Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (15)

Глава 14

„Някои момичето носят Прада. Други носят пистолет Глок 17 полуавтоматичен, с индикатор за патроните и покритие на дръжката, предотвратяващо хлъзгане.“

Надпис на тениска

За кратък и блажен момент почти бях забравила, че Рейес може да е мъртъв и че е възможно вече никога да не го видя. В мига, когато се качих в Мизъри и потеглих към къщи, отново бях обгърната от тъга. Съсредоточих се върху това да дишам и да изпреварвам всяка възможна кола само защото можех да го направя. Върнахме се обратно в офиса след шест часа. Не си направих труда да отида при баща ми. Бяха го изписали от болницата и сега си беше вкъщи, което означаваше досадно шофиране до Хайтс, а на почивката, получена от четирите часа неспокоен сън предната нощ, действието й изтече някъде около обед. Реших да го видя на другия ден. След продължителен нощен сън.

Куки щеше да поработи още малко и проверяваше съобщенията, когато си тръгнах. Чибо беше оставил едно с обяснения къде се намира колата й и продължаваше да настоява за показанията ми. Вече не му ли дадох показания? На този човек все не му беше достатъчно.

— Ще успееш ли да стигнеш до вкъщи? — попита Куки, скептично намръщена.

— Не изглеждам ли способна да се добера до дома си?

— Истината ли?

— Ще стигна до вкъщи — обещах с усмивка.

— Добре. Какво ще кажеш за тази мадам Невен?

Поклатих глава с недоумение.

— Откъде, за бога, го измисли това със сина на Сатаната?

— Ще ми се да знаех. Направих ти фалшив имейл адрес и й писах. Трябва да го проверяваш от време на време. — Тя ми подаде, парче хартия с потребителското име и паролата. Лицето й смекчи изражението си. — Той е добре, Чарли. Сигурна съм в това.

Дори беглата мисъл за Рейес изцеждаше всяка глътка въздух от дробовете ми. Реших да сменя темата, преди да посинея поради липса на кислород. Синьото не ми подхождаше особено.

— Мадам Невен е луда, а за Мими мисля, че се укрива.

Тя се съгласи с усмивка.

— И аз съм на това мнение. И по двата въпроса. Смятам, че Мими е знаела какво се случва и се е покрила умишлено.

— Ще я намерим. — След като кимнах многообещаващо, поех към дома си, където ме очакваха купа със зърнена закуска и душ. Горещ душ сега, когато Мъртвеца от багажника беше преминал. Мръсникът му с мръсник.

Едва си спомнях как съм се озовала в леглото, когато бях събудена от познат допир, пробягал по кожата ми. Топлина. Електричество. Отворих очи и видях господин Рейес Алегзандър Фароу, който седеше на пода под прозореца. Наблюдаваше ме.

Беше нематериален и затова, въпреки че тъмнината поглъщаше останалите предмети в стаята, всяка линия от тялото му беше видима. Всяка от тях съблазняваше и примамваше очите ми също като хипнотизиращите вълни на океана. Аз ги следвах, плъзгах се по равнините и се спусках в долините.

Обърнах се с лице към него и се сгуших в гънките на юргана си.

— Мъртъв ли си? — попитах с немощно подобие на истинския си глас.

— Има ли значение? — върна ми топката той, избягвайки въпроса.

Позата му беше същата като тази на черно-бялата снимка, която преследвачката му Илейн Оук притежаваше — единият крак свит в коляното, ръка върху него, глава опряна на стената отзад. Силата на взора му ме държеше в плен. Беше ми трудно дори да дишам под тежестта му. Не исках нищо друго, освен да отида до него, да проследя всеки сантиметър от тялото му. Но не смеех.

Като че ли наясно за точния миг, в който реших да не се доближавам до него, той се усмихна и наклони глава.

— Малката жътварка — произнесе с глас като карамел, така нежен, сладък и изкусителен, че устата ми се напълни със слюнка. — Можех да те наблюдавам с часове.

