Метаданни
Данни
- Серия
- Джурасик парк (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jurassic Park, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ралица Ботева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Майкъл Крайтън. Джурасик Парк. Изгубеният свят
Американска. Първо издание
Коректор: Марийка Тодорова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова
ISBN: 954-585-472-3
Формат: 60/90/16
Печатни коли: 51
ИК „Бард“, София, 2003
История
- — Добавяне
Тиранозавърът
Джипът се друсаше под жаркото слънце. На кормилото беше Мълдун, до него седеше Дженаро. Движеха се по широка поляна и се отдалечаваха от пояса буйна растителност покрай реката на стотина метра източно от тях. В началото на едно възвишение Мълдун спря.
— Боже, колко е горещо! — оплака се той и избърса потното си чело с опакото на ръката.
Отпи глътка уиски от бутилката, която държеше между коленете си, и я предложи на Дженаро.
Дженаро поклати глава. Взираше се в пейзажа, чиито очертания бяха замъглени от утринната жега. После се загледа в компютърния екран, монтиран на таблото на джипа. На него се виждаха различни части от парка, заснети с телеуправляеми камери. Все още нямаше следа нито от Грант и децата, нито от тиранозавъра.
— Мълдун!
Обаждаше се Арнолд от контролната зала.
Мълдун взе радиостанцията.
— Какво?
— Мониторът ти включен ли е? Открих рекса. Намира се в участък 442 и се насочва към 443.
— Един момент — каза Мълдун и настрои монитора. — Да, сега го виждам. Върви надолу по реката.
Животното дебнеше нещо, скрито сред дърветата край реката, и бавно се движеше на север.
— Не се престаравай. Гледай само да го приспиш.
— Не се безпокой — каза Мълдун и примижа на слънцето. — Нищо лошо няма да му се случи.
— И не забравяй — предупреди го Арнолд, — че тиранозавърът представлява най-голям интерес за туристите.
— Ама че глупак — каза Мълдун, след като изключи радиото. — Още ми приказва за туристи. — Той запали мотора. — Да вървим при Рекси и да му ударим една хубава доза.
Джипът се понесе по поляната.
— Изглежда, сте чакали с нетърпение този момент — отбеляза Дженаро.
— Отдавна си мечтая да мушна една игла в това грамадно копеле — призна Мълдун. — Ето че ми падна.
Джипът рязко спря. През предното стъкло Дженаро видя тиранозавъра, който се движеше между палмите покрай реката.
Мълдун пресуши бутилката уиски и я хвърли на задната седалка. После се пресегна да вземе оттам оръжието. Дженаро гледаше екрана, на който сега се виждаха техният джип и тиранозавърът. Камерата сигурно се намираше някъде сред дърветата зад гърба им.
— Ако искате да помогнете — каза Мълдун, — може да отворите контейнерите, дето са в краката ви.
Дженаро се наведе и отвори една кутия от неръждаема стомана. Отвътре беше уплътнена с порест материал. В нея той намери четири цилиндъра, всеки от които с размерите на четвъртлитрова бутилка от мляко. Дженаро извади единия и върху него видя надпис MORO-709.
— Отчупете върха и завинтете иглата — обясни Мълдун.
Дженаро намери найлонова торбичка с големи игли с диаметър около сантиметър. Той завинти една от тях на контейнера. На другия му край беше закрепена кръгла оловна тежест.
— Това е буталото. Задейства се при удар.
Мълдун се наведе, въздушната пушка лежеше на коленете му. Бе направена от тежък сив метал. На Дженаро му приличаше на базука или на установка за изстрелване на ракети.
— Какво значи MORO-709?
— Обикновено успокоително за животни — каза Мълдун. — Използва се във всички зоопаркове по света. За начало ще опитаме с две хиляди кубически сантиметра.
Мълдун отвори патронника, който беше толкова широк, че в него се побираше юмрукът му, пусна вътре контейнера и го затвори.
— Това количество ще свърши работа — рече той. — За един средно голям слон стигат около двеста кубически сантиметра, но слоновете тежат два-три тона. Tyrannosaurus rex тежи осем тона и е много по-проклет. Това има значение за дозата.
— Защо?
