Даринда Джоунс
Вторият гроб отляво (12)

Глава 11

„Можеш да видиш много само с гледане.“

Йоги Бера^[1]

— Никога не си го проверявала в Гугъл?

— Ами и ти не си — отвърна Куки, когато я попитах за Рейес. Връщахме се от Санта Фе. — Само прегледах официалната база данни, за да намеря доклада за арест и присъдата. Проверих и сайта на „Нюз Джърнъл“ за статии, свързани с процеса.

— И не си проверила в Гугъл?

— Ти също не си — повтори тя жално. Пишеше на лаптопа си.

— Фен клубове! — изрекох с нескрито негодувание. — Той има фен клубове. И планини от писма.

Остър пристъп на ревност разсече гърдите ми, отваряйки рана. Метафорично. Стотици жени, може би дори хиляди, знаеха за Рейес Алегзандър Фароу повече от мен.

— Защо някой ще създава фен клуб, посветен на затворник? — попита Куки.

И аз бях попитала Нийл същото.

— Очевидно има жени, които са обсебени от затворници. Търсят в новини, статии и съдебни документи, докато не открият атрактивен затворник, след което си поставят за житейска мисия да докажат, че е невинен — каквито всички те твърдят, че са — или просто му се възхищават от разстояние. Нийл каза, че за някои жени се превръщало почти в състезание.

— Това е пълно безумие.

— Съгласна съм, но само си помисли. Тези мъже нямат голям избор. Възможно е жените да правят това, защото знаят, че почти със сигурност ще бъдат приети от затворника. Искам да кажа, кой би отхвърлил жена, която пише любовни писма и ходи на посещения в затвора? Какво биха загубили тези жени?

Куки ме погледна разтревожено.

— Ти май го приемаш много добре.

— Всъщност не — признах и поклатих глава. — Мисля, че съм в шок. Да му се не види, те разправят истории.

Куки изглежда също беше изпаднала в шок. Тя сърфираше на лаптопа си в един сайт, докато аз шофирах към къщата на някоя си Илейн Оук. Очите й бяха широко разтворени, а изражението й — сантиментално.

— Имат и снимки.

— И разправят истории. Чакай, какво? Имат снимки? — Взех решение в интерес на безопасното пътуване да отбия встрани от магистралата. Включих аварийните светлини и погледнах екрана на Куки. Чумата да ги тръшне. Те имаха снимки.

 

 

Час по късно стояхме пред прага на жена, която наум наричах Мацето преследвачка. Ама сериозно ли? Да плаща на пазачите и на други затворници, за да получава информация за Рейес? Да открадне от него? Не че не бих направила същото, но аз си имах основателна причина.

Вратата отвори висока слаба жена. Русата й коса беше късо подстригана и нагласена да изглежда рошава, но нямаше съмнение, че всеки един косъм бе точно там, където тя го искаше.

— Здравейте. Госпожица Оук?

— Да — потвърди тя с нотка на раздразнение в гласа си.

— Искаме да ви зададем някои въпроси за Рейес Фароу.

— Обявила съм приемно време. — Тя посочи към надпис над звънеца. — Може ли да дойдете тогава?

Извадих детективската карта от джоба си.

— Всъщност водим разследване. Бихме искали да поговорим сега, ако имате минута.

— О! Ами… добре. — Тя ни покани в скромния си дом, ако къща за милиони долари с поне дванайсет милиарда стаи можеше да се нарече скромна. Ама на какво приличаше това? — Идват толкова много посетители, че трябваше да обявя приемно време. Нямам минута спокойствие. — Тя ни заведе в малка дневна. — Да поръчам ли чай?

Ама тя сериозно ли? Това ли правеха богатите хора? Поръчваха чай?

— Не, благодаря. Току-що поех огромна доза нирвана с лед и без захар.

Тя потърка с кокалчето на пръста си мястото над горната устна, сякаш недодяланото ми поведение беше… недодялано.

— Е — рече тя, след като се съвзе от безочието ми, — какво е направил този разбойник пък сега?

— Разбойник? — попита Куки.

— Рейес — уточни тя.