Опитах се да се преборя с чувството на гордост, което предизвикваше тази мисъл. Мисълта как ме наблюдава. Взира се. Изучава ме. Но бях сигурна, че той все пак го почувства. Сигурно знаеше колко податлива бях, що се отнасяше до него.

— Гледах как тичаш в парка, за да стигнеш до люлките, как блестящата ти коса се стелеше по раменете и падаше по гърба ти. Как устните ти се оцветяваха в червено, когато ядеше захарна пръчка. А усмивката ти… — От устата му се откъсна тежка въздишка. — О, боже, беше ослепителна.

Предвид факта, че той беше едва с три години по-голям от мен, това изказване изобщо не беше толкова перверзно, колкото звучеше. Долавях зова в плътния тембър на гласа му, примамващата му сила, която ме съблазняваше, изкушаваше ме до крайност. И тялото ми потръпваше в отговор, изпитваше неустоима потребност, толкова дълбока, че спираше дъха ми.

— А после, когато беше в гимназията — продължи той, като че изживяваше отново стар сън, — те гледах как носиш учебниците си. Извивката на гърба ти. Безупречната ти кожа. Копнеех за теб така, както звяр жадува за кръв.

Губех сили с всяка негова дума, с всеки миг, с всеки удар на сърцето му. Знаех, че ще се предам, ако продължи. Нямах свръхчовешката мощ, която се искаше, за да му устоя за дълго. В мен нямаше нищо свръх, било човешко или друго.

— Какво точно представлява сярата? — попитах, с надеждата да угася пламъците. Исках да му покажа къде му е мястото, да го отрежа донякъде, защото той го правеше с мен. Като не ми се доверяваше и захвърляше на вятъра желанията и тревогите ми, на практика ме отрязваше. Също като всички други мъже в живота ми в последно време.

Ленива и пресметлива усмивка се прокрадва на лицето му.

— Ако някога отново обезпокоиш сестра ми, ще те разполовя.

Явно беше подействало. Бях го отблъснала. И той ме отблъскваше. Можех да го преживея.

— Щом не смяташ да ми кажеш къде си и не възнамеряваш да ми се довериш, за да ти помогна, тогава защо си тук? Защо си правиш труда?

След като в стаята се разнесе леко ръмжене, почувствах, че си тръгва. Усетих как съществото му напуска помещението и на негово място се настанява студена празнота. Миг преди да изчезне окончателно, той се отърка в мен и прошепна в ухото ми:

— Защото ти си причината да дишам.

С въздишка се зарових още по-дълбоко в завивката си и останах дълго да лежа така, в размишления… за всичко. За думите му. Гласа му. Смайващата му красота. Аз съм била причината да диша? Той беше основната причина сърцето ми да бие.

Изпъшках и се изправих рязко. Ударите на сърцето му. Можех да почувствам пулса му около себе си, докато говореше, силен и равномерен. Той беше жив!

Скочих от леглото, леко се препънах, когато недоволен от раздялата ни, чаршафът атакува крака ми. Втурнах се в банята и седнах на порцелановия си трон. Имах още един шанс да открия къде е той. Надявах се, най-добрият приятел на Рейес, Амадор Санчес, да не възразява срещу среднощни посещения от луди жени частни детективи. Можех да взема пистолета си за всеки случай.

След като се облякох, вързах косата си и използвах за аксесоар един Глок. Изтичах в офиса и взех всичко, което Куки беше открила за приятеля на Рейес от гимназията и затвора. Господин Амадор Санчес. Беше трогателно, че са останали близки през всичките тези години и са имали възможност да прекарват толкова време заедно. Изсумтях.

Минах на червено, тъй като беше три през нощта и се озовах в Хайтс след малко повече от петнайсет минути, леко изненадана, че отивам именно там.

Успехът на Амадор Санчес в гимназията се бе колебал между среден и слаб, задържан бе няколко пъти за дребни провинения, след което бе арестуван и осъден на четири години затвор заради нападение със смъртоносно оръжие, довело до сериозни наранявания. Не му беше помогнало и това, че ударил полицай. Никога не бе добро решение. И въпреки всичко живееше в най-скъпия квартал на града. Трябваше да се поинтересувам кой е брокерът му. На нас двамата с господин Уонг щеше да ни дойде добре нов апартамент.