— Дозата, нужна за дадено животно, зависи отчасти от телесното тегло и отчасти от темперамента му. Ако инжектирате една и съща доза от успокоителното на слон, на хипопотам и на носорог, слонът ще остане неподвижен като статуя, хипопотамът ще стане сънлив и със забавени движения, но все пак ще се движи, докато носорогът направо ще побеснее. Но, от друга страна, ако преследвате носорог с кола повече от пет минути, той ще падне мъртъв от адреналинов шок. Странна комбинация от крехкост и жилавост.
Мълдун бавно насочи джипа към реката, по-близо до тиранозавъра.
— Но всички те са бозайници. Знаем как да се справяме с тях, защото големите животни във всички зоологически градини — лъвовете, тигрите, мечките, слоновете — са бозайници. За влечугите разполагаме с далеч по-малко информация. А за динозаврите никой не знае нищо. Те са нови животни.
— Значи ги смятате за влечуги? — попита Дженаро.
— Не — отвърна Мълдун и смени скоростите. — Динозаврите не се вместват в съществуващите категории. — Той направи завой, за да избегне един голям камък. — Всъщност от онова, което сме научили досега, се вижда, че сред динозаврите е имало разнообразие, каквото срещаме при съвременните бозайници. Някои са кротки и добродушни, други — злобни и проклети. Едни имат отлично зрение, други — не. Някои са глупави, а други — изключително умни.
— Рапторите ли имате предвид? — поинтересува се Дженаро.
— Рапторите са умни — кимна Мълдун. — И то много. Всички неприятности, с които се сблъскахме досега, са нищо в сравнение с онова, което ни чака, ако рапторите избягат от клетката си. Ето, вече сме съвсем близо до нашия Рекси.
Тиранозавърът се опитваше да промуши глава през клоните и надзърташе към реката. Явно нещо го привличаше. После животното се премести няколко метра надолу по течението и пак се опита да пробие стената от растителност.
— Какво ли вижда там? — учуди се Дженаро.
— Едва ли ще узнаем — каза Мълдун. — Може би се опитва да хване някой от микроцератопсите, които подскачат из клоните. Те хубавичко ще го разиграят.
Мълдун спря джипа на около петдесет метра от тиранозавъра и обърна колата, като остави двигателя включен.
— Седнете на кормилото — обърна се той към Дженаро. — И си сложете колана.
Взе още един контейнер, прибра го в джоба си и слезе от джипа.
— Често ли го правите? — попита Дженаро, намествайки се зад кормилото.
— Никога — отвърна рязко Мълдун. — Ще се опитам да го улуча малко зад слуховия канал. Да видим дали ще успея оттук.
Той отиде на десетина метра зад джипа и подпря коляно на тревата. После намести пушката на рамото си, щракна дебелия телескопичен мерник и се прицели в тиранозавъра, който все още не ги беше забелязал.
Чу се приглушен гърмеж, избухна облак белезникав газ и Дженаро видя как някаква бяла нишка се стрелва във въздуха към тиранозавъра, но изглежда, не го улучи.
После тиранозавърът бавно се обърна и ги изгледа с любопитство. Местеше глава, сякаш ги разглеждаше ту с едното, ту с другото око.
Мълдун беше свалил пушката и я зареждаше с втория контейнер.
— Уцелихте ли го? — попита Дженаро.
— Не — поклати глава Мълдун. — Заради скапания лазерен мерник… Вижте дали в кутията няма батерия.
— Какво?
— Батерия — повтори Мълдун. — Голяма е горе-долу колкото пръста ви. Със сив надпис.
Дженаро се наведе над металната кутия. Усещаше как джипът се тресе, чуваше как двигателят работи на празен ход. Не можеше да намери батерията. Тиранозавърът изрева. Мощният тътен, който се изтръгна от огромната гръд на животното и отекна над поляната, изпълни Дженаро с ужас. Той бързо вдигна глава, посегна към кормилото и улови лоста за скоростите. По радиостанцията се чу глас:
— Мълдун. Обажда се Арнолд. Изчезвайте оттам. Край.
— Зная какво върша — промърмори Мълдун.
Тиранозавърът се хвърли срещу тях.
