Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (19)

Глава 18

„Ако не успееш от първия път, може би ти е отреден провал.“

Надпис на тениска

По някаква странна причина тази седмица хората се опитваха да ме нарежат като тиквен фенер. Може би защото Хелоуин беше съвсем скоро. Като общо правило порязването с нож боли. Аз залитнах напред и се блъснах в Мими, която се блъсна в Куки. Молех се да не съм простреляла някого.

В защита на Куки валеше дъжд, като че бяха пуснали душа отгоре. Ние се стоварихме на купчина в основата на стълбите, а Ейнджъл блъсна вратата с всички сили, господ да благослови откачената му гангстерска душица, запращайки я право в лицето на злия Мъртог. Вратата се затвори с трясък, а ножът му издрънча на стълбите.

— Иха, Ейнджъл! Това беше невероятно! — отбелязах и ударих коляното на Куки с главата си, жертва на сътресение. На й да види.

— Бягай! — извика Ейнджъл сърдито. Изведнъж беше станал раздразнителен.

Сърцето ми препускаше лудо. Без бавене се изправихме на крака и се забързахме към най-тъмната част на пряката. В случай че имаше пистолет, което беше твърде вероятно, щеше да ни улучи, ако се затичахме по улицата. Светлината от лампите беше прекалено ярка, че да предложи някакво прикритие.

Идеята ми беше да заобиколим сградата и да се втурнем към кафенето. Молех се Норма да има ключ, за да заключи вратата. Надявах се също, че алармата би довела достатъчно хора.

Погледът на Куки се стрелкаше бясно, докато тичаше. Тази жена умееше да се движи наистина бързо, когато се налагаше. Преди да бяхме изминали и десетина метра, вратата се отвори със замах и се блъсна в тухлената фасада на сградата. Мими се разкрещя много услужливо. В случай че някой не беше чул пронизителната аларма.

— Тичайте — наредих им, обърнах се и се прицелих. Беше много по-трудно, отколкото очаквах, заради стичащите се по лицето ми вадички дъждовна вода. Стрелях веднъж, а мъжът потъна обратно в сградата, с което даде време на Куки и Мими да наберат преднина. Бързо ги последвах.

— Аз какво да правя? — попита Ейнджъл, който отново подскачаше като скакалец.

— Каквото можеш, сладурче. — Продължавах да тичам и проверих прохода между приюта и цеха за захарни изделия в съседство. Имаше няколко сандъка и кашона, но изглеждаше, че ще можем да преминем през него, а препятствията можеха да създадат прилично прикритие, ако възникнеше такава необходимост.

За съжаление необходимост възникна прекалено скоро. Прозвуча изстрел и Мими се строполи на земята. Прикри главата си. Аз се прицелих и стрелях отново, но не преди той да изпрати към нас още два куршума.

За първи път в живота си участвах в престрелка. Истинска и откровена престрелка с голям лош тип. Очевидно и двамата не ни биваше. Прицелих се в главата му и прострелях лампата над него. Нямах представа в какво се целеше той, освен ако изпотрошаването на прозорците на цеха за захарни изделия не беше някакъв негов стратегически ход, с който да ни надхитри. Куки и Мими се намираха близо до контейнер за боклук и се насочиха към него, за да потърсят прикритие. Злият Мъртог се приближаваше бързо към нас, когато Ейнджъл го спъна. Пистолетът му падна на земята и се плъзна настрани.

— Вземи му оръжието! — извиках на Ейнджъл и се втурнах към прохода, за да се присъединя към Куки.

Ейнджъл ме изгледа гневно и размаха ръката си.

— Нещата не се получават точно така.

О, боже. Правила ли съществуваха?

— Някоя от вас ранена ли е? — попитах, останала без дъх, докато се намествах зад контейнера за боклук.

— Май не — отговори Мими. — Колко време мислиш, че ще им отнеме на полицаите да дойдат?

— Повече, отколкото имаме ние — казах искрено. Ейнджъл беше изритал пистолета на онзи, но му беше отнело само мигове да го открие и отново да се втурне след нас.

Бяхме се озовали приклещени зад контейнера без път за бягство. Избутах двете жени, за да проверя дали в оградата няма отвор. Къде ти такъв късмет? Де да бях висока шест метра. И тъй като беше изградена от сгуробетонови блокове, съмнявах се, че ще съм способна да я пробия, освен ако не получех наистина сериозна засилка. Ако успеехме да се покачим на контейнера, може би щяхме да можем да се прехвърлим над нея, но това би означавало да се изложим на показ пред злодея. А той вероятно имаше останали повече патрони от мен.

— Съжалявам, Мими — казах. Беше се укривала с определена причина, а ние бяхме довели лошия право при нея. Отлична работа, Шарлот.

— Не, моля те, не се извинявай. — Тя се разплака и започна да трепери неконтролируемо, а моето сърце се сви в отговор на това. — Нищо от случващото се не е заради теб. Вината е изцяло моя.

