Майкъл Крайтън
Джурасик парк (7)

Обзор на фактите

По-късно, когато се поуспокои, Елена Моралес реши да не съобщава за нападението на гущерите. Въпреки преживяния ужас тя се уплаши да не я укорят, че е оставила новороденото без надзор. Затова каза на майката, че бебето е умряло от задушаване, а във формулярите, които изпрати в Сан Хосе, отрази смъртта като СВДС: синдром на внезапна детска смърт. Наблюдаваше се при новородени, които внезапно умират по необясними причини. Това не беше необичайно и никой не оспори доклада й.

Университетската лаборатория в Сан Хосе, анализирала пробата със слюнка от ръката на Тина Боуман, направи няколко забележителни открития. Както се очакваше, слюнката съдържаше голямо количество серотонин. Ала сред протеините в слюнката имаше едно истинско чудовище: с молекулна маса 1 980 000 D — един от най-големите известни протеини. Биологичната му активност все още се изследваше, но това явно бе невротоксин, подобен на отровата на кобрата, макар и с по-проста структура.

Освен това лабораторията откри незначителни количества гамааминометионин хидролаза. И тъй като този ензим беше маркер за намеса на генното инженерство и не се срещаше при дивите животни, лаборантите допуснаха, че се дължи на лабораторно замърсяване, и не го споменаха в доклада си до доктор Крус, лекаря, изпратил пробата от Пунтаренас.

Парчето от гущера си стоеше в замразителя в Колумбийския университет и чакаше да се върне доктор Симпсън, който щеше да си дойде най-рано след месец. И нещата сигурно щяха да си останат така, ако една лаборантка на име Алис Левин не бе видяла рисунката на Тина Боуман в Лабораторията по тропически заболявалия и не бе възкликнала:

— О, кое дете е нарисувало този динозавър?

— Какво? — запита Ричард Стоун и бавно се обърна към нея.

— Динозавърът. Нали това на картинката е динозавър? Моят син все динозаври рисува.

— Това е гущер — обясни Стоун. — От Коста Рика. Нарисувало го е някакво момиченце.

— Не — поклати глава Алис Левин. — Вижте го. Съвсем ясно е. Голяма глава, дълга шия, дебела опашка, стои на задните си крака. Това е динозавър.

— Не може да бъде. Бил е висок само трийсет сантиметра.

— Няма значение. Едно време е имало и малки динозаври — каза Алис. — Зная, повярвайте ми. Имам две момчета и съм станала голям спец. Най-малките динозаври са били по-ниски и от трийсет сантиметра. Минизаври или нещо подобно, не съм сигурна. Имената им са невъобразими. Човек не може да ги запомни, ако е на повече от десет години.

— Не ме разбрахте — обясни Ричард Стоун. — Това е рисунка на съвременно животно. Изпратиха ни парче от него. Сега е в замразителя.

Стоун отиде да го донесе и го изтърси от найлоновата торбичка. Алис Левин разгледа замразеното парче от крак и опашка и сви рамене. Не го докосна.

— Не знам — колебливо рече тя, — но на мен ми прилича на динозавър.

— Изключено — поклати глава Стоун.

— Защо пък! — възрази Алис Левин. — Може да е някой оцелял екземпляр.

Стоун продължи да клати глава. Алис беше неука, някаква си лаборантка от бактериологичната лаборатория в дъното на коридора. Освен това притежаваше прекалено развито въображение. Стоун си спомни как преди време си беше втълпила, че един от санитарите от хирургията я преследвал…

— Знаете ли, Ричард — замислено рече Алис Левин. — Ако това наистина е динозавър, може да стане голяма сензация.

— Не е динозавър.

— А някой направил ли е справка?

— Не — отвърна Стоун.

— Ами защо не го отнесете например в Природонаучния музей? — настоя Алис Левин. — Може би наистина се налага.

— Ще се чувствам неудобно.

— Искате ли да го занеса аз? — попита тя.

— Не — каза Ричард Стоун. — Не искам.

— Значи няма да предприемете нищо?

— Абсолютно нищо. — Той прибра найлоновата торбичка в замразителя и хлопна вратата. — Не е динозавър. Това е гущер. Пък и каквото и да е, може да почака, докато доктор Симпсън се върне от Борнео да го класифицира. Въпросът е приключен, Алис. Гущерът ще остане тук.