друг. В пълно безсъзнание. — Той спря, потънал в мислите си.

— Какво стана след това? — попитах с глас, изпълнен със страхопочитание.

— Когато Фароу стигна до водачите на бандите, им заговори. В този момент повечето от останалите се бяха отдръпнали, част от тях гледаха изумени, други с боязън. Водачите се огледаха, разбраха какво става, тогава този от Южния район разпери ръце и се оттегли. Но ариецът се ядоса. Явно реши, че Фароу предава расата или нещо от този род.

— Много са докачливи на тази тема.

Нийл кимна.

— Ариецът се приближи до Фароу и започна да му крещи в лицето. Тогава, преди някой да разбере какво става, той се строполи на земята.

Скочих на крака и опрях длани върху бюрото на Нийл.

— Какво направи Рейес?

Той вдигна поглед към мен.

— Отначало не знаехме, Чарли, но той ги беше докоснал. Видеонаблюдението показваше, че докато се е движил през тълпата, ги е докосвал по рамото. А те падаха като мухи.

Стоях със зяпнала уста вероятно доста по-дълго, отколкото беше прилично.

— Пазачите изтичаха при тях, намериха оръжията им, претърсиха всички останали и блокираха мястото. — Нийл поклати глава при спомена. — Нямам думи да ти кажа колко човешки животи бяха спасени този ден. Включително и моят.

Това ме изненада.

— Защо твоят?

Той се загледа в ръцете си за момент, преди да отговори.

— Не съм толкова смел, на колкото се правя, Чарли. Арийците се бяха зарекли да се справят с мен. Вбесих един от тях, като го пратих в карцера, защото хвърли поднос по друг затворник. — Нийл гледаше втренчено. — Никога нямаше да се измъкна жив от тях. Знам, че е така. И бях изплашен до смърт.

— Няма от какво да се срамуваш, Нийл — казах с укор и след това изтъкнах очевидното. — Значи той е спасил и твоя живот?

— Да, и държа да му върна услугата.

— Нека те попитам нещо — рекох с подозрение, загнездило се дълбоко в съзнанието ми. Най-добрият приятел на Рейес от гимназията е бил и негов съкилийник. — Съкилийникът му Амадор Санчес да не е бил член на бандата от Южния район, а?

Той се замисли.

— Да, всъщност мисля, че беше.

Интересно. Зачудих се дали Рейес би реагирал, ако случаят не беше такъв.

— Мисля, че Рейес щеше да спре боя така или иначе — рече Нийл, сякаш четеше мислите ми.

— Кое те кара да го твърдиш?

— Когато влязохме в двора, тръгнах право към него. Исках да се уверя, че никой друг няма да го нападне. Отчасти, защото не исках той да пострада, отчасти защото донякъде ми беше известно на какво е способен. Не исках и някой от колегите ми да пострада. Наредих му да легне и коленичих до него, докато кризисният екип пускаше сълзотворен газ в двора. Носех маска, но се наведох към него… Просто трябваше да разбера.

— Да разбереш какво?

— Попитах го защо спря боя.

— Какво ти отговори?

— Отначало отричаше. Каза, че не знае за какво говоря, след това не каза и дума, но може да е било заради сълзотворния газ.

— А по-късно?

— Докато придвижвахме мъжете навътре към килиите, той се приближи до мен в очакване да бъде претърсен и ми каза, че е видял войни, достатъчни за хиляда живота.

Като знаех какво е имал предвид Рейес, преглътнах с усилие.

Нийл ме изгледа с любопитство.

— Какво е имал предвид? Със сигурност не е участвал в истинска война и реших, че може би ти ще можеш да ми обясниш. — Той допря пръстите на двете си ръце. — Сега е твой ред.

Добре, трябваше да съм честна с него, но не можех да му кажа всичко. Нямаше да е честно спрямо Рейес. Щях да споделя само необходимото.

— Не съм сигурна как точно да ти го кажа — започнах колебливо, — но Рейес със сигурност е виждал войни и то много. — Гледах Нийл, изучавах го, за да мога да преценя реакцията му. — Той е бил военачалник на армия в продължение на векове, просто не на армия от този свят.

— Извънземен ли е? — почти изкрещя Нийл.

— Не — отвърнах, като се помъчих да не се разсмея. — Не е. Не мога да ти кажа всичко… той просто е свръхестествено същество.

— Край — отсече той и стана от стола си. — Отиваш в карцера.

Хвана ме за ръката и ме задърпа да стана, макар и не грубо.

— Какво? Все пак ти казвам разни неща.

— Не, тия съм ги чувал вече, кажи нещо ново, нещо по-стъписващо. Виждам, че доста премълчаваш.

— Не, аз просто…

— Знаеш ли на колко хора съм разказал това? — Той се наведе напред и зашепна остро, като че ли някой можеше да го чуе. — Даваш ли си сметка колко налудничаво звучи?