Бързо се озърнах. Злият Мъртог беше почти до нас с насочен пистолет и готов да стреля. Можеше и да го уцеля, ако се приближеше на една ръка разстояние и застанеше наистина мирно.

— Ако само бях постъпила правилно преди двайсет години.

— Мими — промълви Куки и я прегърна.

Преди да съм премислила, вдигнах Колта и излязох от прикритието си зад контейнера, чувствайки се под прицел повече от всякога преди. Като не се броеше онзи път в Мексико сити. Проклетата текила.

— Хайде, стреляй по мен! — извиках под проливния дъжд. Нямах друг избор освен да призова Рейес. Мразех да досаждам, а и той беше измъчван, но…

Злобна усмивка се разстла върху лицето на противника ми, което ми напомни защо в цялата тази история той беше известен като злия Мъртог.

— Рей’азиел…

Без да се замисли, злият Мъртог натисна спусъка.

Чакай. Не бях довършила.

Но всичко наоколо забави темпото си и куршумът се спря пред мен.

— Вече не обсъдихме ли въпроса с избора на правилен момент?

Хвърлих поглед надясно, а Рейес ме наблюдаваше. Робата му се стелеше около него на величествени вълни, сякаш самият той беше океанът. Обърнах се обратно към изкривеното от ярост лице на злия Мъртог, към застиналите във въздуха дъждовни капки и куршума, насочил се през пространството към мен, преминавайки през една капка вода. Почти можех да видя трептенето на въздуха, докато той си проправяше път напред. Рееше се на сантиметри от сърцето ми. Ако времето се придвижеше леко напред, само части от секундата в бъдещето, куршумът щеше да е достигнал целта си.

— Как е възможно това? — попитах Рейес.

С периферното си зрение го видях да повдига рамене.

— Така става, като се стреля от толкова късо разстояние — обясни той, а дълбокият му глас галеше слуха ми въпреки моята съпротива.

— Не, това. Всичко е спряло. Или поне значително е забавило темпото си.

— Такъв е светът, в който живеем, Дъч. — Той погледна надолу към мен, а покритата му с качулка глава беше наклонена на една страна, като че в знак на любопитство. — Е? Искаш ли да се погрижа за него?

Исках. Наистина исках. Но между нас налице беше онзи дразнещ проблем, подобен на изтеглена нишка от пуловер. Изкушавах се да я дръпна, но знаех, че така може би ще го разплета целия. По някаква причина, заставаща по степен на дразнене редом с породата Чихуахуа и оръжията за масово унищожение, не можех да се откажа.

— Ще ми кажеш ли къде си?

— Сега ли намери да го обсъждаме?

— Да.

— Значи отговорът е „не“.

— Тогава ще се погрижа сама за себе си.

В мига, в който го произнесох, в мига, в който се изплъзна от устата ми, осъзнах, че твърдението за липсата ми на психическа стабилност не е само слух, както си налагах да вярвам. Не го ли бях призовала именно защото ми беше нужна помощта му?

— Сигурна ли си?

— Абсолютно и напълно.

Вече беше официално. Аз бях психопат.

С ръмженето си, от което по гърба ми полазваха тръпки, той се извърна от мен разгневен.

— Ти си най-големият инат…

— Аз? — попитах невярващо. — Аз ли съм инат?

О, да. Заключете ме и хвърлете ключа.

Изведнъж той се озова пред мен.

— Като магаре си.

— Задето не искам да се самоубиеш ли? Това ме превръща в инат?

Той се наведе надолу и лицето му застана на сантиметри от моето, въпреки че не можех да го видя съвсем ясно.

— Абсолютно и напълно.

Тази фраза я открадна от мен. Стиснах зъби.

— Не ми е нужна помощта ти.

— Чудесно. Но вероятно не е зле просто… — Той опря пръст в рамото ми и ме отмести вляво от траекторията на куршума. — Следващия път залягай.

Чувството от завръщането на реалния свят отново ме връхлетя с тежестта на товарен влак. Мощта му ми отнемаше дъха, а звукът отекваше в гръдния ми кош и ехтеше в костите ми, докато куршумът продължи, откъдето беше спрял и ме отмина, без да ме засегне. Залитнах на една страна и имах достатъчно време, колкото да погледна към злия Мъртог, който примигваше озадачено и се прицели отново.

Ако бях по-внимателна и ако тътенът от гръмотевиците и проливният дъжд не беше така оглушителен, може би щях да чуя как някаква кола се движи с висока скорост към нас. Същото важеше и за злия Мъртог. И двамата бяхме изненадани до крайност, когато забелязахме черното субару, летящо към нас. Шофиращият натисна рязко спирачките, колата се завъртя и помете злия Мъртог като торнадо, запращайки го към стената на цеха за захарни изделия, но оставяйки мен непокътната.

