Метаданни
Данни
- Серия
- Джурасик парк (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jurassic Park, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ралица Ботева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Майкъл Крайтън. Джурасик Парк. Изгубеният свят
Американска. Първо издание
Коректор: Марийка Тодорова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова
ISBN: 954-585-472-3
Формат: 60/90/16
Печатни коли: 51
ИК „Бард“, София, 2003
История
- — Добавяне
Скелетът
Ели Сатлър отметна кичур руси коси от лицето си и се обърна към ваните с киселина. Пред нея имаше шест вани с моларна концентрация на разтворите от пет до трийсет процента. Трябваше да внимава с по-силните разтвори, можеха да разядат варовика и да повредят костите. А костите на новородените динозаври бяха съвсем крехки. Ели се чудеше как изобщо са се запазили след осемдесет милиона години.
Тя разсеяно слушаше разговора на Грант.
— Госпожа Левин ли е? Обажда се Алън Грант. За какво става дума… Имате какво? Какво? — Той се разсмя. — О, силно се съмнявам, госпожо Левин… Не, наистина нямам време, съжалявам… Добре, ще му хвърля едно око, ала съм почти сигурен, че е гущер базилиск. Но… да, така може. Добре. Изпратете го веднага. — Грант затвори телефона и поклати глава. — Тия хора ще ме уморят.
— За какво става дума? — попита Ели.
— Опитва се да класифицира някакъв гущер — отвърна Грант. — Ще ми изпрати по факса рентгенова снимка. — Той се приближи до факса и го зачака да заработи. — А, между другото, открих нещо, което ще те зарадва. Хубава находка.
— Какво?
— Намерих го малко преди да пристигне онзи младок. На южния хълм, четвърти хоризонт. Новороден велоцираптор: челюст с всичките зъби, така че няма съмнение. Мястото изглежда непокътнато. Възможно е да открием и цял скелет.
— Невероятно! — зарадва се Ели. — На каква възраст е?
— Много малък — отвърна Грант. — На два, най-много на три месеца.
— И със сигурност е велоцираптор?
— Абсолютно — потвърди Грант. — Може би най-после късметът ни проработи.
През последните две години в Снейкуотър екипът беше намирал кости само от тревопасни хадрозаври. Вече имаха данни, че през креда[1] по тези равнини са бродели големи стада от по десетина-двайсет хиляди тревопасни динозавъра, както много по-късно са обикаляли стада бизони.
Но все повече се налагаше въпросът защо не намират останки от хищни динозаври?
Естествено, очакваха хищниците да са по-малко от тревопасните. Изследванията на съотношението между хищници и жертви в популациите на резерватите в Африка и Индия показваха, че приблизително на едно хищно месоядно животно се падат по четиристотин тревопасни. Това означаваше, че стадо от десет хиляди тревопасни динозавъра би изхранило само двайсет и пет тиранозавъра. Така че беше малко вероятно да намерят останки от голям хищник.
Но къде бяха по-малките хищници? В Снейкуотър имаше десетки места за гнездене, на някои места земята буквално беше покрита с начупени черупки от динозаврови яйца, а доста от малките динозаври се хранели с яйца. Животни като Dromaeosaurus, Oviraptor, Velociraptor и Coelurus — хищници с височина между един и два метра — би трябвало да се срещат тук в изобилие.
Досега обаче не бяха открили никакви останки от тях.
Вероятно този скелет на велоцираптор означаваше, че отсега нататък ще им върви. И при това новороден! Ели знаеше, че една от мечтите на Грант е да проучи как месоядните динозаври са отглеждали малките си, след като вече бе изследвал този въпрос при тревопасните. Може би това бе първата стъпка към сбъдването на тази мечта.
— Сигурно много се вълнуваш — отбеляза Ели.
Грант не отговори.
— Казах, че сигурно се радваш — повтори Ели.
— Божичко! — възкликна Грант, вперил поглед във факса.
Ели надзърна над рамото му към рентгеновата снимка, изпратена по факса, и затаи дъх.