Мълдун остана на мястото си. Въпреки че звярът препускаше към тях, той бавно и спокойно вдигна пушката, прицели се и стреля. Дженаро пак видя облачето дим и бялата опашка на контейнера, устремена към животното.
Пак нищо. Тиранозавърът идваше все по-близо.
Мълдун се изправи и се втурна към джипа, като крещеше: „Тръгвай! Тръгвай!“ Дженаро включи на скорост и Мълдун се метна на вратата само миг преди джипът да потегли. Тиранозавърът бързо се приближаваше. Мълдун отвори вратата и скочи вътре.
— По-бързо, дявол да го вземе! Хайде!
Дженаро натисна газта до дупка. Предницата на джипа подскочи така високо, че за момент през стъклото се виждаше само небето. След това с трясък се стовари на земята и колата се понесе напред. Дженаро я насочи към няколко дървета вляво, докато най-сетне забелязаха в огледалото за обратно виждане, че ревящият тиранозавър се е отказал да ги преследва.
— Божичко! — въздъхна Дженаро и намали скоростта.
— Сигурен бях, че втория път съм го улучил — поклати глава Мълдун.
— Мисля, че не успяхте — каза Дженаро.
— Иглата вероятно се е прекършила, преди да задейства буталото.
— Признайте, че не улучихте.
— Да — въздъхна Мълдун. — Не улучих. Батерията на проклетия лазерен мерник беше изтощена. Аз съм виновен. Трябваше да я проверя, след като цяла нощ е стояла навън. Хайде да се връщаме и да вземем още контейнери.
Дженаро обърна джипа на север към хотела. Мълдун взе радиостанцията.
— Контрол?
— Слушам — каза Арнолд.
— Връщаме се в базата.
В тази част реката беше съвсем тясна и бърза. Скоростта на сала непрекъснато се увеличаваше. Чувстваха се почти като във влакче, което препуска из увеселителен парк.
— Ехааа! — извика Лекс, която се бе хванала за планшира. — По-бързо, по-бързо!
Грант присви очи и погледна напред. Реката все още беше тясна и обгърната в тъмнина, но в далечината той забеляза, че стената от дървета свършва и грее ярко слънце. Оттам се носеше мощно бучене. Струваше му се, че реката пред тях, също като дърветата, внезапно свършва с някаква особена равна линия…
Салът стремително се носеше напред.
Грант посегна към веслата.
— Какво има?
— Там има водопад — извика Грант.
От тъмния тунел салът излезе на яркото утринно слънце и бързеят го понесе към ръба на водопада. Ревът му им се стори оглушителен. Грант гребеше с всички сили, но успяваше единствено да върти сала в кръг и той неумолимо се носеше към водопада.
— Не мога да плувам! — провикна се Лекс и се притисна към него.
Грант забеляза, че спасителната й жилетка не е закопчана, но не можеше да направи нищо. Приближаваха се към ръба с ужасяваща скорост и вече не чуваха нищо освен тътена на водопада. Грант заби греблото дълбоко във водата и усети как то се заклещва в някакъв камък точно на ръба. Гуменият сал се тресеше от силното течение, но не се преобърна. Грант притисна греблото с тялото си, погледна над ръба и видя, че водната маса се спуска на петнайсет метра и се разбива с грохот.
А в подножието на водопада, нагазил в кипналата вода, ги причакваше тиранозавърът.
Лекс изпищя от ужас. После салът се завъртя, задният му край хлътна надолу и ги изхвърли сред ревящите водни струи. Грант шеметно полетя надолу, размахал ръце във въздуха, а светът около него внезапно потъна в тишина.
Падането му се стори много дълго. Успя да забележи Лекс, която падаше редом с него, вкопчила се отчаяно в спасителната жилетка. Зърна и Тим, вперил поглед в бездната. Имаше време да види и неподвижната бяла стена на водопада. Накрая успя да погледне и клокочещата вода, към която се носеше бавно и безшумно.