Останах неподвижна за дълго, като само примигвах. Дъждът се стичаше по лицето ми, а колата спря с изсвирване на спирачките и Улрих, единият от Тримата смешници, изскочи от задната врата. Запъти се към злия Мъртог, а стъклото откъм мястото до шофьора се спусна и господин Смит ми се ухили.

— Кълна се, забъркваш се в повече неприятности и от пралеля ми Мей, а тя е напълно изкуфяла — каза той.

Погледнах към Улрих. Той провери пулса на злия Мъртог, а после го удари веднъж, което, предполагам, беше разумно. Ейнджъл падна на колене облекчено, после се сгромоляса на земята разигравайки драматично „Смъртта на търговския пътник“.

— Как ни открихте? — попитах Смит.

— Издирваме този тип от известно време. Ти беше най-логичният човек, когото да последвам.

— Ченгета ли сте? — попитах отново.

— Не бих казал.

— Тогава кои сте? — Чух приближаващия вой на сирени и знаех, че мъжете ще изчезнат много скоро. Погледнах към господин Чао, известен още като Супер Дейв. — Сигурен ли си, че е редно да шофираш с твоите наранявания?

Улрих отново удари злодея.

— Е, вече взе да се заиграва — отбеляза Смит.

— Изчезвам от тук. — Ейнджъл се изправи до седнало положение и ми отдаде чест, преди да изчезне. Хареса ми начина му на поздравяване. Можеше да го въведа в офиса като стандартна практика.

— Чарли, добре ли си? — прозвуча гласът на Куки от сенките. Съмнявах се, че тя би ми отдавала чест.

— Повече от добре. Стой там. — Още нямах представа кои са тези мъже. Можеше да желаят смъртта на Мими точно толкова, колкото злия Мъртог.

Господин Чао излезе от колата и се доближи. Аз застанах пред него и блокирах пространството между контейнера за боклук и бетоновата ограда. Ако искаше Мими Джейкъбс, щеше да му се наложи да мине през мен. Което би му отнело около пет седми от секундата. Приблизително.

Той се наклони на една страна и погледна над рамото ми. Доволен, отново върна погледа си върху мен, а косата му вече беше подгизнала от дъжда. Когато вдигна ръка към лицето ми, потрепнах, защото мислех, че ще ми счупи врата или нещо подобно. Такива неща често ми се случваха. Вместо това прокара пръсти по веждите ми и дръпна мокрия ми бретон от очите. После се поклони леко и се запъти обратно към мястото на шофьора.

— Жива е — обърна се към Смит и осъзнах, че говори за Мими.

— Надали ще ми кажете за кого работите? — осведомих се.

— Би могло да се каже, че работим за Големия.

— Значи работите за Господ?

Той едва потисна усмивката си.

— Слез едно стъпало по-надолу.

— Тогава това има нещо общо с място в Сената.

— Да, има нещо общо.

— По дяволите, не си поплюват. Значи в крайна сметка всичко това е дело на Кайл Кирш?

Той присви очи и вдигна рамене.

— Търси по-далече на север.

— О, хайде. Само толкова ли ще ми дадеш?

— Току-що ти спасихме живота — припомни ми той и повдигна вежди.

Изсумтях.

— Я стига, държах нещата изцяло под контрол.

Той се засмя и поклати глава.

— Трябва да призная, че това е най-интересната задача, по която съм работил. — Отправи ми изпълнен със съжаление поглед. — Ще ми липсваш. Също и боксерките ти. — Погледът му се плъзна покрай мен към сенките. — Отведи тази жена в полицията. Има много да им разказва.

След още един силен удар Улрих мина покрай мен и се качи на задната седалка. Те отпътуваха, а Куки и Мими ме подръпнаха отзад и скоро бях въвлечена в най-задушаващата групова прегръдка в живота ми.

 

 

Сини и червени светлини замигаха по фасадите на околните сгради и множество полицейски коли и линейки преградиха пряката. Два спешни екипа натовариха окования в белезници Мъртог в линейката, докато друг екип се зае с Хълк. Той пъшкаше шумно. Знаех как се чувства. Наблюдавах как прибират злодея, когато двама мъже в безупречни костюми се приближиха към мен. Напоследък около мен имаше много безупречни костюми. Може би някъде бе имало разпродажба.

— Госпожица Дейвидсън? — попита единият от тях.

Кимнах. Сега, когато цялото вълнение беше приключило, гърбът беше започнал да ме боли. Злият Мъртог беше съсипал страхотното ми яке и беше оставил прорезна рана в областта на гръбнака ми. Размърдах се, за да смекча неприятното усещане.

— Аз съм агент Фостър от ФБР. — Той ми подаде служебна карта. — А това е специален агент Пауърс.

— Да бе — изсумтях. — Това съм го чувала и преди.

Изражението на лицето на агент Фостър не се промени.

— И на нас така ни казаха. Именно заради това искаме да говорим с вас, преди да разпитаме този човек.

