Майкъл Крайтън
Джурасик парк (21)

Обиколката

Тим Мърфи веднага забеляза, че нещо не е наред. Дядо му явно се караше с по-младия червендалест човек срещу него. Другите възрастни, които стояха по-назад, изглежда, бяха притеснени и се чувстваха неловко. Алексис също усети напрежението, защото се дръпна назад и започна да подхвърля ръкавицата във въздуха. Наложи се Тим да я побутне.

— Тръгвай, Лекс!

— А ти защо не тръгваш, Тими?

— Голяма пъзла си.

Лекс му хвърли кръвнишки поглед, но Ед Реджис прекъсна кавгата им с бодър глас:

— Ще ви представя на всички гости, а после ще започнем обиколката.

— Трябва да си ходя — каза Лекс.

— Добре, само първо ще ви представя — настоя Ед Реджис.

— Не, трябва да вървя.

Но Ед Реджис вече бе поел инициативата. Първо ги заведе при дядо им, който ги целуна и двамата, после се обърна към човека, с когото старецът спореше. Той беше як мъж и се казваше Дженаро. Тим не запомни имената на останалите. Имаше една руса жена с къси панталони, а до нея брадат мъж с дънки и хавайска риза. Приличаше на човек, който живее на открито. После ги запознаха с някакъв дебелак със сухарски вид, който работел нещо по компютрите, и накрая със слаб мъж, облечен в черно, който не се здрависа с тях, а само им кимна. Докато се опитваше да си състави мнение за всекиго и зяпаше краката на русата жена, Тим внезапно се сети кой е човекът с брадата.

— Какво си зяпнал? — заяде се Лекс.

— Познавам го — каза Тим.

— Ами естествено. Нали току-що ви запознаха?

— Не — рече Тим. — Имам негова книга.

— И коя е тази книга, Тим? — попита брадатият.

— „Изгубеният свят на динозаврите“ — отвърна Тим.

— Татко казва, че на Тим само динозаври му се мотаят в главата — изкикоти се Алексис.

Тим не я слушаше. Опитваше се да си припомни всичко, което знаеше за Алън Грант. Беше един от главните защитници на теорията, че динозаврите са били топлокръвни. Правеше разкопки в една местност в Монтана, наречена Ег Хил^[1] и известна с това, че там бяха намерени множество яйца на динозаври. Професор Грант беше открил най-много динозаврови яйца в света. Освен това беше добър художник и сам рисуваше илюстрациите към книгите си.

— Значи динозаври ти се мотаят в главата, а? — попита човекът с брадата. — Всъщност и аз страдам от същата болест.

— Татко казва, че динозаврите са били тъпи животни — обади се Лекс. — Казва, че Тим има нужда от чист въздух и трябва повече да спортува.

— Мислех, че искаш да си ходиш — рече Тим, смутен от думите й.

— След малко — отвърна Лекс.

— Смятах, че бързаш.

— Сигурно аз зная това най-добре, нали, Тимъти? — заяде се пак тя и сложи ръце на хълбоците си, както правеше майка им и с това най-много ги дразнеше.

— Знаете ли какво — намеси се и Ед Реджис. — Защо не тръгнем към сградата за посетители и не започнем оттам обиколката?

Всички се запътиха натам. Тим чу как Дженаро шепне на дядо му:

— Иде ми да ви убия заради това!

После момчето вдигна поглед и видя, че доктор Грант крачи до него.

— На колко си години, Тим?

— На единайсет.

— И откога се интересуваш от динозаври? — попита Грант.

— От скоро — отвърна притеснено Тим. Смущаваше се, че разговаря с доктор Грант. — Понякога ходим в музеи, когато успея да накарам родителите си да ни заведат. По-точно баща си.

— Значи на баща ти не му е особено интересно?

Тим кимна и разказа на Грант за последния път, когато са ходили в природонаучния музей. Баща му застанал пред един скелет и възкликнал:

— Ех, че е голям!

— Не, татко — възразил му Тим. — Този е средно голям, това е камптозавър.

— О, не зная. На мен ми изглежда доста големичък.

— Но, татко, това дори не е възрастен екземпляр. Не е достигнал пълния си ръст.

Баща му пак огледал скелета и присвил очи.

— Откога е това, от юра?

— Божичко, не. От креда.

— От креда ли? А каква е разликата между креда и юра?

— Само около сто милиона години — отвърнал Тим.

— И креда ли е по-отдавна?

— Не, тате, юра.

— Е — казал баща му и отстъпил назад. — На мен ми изглежда ужасно голям.

И хвърлил поглед към Тим в очакване да се съгласи с него. Тим знаел, че е по-добре да не спори с баща си, затова само измънкал нещо под нос. После отишли при друг експонат.