После цопна с болезнен плясък в студената вода, сред белите подскачащи мехури. Преметна се през глава и се завъртя, пред погледа му се мярна кракът на тиранозавъра и течението го повлече надолу. Грант заплува към брега, опита да се покатери по топлите хлъзгави камъни, хвана се за един клон и най-сетне се измъкна от буйното течение на реката. Задъхан, изпълзя по корем на скалите, обърна се към реката и съгледа кафявия гумен сал, който се мяташе по вълните. После забеляза и Тим, който се бореше с течението, протегна ръка и го изтегли на брега. Момчето кашляше и трепереше от студ.
Грант се обърна към водопада и видя как тиранозавърът навежда глава и я потапя във водата пред себе си. После огромната глава се разтърси, като пръскаше вода във всички посоки. Животното стискаше нещо между челюстите си.
Най-после тиранозавърът вдигна глава.
От устата му се подаваше оранжевата спасителна жилетка на Лекс.
След миг тялото на Лекс изплува до дългата опашка на тиранозавъра. Момиченцето лежеше по корем във водата, малкото му телце се носеше безпомощно надолу по течението. Грант отново скочи в пенливите води и заплува след Лекс. Малко по-късно издърпа на скалите безжизненото тяло. Лицето й беше посивяло и от устата й течеше вода.
Грант се наведе да й направи изкуствено дишане, но тя се закашля, повърна някаква жълто-зелена течност и пак се изкашля. Клепачите й трепнаха.
— Здрасти — промълви Лекс и се усмихна немощно. — Успяхме.
Тим се разплака. Сестра му пак се закашля.
— Я стига! Какво си се разциврил?
— Циври ми се.
— Тревожехме се за теб — каза Грант.
Надолу по течението се носеха бели петънца. Тиранозавърът разкъсваше спасителната жилетка. Все още беше с гръб към тях и гледаше водопада. Но всеки момент можеше да се обърне и да ги види…
— Да вървим, деца — каза Грант.
— Къде ще ходим? — задавено попита Лекс.
— Хайде!
Грант се оглеждаше и търсеше място, където да се скрият. Долу се простираше широка гола поляна, покрита само с трева. Горе беше динозавърът. Тогава Грант забеляза някаква тясна пътека край реката. Изглежда, водеше към водопада. На пътеката се виждаше ясен отпечатък от обувка. Следата водеше нагоре.
Накрая тиранозавърът се обърна и огледа поляната, като ръмжеше ядосано. Май беше разбрал, че хората са се измъкнали, и ги търсеше по течението. Грант и децата се снишиха сред големите папрати, които растяха по брега. Той предпазливо ги поведе нагоре.
— Къде отиваме? — прошепна Лекс. — Та ние се връщаме.
— Зная.
Приближаваха се към водопада, тътенът му ставаше все по-силен. Тук камъните бяха хлъзгави, а пътеката беше разкаляна. Обгърна ги мъгла, която не се разсейваше. Все едно минаваха през облак. Струваше им се, че пътеката води право към водната стена, но когато се приближиха, видяха, че тя всъщност минава зад водопада.
Тиранозавърът още оглеждаше реката и бе с гръб към тях. Те забързаха по пътеката и почти се бяха скрили зад стената от водни пръски, когато Грант забеляза, че животното се обръща. Миг след това се озоваха зад водопада. От сребристата му стена вече не виждаха нищо.
Грант изненадано се огледа. Намираха се в ниша, малко по-голяма от килер и пълна с какви ли не машинарии — бръмчащи помпи, големи филтри и тръби. Бяха студени и мокри.
— Видя ли ни? — изкрещя Лекс, за да надвика шума на водопада. — Къде сме? Какво е това място? Видя ли ни?
— Един момент — каза Грант, докато разглеждаше съоръженията.
Явно бяха машини за поддръжка на парка, захранвани с електричество. Вероятно тук имаше и телефон за връзка с контролната зала. Той започна да рови между тръбите и филтрите.
— Какво правите? — извика Лекс.
— Търся телефон.
Наближаваше десет часът. Оставаше малко повече от час, преди корабът да стигне сушата.
В дъното на нишата Грант намери метална врата с надпис „СКЛАД 04“, но тя се оказа заключена. До нея имаше процеп за пластмасова карта. Край вратата бяха наредени метални кутии. Той ги отвори една по една, ала в тях имаше само прекъсвачи и броячи. Никакъв телефон. И нищо, с което да отвори вратата.