Погледнах към линейката със злодея.

— Гадно е, когато се появят истинските хора.

— Не мога да те оставя сама и за минута — каза чичо Боб, докато вървеше забързано към мен.

— Предполагам, че ще трябва тръгвам към управлението — обърнах се към агентите.

— Ще се видим там.

— Ранена ли си? Как е главата ти? — попита чичо Боб. Беше такава душица.

— В по-добро състояние от твоята. Обмислял ли си електрошокова терапия?

Той издиша продължително.

— Още си ми ядосана.

— Мислиш ли?

 

 

Оказа се, че злият Мъртог и злият Ригс били роднини. Братовчеди или нещо такова. Голяма изненада. И двамата бяха родом от Минесота и се бяха забърквали в неприятности през целия си живот. Но нищо близко до убийство. Или поне доколкото ни беше известно.

Когато пристигнахме, управлението беше като врящо гърне, пълно със смесица от стари и нови случаи. Зората се пукаше на хоризонта, когато Куки седна за подкрепа до Мими в стаята за разпити, докато Мими даваше показания. И двете бяха получили одеяла и горещо какао. Като се имаха предвид обстоятелствата, изглеждаха, сякаш им бе съвсем удобно. Родителите на Мими се бяха появили и също седяха край тях. Баща й не можеше да се откъсне от нея и не спираше да я стиска в прегръдките си, което правеше пиенето на какао трудно, но се съмнявах, че тя имаше нещо против. Никога не си прекалено пораснала да се сгушиш в обятията на татко. Доколкото схващах, там се разопаковаше стар багаж с доста кирливи ризи и прочие.

Чичо Боб се трудеше върху свалянето на обвиненията от Уорън и се беше обадил на Кайл Кирш, който се очакваше да пристигне всеки момент.

— Не мисля, че им е платено достатъчно — отбеляза Чибо, докато минаваше покрай мен със сноп листа в ръката си. Аз сипвах сметана в кафето си, като в същото време се опитвах да придържам одеялото на раменете си, главно за да прикрия раната на гърба си. Едва ли бих понесла още една доза бързосъхнещо лепило. — В сметките на братовчедите Кокс са били внесени по петдесет хиляди долара.

— Кои бяха братовчедите Кокс?

Той въздъхна. Беше забавно.

— Мъжете, които те отвлякоха. Единият се опита да те убие в тъмна пряка неотдавна. Арт и Уилям Кокс. Говори ли ти нещо?

— Разбира се. Просто исках да те накарам да кажеш Кокс — рекох и отпих от чашата си. — Сигурно им е обещано много повече, когато свършат работата.

— Убеден съм в това. Но не можем да проследим парите. А мъртвият стрелец от мотела е стар техен съкилийник. Все още проверяваме неговите сметки.

Погледнах към Кайл Кирш, който влезе забързано в управлението с двама бодигардове до себе си. Разпознах го от предизборните плакати. Спря да попита нещо на рецепцията, а Мими изскочи от стаята за разпити и се втурна към него. Хвърли се в прегръдките му.

— Добре ли си? — попита тя, а той я погледна със зяпнала уста.

— Аз ли? Ти добре ли си? Какво стана? — попита той и я притисна отново към себе си.

— Някакъв човек ме преследваше, но Куки и шефката й Чарли спасиха живота ми.

Потръпнах. Беше мило от нейна страна да пропусне уточнението, че поначало ние бяхме причината едва да не бъде убита.

Чичо Боб отиде до него и му подаде ръка.

— Господин конгресмен — каза той.

— Вие ли сте детектив Дейвидсън? — попита Кирш и стисна ръката му.

— Да, господине. Благодаря, че дойдохте. Да ви предложа ли нещо, преди да започнем?

Кайл се съгласи да даде показания, като настояваше, че няма нищо за криене. Отново прегърна Мими с тъжна усмивка на лицето.

— Предполагам, че това е краят — каза й той.

— Отдавна трябваше да го направим.

— Така е.

Чудех се дали ще бъдат арестувани, задето не са казали за случилото се по-рано. Надявах се, че не. Те също бяха жертви.

— Това е Чарли Дейвидсън — каза му Мими, като ме видя да се мотая наоколо.

Кайл пое ръката ми.

— Много съм ви задължен.

— Уорън! — Мими се втурна към мъжа си, който пристъпваше неуверено и изглеждаше притеснен както винаги.

Заговорих на Кайл под нос.

— Неприятно ми е да призная, но дълго време мислех, че вие стоите зад убийствата.

Кайл се усмихна тъжно и с разбиране.

— Не ви виня, но ви давам честната си дума — обърна се той към чичо Боб, — че нямам нищо общо с тях. Не съм съвсем невинен, но не съм виновен за убийство. — Той извади мобилния си телефон. — Знам, че трябва да поговорим, но ще възразите ли да се обадя на майка си? Не можах да се свържа с баща си. Мисля, че е отишъл за риба, а никога не взима телефона си. Искам да ги уведомя къде съм, преди да са го чули от новините.