— Мислиш, че е amassicuas?
— Да — каза Грант. — Или triassicus. Скелетът е съвсем лек.
— Но не е гущер — отбеляза тя.
— Не — съгласи се Грант. — Не е гущер. От двеста милиона години на нашата планета не е имало гущери с три пръста.
Първата мисъл на Ели бе, че това пред тях е фалшификат — умело и майсторски изработен, но все пак фалшификат. Всеки биолог е чувал за опасността от подобни измами. Най-известният случай беше с пилтдаунския човек, при който лъжата не бе разкрита цели четирийсет години, а нейният автор не е известен и досега. Години по-късно известният астроном Фред Бойл бе обявил, че фосилът на крилатия динозавър Archaeopteryx, изложен в Британския музей, е фалшификат. (По-късно обаче автентичността му бе доказана.)
Добре направеният фалшификат показва на учените нещо, което те очакват да видят. Според Ели рентгеновото изображение на този скелет беше съвсем точно. Стъпалото с трите пръста беше съразмерно, средният нокът бе най-малък. Закърнелите кости на четвъртия и петия пръст бяха разположени високо, близо до ставата на стъпалото. Пищялът беше силно развит и значително по-дълъг от бедрената кост. При хълбока ясно се виждаше чашката на таза. Опашката се състоеше от четирийсет и пет прешлена. Това бе скелет на млад Procompsognathus.
— Може ли рентгеновата снимка да е фалшифицирана?
— Не знам — рече Грант. — Но е почти невъзможно. Освен това Procompsognathus е малко известно животно. Дори и хора, които се интересуват от динозаври, не са чували за него.
Ели прочете бележката.
— Екземплярът е намерен на 16 юли на плажа Кабо Бланко… Очевидно маймуна ревач е яла животното, когато са го намерили, и е останало само това парче. О… тук пише, че гущерът нападнал някакво момиченце.
— Съмнявам се — каза Грант. — Но не е изключено. Procompsognathus е бил съвсем малък и лек, затова предполагаме, че се е хранел с мърша, тоест само с месото на мъртви животни. А можем да определим и размерите му. — Той бързо измери по снимката. — До хълбоците е горе-долу двайсет сантиметра, което значи, че цялото животно е високо към трийсет. Вероятно колкото пиле. Дори и дете ще му се стори страховито. Би могъл да ухапе новородено, но не и дете.
Ели намръщено гледаше рентгеновата снимка.
— Мислиш ли, че е истински жив фосил? — попита тя. — Като целоканта?
— Може би — рече Грант.
Целокантът е риба с размери около метър и половина, за която се смяташе, че е изчезнала преди шейсет и пет милиона години, докато през 1938 година от океана не бе изваден жив екземпляр. Но имаше и други примери. Австралийският планински пигмейски опосум беше известен само от фосили, докато в Мелбърн в една кофа за боклук не откриха такова животно. Известен беше и случаят с фосила на прилепа плодояд от Нова Гвинея отпреди десет хиляди години, описан от един зоолог, който скоро след това получил по пощата жив екземпляр.
— Но възможно ли е да е истински? — настоя тя. — Какво ще кажеш за периода?
— Периодът е проблем — кимна Грант.
Повечето открити живи фосили се смятаха за изчезнали сравнително скоро — преди десетина-двайсет хиляди години. Имаше и фосили на възраст няколко милиона години — на шейсет и пет милиона в случая с целоканта. Но екземплярът, чиято снимка разглеждаха, беше много по-стар. Динозаврите бяха измрели през периода креда, преди шейсет и пет милиона години. През юрския[2] период, или преди сто и деветдесет милиона години, те са били преобладаващата форма на живот на планетата. А за пръв път са се появили през периода триас, преди около двеста и двайсет милиона години.