За малко щеше да пропусне кутията отляво на вратата. Отвори я и видя клавиатура с девет клавиша, покрити със зелени петънца плесен. Май именно с тях се отваряше вратата, а Грант беше почти сигурен, че зад нея има телефон. Върху металния капак на кутията беше надраскана цифрата 1023 и Грант я набра на клавиатурата.
Вратата се отвори със съскане. Вътре беше тъмно, а от входа се виждаше само някакво бетонно стълбище, което водеше надолу. На стената пишеше: „РЕМОНТЕН ЕЛЕКТРОМОБИЛ 04/22, ЗАРЕЖДАЩ АГРЕГАТ“, а до надписа имаше стрелка, сочеща стълбите. Нима наистина долу имаше кола?
— Да вървим, деца!
— А, без мен — каза Лекс. — Няма да сляза там.
— Хайде, Лекс — обади се Тим.
— Няма пък — упорстваше момиченцето. — Няма нито осветление, нито нищо. Не искам.
— Добре де — каза Грант. Нямаше за кога да спори. — Стойте тук, аз ей сега се връщам.
— Къде отивате? — попита Лекс, внезапно обзета от паника.
Грант пристъпи в мрака, чу се някакъв електронен сигнал и вратата автоматично се затвори зад гърба му.
Беше тъмно като в рог. След като преодоля първоначалното си стъписване, Грант се обърна към вратата и заопипва влажната й повърхност. Нямаше нито брава, нито ключалка. Той започна да опипва стените от двете страни на вратата, търсеше някакъв ключ, клавиатура, каквото и да е… Не намираше нищо.
Вече го обземаше паника, когато пръстите му обхванаха някакъв студен метален цилиндър. Цилиндърът се разширяваше и завършваше с ръб и гладка стъклена повърхност… фенер! Грант го включи и за миг беше заслепен от силния лъч светлина. Огледа вратата и видя, че няма начин да я отвори. Трябваше да чака, докато децата успеят да я отключат. А дотогава…
Тръгна надолу по стълбите. Бяха влажни и хлъзгави от плесента, затова той слизаше внимателно. На средата на стълбището чу някакво сумтене и драскане по бетона. Извади пистолета и предпазливо продължи надолу.
Стълбището заобикаляше някакъв ъгъл, Грант освети помещението с фенера и видя странно отражение. Миг по-късно различи очертанията на кола. Беше малък електромобил с предница, обърната към дълъг тунел, който, изглежда, продължаваше няколко километра под земята. До кормилото се виждаше някаква червена светлинка, което сигурно значеше, че колата е заредена.
Грант пак чу сумтенето, обърна се и видя как към него се носи нещо белезникаво. Различи разтворените челюсти на някакво животно и стреля, без да се замисли! Животното се стовари върху него, събори го на земята и Грант уплашено се търкулна, а лъчът на фенера лудешки се залюля в тъмнината. Животното не помръдваше и Грант се почувства глупаво, когато го видя.
Беше велоцираптор, но много малък, нямаше и година. Беше висок около шейсет сантиметра, колкото средно голямо куче, и задъхан лежеше на земята. Стрелата се подаваше от горната част на шията му, малко под челюстта. Май количеството упойка беше прекалено голямо за теглото му и Грант бързо издърпа стрелата. Велоцирапторът го гледаше с леко изцъклен поглед.
Изглеждаше умен, но и някак безпомощен, което странно контрастираше със заплахата, излъчвана от възрастните раптори в клетката. Грант го погали по главата, за да го успокои. После огледа тялото му, което потреперваше от силната упойка. Тогава забеляза, че животното е мъжко.
Малък велоцираптор, и то мъжки. Нямаше никакво съмнение. Този велоцираптор беше роден в естествена среда.
Разтърсен от откритието си, Грант забърза нагоре по стълбите към вратата. На светлината на фенера внимателно огледа повърхността й и стените от двете й страни. Прокара ръце по вратата и бавно осъзна, че е заключен вътре и не може да излезе, освен ако децата не запазят самообладание и не я отворят отвън. Гласовете им се чуваха съвсем слабо.
— Доктор Грант! — изкрещя Лекс и заудря с юмруци по вратата. — Доктор Грант!