Тим се спрял пред скелета на Tyrannosaurus rex — най-силния хищник, живял някога на Земята, и стоял там доста дълго време.

— Какво гледаш? — най-после попитал баща му.

— Броя прешлените — отвърнал Тим.

— Прешлените ли?

— По гръбнака.

— Зная какво е прешлен — сопнал се бащата. Помълчал още малко и попитал: — А защо ги броиш?

— Мисля, че не са колкото трябва. Тиранозаврите имат само трийсет и седем прешлена на опашката. Тук са повече.

— Значи в природонаучния музей държат скелет с погрешен брой на прешлените? Не мога да повярвам.

— Сбъркали са — настоявал Тим.

Баща му сърдито се отправил към един човек от охраната на музея, застанал в ъгъла.

— Какво си направил? — попитала го майка му.

— Нищо не съм направил — отвърнал Тим. — Само казах, че в скелета на динозавъра има грешка, това е.

После баща му се върнал, по лицето му се четяла искрена почуда, защото, разбира се, човекът от охраната му казал, че прешлените в опашката на тиранозавъра наистина са повече, отколкото трябва.

— Как разбра? — попитал бащата.

— Прочетох в една книга.

— Много странно, сине — казал баща му, сложил ръка на рамото му и леко го стиснал. — Значи знаеш колко прешлена има опашката. Никога не съм виждал подобно нещо. На теб наистина само динозаври ти се въртят в главата.

После баща му рекъл, че не иска да изпусне втората част на бейзболния мач по телевизията, Лекс също държала да го гледа и затова всички си тръгнали от музея. Така Тим не видял други динозаври, което всъщност било главната причина да отидат там. Но в семейството им все така се случвало.

 

 

По-точно, така се случваше преди, поправи се Тим. Сега, след като баща му се развеждаше с майка му, може би всичко щеше да се промени. Баща му вече се беше изнесъл и макар в началото да му се струваше странно, Тим харесваше новото положение. Подозираше, че майка му си има приятел, но не беше съвсем сигурен и, естествено, никога не би го казал на Лекс. Сестра му беше съкрушена от раздялата с баща си и от няколко седмици беше станала направо непоносима…

— Номер 5027 ли беше? — попита Грант.

— Моля? — сепна се Тим.

— Питам за тиранозавъра в музея. 5027 ли беше?

— Да — отвърна Тим. — Как разбрахте?

— От години се канят да го оправят — усмихна се Грант. — Но сега вече може и да не се наложи.

— Защо?

— Заради онова, което става тук — обясни Грант, — на острова на дядо ти.

Тим поклати глава. Не разбра какво иска да каже Грант.

— Мама твърди, че тук било обикновен курорт, с басейни и тенискортове.

— Не е точно така — рече Грант. — По пътя ще ти обясня.

 

 

„Сега пък станах и бавачка“, съкрушено си мислеше Ед Реджис, като потропваше с крак, докато чакаше в сградата за посетители. Старецът му беше казал: „Ти отговаряш за внуците ми през уикенда, ще бдиш над тях като орел.“

Това никак не се хареса на Ед Реджис. Чувстваше се унизен. Не му беше работа да се грижи за разни хлапета. И всъщност не му беше работа и да се прави на екскурзовод, даже и на тези особено важни гости. Той отговаряше за рекламата в Юрския парк и до откриването му след една година имаше да върши ужасно много неща. Стигаше му, че бе длъжен да съгласува действията на рекламните агенции в Сан Франсиско и Лондон, в Ню Йорк и Токио, особено при положение че все още не можеше да им съобщи защо е толкова привлекателен новият курорт. Засега агенциите подготвяха рекламни кампании, с които да възбудят интереса на бъдещите посетители, и тъй като не знаеха нищо конкретно, започваха да недоволстват. Творческите личности се нуждаят от грижи и от поощряване, за да дадат най-доброто от себе си. Реджис не можеше да си губи времето, като обикаля острова с разни учени.

Това й беше лошото на професията рекламен агент — никой не те признава за професионалист. Реджис бе прекарал на острова почти седем месеца, а още го караха да върши неща, които изобщо не му бяха работа. Например онзи случай през януари. Хардинг трябваше да се заеме с това. Хардинг или Оуенс, човекът, който наемаше работниците. Вместо тях пратиха Реджис. Как би могъл той да се грижи за някакъв ранен работник? Сега пък го караха да се прави на екскурзовод и на бавачка. Той се обърна и преброи хората. Пак липсваше един.

После видя, че доктор Сатлър излиза от банята.

— Добре, приятели, да започнем обиколката на втория етаж.

