Майкъл Крайтън
Джурасик парк (56)

Почти парадигма

Джон Хамънд крачеше напред-назад из стаята на Малкълм. Чувстваше се неловко, не го свърташе на едно място. След последното си избухване Малкълм беше изпаднал в кома и сега Хамънд беше почти сигурен, че той ще умре. Разбира се, бяха повикали хеликоптер, който да го откара в болница, но той щеше да пристигне кой знае кога. А при мисълта, че Малкълм може да умре преди пристигането на вертолета, Хамънд направо го побиваха тръпки.

Колкото и да е странно, чувстваше се още по-зле заради силната си неприязън към математика. По-зле, отколкото ако умиращият му беше приятел. Хамънд имаше усещането, че ако Малкълм умре, за всичко ще обвинят него, а това никак не му бе приятно.

Във всеки случай миризмата в стаята беше просто отвратителна. Противна смрад на разлагаща се човешка плът.

— Всичко… отвъд… — промълви Малкълм, като се мяташе в леглото.

— Идва ли на себе си? — попита Хамънд.

Хардинг поклати глава.

— Какво каза? Нещо за отвъдното?

— Не чух добре — отвърна Хардинг.

Хамънд продължи да крачи из стаята. Отвори прозореца по-широко с надеждата да влезе чист въздух. Накрая не издържа и попита:

— Дали да не поизляза за малко?

— Защо не — рече Хардинг. — Районът е безопасен.

— Добре. Тогава ще изляза да се поразходя.

— Няма проблеми — каза Хардинг и нагласи системата, която вкарваше антибиотика във вената на Малкълм.

— Ей сега се връщам.

— Добре.

Хамънд излезе от хижата. Чудеше се защо си е дал труда да се оправдава пред Хардинг. В края на краищата му беше работодател. Не беше нужно да обяснява постъпките си.

Мина през портите на оградата и огледа дърветата. Беше късен следобед и мъглата вече не бе така гъста. В този миг слънцето се показа и Хамънд реши, че това е добро знамение. Каквото и да приказваха, беше убеден, че проектът за Юрския парк е много перспективен. Дори и този глупак Дженаро да вземеше прибързаното решение да го изгори до основи, това нямаше да промени съществено нещата.

Хамънд знаеше, че в два сейфа в седалището на „ИнДжен“ в Пало Алто има десетки замразени ембриони. Нямаше да бъде трудно да ги отгледат на друг остров, в друга част на света. Щом на този остров се бяха провалили, следващия път щяха да отстранят причините за неуспеха. Така се осъществяваше човешкият напредък — чрез успешното решаване на проблемите.

Той продължи да размишлява за парка и реши, че Ву се е оказал неподходящ за службата, която му е възложил. На няколко пъти беше проявявал небрежност и изобщо не се отнасяше сериозно към голямото начинание. Освен това непрекъснато искаше да прави разни подобрения. Вместо да създава динозаври, той все настояваше да ги усъвършенства. Хамънд смътно подозираше, че това е причината за провала на парка.

Ву беше главният виновник.

Трябваше да признае и че Джон Арнолд не е най-подходящ за поста главен инженер. Всички го превъзнасяха, но той вече бе уморен, пък беше и голям скандалджия. Не бе организиран, често беше разсеян.

Всъщност и Ву, и Арнолд не притежаваха най-важното качество, отсъди Хамънд. Липсваше им далновидност. Не им достигаше въображение да си представят чудесния парк, в който децата прехласнато се притискат в решетките, възхитени от необикновените животни, сякаш оживели от илюстрациите на техните книжки. Липсваха им проникновение и способността да гледат напред. Липсваше им умението да използват всички средства, за да превърнат в действителност тази мечта за бъдещето.

Не, и Ву, и Арнолд не можеха да се справят със задачата.

Всъщност и изборът на Ед Реджис се беше оказал неудачен. Изборът на Хардинг беше що-годе приемлив. Мълдун беше пияница…

Хамънд поклати глава. Следващия път щеше да се справи по-добре.

Потънал в мисли, той вървеше по пътеката към бунгалото си на север от сградата за посетители. Край него мина един от работниците и кимна отсечено с глава. Хамънд не отвърна на поздрава му. Според него всички местни работници бяха ужасно нахални. Честно казано, бе сглупил и с това, че се бе спрял на този остров край Коста Рика. Никога вече нямаше да допусне такива груби грешки…

Когато чу рева на тиранозавъра, той му се стори ужасяващо близък. Хамънд се стресна и се обърна толкова бързо, че падна на пътеката. Когато погледна назад, му се стори, че вижда силуета на малкия тиранозавър рекс, който се приближава към него сред дърветата покрай покритата с плочи пътека.

Какво правеше тук тиранозавърът? Защо беше извън оградите?