— Ни най-малко — отговори Чибо.

— Благодаря. — Той продължи през рамо, докато ние се отдалечавахме от него. — На гости е при баба ми в Минесота.

Двамата с чичо Боб замръзнахме на място. Аз пристъпих и хванах ръката на Кайл, като я дръпнах от ухото му.

Той се намръщи и прекъсна.

— Нещо не е наред ли?

— Кайл… Господин конгресмен…

— Кайл е добре, госпожице Дейвидсън.

— Заподозрените за убийствата са наели сътрудниците си в Минесота. Казвали ли сте на майка си или на баба си какво се случва? За станалото в Руис? Или дори, че Томи Запата се е канел да признае за случилото се?

Кайл примигна изненадано, осмисляйки казаното от мен, после се обърна настрани, а лицето му се превърна в маска на удивление.

— Кайл, всички присъствали в онази стая с Хана Инсинга, освен вас с Мими са мъртви. И повярвайте ми, Мими нямаше да доживее още един ден, ако онзи имаше думата. — Докоснах го внимателно по рамото. — Така оставате само вие.

Той покри очи с ръка и задиша дълбоко.

— Майка ви да е взимала наскоро заем от сто хиляди долара?

— Не — отговори той и ме погледна мрачно. — Майка ми има много пари. Не би й се наложило да взима заем от мен.

Това обясняваше луксозната къща в Таос, в която живееше с пенсиониран шериф.

— Мислите ли, че е способна на…

— Майка ми е повече от способна, повярвайте ми. — Изведнъж в гласа му се почувства горчивина, хладна и непрощаваща. — Казах й за всичко случило се в онази нощ преди двайсет години. Тя ме накара да се закълна, че ще мълча пред баща си. Заяви, че ще ме арестуват и ще ме винят не по-малко от останалите. В мига, когато ни разпуснаха от училище за лятото, тя ме прати при баба ми.

— Знаела е през цялото време? — попита чичо Боб.

Той кимна.

— Когато й казах, че двамата с Томи Запата се каним да признаем, тя заяви, че нищо не е по-важно от Сената. А после и президентството. — Той се засмя рязко и пронизително. — И бездруго никога нямаше да се получи. Хората щяха да научат за миналото ми, за начина ми на живот. Такива като мен не стават президенти, но тя настояваше да опитам, като започна с място в Сената. — Той се втренчи в мен настойчиво. — Тази жена е луда.

— Може би е по-добре да дадете показания веднага — намеси се чичо Боб.

Поведе го към друга стая за разпити, а аз останах сама. Главата ми бумтеше, като че вътре имаше симфоничен оркестър, но бяхме минали от Петата симфония на Бетовен към „Лятно време“ на Гершуин. Чувствах се добре поне за едно нещо. Мащехата ми може да беше луда, но не беше убийца. Поне доколкото аз бях наясно.

Взех две таблетки ибупрофен и седнах на един стол в чакалнята. Клепачите ми натежаха повече, отколкото ми се нравеше, но исках да изчакам Куки и да видя какво ще открие чичо Боб. Бях почти сигурна, че току-що бяхме разкрили мистерията с убийствата. Обаче клепачите ми не ги беше грижа. Светът се замъгли и леко се завъртя около мен. После се появи баща ми. Реших, че е научил за случилото се и е дошъл да провери как съм.

— Здравей, татко. — Надигнах с мъка тялото си от стола и го прегърнах уморено. Не го бях виждала от нощта, в която бяхме нападнати, което ме правеше много лоша дъщеря.

— Защо си тук? — попита той, като ме стискаше здраво. — Ти защо си тук?

— Трябва да дам показания за нападението.

— О!

— Защо си увита в одеяло? Какво става?

— Татко, добре съм. Нищо необичайно. Свързано е с работата ми.

— Чарли — каза той загрижено, — трябва да си намериш друга работа.

Намусих се, когато видях да влизат Дениз и Джема. Бях изненадана да видя половинката му с него, също както и сестра си.

— Защо си тук? — попита Дениз. — Мислех, че тя няма да идва. — Тя се втренчи въпросително в баща ми.

Той проскърца със зъби. Явно му стана гадно, че дъртата крава се изтърва така. Джема вдигна ръка за поздрав, а после се прозя. Изглеждаше толкова изтощена, колкото се чувствах аз.

— И защо нямало да идвам аз? — попитах татко.

Той поклати глава.

— Имаме да свършим някои неща. Не знаех, че ще искаш да присъстваш — каза той нерешително. Това беше интересно. — Ти трябва да дадеш показания от своя гледна точка по-късно. Не исках да ти губя времето или да влияя на думите ти.

— Явно имаме късмет — заявих, а лицето ми беше озарено от широка усмивка. — Вече съм тук. Ще се радвам да се присъединя към веселбата.