 

 

Тим тръгна с останалите, които следваха Реджис по черната вита стълба към втория етаж на сградата. Минаха покрай табела, на която пишеше:

ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО

ВХОД САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ СЛУЖИТЕЛИ

Тези думи изпълниха Тим с трепет. Тръгнаха по коридора на втория етаж. Едната стена беше от стъкло и гледаше към балкон с палми, обвити в лека мъгла. От другата страна се редуваха врати с табелки, като кабинети — УПРАВИТЕЛ НА ПАРКА… ТУРИСТИЧЕСКО ОБСЛУЖВАНЕ… ГЕНЕРАЛЕН ДИРЕКТОР…

В средата на коридора спряха пред стъклена преграда, на която имаше друга табела:

Под табелата имаше още надписи:

ВНИМАНИЕ

Тератогенни вещества

Забранено за бременни жени

ОПАСНОСТ ЗА ЖИВОТА

Радиоактивни изотопи с потенциално

канцерогенно действие

На Тим му ставаше все по-интересно. Тератогенни вещества! Та от тях се правеха чудовища! Бе много развълнуван и затова се разочарова от думите на Реджис:

— Не обръщайте внимание на табелите. Поставили сме ги само за да спазим разпоредбите. Уверявам ви, че всичко е съвсем безопасно.

Той ги преведе през вратата. От другата страна на преградата стоеше пазач. Реджис пак се обърна към групата:

— Може би сте забелязали, че на острова работят минимален брой хора. Курортът може да функционира всичко на всичко с двайсет души. Естествено, ще бъдат повече, когато пристигнат посетителите. Но засега са само двайсет. Това е контролната зала. Оттук се управлява целият парк.

Спряха пред друга стъклена стена и надзърнаха в полутъмна зала, която приличаше на умален вариант на център за управление на космически полети. В нея имаше отвесно закрепена прозрачна карта на парка, а отсреща — амфитеатрално наредени пултове за управление. На някои екрани имаше компютърни данни, но повечето показваха най-различни места от парка. В залата имаше само двама души, които разговаряха.

— Човекът вляво е нашият главен инженер, Джон Арнолд — каза Реджис и посочи слаб мъж с пусната над панталона риза с къс ръкав и вратовръзка, който пушеше цигара, — а до него е управителят на парка, господин Робърт Мълдун, прочутият бял ловец от Найроби.

Мълдун беше едър мъж, облечен в риза и панталони цвят каки, а от джобчето на ризата му се подаваха слънчеви очила. Той хвърли поглед към групата, кимна и пак се обърна към компютърните екрани.

— Сигурен съм, че искате да разгледате залата — каза Ед Реджис, — но нека първо видим как получаваме динозаврова ДНК.

 

 

На вратата пишеше „ЕКСТРАКТИ“. Както всички останали врати в сградата, тя се отваряше с пластмасова карта с код. Ед Реджис пъхна картата в цепнатината, лампичката примигна и вратата се отвори.

Тим видя малка зала, окъпана в зелена светлина. Вътре имаше четирима лаборанти в бели престилки, които гледаха през стереомикроскопи с два окуляра или различни изображения на екрани с висока разделителна способност. Залата беше пълна с жълти камъни, наредени по стъклени полици, в кашони или върху големи табли. Всеки камък беше номериран и надписан с черно мастило.

Реджис им представи Хенри Ву, слаб мъж на около трийсет и пет години.

— Доктор Ву е нашият главен генетик. По-добре той да обясни с какво се занимават тук.

— Ще се опитам — усмихна се Хенри Ву. — Генетиката не е лесна за обясняване. Но вие сигурно се питате откъде добиваме динозаврова ДНК.

— Наистина си зададох този въпрос — каза Грант.

— Всъщност — започна Ву — възможните източници са два. С техниката на Лой за екстракция на антитела понякога успяваме да получим ДНК направо от костите на динозаври.

— И какво количество извличате?

— Повечето разтворими белтъчини са се размили при фосилизацията, но все пак двайсет на сто от тях могат да бъдат възстановени, като се смелят костите и се използва методът на Лой. Самият доктор Лой го е прилагал и е получавал протеини от изчезнали австралийски двуутробни животни, както и кръвни клетки от древни човешки останки. Техниката му е толкова усъвършенствана, че е възможно да се работи само с петдесет нанограма материал. Тоест с петдесет милиардни от грама.

— Значи прилагате неговата техника? — запита Грант.

— Само като резервен вариант — каза Ву. — Сигурно разбирате, че двайсетпроцентов добив е недостатъчен за нашата работа. За да приложим клониране, трябва да разполагаме с цялата верига на динозаврова ДНК. И я получаваме оттук. — Той вдигна един от жълтите камъни. — От кехлибар — фосилизираната смола на праисторически дървета.

Грант погледна Ели, после и Малкълм.