Колкото до Procompsognathus, този вид живял през ранния триаски период — толкова отдавна, че по онова време планетата е изглеждала съвсем различно. Тогава всички континенти представлявали едно цяло — огромна земна маса, наречена Пангеа, която се простирала от Северния до Южния полюс. Това бил гигантски континент, покрит с папрати, гори и няколко големи пустини. Атлантическият океан представлявал тясно езеро между бъдещите Африка и Флорида. Атмосферата била по-гъста. Климатът бил по-топъл. Имало стотици действащи вулкани. Такава била естествената среда на Procompsognathus.
— Все пак — обади се Ели — знаем, че някои животни са оцелели. Крокодилите са всъщност триаски животни, които живеят и в наши дни. Акулите също са от триаския период. Тоест случвало се е и преди.
— Въпросът е — каза Грант — как другояче можем да си го обясним. Тази снимка или е фалшификат, в което се съмнявам, или е на жив фосил. Какво друго може да бъде?
Звънна телефонът.
— Сигурно е пак Алис Левин — рече Грант. — Да видим дали ще ни изпрати самия екземпляр. — Той вдигна слушалката. — Да, ще почакам да се обади господин Хамънд — каза ученият и изненадано погледна Ели. — Да. Разбира се.
— Хамънд ли? Какво ли иска? — учуди се Ели.
Грант поклати глава и после каза в слушалката:
— Да, господин Хамънд. И аз се радвам да ви чуя… Да… — Той пак погледна Ели. — О, така ли? Нима? — Затисна с длан слушалката и каза: — Чуй го, моля ти се. Ексцентричен, както винаги.
Грант натисна едно копче на телефона и Ели чу креслив, забързан старчески глас:
— … страшни неприятности заради някакъв от Агенцията за защита на околната среда. Тоя тип май иска всичко да развали, вре си носа навсякъде, без никой да го е молил, разпитва хората, вдига излишен шум. Предполагам, не е идвал чак при вас.
— А, днес при мен идва един човек — каза Грант.
— Точно от това се боях — каза Хамънд и изсумтя. — Един млад нахалник на име Морис?
— Да, казва се Морис — потвърди Грант.
— Наумил си е да се срещне с всичките ни консултанти — рече Хамънд. — Завчера е ходил при, Иън Малкълм… онзи, математика, от Тексас. Тогава за пръв път чух за тази история. Оттогава правим какво ли не да го спрем. Тия държавни служители хич не си поплюват. Няма никакви оплаквания, никакви обвинения. А тоя хлапак съвсем се е развихрил, кръстосва из страната за сметка на данъкоплатците, не ни оставя на мира. Притесни ли ви? Попречи ли на работата ви?
— Не, не ми попречи.
— В известен смисъл това е много лошо — каза Хамънд, — защото иначе щях да се опитам да го спра по съдебен път. Засега съм наредил на всичките ни адвокати да се свържат с Агенцията и да разберат какво, по дяволите, ги притеснява толкова. Шефът им твърди, че изобщо не знаел да се води разследване! Представяте ли си? Проклетата бюрокрация е виновна за всичко. Дявол да го вземе, мисля си, че този мухльо ще се опита да стигне до Коста Рика, ще вдигне врява до небето и ще се добере до острова ни. Знаете ли за този остров?
— Не — отвърна Грант и погледна Ели. — Не знаех.
— О, да, купихме го и започнахме работа преди четири-пет години. Не помня точно. Казва се Исла Нублар — голям остров на сто и петдесет километра от брега. Ще го правим резерват. Чудесно място. Тропическа джунгла. Чуйте, доктор Грант, трябва непременно да го видите.
— Звучи примамливо — каза Грант, — но всъщност…
— Вече е почти готов — продължи Хамънд. — Изпратих ви някои материали за него. Получихте ли ги?
— Не, но ние сме доста далеч от…
— Може би ще пристигнат днес. Прегледайте ги. Островът е същински рай. Всичко си има. Строителството продължава вече две години и половина. Сигурно можете да си представите. Голям парк. Ще го открием за посетители догодина през септември. Наистина трябва да го видите.