Баща ми раздвижи челюстта си, а към нас се приближи чичо Боб.

— Конгресменът записва показанията си — обърна се Чибо към мен. — Мисля, че ще отнеме известно време. Сега можем да прослушаме записите.

— Записите? — попитах кротко и невинно.

— Да, записите от обажданията на Карузо до баща ти. Лиланд ги е записвал, но трябва да ти призная, братко — обърна се той към баща ми, — не съм убеден, че Дениз и Джема ще искат да ги чуят.

— Разбира се, че искаме — намеси се Дениз, а после мина покрай тях и се запъти към конферентната зала. Баща ми беше толкова смутен, че беше притеснително.

— Това е страхотно — заявих и я последвах с танцова стъпка. — Да убиеш двайсет и седем заека с един куршум. Кой да помисли, че посещението в участъка ще се окаже толкова продуктивно?

— Още е малко вкисната — обясни чичо на баща ми.

Оказа се, че това е широко посетено събитие. Ние, имам предвид семейството, и двама други детективи седнахме около масата, докато полицаи от всякакъв ранг, някои донякъде симпатични, други наистина симпатични, се наредиха покрай стените. Дори Тафт се появи. Беше интересно, но и животът ми да зависеше от това, не можех да разбера защо всички бяха толкова заинтригувани от записите и най-вече Дениз и Джема.

— Кого да убия първи, Дейвидсън? — попита говорещият в записа Марк Карузо. През повечето време гласът му беше отчетлив, а произношението ясно. Трябваше малко да промени тона си, та да пасва по-добре на настроението му. — Чия смърт ще те събори на колене? — Това беше велико начало. Наистина беше обмислил речта си. — Чия смърт ще те запрати така дълбоко в бездната, та вече никога да не можеш да изпълзиш от там? — Стори ми се, че този въпрос беше по-скоро риторичен, отколкото проява на любопитство.

Всички в помещението се изредиха да отправят скрити погледи по посока на баща ми в опит да научат какви неподозирани емоции ще предизвикат думите на Карузо у него. Ситуацията доказваше защо риалити програмите по телевизията имаха такъв успех. Гладът на хората да наблюдават нечия трагедия, да наблюдават беглата разлика между болка и мъка, да станат свидетели как емоциите изкривяват иначе нормалното и усмихнато лице, беше ненаситен. Вината не беше тяхна. Известна увреденост в тази посока беше присъща за всеки от нас, беше част от биологията ни, от нашето ДНК.

— Жена ти Дениз ли? — попита Карузо, като че молеше за разрешение.

Мащехата ми ахна тихо, а ръката й се стрелна към устата при споменаването на името й. Услужливо на очите й заблестяха сълзи. Но аз имах умението да разгадавам хората и можех да кажа, че тя се наслаждаваше на съчувствените погледи, отправяни в нейна посока. Дори повече. Усетих облекчението, което изпитваше, когато погледна към мен, задето Карузо е нападнал мен, а не нея. Едва ли можех да я виня. Но все пак не ми бе особено нужно привличането на внимание за моя сметка.

Карузо зачака реакция.

— Не. — Гласът му заглъхна. — Не, трябва да загубиш дъщеря, също като мен. Какво ще кажеш за Джема? Хубавата?

Въпреки че Джема и бездруго не беше помръднала и на сантиметър, в този миг замръзна. Лицето й пребледня, а дъхът й като че спря за цяла минута, преди да погледне към татко. Дениз преплете пръсти с неговите и се наклони към него за подкрепа по своя специфичен маниер, но той нито погледна към Джема, нито забеляза реакцията на жена си. Беше потънал в мислите си и представляваше само подобие на баща ми. Странно, но целият беше плувнал в пот. Защо сега? Всичко беше приключено. Онзи беше зад решетките.

Той така и не му отговори.

Всички зачакаха с ясното съзнание какво предстоеше. Кой беше наред.

— Или какво ще кажеш за кибритлийката? — попита Карузо, а дрезгавият му глас показваше, че се наслаждава. — Как беше името й? О, да… Шарлот.

Произнесе името ми бавно, сякаш се наслаждаваше на всеки звук, на всяка буква, откъсваща се от езика му. Имах усещането, че погледите на всички присъстващи се стрелнаха към мен, но аз сведох очи и останах така. По някаква причина най-силно усещах взора на чичо Боб. Винаги съм му била слабото място. И се възползвах от това при всеки възможен случай.

Но после в записа се чу как баща ми заговори с кристално ясен глас, във всеки звук се четеше напрежение и всяка сричка беше натъртвана. Не беше обелил и дума, когато Карузо спомена Дениз или Джема, но когато беше намесено моето име, той се пречупи.

— Моля те — каза той с дрезгав глас. — Не Чарли. Моля те, не Чарли.