— Наистина много хитро — кимна Малкълм.

— Все още не разбирам — призна Грант.

— Дървесната смола — обясни Ву — често залива насекомите и ги улавя в нещо като капан. Така насекомите се запазват напълно във фосила. В кехлибара се намират най-различни видове насекоми — включително и хапещи насекоми, които са смукали кръв от по-големи животни.

— Смукали са кръвта — повтори Грант, като зяпна от изненада. — Тоест пиели са кръв от динозаври…

— Силно се надяваме да е така.

— И после насекомите се запазват в кехлибара… — Грант поклати глава. — Да му се не види… наистина е възможно.

— Уверявам ви, че е — каза Ву.

Той се приближи към единия от микроскопите, лаборантът сложи под него парче кехлибар, в което се виждаше муха. Всички видяха на видеоекрана как мъжът забучи през кехлибара дълга игла в телцето на праисторическата муха.

— Ако в насекомото има чужди кръвни телца, може би ще ги извлечем и ще получим палео-ДНК, ДНК на изчезнал животински вид. Е, да, не можем да сме сигурни, докато не екстрахираме онова, което е в насекомото, докато не направим репликация и не я изследваме. Ето с това се занимаваме от пет години. Беше дълъг и бавен процес… но си струваше. Всъщност така по-лесно се екстрахира динозаврова ДНК, отколкото ДНК на бозайници, защото червените кръвни телца на бозайниците нямат ядра и съответно в тях няма и ДНК. За да се създаде бозайник чрез клониране, трябва да намерите бяла кръвна клетка, която се среща много по-рядко, отколкото червените кръвни телца. Но червените кръвни телца на динозаврите са имали ядра, както и тези на съвременните птици. Това е едно от многото доказателства, че динозаврите всъщност не са влечуги. Те са големи птици, покрити с кожа.

Тим забеляза, че доктор Грант все още изглежда скептично настроен, а Денис Недри, мърлявият дебелак, не проявява никакъв интерес, като че всичко това му беше известно. Той току хвърляше нетърпеливи погледи към следващата зала.

— Както виждам, господин Недри вече се е досетил за следващия етап от нашата работа — каза Ву, — а именно, как класифицираме ДНК, която сме екстрахирали. За тази цел използваме мощни компютри.

Минаха през плъзгащи се врати и се озоваха в студена зала, в която се чуваше силно бръмчене. В средата й се издигаха две двуметрови кръгли кули, а покрай стените бяха наредени шкафове от неръждаема стомана с височина около метър.

— Това е нашата високотехнологична „обществена пералня“ — уточни доктор Ву. — Шкафовете покрай стените са автоматични генни секвентори „Хамачи — Худ“, Работят с много висока скорост с помощта на суперкомпютрите „Крей Екс Ем Пи“, двете кули, които виждате в средата. Накратко, намирате се в една невероятно мощна генетична фабрика.

Имаше няколко монитора, по които информацията течеше толкова бързо, че беше трудно да се разбере нещо. Ву натисна един клавиш и намали скоростта.

— Тук виждате как всъщност изглежда структурата на малка частица от динозаврова ДНК — каза Ву. — Забелязвате, че последователността е образувана от следните четири бази — аденин, тимин, гуанин и цитозин. Това количество ДНК вероятно съдържа указания как да се направи един отделен протеин… да кажем хормон или ензим. Цялата молекула на ДНК е съставена от три милиарда такива бази. Ако информацията на този екран се сменя на всяка секунда и го наблюдаваме осем часа дневно, то ще са нужни повече от две години, за да обхванем с поглед цялата нишка на ДНК. Толкова е огромна. — Той посочи екрана. — Това е типичен пример, защото виждате, че в структурата на ДНК има грешка. Ето тук, долу, на хиляда двеста и първия ред. По-голямата част от извлечената от нас ДНК е накъсана или непълна. Затова първата ни задача е да я възстановим, или по-точно, трябва да го направи компютърът. Той ще прекъсне веригата на ДНК, като използва тъй наречените ограничителни ензими. Ще подбере няколко вида ензими, които могат да изпълнят тази функция.

— Ето същия отрязък от ДНК с ограничителните точки, открити от ензимите. Както виждате на хиляда двеста и първия ред, два ензима ще ограничат от двете страни повреденото място. Обикновено оставяме на компютъра да реши кой от тях да използва. Но освен това ни е нужно да знаем какви двойки бази трябва да вкараме, за да възстановим попреденото място. За тази цел трябва да подредим най-различни отрязъци, ето така.