— Звучи чудесно, но…
— В действителност — не спираше Хамънд — аз настоявам да го видите, доктор Грант. Ще се убедите, че е точно по вашата част. Ще останете очарован.
— Започнал съм…
— Вижте какво — прекъсна го Хамънд, все едно че идеята току-що му беше хрумнала. — Поканил съм там за уикенда някои от нашите консултанти. Ще си починете два-три дни и ще го разгледате. Разбира се, на наши разноски. Ще бъде чудесно да чуем мнението ви.
— Просто ми е невъзможно — рече Грант.
— Е, хайде, само за уикенда — каза Хамънд с дразнеща настойчивост. — Само за няколко дена, доктор Грант. Не бих искал да прекъсвам работата ви. Зная колко е важна. Повярвайте ми, убеден съм в това. Никога не бих ви попречил. Но защо не прескочите този уикенд и не се върнете в понеделник?
— Не, не мога — каза Грант. — Току-що открихме нов скелет и…
— Да, чудесно, но все пак си мисля, че трябва да дойдете — прекъсна го Хамънд, който явно не го слушаше.
— Освен това току-що получихме данни за една много озадачаваща и забележителна находка. Изглежда, става дума за жив прокомпсогнатус.
— Какво? — Сега вече Хамънд се заслуша. — Не ви разбрах. Какво казахте, жив прокомпсогнатус ли?
— Точно така — отвърна Грант. — Биологичен екземпляр, парче от животно, намерено в Централна Америка. Съвременно животно.
— Не може да бъде! — възкликна Хамънд. — Съвременно животно ли? Колко странно!
— Да — рече Грант. — И ние мислим така. Както виждате, сега не е най-подходящото време да замина…
— В Централна Америка ли казахте?
— Да.
— А знаете ли къде точно в Централна Америка е намерено?
— На някакъв плаж. Нарича се Кабо Бланко. Не знам къде точно…
— Ясно. — Хамънд се окашля. — И кога този… хм, екземпляр се озова в ръцете ви?
— Днес.
— Днес, разбирам. Значи така, днес. Да. — Хамънд пак се окашля.
Грант погледна Ели и прошепна: „Какво му става?“
Ели поклати глава: „Изглежда, се притесни.“
Грант пак прошепна: „Виж дали Морис е още тук.“
Тя отиде до прозореца и погледна навън, но колата на Морис я нямаше. Ели пак се обърна към Грант.
Чу се как Хамънд прочисти гърлото си.
— Ъъ, доктор Грант, казали ли сте на някого за това?
— Не.
— Добре, това е добре. Така-а. Да. Ще бъда откровен с вас, доктор Грант. Имам малък проблем с острова. Тази история с Агенцията се случи в най-неподходящия момент.
— Как така?
— Ами тук имаме проблеми и сме поизостанали със сроковете… Да кажем, че работата ми е доста напрегната и ви моля да разгледате този остров. Да ми кажете мнението си. За този уикенд ще ви платя по обичайната тарифа за консултантски услуги, по двайсет хиляди на ден. Това прави шейсет хиляди за три дни. А ако доктор Сатлър се съгласи да дойде, и на нея ще платя по същата тарифа. Имаме нужда от ботаник. Какво ще кажете?
Ели погледна Грант и той рече:
— Господин Хамънд, тези пари ще покрият напълно разходите на нашата експедиция през следващите две лета.
— Добре, добре — любезно каза Хамънд. Изглеждаше разсеян, явно мислите му бяха другаде. — Искам всичко да върви гладко… Сега ще наредя самолетът на компанията да ви вземе от частното летище на изток от Шото. Нали знаете за какво говоря? Намира се само на два часа път с кола от вас. Бъдете там в пет часа утре следобед, ще ви чакам. И веднага ще отлетим. Така удобно ли е за вас и за доктор Сатлър?
— Мисля, че да.
— Добре. Не вземайте много багаж. Не са ви нужни паспорти. Ще ви чакам с нетърпение. До утре — каза Хамънд и затвори.