Мускулите ми се сковаха от ревност при небрежното споменаване на името на Рейес. Не беше типично за мен. Рядко получавах мускулни спазми, а и моите правила гласяха всяка да се оправя както може. Нека най-изкусната флиртаджийка спечели. Винаги съм вярвала, че съм напълно лишена от чувство на ревност. Очевидно, що се отнасяше до Рейес, го имах на двеста и шеста степен.

Потисках емоциите си със стиснати зъби и юмруци.

— Свързвали ли сте се с него през последния месец?

Тя се разсмя. Очевидно селянчетата я развеселяваха.

— Не знаете много за Рей, нали?

Рей? Чудех се дали може да стане по-лошо, докато клепачите ми потрепваха.

— Всъщност не — казах с все така стиснати зъби, което не беше много лесно.

Щом Илейн стана и тръгна към вратата, Куки сложи ръка върху моята и я стисна. Вероятно искаше да ми напомни, че ще има свидетел, в случай че убия жената и заровя безжизненото й тяло под лехата с азалии. Дори не знаех, че азалиите виреят в Ню Мексико.

— В такъв случай сигурно ще искате да ме придружите. — Тя отвори двойните врати, които водеха към място, което би могло да се опише единствено като музей на Рейес Фароу.

Стоях с отворена уста пред огромен стенопис на Рейес, който ме приканваше, галеше ме с искрящия си поглед и караше коленете ми да омекнат и дъхът ми да спре.

— Предположих, че ще ви хареса — каза тя, а аз се надигнах от стола си и се затътрих безцелно напред.

Потопих се в рая на Рейес и останалата част от света изчезна. Стаята беше широка, с осветени витрини за експонати, а по стените бяха закачени снимки в рамки.

— Аз бях първата — обясни тя с преливащ от гордост глас. — Открих го още преди да бъде осъден. Всички останали сайтове се появиха след моя. Те не знаят нищо за него, освен ако аз не им го кажа.

Или ако пазачите в затвора не го кажеха на нея. Знаех от Нийл, че през годините се е наложило да уволнят четирима пазачи за продаване на информация и снимки на тази жена, всичките отнасящи се до Рейес Фароу. И предвид къщата й, Илейн би могла да си позволи доста повече. Голяма част от снимките в рамки бяха същите като в уебсайта, любителски снимки, направени от пазачите, докато Рейес не гледа към тях. Зачудих се колко им е платила, за да рискуват работата си. И живота си, като познавах Рейес.

Имаше дори няколко с много лошо качество на него под душа. И без значение от качеството, той беше страхотен. Наведох се да разгледам стегнатата извивка на задника му, плавните линии на мускулите му.

— Тези и на мен са ми любимите.

Подскочих от гласа на Илейн и продължих да разглеждам, като пресмятах доколко е рисковано да се върна по-късно, да вляза с взлом и да ги открадна. Във витрините имаше различни вещи, които предполагах, че са принадлежали на Рейес. От затворнически униформи, гребен и стар часовник, до няколко книги и пощенски картички, които явно бе получил. Приближих се. На нито една от картичките нямаше обратен адрес. Доближих се още повече до витрините и видях няколко листа, изписани на ръка и разстлани по рафта. Почеркът беше отчетлив и плавен, вероятно на Рейес.

— Великолепният му почерк — отбеляза Илейн не без самодоволство. Изглежда се наслаждаваше на факта, че ме смайва. — Все още разнищваме загадката около Дъч.

Замръзнах. Тя да не би да каза Дъч? След дълга пауза се съвзех, стегнах се и я погледнах с най-безгрижното си изражение. За щастие Куки стоеше зад нея и леко встрани, така че жената не можеше да види облещените й очи.

— Дъч? — попитах.

— Да. — Тя тръгна бавно напред и посочи. — Вижте текста по-отблизо.

Наведох се и започнах да чета. Дъч. Отново и отново. На всеки ред, всяка дума беше само Дъч, повторена отново и отново. Тъй че това, което приличаше на писмо, се състоеше изцяло от прякора ми. Последната страница беше малко по-различна. Беше по-скоро рисунка, отново получена от изписването на Дъч. Сърцето ми запрепуска като пред финиша на състезание.