За миг Хамънд беше заслепен от гняв. После забеляза работника, който хукна презглава към сградата за посетители. Изправи се и се втурна слепешком към гората от другата страна на пътеката. Между дърветата беше тъмно. Хамънд се препъна и зарови лице в мокрите листа и влажната пръст. Стана със залитане, продължи да тича, препъна се, падна и отново побягна. Започна да се спуска по стръмния склон на някакъв хълм, загуби равновесие и безпомощно се затъркаля надолу по меката земя. Накрая се спря в подножието на хълма, лицето му цопна в плитка хладка вода, която му влезе в носа.

Беше се проснал по корем в някакво поточе, което бълбукаше край него.

Беше си глътнал езика от страх! Ама че глупак! Трябваше да тръгне към бунгалото! Проклинаше се. Когато се изправи, усети толкова силна болка в десния си глезен, че чак се просълзи. Предпазливо го опипа, опасявайки се да не е счупен. Направи усилие да стъпи върху него с цялата си тежест, като стискаше зъби от болка. Да.

Почти сигурно беше счупен.

 

 

— Жалко, че и ние не отидохме с тях при гнездото — каза Лекс.

— Опасно е за нас, Лекс — каза брат й. — Освен това някой трябваше да остане в контролната зала. Ей, я чуй!

Той натисна друг клавиш и записаният рев на тиранозавъра проехтя по високоговорителите в парка.

— Страхотно — каза момиченцето. — Този е по-хубав от другия.

— И ти можеш да го направиш — рече Тим. — А ако натиснеш този клавиш, ще се получи ехо.

— Дай да опитам — помоли Лекс и натисна клавиша. Ревът проехтя отново. — А не може ли да го удължим?

— Разбира се — потвърди Тим. — Само завъртаме ей това копче…

 

 

Легнал в подножието на хълма, Хамънд отново чу рева на тиранозавъра, който проехтя из джунглата.

Божичко!

Беше толкова силен, че той потрепери. Приличаше на крясък, който смразяваше кръвта и идваше от някакъв друг свят. Хамънд почака да види какво ще стане. Какво ли щеше да направи тиранозавърът? Дали вече бе настигнал онзи работник? Хамънд чакаше, заслушан в бръмченето на цикадите в джунглата. След малко си даде сметка, че е затаил дъх, и шумно изпъшка.

Не можеше да се изкатери по хълма с този глезен. Налагаше се да чака в дъното на дефилето. След като тиранозавърът си отидеше, щеше да повика за помощ. Засега тук беше в безопасност.

След малко по високоговорителите в парка се чу силен глас:

— Моля ти се, Тими. И аз искам да опитам. Хайде! Нека и аз да пусна звука.

Децата!

Тиранозавърът отново изрева, но този път в рева му ясно се долавяше нещо изкуствено, някакво ехо, което продължително отекна сред дърветата.

— Страхотно — каза момиченцето. — Хайде пак!

Проклетите хлапета!

Защо ли изобщо ги беше взел на острова? От самото начало му създаваха само неприятности. И пречеха на всички. Хамънд ги бе довел само защото мислеше, че покрай тях Дженаро няма да забрани проекта. Но той така или иначе щеше да го направи. А сега хлапетата явно бяха влезли в контролната зала и се бяха разлудували. Кой ги беше пуснал?

Сърцето му заби учестено и той с тревога усети, че не му достига дъх. Направи усилие да се отпусне. Не беше станало нищо непоправимо. Макар и да не можеше да изкачи хълма, едва ли бе на повече от стотина метра от бунгалото и сградата за посетители. Хамънд се отпусна на влажната земя, заслушан в шумовете на джунглата. След малко започна да вика за помощ.

 

 

Гласът на Малкълм едва се чуваше.

— Всичко… изглежда различно… от другата страна — промълви той.

Хардинг се наведе над него.

— От другата страна ли?

Помисли, че Малкълм говори за смъртта.

— Когато… настъпва промяна — прошепна Малкълм.

— Промяна ли?

Малкълм не отвърна. Помръдваха само напуканите му устни.

— Парадигма — пророни той накрая.

— Парадигматични промени ли? — запита Хардинг.

Беше чувал за парадигматичните промени. През последните две десетилетия с този модерен термин се обозначаваха промените в науката. „Парадигма“ всъщност означаваше образец, но учените го употребяваха в по-широк смисъл. За тях терминът означаваше светоглед, един по-всеобхватен възглед за света. Твърдеше се, че когато науката променя из основи възгледите си за света, настъпват парадигматични промени. Те бяха сравнително редки, осъществяваха се веднъж на сто години. Еволюционната теория на Дарвин беше предизвикала такава парадигматична промяна. Квантовата механика беше предизвикала подобна промяна, но в по-малки мащаби.

— Не — прошепна Малкълм. — Не… парадигма… отвъд…

— Отвъд парадигмата ли? — попита Хардинг.

— Вече… не ме интересува… какво…

Хардинг въздъхна. Въпреки усилията му Малкълм изпадаше в делириум. Температурата му непрекъснато се покачваше, а антибиотиците, които му даваха, бяха на привършване.

— Какво не ви интересува?

— Нищо — прошепна Малкълм. — Защото… всичко изглежда различно… от другата страна.

И се усмихна.