Къщата, пред която паркирах, не беше точно онова, което очаквах, въпреки адреса. Представях си ниско бюджетна сграда или дори сглобяема. Прекрасната триетажна постройка с остъклено входно преддверие трудно се вписваше в образа на бивш затворник, лежал за нападение.

С едва ли не неприятно усещане се забързах в мразовитата нощ и натиснах звънеца. Може би това не беше домът на Амадор. Може би обитаваше къщата за персонала отзад. Но според бележките на Куки той живееше именно тук с жена си и двете си деца. Надявах се да съм на правилното място. Бивш затворник, излязъл от всякакъв стереотип, за да изгради успешна — и, надявах се, в рамките на закона — кариера щеше да разведри деня ми.

Придърпах якето още по-плътно към шията си и отново позвъних, с което исках да покажа на живущите, че не се каня да си тръгвам. Лампата на верандата светна и нечия неясна фигура се взря в мен през прозореца. Най-накрая чух да прещраква ключалката и вратата се открехна.

— Да? — Пред мен застана малко над трийсетгодишен латиноамериканец, търкаше едното си око, а с другото ме изучаваше.

Подадох му картата си и стиснах зъби.

— Рейес Фароу. Къде е той?

Той свали ръка от лицето си и се втренчи в мен, като че бях обезумяла душевноболна пациентка.

— Не познавам никакъв Рейес Фароу.

Аз скръстих ръце.

— Наистина ли? Значи така искате да действаме? Споменах ли, че чичо ми е детектив в полицията и може да бъде тук до двайсет минути?

Изведнъж той започна да се държи отбранително.

— Ако искаш, обади се и на леля си, като си се захванала. Нищо не съм направил. — Много беше сприхав.

— Амадор. — Зад него се приближи жена и го смъмри. — Не бъди така груб.

Той вдигна рамене глуповато и отстъпи настрани, а тя пое ситуацията в свои ръце.

— С какво можем да ви бъдем полезни?

Отново показах картата си.

— Много съжалявам за късния час.

— На мен не се извини за часа — заяви той на жена си.

Аз му се намръщих. Клюкар.

— Тук съм заради Рейес Фароу и се надявам, че мъжът ви е наясно с настоящото му местонахождение.

— Рейес ли? — Тя придърпа яката на халата си по-плътно, а по красивото й лице се изписа тревога. — Още ли не са го открили?

— Не, госпожо.

— Моля, влезте. Замръзвам.

— Ще я поканиш да влезе просто така? — попита Амадор. — Ами ако е сериен убиец? Или вманиачена обожателка? Имам много такива.

Жената се усмихна към мен извинително.

— Не е вярно. Казва го само за да ме накара да ревнувам.

Не можех да не се усмихна, а тя ме въведе в прекрасна дневна, по чийто под бяха разпилени играчки във всякакви цветове.

— Извинете ме за хаоса — каза тя и започна да ги събира. — Не очаквахме посетители.

— Моля ви, недейте. — И бездруго вече се чувствах достатъчно зле.

— Много ясно, че не сме очаквали никого — намеси се Амадор. — Часът е три и половина през нощта. Престани.

С въздишка тя седна до съпруга си и трябваше да призная, че изглеждаха зашеметяващо, също като къщата си. Прекрасна двойка.

— Вероятно знаете кой е Амадор — заговори тя. — Аз съм Бианка.

— О, съжалявам! — Нямаше да е зле да се представя. — Името ми е Шарлот Дейвидсън. Трябва да открия Рейес Фароу незабавно. Аз… аз… — Заекнах и спрях, защото осъзнах, че двамата се бяха втренчили в мен със зяпнали усти.

Бианка се осъзна първа.

— Съжалявам, за какво говорехте? — Тя сръчка мъжа си с лакът.

Добре.

— Става дума…

Амадор продължаваше да се взира в мен. Бианка се протегна и затвори устата му.

— Обикновено се държим по-възпитано — каза тя и се засмя нервно.

— Не, всичко е наред. Заради косата ми ли е? — Пригладих аз косата си.