— Знаете ли колко са стари? — попитах, след като няколко пъти си поех дъх, за да се успокоя.

— Отпреди няколко години са. Когато Рейес разбра, че един от пазачите ги краде заради мен, престана да ги пише.

Имаше снимка в края на витрината, която беше може би най-завладяващата от всичките. Беше черно-бяла на Рейес, седнал на нара в килията си, преметнал ръка върху свитото си коляно. Главата му беше облегната назад на стената, очите му бяха затворени, а изражението му не можеше да бъде по-отчаяно.

Сърцето ми се сви. Разбирах защо не искаше да се връща обратно в затвора, но не можех да го оставя да умре. Особено след казаното от Блу и Пари.

Това място, този музей ме зашеметяваше. Бях имала усещането, че Рейес е само мой, моята малка тайна, съкровището, което трябваше да пазя, докато смъртта ни раздели, а се оказа, че през цялото време е бил преследван от орда жени. Не че можех да виня някоя от тях, но болката, така или иначе, беше силна. Куки стоеше неподвижна и се чудеше какво възнамерявам да предприема.

— Значи нямате представа кой е Дъч? — попитах в опит да се докопам до повече информация.

— Един от пазачите се опита да разбере заради мен. Предложих му сериозна сума, но Рейес го хвана и пазачът беше уволнен. Рейес е много интелигентен. Знаете ли, че има две дипломи? Получил ги е в затвора.

— Наистина ли? Това е невероятно — промърморих с престорено безразличие. Ако я оставех да разбере, че знам за Рейес повече, отколкото казвам, щеше да започне да се държи като питбул. Или щеше да ми предложи много пари, на които не бях сигурна, че ще устоя. Особено сега, когато Рейес правеше всичко възможно да покажа лошата си страна. — Вероятно няма да се съгласите да ми дадете името на настоящия си информатор.

— О, не. Това би било неспазване на поверителността. А и бях предупредена да спра с проучването си. Не мога да рискувам този човек да бъде уволнен, а аз арестувана.

Тя не беше ли наясно с какво се занимават частните детективи?

— Защо ме попитахте дали познавам Рейес добре?

Тя се изкиска в пълно неведение, че дълбоко в себе си желаех смъртта й.

— Рейес не се вижда с никоя. Никога. И повярвайте ми, десетки жени са се опитвали през годините. Той получава повече писма и от президента. Но никога не чете нито едно от тях.

Това ме зарадва.

— Всичко това е упоменато в сайта. Предупреждавам новите, че той няма да приеме посещението им или да прочете писмата им. Но всяка почитателка си въобразява, че той ще се влюби точно в нея. Държат да опитат. Не ги виня. Но от всички жени, които са опитвали, аз съм единствената, с която той се срещна.

Усетих в мозъка на костите си, че лъже. Никога не го бе зървала на живо. Това също ме зарадва.

— А как узнахте за Рейес? — попита тя, най-после обзета от подозрения относно присъствието ми.

— О, работех по един случай и името му просто изникна.

— Наистина ли? За какво се отнася?

Отместих погледа си от него и се обърнах към нея.

— Наистина не мога да ви кажа, но трябва да ви задам няколко въпроса.

— Въпроси?

— Да. Например дали знаете къде се намира той в момента?

Тя се усмихна търпеливо.

— Разбира се. Той е в медицински център в Санта Фе.

— О! — казах. Куки ми правеше физиономии, с които ме подканяше да сложа тази жена на мястото й. Поне мъничко. — Всъщност, животоподдържащите системи трябваше да бъдат изключени миналата седмица.

В този момент тя замръзна. Изненадах я и й отне известно време да се съвземе.

— Съжалявам, но моят източник ми дава друга информация — заяви тя и запърха бързо с изкуствените си мигли.

— Вероятно ще трябва да си потърсите друг източник. Било е предвидено той да умре, госпожице Оук. Вместо това обаче, той се е събудил и се е измъкнал от медицинския център.