— По-спокойно — каза Тим. — Ще се върне.
— Но къде отиде?
— Слушай, доктор Грант знае какво прави — рече Тим. — Всеки момент ще се върне.
— Трябва да се върне веднага — не мирясваше Лекс.
Застана с ръце на хълбоците, разпери широко лакти и ядосано тупна с крак.
Чу се страшен рев, главата на тиранозавъра проби водната завеса на водопада и се устреми към тях.
Тим с ужас гледаше зиналата паст. Лекс изпищя и се хвърли на земята. Главата се залюля напред-назад и се дръпна от водните струи. Но Тим виждаше сянката на животното през прозрачната водна стена.
Той издърпа Лекс навътре в нишата и в същия миг главата пак проби стената. Животното изрева, дебелият му език бързо се подаваше и се прибираше в устата. Силните струи го шибаха по главата и водата пръскаше на всички страни. После тиранозавърът пак се дръпна назад.
Разтреперана, Лекс се сгуши до Тим.
— Мразя го — прошепна тя.
Двамата се опитаха да се дръпнат още по-назад, но нишата беше дълбока само около метър и беше натъпкана с машинарии. Нямаше къде да се скрият.
Главата отново мина през водата, този път обаче по-бавно, и долната челюст се опря на земята. Тиранозавърът изпръхтя, ноздрите му се разшириха и той подуши въздуха. Очите му все още бяха от другата страна на водната стена.
„Не ни вижда — помисли Тим. — Знае, че сме тук, но водата му пречи да ни види.“
Тиранозавърът душеше въздуха.
— Какво прави? — прошепна Лекс.
— Шшшт.
Челюстите бавно се разтвориха с тихо ръмжене и се подаде езикът. Беше синкавочерен и дебел, а краят му беше раздвоен и грапав. Беше дълъг около метър и половина и лесно достигаше дъното на нишата. Плъзна се със стържещ звук по цилиндричните филтри. Тим и Лекс се притиснаха към тръбите.
Езикът бавно се премести наляво, после надясно, като шляпаше по машините. Върхът му обгръщаше и опипваше тръбите и клапаните. Тим реши, че движенията му напомнят слонски хобот. Езикът продължаваше да опипва дясната страна на нишата и се плъзна по краката на Лекс.
— Пфу! — прошепна тя с отвращение.
Езикът спря, изви се и запълзя като змия нагоре по тялото й…
— Не мърдай — прошепна Тим.
Мина покрай лицето й, после продължи по рамото на Тим и накрая обгърна главата му от всички страни. Тим стисна очи и лигавият мускул покри лицето му. Беше горещ, мокър и смърдеше на урина.
Без да го изпуска, езикът започна съвсем бавно да го тегли към разтворените челюсти.
— Тими…
Тим не можеше да й отвърне, черният език покриваше устата му. Момчето виждаше, но не можеше да говори. Лекс го задърпа за ръката.
— Дръж се, Тими!
Езикът го теглеше към сумтящата паст. Той усещаше горещия дъх на тиранозавъра по краката си. Лекс го дърпаше с всички сили, ала мускулестият език беше много по-мощен. Тим пусна ръката й и се опита да избута езика от главата си с двете ръце, но не успя да го помръдне. После заби пети в калната земя, езикът обаче продължи да го тегли.
Лекс беше хванала брат си през кръста и го дърпаше назад, като крещеше в ухото му, но той не можеше да направи нищо. Пред очите му заиграха светли кръгове. Завладя го някакво особено спокойствие, чувство на спокойно примирение пред неизбежността.
— Тими!
Изведнъж езикът охлаби хватката и се отпусна. Тим почувства как той се плъзва надолу по лицето му. Тялото му беше покрито с отвратителна бяла пенеста слюнка. Езикът безпомощно падна на земята, челюстите се захлопнаха и го прехапаха. От него шурна тъмночервена кръв и се смеси с калта. Дишането през ноздрите стана хрипливо и накъсано.
— Какво му става? — извика Лекс.
Сетне бавно, много бавно, главата започна да се плъзга назад, извън нишата, като остави дълга диря в калта. Най-после изчезна от погледа им и пред тях отново беше само сребристата стена от падаща вода.