Вървяхме към вратата.

— Чакай, не можеш наистина да ме хвърлиш в карцера.

— Само гледай.

— Нийл!

— Луан — каза той, като отвори вратата, — дай ми белезниците.

Куки, която седеше в офиса на Луан, вдигна поглед от лаптопа си, намръщи се, но не прояви особен интерес и се върна към работата си.

— Добре, предавам се — вдигнах ръце. Когато той разхлаби хватката си, аз извих ръката си, за да я измъкна от неговата и процедих през зъби: — Но няма аз да съм виновна, като започнеш да си подмокряш леглото нощем.

Той се усмихна приветливо на Луан и затвори вратата.

— Имаш още един шанс. Ако го пропуснеш, няма да видиш повече дневна светлина.

— Добре — заявих и го сръчках с показалец в гърдите, — щом искаш да играем грубо, ще играем грубо. Рейес Фароу е син на Сатаната.

В момента, в който го казах, в момента, в който думите се изплъзнаха от устата ми, изпаднах в шок. Вдигнах ръце към устата си и стоях дълго време, загледана в нищото.

Рейес щеше да ме убие, задето съм издала такава тайна. Щеше да ме нареже на тънки ивички с бляскавия си меч, знаех си. Не, момент, бих могла да поправя стореното. Извърнах ужасения си поглед към Нийл. Той изглежда се колебаеше по въпроса за карцера.

Отпуснах ръце и се разсмях. Или поне се опитах да се смея. За беда звучах като давеща се жаба, но бях стресната, разтърсена.

— Само се шегувам — продумах напрегнато под заплахата от сигурна смърт. Плеснах го по рамото. — Знаеш как е пред заплаха от карцер. Започваш да дрънкаш врели-некипели.

Обърнах се да седна отново на стола си и да скрия зяпналата си уста пред собствената ми глупост, а той каза:

— Не се шегуваш.

Изпуфтях и се обърнах към него.

— Естествено, че се шегувах. Ти сериозно ли? Синът на Сатаната? — Още веднъж изпуфтях и седнах. — Та докъде бяхме стигнали?

— Как е възможно това? — Той тръгна към бюрото си зашеметен. — Как е възможно?

Проклятие. Съвсем се издадох с това мятане като риба на сухо. Отново се изправих и се подпрях на бюрото му.

— Нийл, наистина не бива да казваш на никого.

Отчаянието в гласа ми го извади от унеса му. Той примигна и веждите му се вдигнаха въпросително.

— Ако има нещо в живота ти, което не бива да споделяш с друго живо същество, Нийл, то е това. Не знам какво би могъл да направи Рейес, ако разбере. Искам да кажа… — Обърнах се и се отдалечих на няколко крачки, за да помисля. — Мисля, че не би те наранил. Но не мога да бъда сигурна. Държи се някак… особено напоследък.

— Как е възможно това? — повтори отново той.

— Ами, беше подложен на силен стрес. И мъчения.

— Син на Сатаната?

— Ти слушаш ли ме? — попитах аз. Да му се не види. На това му се казва да сгазиш лука. Бях сгазила цяло поле с лук. — Не бива да изричаш и сричка пред никого. — Вече бях направила грешката да кажа на Куки, преди дори да се замисля за последствията. А сега и на Нийл. Защо направо не взема да напиша една обява в „Ню Йорк Таймс“? Да сложа билборд на шосе 1-40? Да си го татуирам на задника?

— Чарли — зае се да ме успокоява Нийл, който започваше да се съвзема преди мен. — Разбирам. Нито дума. Знам на какво е способен, нали помниш? Няма да си навлека гнева му. Честно.

С огромна въздишка на облекчение се отпуснах отново на стола.

— Но как е възможно? — попита той за трети път.

Аз безпомощно свих рамене.

— Дори аз не знам всички подробности, Нийл. Много съжалявам, че ти казах. Не е толкова страшно, колкото звучи, наистина.

— Страшно? — попита той изумен. — Защо да е страшно?

— Хмммм… — Замислих се за момент. — Това въпрос с уловка ли е?

— Знам, че той е добър, Чарли. Не може да го държим отговорен, че баща му е самото въплъщение на злото. Знаеш ли кое е истинското зло? — попита ме той.

Смръщих вежди.

— Когато американците говорят за злото, имат предвид злонамереност и жестокост. Но не това е злото. Това е само начинът, по който ние го възприемаме.

— Накъде биеш?

— Злото е просто липса на добро, липсата на Бог.

Не бях разглеждала нещата от този ъгъл.

— Значи знаеш, че Рейес не е зъл? Че е добър?

— Разбира се. — Той го каза така, сякаш бях слабоумна. — Но сериозно, наистина ли е такъв? Негов син де?

— Да — потвърдих, изпълнена със съжаление. — Наистина е такъв.