— Избягал е? — изпищя тя. Получи се още по-забавно, отколкото очаквах. Беше искрено изненадана. Нямаше представа къде Рейес беше скрил тялото си. Не можех да преценя дали да се радвам на това или не. Не се бяхме приближили до откриването му. Обърнах се да погледна още веднъж написаното от него, а Илейн потърси стол, явно краката й бяха омекнали.

Рисунката, онази, която приличаше на абстракция, създадена от името ми, беше всъщност скица на сграда. Приближих се и затаих дъх.

— О, това е стара сграда — каза Илейн зад гърба ми. — Не знаем къде се намира, но предполагаме, че е в Европа.

Обърнах се към Куки, направих й знак да се приближи с леко кимване. Тя сключи вежди и се приближи, като хвърляше предпазливи погледи през рамо. Когато застана до мен, погледна рисунката и също въздъхна.

— Обзалагам се, че имате право — съгласих се аз. — Има европейски вид. — Само дето се намираше в Албукърки, Ню Мексико, и двете с Куки живеехме в нея.

Погледът ми се насочи обратно към картичките.

— Може ли да видя откъде са тези картички? — попитах.

Илейн си вееше с ръка. Насили се да стане от стола, заобиколи витрината и я отвори.

— Мислите ли, че ще ме потърси? — попита тя, като ми ги подаваше.

— Защо да го прави? — попитах без особен интерес.

И двете картички бяха от Мексико. На тях беше написан адресът на Рейес в затвора, но нямаше обратен адрес, нито някакъв текст. Това беше далеч по-интересно от паниката, в която изпадаше Илейн.

— Т-той знае коя съм — заекна тя. — Знае, че съм плащала, за да получа информация за него. Ами ако ме потърси?

— Може ли да ги задържа?

— Не! — Тя ги грабна от ръцете ми.

Добре. Силно развито чувство за собственост.

— Това е визитката ми — казах й и я подадох. — Обадете ми се, ако дойде да ви преследва. Наистина трябва да го предам на властите. — С Куки се приготвихме да си вървим.

— Чакайте, не, нямах това предвид. — Тя ни последва, а токчетата й чаткаха по испанските плочки. — Ами ако дойде да ме убие?

Спрях и я изгледах с подозрение.

— Има ли причина той да желае смъртта ви, госпожице Оук?

— Какво? Не. — Отново лъжеше. Чудех се какво ли още бе надробила, освен години наред да плаща на хора да го шпионират.

— Тогава наистина не мисля, че има проблем. — Отново се обърнах да си вървя.

Тя ни заобиколи тичешком и ни препречи пътя.

— Аз просто… всички…

— Говоря сериозно, госпожице Оук, трябва да работя по случая си.

— Ето — каза тя и ми подаде пощенските картички. — Ще ви ги дам. Така или иначе ги имам сканирани в компютъра си. Само ви моля да ми се обадите веднага щом го открият.

Погледнах към Куки, лицето ми изразяваше пълно несъгласие.

— Не знам. Това би било нещо като нарушаване на поверителността.

— Не и ако животът ми е застрашен — изписка тя. — Ще ви наема.

Бях сгрешила в преценката си. Това беше доста интересно.

— Първо, вече имам клиент. Не бих могла да се ангажирам с друг по същия случай. Това би довело до конфликт на интереси. И второ, защо мислите, че животът ви е в опасност? Страхувате ли се от Рейес Фароу?

— Не — каза тя с нервна усмивка. — Ами работата е там, че… ние сме женени.

Куки изпусна чантичката си и се опита да я хване във въздуха. В този момент бутна една ваза. Когато се протегна за вазата, се подхлъзна на плочките и преобърна цялата масичка. Прекрасната ръчно изработена стъклена ваза полетя към мен и единственото, което си помислих, като я улових беше: „Айде стига бе! Пак ли?“. Щеше да се наложи да се поупражняваме в контрол над мускулите си.

— Женени? — попитах, след като масичката падна на земята. Куки я изправи и с глуповато изражение постави отгоре стъклената ваза. — Налага се да бъдете напълно откровена с мен, госпожице Оук. По случайност знам, че Рейес не е женен.