— Не, просто сме малко изненадани да ви видим.

— Ясно. Познаваме ли се?

— Не — отговори Амадор. Двамата се спогледаха и поклатиха глави, преди да се обърнат отново към мен, за да продължат да клатят главите си.

Добре.

— Тогава да говорим по същество. — Заковах поглед в Амадор. — Къде е Рейес Фароу? — Наистина бях много сериозна. Но когато единствената емоция, която той показа, беше удоволствие, доста се шокирах.

— Не знам къде е. Кълна се.

Те отново клатеха глави в синхрон. Започваха да изглеждат наистина нелепо.

— А, не, стига — рекох и разперих ръце с длани нагоре. — Какво става?

Бианка продължаваше да се киска и аз ударих с юмруци по бедрата си.

— Убягва ли ми нещо? Изглеждате наистина… Не знам. Щастливи. Да ви напомня ли, че часът е прекалено странен за такова весело настроение?

— Не сме щастливи — заяви Бианка радостно.

После изведнъж ми светна. По-точно се стовари върху главата ми. Те знаеха коя съм.

Мили боже, нима Рейес им бе казал за мен?

Те заклатиха глави още по-бързо, имаха вид, сякаш вибрираха. И лъжеха.

Неспособна да повярвам, че бе извършил такова нещо, се изправих и започнах да крача из дневната им, като на два пъти стъпих върху космическия кораб играчка. Не си учех урока бързо.

— Не мога да повярвам — произнесох през стиснати зъби. Обърнах се към тях. — Казал ли ви е какъв е той! А? А? Разбира се, че не е. — Не би споделил с най-добрите си приятели, че е противният и долен син на Сатаната. Разбира се, че не.

След миг осъзнах, че се смееха. Спрях и се загледах в тях, преди отново да седна на мястото си.

— Добре, без да се обиждате, но защо е всичко това?

Усмивката по лицето на Амадор беше наистина очарователна.

— Работата е там, че ние… — Той отново погледна към жена си. — … не знаехме дали си реална.

— Как така?

— Ти си Дъч — включи се Бианка.

Сърцето ми потрепна при споменаването на прякора ми. Само Рейес ме наричаше така.

— Ти си момичето на мечтите му.

— Онази, направена от светлина — каза Амадор.

Момичето на мечтите му? Не знаеха ли, че съм жътвар на души? Вероятно не. Съмнявах се, че биха се радвали да ме видят, ако бяха наясно с тази скъпоценна информация.

— Почакайте — казах и се приближих мъничко, — какви мечти? Той мечтае за мен? — Това започваше да ми харесва.

Бианка прикри уста и се засмя, а Амадор обясни:

— Все за теб говореше. Дори в гимназията, където всяко момиче го желаеше повече от въздуха, ти беше единственото, за което говореше той.

— Но казваше, че никога не те е виждал. Не и в истинския живот и ние не знаехме дали съществуваш.

— Така де, все пак — продължи Амадор — красиво момиче, направено от светлина? Между другото тази част не я схващам. Бяла си, но все пак…

Бианка го потупа по рамото, а после отново се обърна към мен.

— Колкото повече научавахме с Амадор за теб, толкова повече осъзнавахме, че най-вероятно съществуваш.

— Значи ме е нарекъл красива? — попитах, съсредоточена изцяло върху тази дума.

Бианка се усмихна.

— Непрекъснато.

Иха. Това беше най-страхотното нещо, което чувах през този ден. То се знае, още беше рано, но имах причини да съм тук. След тежка въздишка примигнах, за да дойда на себе си, и казах:

— Наистина трябва да разбера къде е той. Съжалявам, че се налага да научите такова нещо, но ако не го открия скоро, той ще умре.

Това мигом сложи край на радостта им.

— Какво говориш? — смая се Амадор.

— Добре, кажете ми какво точно знаете за него. — Имах нужда от ориентир какво мога и какво не мога да им кажа.

Бианка прехапа долната си устна, преди да отговори.

— Знаем, че може да напуска тялото си и да ходи на различни места. Има изумителна дарба.