— Сега откриваме фрагмент от ДНК, който застъпва повредената зона и ще ни каже какво липсва. Виждате, че можем да го намерим и спокойно да извършим поправката. Тъмните ивици, които виждате, са ограничителните фрагменти, малки отрязъци от динозаврова ДНК, които са накъсани от ензими и после са анализирани. Сега компютърът ги съчетава наново и търси взаимно покриващи се отрязъци от кода. Това малко прилича на подреждането на пъзел. Компютърът извършва тази операция много бързо.

— А ето и преработената верига на ДНК, възстановена от компютъра. Операцията, която току-що видяхте, би отнела месеци работа в една традиционна лаборатория, но ние я извършваме за няколко секунди.

— Значи работите с цялата верига на ДНК? — попита Грант.

— О, не — каза Ву. — Това е невъзможно. Напреднали сме много в сравнение с шейсетте години, когато на една лаборатория й бяха нужни цели четири години, за да декодира такъв екран. Сега компютрите го правят за броени часове. Но въпреки това молекулата на ДНК е твърде голяма. Наблюдаваме само онези отрязъци от веригата, които са различни при отделните животни или от съвременната ДНК. Един вид животни се различават от друг само по няколко процента от нуклеотидите. Именно тях анализираме и въпреки това работата е огромна.

 

 

Денис Недри се прозя. Отдавна се беше досетил, че „ИиДжен“ се занимава с нещо подобно. Когато преди няколко години фирмата го нае да проектира контролните системи в парка, един от първоначалните проектопараметри изискваше 3,10⁹ отделни ленти за запис на данните. Недри предположи, че има някаква грешка, и се обади в Пало Алто да го потвърдят оттам. Но те му казаха, че спецификацията е точна. Три милиарда ленти.

Недри много пъти се беше занимавал с големи системи. Беше се прочул като създател на телефонни мрежи за многонационални корпорации, обхващащи целия свят. Такива системи често разполагаха с милиони записи. Беше свикнал с подобни искания. Но поръчката на „ИнДжен“ беше нещо много по-голямо…

Изумен, Недри посети Барни Фелоус в Симболикс, близо до колежа „Ем Ай Ти“ в Кеймбридж.

— Какъв вид база данни съдържа три милиарда записа, Барни?

— Има някаква грешка — засмя се Барни. — Прибавили са някоя и друга нула.

— Няма грешка. Проверих. Точно това искат.

— Но те са луди — каза Барни. — Не е осъществимо. Дори да имаш най-бързите процесори и ослепително скоростни програми, търсенето все пак ще отнеме дни. Може би седмици.

— Да — съгласи се Недри. — Зная. За щастие, не ме карат да правя програми. Искат само да определя място в паметта за цялостната система. И все пак за какво би могла да служи такава база данни?

Барни се намръщи.

— Сигурно поръчката е секретна.

— Да — каза Недри. В повечето договори, които сключваше имаше точка да не разгласява информацията.

— Можеш ли да ми кажеш поне малко?

— Това е фирма, занимаваща се с биоинженеринг.

— Биоинженеринг — повтори Барни. — Ами тогава очевидно е…

— Какво е очевидно?

— Молекула на ДНК.

— О, я не се занасяй — ахна Недри. — Никой не може да анализира молекула на ДНК.

Знаеше, че биолозите обсъждат проекта „Човешки геном“ и смятат да анализират верига ма човешка ДНК. Но за това се искаха десет години съгласувани усилия на лаборатории по целия свят. Начинанието бе огромно, сравнимо по мащаби с проекта „Манхатън“, благодарение на който бе създадена атомната бомба.

— Компанията е частна — уточни Недри.

— С три милиарда записа — каза Барни. — Не знам какво друго може да бъде. Сигурно са големи оптимисти, щом проектират такава система.

— Наистина са големи оптимисти — потвърди Недри.

— А може би анализират само фрагменти от ДНК, но имат интензивни програми RAM.

Това изглеждаше по-вероятно. Някои техники за търсене на базата данни изяждаха доста памет.

— Знаеш ли кой изготвя програмите?

— Не — отвърна Недри. — Компанията работи при голяма секретност.

— Е, предполагам, че работата им има някаква връзка с ДНК — каза Барни. — Каква е системата?

— Мулти Екс Ем Пи.

— Мулти Екс Ем Пи ли? Значи повече от един „Крей“? Олеле! — Барни сбърчи вежди, докато премисли новата информация. — Можеш ли да ми кажеш още нещо?

— Съжалявам — рече Недри. — Не мога.

После се върна в службата и проектира контролните системи. Това отне повече от година на него и екипа му от програмисти и беше особено трудно, понеже компанията така и не му казваше за какво са предназначени подсистемите. Инструкциите просто гласяха „Проектирай модул за съхранение на данни“ или „Проектирай модул за визуализация“. Даваха му техническите параметри, но не и подробности за бъдещото приложение. Беше работил слепешката. И сега, когато системата беше монтирана и работеше, той не се учуди, че дава дефекти. Какво друго очакваха? И му бяха наредили да дойде тук по спешност, ядосани и разтревожени заради „неговите“ дефекти.