Илейн погледна към Куки, преди да ми отговори.

— Имаше един глупав спор — поде тя, като се обърна пак към мен — и аз един вид подведох хората да вярват, че сме женени. Една от собственичките на сайтове каза, че си пишат с Рейес, което беше лъжа и аз го знаех, тогава друга каза, че се срещат — срещат! — та аз вдигнах мизата, така да се каже. Те си мислят, че сме женени от шест месеца.

Направих гримаса и се обърнах към нея.

— И защо биха ви повярвали?

— Защото аз… може да се каже, че фалшифицирах брачно свидетелство. Всичко е в уеб сайта. Е, без факта, че е фалшиво.

Сега, след като имах с какво да се пазаря — а именно желанието й да живее — се обърнах към витрините с експонати.

— И какво предлагате в замяна на услугите ми?

 

 

— Джон Хостетлър — изрекох в телефона, докато с Куки влизахме с джипа в Санта Фе да си вземем нещо за хапване.

Разговарях с Нийл Госет.

— Той е един от пазачите ми.

— Също и един от информаторите на Илейн Оук.

— Сериозно?

— Сериозно. — Вероятно щеше да му трябва някакво доказателство, но това не беше моя грижа. — Освен това забравих да изтъкна нещо странно.

— Освен себе си?

— Много смешно. Онзи ден налетях на Оуен Вон. Той е патрулиращ полицай. Какво съм му направила, по дяволите?

Той въздъхна.

— Искаш да кажеш, когато се опита да те прегази с колата на баща си?

— Да.

— Винаги ми се е искало да те попитам същото. Той така и не ни каза. Просто пощуря.

— Като теб? — попитах.

— Много смешно.

С Куки хапнахме в кафе „Каубойка“, преди да напуснем Санта Фе. Ядохме мълчаливо, изучавахме листовете и снимките, които получихме от Илейн — особено онези с лошото качество. И двете бяхме безмълвни. Същото беше и докато карахме по пътя на връщане.

— Ще прегледам папките по случая на Хана Инсинга — каза Куки, когато завихме към нашата сграда.

— Добре, аз ще изтичам до офиса да проверя съобщенията и може би да свърша нещо полезно.

— Добре.

И двете не бяхме на този свят от притеснение за Мими и Рейес.

Докато вървях към бара на татко, осъзнах, че съм в лека депресия. И не от сорта на предменструален синдром, а на затруднена адаптация. Промяната в настроенията очевидно вървеше с професията ми. Но не можех да се примиря с факта, че не бях виждала Рейес цял ден. Нито веднъж. От малкото, което бях видяла, съдех, че раните му са смъртоносни дори и за свръхестествено създание.

Дали не беше умрял през нощта, докато бях спала в топлото си уютно легло? Вярно, че спах на пресекулки, но поне никой не ме беше изтезавал. Или може би беше умрял, докато пиех кафе в компанията на тримата смешници тази сутрин, или докато не пиех чай и се схващах при Мацето преследвачка?

Наистина, колко дълго можеше да издържи? Той оздравяваше по-бързо от обикновен човек, но не можех да си представя, че ще издържи дори няколко часа с тези рани, а какво оставаше за дни.

Минах през бара, за да стигна до офиса си. Не видях татко. Мислех да се поогледам за него, но в мига, в който прекрачих прага, няколко души с потни чаши в ръка се обърнаха към мен, така че аз се шмугнах към стълбите, преди да са грабнали несъществуващия шанс да ме свалят.

Проверих съобщенията и електронната поща, преди да напиша името, заради което бях преживяла толкова безсънни нощи, толкова вълнуващи сънища и забранени фантазии. Натиснах „ТЪРСЕНЕ“ и приблизително след три секунди се зареди списък с уеб страници, всичките изобилстващи с името Рейес Фароу. Трябваше да разбера колко знаят. Даваха ли си сметка на какво е способен? Наясно ли бяха за миналото му? Имаха ли представа какво бе за него идеалната среща?

Часовете минаха в мъгла.