Сърцето ми спря. Въздухът в помещението се сгъсти до такава степен, че се уплаших да не се задуша. Истината за случващото се ме заля като вълна от шок. Останах напълно вцепенена за около минута, преди отново да вдигна очи. Сега всички гледаха съчувствено към баща ми. Те виждаха мъж, който страда. Аз виждах мъж, полицай-ветеран и детектив, който беше взел своето решение.

Баща ми наведе глава и през спуснати мигли ми отправи плах и изпълнен с тъга поглед. Да се каже, че бях стъписана от неговата молба, би било меко казано. Емоциите, които се бореше да контролира със зъби и нокти, не бяха предизвикани от страх, а от чувство за вина. Той закова поглед в мен, а от всяка негова клетка се излъчваше скрито извинение. Завладялата ме възбуда ме изстреля от стола ми като гамен на детска площадка.

Изправих се на крака, забравяйки за одеялото и останалата част от записа и огледах лицата около себе си. Дениз беше потресена от факта, че съпругът й се беше молил за моя живот, а не за нейния. Плиткото й възприемане на действителността не й позволяваше да вникне в истината. Сигурно беше приятно да виждаш света така едноизмерно.

Но чичо Боб беше наясно. Седеше със зяпнала уста и гледаше баща ми, като че си е загубил ума. И Джема знаеше. Джема. Единственият човек на планетата Земя, от чието съчувствие не се нуждаех и не го желаех.

Слава богу, сълзите, които можеха да бликнат от очите ми заради осъзнаването, че баща ми беше нарисувал мишена на челото ми, останаха зад стената от объркване. Дробовете ми оставаха парализирани, все едно някой ми беше изкарал въздуха. Започнах да усещам парене и трябваше да си наложа да дишам, макар че продължавах да се взирам невярващо.

Баща ми, човекът, прекарал двайсет години в полицията на Албукърки, беше прекалено умен, за да стори нещо така безумно глупаво. И чичо Боб го знаеше. Виждах шока и гнева, смесени в тъмните му очи. Беше така вцепенен, както и аз.

Изражението на баща ми беше строго. Физиономията на нищо несхващащата ми мащеха, която не спираше да мести поглед между мен и баща ми, беше почти комична. Но в помещението имаше други трима души, които разбираха за какво става дума. За чичо Боб ми беше ясно, но не можех да повярвам, че дори Тафт беше разгадал ситуацията. Той беше забил изненадан поглед в мен, който граничеше с извинителен.

Изражението на Джема обаче беше повече, отколкото можех да понеса. Тя се взираше право в баща ни, а лицето й изразяваше тотално слисване. Дипломата й по психология се отплащаше. Знаеше, че баща ни е избрал нея пред мен. Беше избрал мащехата ни пред мен.

Краката ми ме понесоха заднешком, докато не почувствах дръжката на вратата да се опира в бедрото ми. Протегнах се назад и я натиснах точно когато баща ми се изправи на крака.

— Чарли, почакай — каза той, но аз се втурнах навън. Пред мен се разкри помещение с редици от бюра със звънящи телефони и тракащи клавиатури. Забързах между тях.

— Чарли, моля те, спри — чух баща ми да вика след мен.

И да допусна да види сълзливата лигла, в която се бях превърнала? Категорично не.

Но той беше по-бърз, отколкото очаквах. Хвана ръката ми с дългите си пръсти, дръпна ме и ме обърна с лице към себе си. Именно тогава осъзнах, че съм дала воля на сълзите си. Образът му беше размазан. Затворих рязко очи и обърсах лице с опакото на ръката си.

— Чарли…

— Не сега — извиках в отговор и отново се запътих към изхода.

— Чарли — отново ме повика той и ме хвана точно когато излизах през вратата. Дръпна ме обратно вътре и в опит да се освободя, аз измъкнах ръката си от неговата.

Баща ми ме сграбчи отново, а аз отново се освободих, и пак, и пак, докато накрая дланта ми изплющя върху лицето му с такава сила, че звукът проехтя в цялата сграда. В помещението настъпи тишина и всички погледи се насочиха към нас.

Той докосна бузата, където го бях зашлевила.

— Заслужавам го, но нека ти обясня.

Стояхме в преддверието, а изживяното предателство и унижение ме възпираха да чуя каквото и да било, казано от него. Сякаш думите му рикошираха в невидим щит, който ме защитаваше и след като му отправих възможно най-гневния поглед, на който бях способна, се обърнах и отново се опитах да си тръгна. Главно защото видях да се задават Джема и Дениз. Мисълта да се изправя пред тяхното безразличие ме накара да се почувствам физически зле. Преглътнах тежко.

Този път татко не се вкопчи в мен. Само опря ръка на стената, за да блокира пътя ми. Наведе се към мен и прошепна в ухото ми.

— Ако се наложи, ще ти сложа белезници и ще те отнеса обратно в онази стая, ритаща и крещяща.

Аз му се намръщих, а Дениз дойде бързо до нас и погледна заплашително.