„Крайно досадно“, помисли си Недри. После пак се заслуша в разговорите на групата.

— А след като компютърът анализира ДНК — запита Грант, — как разбирате какво животно е кодирано?

— Използваме два метода — обясни Ву. — Първият е филогенетичен анализ. ДНК претърпява развитие във времето, както и всички части на даден организъм — ръце, крака и така нататък. Затова можем да вземем произволен отрязък от ДНК и с помощта на компютър да определим мястото му в еволюционния ред. Отнема доста време, но е възможно.

— А какъв е другият начин?

Ву сви рамене.

— Просто го оставяме да расте и едва тогава разбираме какво е — каза той. — Обикновено постъпваме именно така. Ще ви покажа как става.

 

 

Колкото повече напредваха в обиколката, толкова по-нетърпелив ставаше Тим. Интересуваше се от техника и въпреки това вече му доскучаваше. Стигнаха до следващата врата, на която пишеше „ОПЛОЖДАНЕ“. Доктор Ву я отключи с пластмасовата карта и всички влязоха вътре.

Тим видя още една зала, в която лаборантите работеха на микроскопи. В дъното имаше ниша, изцяло осветена от синя ултравиолетова светлина. Доктор Ву обясни, че работата им с ДНК налагала прекъсването на клетъчната митоза в точно определени моменти и поради това разполагали с някои от най-силните отрови в света.

— Хелотоксини, колхициноиди, бета-алкалоиди — каза той и посочи спринцовките, подредени под ултравиолетовата светлина. — Могат да убият всяко животно за една-две секунди.

Тим искаше да узнае повече за тези отрови, но доктор Ву продължи монотонните си обяснения как използвали неоплодено яйце от крокодил и премахвали неговата ДНК. После професор Грант зададе няколко неразбираеми въпроса. В единия край на залата имаше големи резервоари с надпис „ТЕЧНОСТ N₂“. Освен това имаше огромни хладилни камери, в които можеше да влезе човек. В тях на полици бяха подредени замразени ембриони в обвивки от сребърно фолио.

Лекс беше отегчена. Недри се прозяваше. Изглежда, дори и на доктор Сатлър вече не й беше интересно. Тим се умори да разглежда тези сложни лаборатории. Искаше да види динозаврите.

 

 

На вратата на следващата зала пишеше „ЛЮПИЛНЯ“.

— Тук е малко влажно и горещо — каза доктор Ву. — Поддържаме температура около 38 градуса и относителна влажност на въздуха сто процента. Освен това поддържаме висока концентрация на кислород — почти трийсет и три процента.

— Юрска атмосфера — вметна Грант.

— Да. Поне така предполагаме. Ако на някой му прилошее, да ми каже.

Доктор Ву пъхна пластмасовата карта в цепнатината и външната врата се отвори със съскане.

— Искам да ви предупредя. Не пипайте нищо в тази зала. Някои от яйчените черупки пропускат кожни мазнини. И пазете главите си. Сензорите се движат непрекъснато.

Той отвори вътрешната врата на инкубатора и всички влязоха. Тим огледа широката стая, окъпана в наситена инфрачервена светлина. Яйцата бяха наредени на дълги маси, а очертанията им се губеха заради ниската мъгла, която покриваше плотовете. Всичките яйца помръдваха, все едно се люлееха.

— Яйцата на влечугите съдържат голямо количество жълтък, но в тях изобщо липсва вода. Ембрионите извличат влага от околната среда. Затова е необходима мъглата.

Доктор Ву обясни, че на всяка маса има по сто и петдесет яйца, новата партида от екстракции на ДНК. Партидите бяха отбелязани с номера на всяка маса: „STEG — 485/2“ или „TRIS — 390/4“. Потънали до кръста в мъгла, работещите в люпилнята отиваха до всяко яйце, потапяха ръка в мъглата, обръщаха яйцата на всеки час и измерваха температурата с топлинни сензори. Цялата зала се наблюдаваше от телевизионни камери, монтирани на тавана, и от сензори, отчитащи движението. Един топлинен сензор минаваше над всяко яйце, докосваше го с мека пръчица, изписукваше и продължаваше към следващото.

— В тази люпилня сме отгледали десетина култури с екстракти, от които излязоха всичко двеста трийсет и осем животни. Процентът на оцелелите е някъде около четири на хиляда и ние, естествено, искаме да го повишим. Но според компютърния анализ работим с някъде около петстотин променливи величини: сто и двайсет за околната среда, още двеста за условията в яйцето, а останалите за самия генетичен материал. Яйцата са от пластмаса. Ембрионите се поставят в тях механично и после се излюпват тук.