— Правеше го често, докато беше в затвора. Научи се да контролира тази си способност, вместо тя да контролира него.

Не знаех, че го е контролирала. Това беше интересно. Откритостта им и знанията им за уменията на Рейес щяха да ми помогнат да им обясня случващото се.

— Рейес е решил, че вече не се нуждае от материалното си тяло.

Бианка смръщи загрижено красивите си вежди.

— Не разбирам.

Придърпах се до самия ръб на стола си.

— Нали знаете как напуска тялото си?

Те и двамата кимнаха.

— Иска да бъде извън тялото си за постоянно. Иска да се отърве от него. Смята, че то го бави и го прави уязвим.

Бианка прикри уста с изящната си ръка.

— Защо би мислил такова нещо? — попита Амадор ядосано.

— Отчасти поради глупост. — Пропуснах да спомена другата част от причината. Нямаше защо да им казвам цялата истина. Знанието, че демоните наистина съществуват, можеше да съсипе деня им. — Няма много време. — Погледнах към Амадор умолително. — Имаш ли някаква представа къде може да е? Макар и най-бегла?

Амадор наведе глава със съжаление.

— Не, въобще не съм го чувал. Когато се събуди и напусна болницата, мислех, че може да дойде тук.

Бианка преплете пръсти в неговите.

— И ченгетата мислеха същото — продължи той. — Наблюдаваха дома ни и в крайна сметка осъзнаха, че не би поел такъв риск.

Не лъжеше, а аз не бях стигнала доникъде. Дощя ми се да се разплача. И малко да покрещя и да поритам. Щях да убия Ейнджъл, когато всичко това свършеше. Той беше единственият ми следовател и единственият, на когото можех да се доверя да броди из улиците в безтегловност, а не ми се беше явявал от дни. Сериозно се замислях да го уволня.

— Хрумва ли ти нещо, Амадор?

Той затвори очи и се замисли.

— Умен е — заяви с все още затворени очи.

— Знам.

— Не, той наистина е умен. Същински гений. Не съм срещал друг като него. — Той отвори очи и ме погледна. — Как мислиш, че се сдобихме с тази къща?

Замръзнах на място. Този въпрос силно ме интригуваше.

— Проучваше пазара на стоки и облигации известно време, докато бяхме заедно в затвора, предаваше информацията на Бианка през мен, кога да продава, кога да купува.

— Използва моите хиляда долара — намеси се Бианка — и ни направи милионери. Успях да се върна обратно в училище, а Амадор започна свой бизнес след освобождаването си.

— Той значи всичко за нас — заяви Амадор. — И не само заради това. — Той посочи около себе си с ръка. — Нямаш представа колко пъти е спасявал живота ми. Дори преди да ни затворят заедно на топло. Винаги ме е подкрепял.

Изведнъж ми стана трудно да си представя Амадор да напада някого. Имаше блага природа и бях готова да се обзаложа, че е загазил, докато самият той е защитавал някого.

— Интелигентен е — повтори той и изведнъж отново потъна в мисли. — Не се крие от кого да е. Крие се от теб. Би се укрил някъде, където не очаква да го потърсиш ти.

— Шарлот — каза Бианка с тъжен глас, — би ли искала кафе?

Амадор кимна в знак на съгласие.

— И бездруго трябва да сме станали след час.

— В такъв случай…

Все едно да размахваш морков пред магаре. Седяхме в кухнята им и говорихме в продължение на час за Рейес, за това какъв е бил в училище, за надеждите и мечтите му. И изненадващо, те всички се въртяха около мен. Амадор не знаеше много за Ърл Уокър, мъжът, отгледал Рейес и малтретирал го безмилостно, защото Рейес отказвал да говори за него. Но заяви, че Рейес не е убивал никого, в това число и Ърл. Щеше ми се да му вярвам.

Разговорът ни най-накрая стигна до уеб сайтовете. Казах им за срещата си с Илейн Оук. Бианка се засмя и хвърли загадъчен поглед на Амадор.

— Кажи й — обърна се към нея той с усмивка.

Бианка насочи цялото си внимание към мен.