Накрая стигнах до две заключения. Първо, никоя от тях нямаше представа кой е Рейес Фароу. И второ, имаше много самотни жени на този свят. Престана да ме разяжда ревност, а станах по-скоро скептична и дори изпълнена със съчувствие. Пък и не можех да ги виня. Рейес определено беше привлекателен, погледът му хипнотизираше от всяка снимка, беше разбивач на сърца по рождение. Не беше чудно, че цели тълпи жени копнееха за него, мечтаеха за него въпреки криминалното му минало.

За отбелязване бе, че едно късче информация ме озадачи дотолкова, че изгубих дар слово. Добре че господин Уонг не говореше много. По-скоро никак. Смаях се до степен да съм неспособна за разговор. В един раздел от сайта на Илейн Оук, озаглавен „Непотвърдени слухове“, имаше пост, който обясняваше много неща.

„Непотвърден слух е, а и честно казано ние от «Рейес Фароу без цензура» не сме склонни да му вярваме, че обичният ни Рей има по-малка сестра. Подробно проучване на щатските и общински регистри бе показало обратното, въпреки че ние добре знаем колко е потаен нашият човек. Както винаги, когато се отнася до Рейес Фароу, всичко е възможно.“

Звучеше като клюкарска рубрика. Щатските шерифи със сигурност бяха разбрали оттук за Ким, но как се беше добрала Илейн до тази информация?

Всъщност бях малко изненадана, че никоя от историите, разказани ми от Нийл, не беше изтекла към някой от тези сайтове. Бях убедена, че Илейн би платила малко състояние за нещо подобно. Може би Нийл беше покрил нещата, доколкото е възможно. Щях да го попитам за това.

Преди да се усетя, часовникът удари три. Метафорично. Не бях оставала до толкова късно от маратона на „Зоната на здрача“ преди няколко седмици. Потръпнах при мисълта за броя на кафетата, в които давех тъгата си през последните няколко часа. Това можеше да обясни и неконтролируемото треперене.

Нямаше да успея да заспя, така че реших преди да си легна да проверя дали татко не е все още долу. Обикновено си тръгваше между полунощ и два, но нищо не пречеше да проверя. Във всеки случай можех да се позавъртя в кухнята. Нещо за хапване можеше и да ми помогне да заспя.

Вярно, че бях изпила пет чаши кафе или дори шест, но имах силно усещане, че нещо не е наред, когато слязох в „Бедствие“. Навсякъде беше съвсем тъмно, както се очакваше, но под вратата на татковия офис се процеждаше светлина. Започна леко да ми се гади, докато се провирах между масите и столовете. Може би бе по-добре да хапна само супа, като се приберях у дома.

Отворих вратата. Лампата на татко светеше, но той не беше там. Колкото и банално да звучи, приток на адреналин се устреми право към сърцето ми.

Усещах страха, който се излъчваше от кухнята. Чувствах също опасенията и дезориентацията, но страхът беше по-силен от всичко. Заобиколих зад бара и взех нож, преди да отида до вратата на кухнята. Колкото повече се приближавах, толкова повече се усилваше усещането за страх. Заедно с топлината, която придружаваше това чувство, усещах и аромата на бонбони против кашлица с мед и лимон и знаех, че това е татко. И го правеше нарочно. Сякаш ме предупреждаваше да стоя настрани. Но пък той не подозираше, че умея да усещам чувствата на хората. Нали?

Нямах друг избор, освен да мина колкото може по-тихо през летящите врати, които водеха към абсолютно тъмната кухня. Когато бях вече вътре, леко се приближих към ъгъла, за да могат очите ми да свикнат. Защо ли не държах постоянно у себе си очила за нощно виждане?

Преди да съм успяла да се ориентирам, лампата светна и изведнъж бях толкова заслепена, колкото и преди. Вдигнах ръка, за да предпазя очите си от силната светлина и примигнах срещу острата белота. Точно тогава видях как в полезрението ми влезе яко ръчище с нож, доста по-дълъг от този, който имах аз. Замахна толкова бързо, че единствената ми мисъл се сведе до вероятностите. Ако сметките ми бяха точни, имайки предвид силата на замаха и дължината на блестящото острие, движещо се към мен, щеше да е доста болезнено.