— И за колко време порастват?

— Динозаврите се развиват бързо, достигат пълния си ръст след две до четири години. Затова сега разполагаме и с възрастни екземпляри.

— Какво означават тези цифри?

— Това са кодовете — каза Ву, — с които означаваме различните партиди от извлечената ДНК. Четирите букви в началото означават вида на животните. Ето там, онова TRIC означава Tricerators, STEG означава Stegosaurus и тъй нататък.

— А какво означава кодът на тази маса? — попита Грант.

Цифрите на въпросната маса бяха ХХХХ-0001/1, а под тях беше написано на ръка „Вероятно Целу“.

— Това е нова партида ДНК — поясни Ву. — Не знаем точно какво ще излезе от нея. Когато използваме дадена екстракция за пръв път, не можем да бъдем сигурни какво животно ще се получи. Виждате, че тук пише „Вероятно Целу“, което ще рече, че може би животното е целурус. Доколкото си спомням, това е дребен тревопасен динозавър. Трудно ми е да запомня всичките имена. Досега са известни някъде към триста вида динозаври.

— Триста четирийсет и седем — обади се Тим.

Грант се усмихна и запита:

— Очаквате ли нещо да се излюпи сега?

— В момента не. Инкубационният период е различен при всяко животно, но обикновено трае около два месеца. Опитваме се да разредим излюпванията, за да може персоналът да се справи. Сигурно си представяте колко работа им се отваря, когато за няколко дни се родят сто и петдесет животни… Макар че, естествено, повечето измират. Всъщност очакваме тези Х-ове да се излюпят всеки момент. Някакви други въпроси? Няма ли? Тогава да отидем в залата, където са новородените.

 

 

Помещението беше кръгло и цялото в бяло. Имаше няколко инкубатора, каквито се използват в болниците, но сега бяха празни. По пода бяха пръснати парцали и играчки. Млада жена в бяла престилка седеше на пода с гръб към тях.

— Имаш ли много работа днес, Кати? — запита я доктор Ву.

— Почти никаква — отвърна тя. — Само един новороден раптор.

— Нека го видим.

Жената се изправи и се дръпна. Тим чу гласа на Недри:

— Прилича на гущер.

Животното на пода беше дълго около четирийсет и пет сантиметра, колкото дребна маймуна. Беше тъмножълто с кафяви ивици, като тигър. Имаше глава на гущер с дълга муцуна, но стоеше изправено на силните си задни крака, като се подпираше на права дебела опашка. Малките му предни крайници шаваха във въздуха. То наклони глава и се взря в посетителите, които го гледаха.

— Velociraptor — пророни Алън Грант.

— Velociraptor mongoliensis — кимна Ву. — Хищник. Този е само на месец и половина.

— Съвсем наскоро изкопахме един скелет на раптор — каза Грант и се наведе да го огледа по-отблизо.

Внезапно малкият гущер подскочи, прелетя над главата на Грант и падна в ръцете на Тим.

— Хей!

— Обичат да скачат — каза Ву. — Бебетата скачат, а всъщност и възрастните.

Тим хвана велоцираптора и го притисна към себе си. Животинчето не беше много тежко, между половин и един килограм. Кожата му беше топла и съвсем суха. Главичката му беше на няколко сантиметра от лицето на Тим и то го разглеждаше с черните си като мъниста очи. От муцуната му се подаде раздвоено езиче и пак се прибра.

— Ще ме ухапе ли?

— Не. Тя е приятелски настроена.

— Сигурен ли сте? — запита загрижено Дженаро.

— О, съвсем сигурен — каза Ву. — Поне докато порасне още малко. При всички положения новородените нямат зъби, даже и яйчени.

— Яйчени ли? — учуди се Недри.

— Повечето динозаври се раждат с яйчени зъби — малки рогчета на върха на носа, донякъде приличат на рог на носорог. Служат им да разчупят яйчената черупка при излюпването. Само че рапторите нямат такива зъби. Те пробиват дупчица в яйцето с острите си муцунки и после служителите от люпилнята трябва да им помогнат да се измъкнат.

— Значи вие трябва да им помагате — поклати глава Грант. — А какво би станало сред природата?

— Сред природата?

— Да, когато се размножават в естествена среда — уточни Грант. — Когато си правят гнездо.

— О, това е невъзможно — рече Ву. — Нито едно от нашите животни не може да се размножава. Именно затова сме направили люпилнята. Това е единственият начин да се подновяват животните в парка.

— Защо не могат да се размножават?