— Нямах никакви пари, за да инвестирам, когато Рейес проучваше пазара. Той ми поръча да се обадя на тази жена, която се опитваше да се срещне с него и предлагаше пари на пазачите срещу информация. И аз го направих. Казах й, че мъжът ми му е съкилийник и че мога да й предоставя всичко, желано от нея. Тя купи всеки грам информация, която притежавах. Буквално. С пари. Започнахме да се изчерпваме. — Тя се засмя силно. — Така се сдобих с първите хиляда долара, които да инвестираме.

— Продавали сте информация? — не можех да не се засмея с нея.

— Да, но предимно маловажни подробности. Нищо, което би могло да му навреди в последствие. От време на време Рейес ме караше да й подавам по нещо важно за миналото му, за да поддържаме интереса й. Въпреки това имаше неща, които той не искаше да изплуват, но тя се добра до тях чрез пазачите. Нямахме представа как успяваха да го направят.

Мисля, че бях наясно за едно от тях.

— Едно от тези неща е информацията за сестра му, нали?

Бианка се намръщи.

— Да. Нямаме представа как пазачите са научили за нея.

— Рейес никога не говореше за сестра си — потвърди Амадор.

Бях убедена, че щатските шерифи са разбрали за Ким от някой от тези уеб сайтове. Но Амадор беше прав. Рейес беше абсурдно умен. Не че вече не го знаех, но… Я почакай. Заоглеждах го внимателно.

— Ами снимките на Рейес под душа?

— Как мислиш, че платихме първоначалната вноска за тази къща?

Ченето ми увисна.

— Рейес знаеше ли?

Той се засмя високо.

— Идеята беше негова. Знаеше, че жената ще плати добре за тях, а той искаше да имаме тази къща.

Бях смаяна. Направил е всичко това заради приятелите си. А в същото време искаше да вярвам, че се разхожда наоколо и наранява невинни хора. В момента се съмнявах в това повече от всякога. Но ако умреше? Наистина ли би загубил човешката си същност? Изобщо беше ли възможно това?

Надявах се нещо в разговора ни да ми подскаже къде се намираше Рейес, нещо, което семейство Санчес дори не осъзнаваше, че знае, но нищо не ми се наби на очи. Оставих им визитната си картичка и станах от кухненската маса. Амадор се втурна под душа, а Бианка ме изпрати до вратата.

— И какво каза той за мен? — попитах.

Тя се засмя и поклати глава.

— Не, питам сериозно. Спомена ли дупето ми?

 

 

Влязох в жилищната сграда, където се намираше моят апартамент, с глава, преливаща от мисли за Рейес и изпълнено с надежда сърце. Не бях сигурна за причината. Може би знанието, че е още жив беше достатъчно да повдигне духа ми. Никога не бях осъзнавала, че мога да чувам ударите на сърцето му, но като се върнех назад, всъщност винаги съм ги чувала. Главно в състояние на полусън, когато не съвсем ясни сънища се плъзгат по повърхността на подсъзнанието. Ударите на сърцето му ме приспиваха и изпращаха в състояние на забрава.

Пъхнах ключа си в ключалката и чух гласа на госпожа Алън от другия край на коридора.

— Чарли? — произнесе тя тихо.

Сега пък какво? Единственият път, когато госпожа Алън говори с мен, беше след бягството на пудела й Пи Фи и й беше нужен лицензиран детектив, за да го намери. Принц Филип беше истинска напаст, ако питате мен. Имах сериозни подозрения, че онзи, на когото въобще му бе хрумнала идеята да създаде тази порода, най-вероятно беше продал душата си на дявола. Сериозно? Пудел?

Обърнах се към нея. Ако не друго, щях да получа чиния с домашни курабии. Госпожа Алън смяташе, че домашните курабии са достатъчна отплата, задето бях прекарала часове в издирване на най-голямата напаст в Америка. Което всъщност ме устройваше.

— Здравейте, госпожо Алън — отговорих и се запътих към нея. В следващия миг чух странен звук. После почувствах силна болка в главата и полетях към пода. Единственото, което успях да помисля, преди да потъна в мрак, беше: „Не е истина“.