— Тя удари ли те току-що? — попита възмутено.

Повече от когато и да било исках да ударя и нея. Къде беше Улрих, когато имах нужда от него?

— Какво ще направиш по въпроса? — попита тя баща ми. Моя баща. Огледа се наоколо засрамена, че останалите полицаи са видели моето избухване. — Лиланд…

— Млъкни — нареди й той с тих, но заплашителен глас и я остави без думи. За първи път.

Тя повдигна ръка и я опря в шията си, като че за самозащита. По закон всеки полицай, станал свидетел на това как го удрям, беше длъжен да ме арестува. Никой дори не пристъпи към нас.

Баща ми се извиси над мен със стройното си и силно тяло, и аз знаех, че ако реши да ме надвие, можеше да го направи. Но това би значело да дръпне котката за опашката. Щеше да се сблъска с голяма разправия. Такава, която нямаше да забрави скоро.

— Чудесно — заявих с не по-малко твърд глас от неговия. — Сложи ми белезници, защото няма да се върна в онази стая, та всеки да ме съжалява, защото баща ми е пратил някакъв луд да убие собствената му дъщеря.

Той въздъхна и прегърби рамене.

— Не това направих.

— Не ли? — попита Джема с остър глас и се доближи към нас. — Татко, именно това си направил.

— Не, имам предвид…

— Тя е толкова различна. Толкова уникална — прекъсна го Джема, а думите й ме оставиха без дъх. — Тя е толкова повече, отколкото предполагаш. И си го пратил по петите й?

— Джема — включи се и Дениз, и аз почувствах как предателството се стеле от нея. — За какво говориш? Той умоляваше онзи човек да не убива Чарли.

Джема имаше вид, сякаш едва й стига търпението. Затвори сините си очи и остана така за дълго, а после се обърна към нея.

— Мамо, ти нищо ли не чу?

— Чух всяка дума. — Гласът на Дениз изведнъж се изпълни с горчивина.

— Мамо — повтори Джема и постави длани върху раменете на Дениз. — Отвори очите си. — Каза го меко, без желание да наранява чувствата й.

Повече не можех да се въздържам.

— Това е невъзможно.

Дениз стисна зъби гневно.

— Виждаш ли? — попита тя татко и ме посочи с пръст, в случай че не е чул.

Още не бях на себе си заради реакцията на Джема. Честно казано, не мислех, че изобщо я е грижа.

Чичо Боб стоеше настрана, но в този момент се приближи.

— Може би е по-добре да продължим в моя офис.

— Тръгвам си — заявих. Бях толкова изтощена, че имах усещането, че ще припадна.

— Знаех, че с теб той няма шансове — каза баща ми тихо зад гърба ми.

Спрях и се обърнах. Зачаках.

— Знаех, че ще свърши като останалите.

Кои бяха останалите? За колко от тях знаеше той?

Баща ми направи няколко крачки към мен и ми отправи умолителен поглед.

— Скъпа, помисли само. Ако беше тръгнал по петите на Джема или Дениз, досега да бяха мъртви.

Беше прав. Но това не правеше постъпката му по-малко болезнена. Непоносима болка, каквато не бях изпитвала през целия си живот, се беше загнездила в гърдите ми и беше спряла притока на въздух, докато не бях започнала да се задушавам. И тогава пак се случи. Проклетите сълзи. Боже, бих ли могла да бъда по-ревлива?

Татко докосна лицето ми.

— Знаех, че ще се справиш. С теб винаги е така, красивото ми момиче. Имаш някаква сила или и аз не знам какво. Ти си най-невероятното създание, което някога съм виждал.

— Но, татко — намеси се Джема назидателно. — Трябваше да й кажеш. Трябваше да я подготвиш. — Сега и Джема плачеше. Не можех да го повярвам. Бях се озовала в Зоната на здрача. Без повече научна фантастика за мен. Джема застана до мен и ме прегърна. Истинска прегръдка. Проклета да бъдех, ако не й отвърнех.

Горчивината и гневът от всичките години, през които бях онеправданата, странното момиче, грозното пате, изплуваха и въпреки всичките си усилия, не можах да спра риданията, разтресли тялото ми. Татко се присъедини, като ми шепнеше извинения, докато се прегръщахме.

Хвърлих поглед към Дениз. Тя стоеше и се озърташе объркано и притеснено, и на мен почти ми дожаля за нея. Но не съвсем. Махнах на чичо Боб да се включи и той. Той стоеше със замечтана усмивка на лицето, но когато видя жеста ми, се намръщи и поклати глава. Отправих му убийствен поглед, подобен на лазерно оръжие и махнах отново. Той въздъхна дълбоко, после се приближи и ни обгърна с ръце.

Стояхме насред полицейския участък, прегръщахме се и подсмърчахме като знаменитости в рехабилитационен център.

— Не мога да дишам — промълви Джема и двете се изкикотихме, както го правехме в гимназията.