— Сигурно се досещате, че е много важно те да не могат да се размножават — каза Ву. — Винаги когато се сблъскваме с подобен важен проблем, предвиждаме допълнителни системи. Тоест, поне две контролни процедури. В този случай съществуват две независими една от друга причини животните да не могат да се размножават. Преди всичко те са стерилни, защото ги облъчваме с рентгенови лъчи.

— А каква е втората причина?

— Всички животни в Юрския парк са женски — поясни Ву с доволна усмивка.

— Бих искал малко допълнителни разяснения по този въпрос — каза Малкълм. — Защото ми се струва, че облъчването е нещо крайно несигурно. Може да има грешка в дозата на лъчението или пък то да е насочено към неподходяща анатомична част на животното…

— Всичко това е вярно — потвърди Ву. — Но ние сме напълно сигурни, че сме разрушили половите органи.

— А що се отнася до това дали са женски — продължи Малкълм, — проверено ли е? Да не би някой да отива при тях и… ъ-ъ… да вдига полите на динозаврите, за да е сигурен? Въпросът ми е как изобщо се определя полът на даден динозавър?

— Половите органи са различни при разните видове. При някои се познава лесно, а при други — доста трудно. Но нека отговоря на въпроса ви. Причината да сме сигурни, че всички животни са женски, е, че ние буквално ги правим такива: контролираме броя на хромозомите им и регулираме развитието на зародишите, докато се намират в яйцето. От гледна точка на генното инженерство е по-лесно да се създаде женски организъм. Вероятно знаете, че всички ембриони на гръбначните животни поначало са женски. Всички ние започваме живота си като жени. Нужно е някакво допълнително въздействие — например някой хормон в определен момент от развитието, — за да може растящият зародиш да се превърне в мъжки. Но ако зародишът бъде оставен да се развива самостоятелно, той, естествено, ще стане женски. Затова всички наши животни са женски. За някои от тях говорим като за мъжки — например за тиранозавър рекс. Когато става дума за него, казваме „той“, но в действителност всичките са женски. И, повярвайте ми, те не могат да се размножават.

 

 

Малкият велоцираптор подуши Тим и потърка глава във врата му. Момчето се изкиска.

— Тя иска да я нахраниш — каза Ву.

— Какво яде?

— Мишки. Само че току-що е яла, затова скоро няма да я храним.

Рапторчето наведе глава назад, разгледа Тим и пак размаха горните си крайници. Момчето забеляза малките нокти на трите пръста на всяка лапа. После рапторът пак мушна глава във врата му.

Грант се приближи и критично огледа животното. Докосна леко мъничкия горен крайник с трите нокътя и се обърна към Тим:

— Имаш ли нещо против?

Тим му подаде раптора. Грант обърна животното по гръб и то заизвива тялото си и размаха крайници. После го вдигна нависоко, за да го огледа в профил, и то жално записука.

— Не й харесва — каза Реджис. — Обича винаги да усеща телесен допир…

Рапторът продължаваше да писука, но Грант не му обръщаше внимание. Сега го стискаше за опашката, за да опипа костите.

— Ако обичате, доктор Грант — подкани пак Реджис.

— Не й правя нищо.

— Доктор Грант, тези животни не са от нашия свят. Дошли са от време, когато не е имало човешки същества, които да ги ръгат и мачкат.

— Не я ръгам и…

— Доктор Грант, оставете животното на мира — потрети Реджис.

— Но…

— Веднага! — Реджис започваше да се ядосва.

Грант подаде животното на Тим. То спря да писука. Момчето усети колко бързо тупка сърчицето му.

— Съжалявам, доктор Грант — каза Реджис. — Но след раждането тези животни са изключително крехки. Загубихме няколко от постнатален стресов синдром, който според нас се дължи на адренокортикотропно действие. Понякога умират само за пет минути.

— Няма страшно, малкият — каза Тим и погали рапторчето.

— Вече всичко е наред. — Сърчицето му тупкаше все така бързо.

— Според нас е много важно да се отнасяме към тукашните животни колкото се може по-добре — допълни Реджис. — Обещавам ви, по-късно ще имате пълната възможност да ги разгледате.

Но Грант вече не се сдържаше. Пак се приближи към животинчето в ръцете на Тим и го заоглежда.

Малкият велоцираптор отвори уста, изсъска към Грант и веднага зае нападателна позиция.

— Очарователно — каза Грант.

— Мога ли да остана и да си поиграя с нея? — попита Тим.

— Не сега — отвърна Ед Реджис и погледна часовника си.

— Сега е три часът, тъкмо време да започнем обиколката на самия парк, за да видите динозаврите в естествената среда, която сме им осигурили.

Тим пусна велоцираптора, който заподскача из стаята, сграбчи парче плат, сложи го в устата си и задърпа другия край с лапичките си.