— Това е най-страхотното нещо, което някога съм чувал.

— Страхотно?

Нийл се ухили.

— Да, страхотно.

— Не разбирам. Защо да е страхотно?

Той се излегна в стола си и допря пръстите на двете си ръце.

— От момента, в който дойде миналата седмица… Не, връщам си думите назад. От момента, в който Рейес се появи в живота ми преди десет години, аз се питам разни неща. Питам се дали наистина съществува някаква могъща сила. Дали Раят съществува. Дали Бог съществува. Признавам, отчасти се дължи на факта, че ден след ден виждам зверствата, на които са способни хората. После узнах нещо, можах да надзърна в отвъдния свят, в другата реалност, без да мога да го изтълкувам и да съм наясно откъде идва. Но сега… — Той ме погледна признателно. — С една дума, ти ми върна вярата в Бог, Чарли. Само си помисли. Ако съществува син на Сатаната, то със сигурност има и син на Бог.

Поклатих глава.

— Ти си абсолютно прав. Само съм малко изненадана колко добре приемаш всичко това.

— Помисли си. Исус ме обича.

Засмях се от облекчение, наведох се напред и прошепнах:

— Исус може да те обича, но аз съм неговата любимка.

Той се разсмя, после спря. Започна да ме изучава. Наистина дълго.

— Какво? — попитах засрамена.

— Ако Фароу е синът на Сатаната, тогава ти какво си?

— Хм. — Размахах му пръст. — Ти ми даваш история, аз ти давам история.

Той продължаваше да ме изучава с внезапен интерес, когато Луан почука.

— Влез.

Тя влезе и му подаде някакви документи.

— Това ли е? — рече Нийл с изненада и сложи очила на носа си.

Луан беше донесла справките от свижданията, за които я беше помолил.

— Да, шефе. Той отказваше всички останали.

— Благодаря ти, Луан. — След като тя излезе, Нийл поясни: — Фароу е одобрил само един човек от списъка за свиждане. Нито пълномощник, нито адвокат. Само един човек.

— Нека да позная: Амадор Санчес.

— Точно така. Те живяха в една килия четири години.

— Също така са били и приятели в гимназията.

— Наистина ли? — попита той изненадан. — Как са се озовали в една и съща килия, по дяволите? И са останали съкилийници четири години?

Как го бе уредил Рейес? С всеки миг ставаше все по-интригуващ.

— Какво искаше да каже Луан с това, че е отказвал да се вижда с останалите?

— Ами жените, нали разбираш. — Той прогони тази мисъл с ръка, докато се взираше в папките. — Добре, Амадор Санчес е дошъл седмица преди Рейес да бъде прострелян. Изглежда го е посещавал съвсем редовно.

— Какви жени? — попитах, докато той прехвърляше страниците.

— Жените — каза той, без да ме поглежда. — Той не се съгласяваше да се види с никоя от тях, така че вероятно нямаме записани данни. Но Бог е свидетел, че не спираха да се опитват. Поне една или две на месец. — Той се загледа замислен в тавана. — Като се замисля, въпреки всичко те обикновено попълват молба в опит да го видят. Може да пазим някакви копия. Ще трябва да проверя. — Той отново се съсредоточи в документите.

— Да, това ми го каза. Какви жени? — попитах отново, като се опитвах да въздържам ревността, която ме беше завладяла.

След известно време, през което обмислях най-различни варианти за покушение над него — бях стигнала до седемнайсетия — той ме погледна над очилата си.

— Всичките онези жени от уебсайтовете. — От тона му прекрасно си личеше, че ме мисли за идиотка.

Започвах сериозно да клоня към бавна смърт. Придружена от много болка. Вероятно номер четири. Или тринайсет.

— Какви уебсайтове?

Той остави документите на бюрото и ме погледна с подчертано изумление. Това беше направо грубо.

— Ти не си ли детектив?

— Ами да, обаче…

— И от колко време разследваш Фароу?

— Хей, аз разбрах кой е той едва преди седмица. Освен ако ти не се ръководиш от календара на Сатурн.

— Първо ми напомни никога да не те наемам.

Промених решението си. Определено щеше да бъде номер дванайсет. Почти ми ставаше жал за него.

— И второ, направи си услуга и го провери в Гугъл.

— Да проверя Рейес в Гугъл? Защо?

Той се засмя тихо и поклати глава.

— Защото те очаква огромна изненада.

Преместих се напред в стола си.

— Защо? За какво говориш? Тези жени пишат ли му? — Бях чувала за жени, които пишат писма на затворници. Без да използвам никое от хилядите прилагателни, с които бих описала тези жени, попитах: — Приятелки за кореспонденция ли има???

Нийл взе да щипе основата на носа си, явно за да не се ухили.

— Чарли — каза той и ме погледна отново, — Рейес Фароу има фен клубове.