Майкъл Крайтън
Джурасик парк (40)

Контролът

Доналд Дженаро гледаше с невярващи очи Хамънд, който беше седнал в празния ресторант и спокойно си хапваше сладолед.

— Значи Мълдун смята, че децата са някъде из парка?

— Да.

— В такъв случай съм сигурен, че ще ги намерим.

— Дано — рече Дженаро. Гледаше как старецът най-спокойно си хапва и го побиха тръпки.

— О, сигурен съм, че ще ги намерим. В края на краищата нали все това повтарям — този парк е направен за деца.

— И все пак нали си давате сметка, че тях ги няма, сър?

— Няма ги? — викна Хамънд. — Естествено, зная, че ги няма. Не съм изкуфял. — Той въздъхна и пак промени тона си: — Виж какво, Доналд, хайде да не се увличаме. Случи се малка авария заради бурята и в резултат претърпяхме тежка и ужасна злополука. Но това е всичко. Ще се справим с положението. Арнолд ще оправи компютрите. Мълдун ще прибере децата. Не се съмнявам, че той ще се върне заедно с тях, преди да си доям сладоледа. Затова нека просто почакаме да видим какво ще стане.

— Както решите, сър — отвърна Дженаро.

 

 

— Защо? — попита Хенри Ву, загледан в екрана на пулта за управление.

— Защото мисля, че Недри е направил нещо с кода — каза Арнолд. — Затова го проверявам.

— Добре — съгласи се Ву, — но опитвал ли си други варианти?

— Например? — поинтересува се Арнолд.

— Не зная. Например сигурен ли си, че системите за безопасност не работят? — попита Ву. — Или програмата за проверка на информацията, въведена чрез клавиатурата?

— Господи! — възкликна Арнолд и щракна с пръсти. — Сигурно е така. Системите за безопасност могат да се изключат единствено от главния пулт.

— Добре — каза Ву. — Ако програмата за проверка на информацията, въведена чрез клавиатурата, действа, можеш ли да провериш какво е направил?

— Естествено — потвърди Арнолд и започна да натиска клавишите.

Как не се беше сетил? Беше толкова очевидно. Компютърната система на Юрския парк се състоеше от няколко вградени подсистеми за безопасност. Една от тях беше програмата „keycheck“ — тя контролираше всеки клавиш, натиснат от операторите, които имаха достъп до системата и бяха въвеждали информация в компютъра. Тази програма първоначално беше предназначена да отстранява грешки при въвеждането, но я запазиха от съображения за сигурност.

След миг на екрана се появи цялата последователност от натиснати клавиши, която Недри беше въвел в компютъра през деня.

13,42,121,32,88,77,19,13,122,13,44,52,77,90,13,99,13,100,13,109,

55,103,144,13,99,87,60,13,44,12,09,13,43,63,13,46,57,89,103,122,

13,44,52,88,9,31,13,21,13,57,98,100,102,10313,112,13,146,13,13,

77,67,88,23,13,13

system

nedry

goto command level

nedry

040/#xy/67&

mr goodbytes

security

keycheck off

safety off

si off

security

whte_rbt.obj

— Това ли е? — учуди се Арнолд. — Изглежда, си е играл с часове.

— Може би просто да убие времето — каза Ву. — Докато реши да се заеме с основната си задача.

Горните цифри представляваха ASCII кодове на клавишите, които Недри беше натискал на своя пулт. Тези цифри означаваха, че той все още е бил в рамките на стандартна връзка като всеки обикновен потребител на компютъра. Следователно, в началото Недри просто е изчаквал, което беше доста странно, като се има предвид, че самият той е проектирал системата.

— Сигурно се е опитвал да разбере дали има някакви промени, преди да влезе в нея — предположи Ву.

— Може би — съгласи се Арнолд.

Сега разглеждаше списъка с командите, който му позволяваше да проследи действията на Недри.

— Поне виждаме какво е правил — рече той накрая.

system — по този начин Недри беше поискал да напусне нивото на обикновен потребител и да получи достъп до кода. Компютърът го бе попитал как се казва и той бе отговорил: nedry. Това име имаше разрешение за пряк достъп до кода, така че компютърът го бе допуснал в системата. После Недри бе поискал goto command level — най-високото ниво на контрол на компютъра. Нивото на командите е изискало допълнителна сигурност и е попитало Недри за името, номера за достъп и паролата.

nedry

040/#xy/67&

mr goodbytes

Това въвеждане бе допуснало Недри в командното ниво. После той бе поискал security — пивото за сигурност. И тъй като Недри имаше разрешение, компютърът го бе допуснал в това ниво. След като бе влязъл в нивото за сигурност, Недри бе опитал три варианта:

keycheck off

safety off

si off

— Опитал се е да изключи системите за безопасност — каза Ву. — Не е искал никой да знае какво е смятал да извърши.

— Точно така — съгласи се Арнолд. — И очевидно не е знаел, че вече е невъзможно да изключи системите, освен ако не промени ръчно положението на превключвателите на главното табло.

След трите отхвърлени команди компютърът автоматично бе започнал да се притеснява за Недри. Но тъй като достъпът е бил получен с подходящи разрешения, компютърът бе решил, че Недри се е объркал и се опитва да направи нещо, което е неосъществимо от мястото, където се намира. Затова компютърът пак го беше попитал къде иска да бъде и Недри беше повторил: security. И му е било позволено да остане там.

— Най-после — каза Ву. — Ето я загадката.

Той посочи последната от командите, въведени от Недри.

whte_rbt.obj

— Какво е това, да го вземат дяволите? — ядоса се Арнолд. — Бял заек^[1]? Да не е някаква негова шега?

— Отбелязано е като обектен модул поясни Ву.

В компютърната терминология „обектен модул“ означава блок от кода, който може да се мести и използва свободно, както човек мести стол из стаята. Обектният модул може да е съвкупност от команди да се нарисува картина, да се опресни екрана или да се извърши някакво изчисление.

— Да видим дали ще намерим такъв модул — каза Арнолд.

— Вероятно ще разберем каква функция изпълнява.

Той се обърна към помощните програми и набра на клавиатурата:

НАМЕРИ WHTE_RBT.OBJ

Екранът проблесна:

ТАКЪВ ОБЕКТЕН МОДУЛ НЯМА В БИБЛИОТЕКИТЕ

— Не съществува — каза Арнолд.

— Тогава потърси в разпечатката на кода — предложи Ву. Арнолд изписа на екрана:

НАМЕРИ В КОДА: WHTE_RBT.OBJ

Изображението на екрана бързо се превъртя, редовете на кода се замъглиха, тъй като преминаваха с висока скорост. Това продължи почти минута и най-после движението им рязко спря.

— Ето го — каза Ву. — Това не е обектен модул. Това е команда. На екрана се виждаше стрелка, която сочеше един ред от кода.

curV = GetHandl {ssm.dt} tempRgn {itm.dd2}.

curH = GetHandl {ssd.it} tempRgn 2 {itm.dd4}.

on DrawMeter(!gN) set shp_val.obj to lim(Val{d})-Xval.

if ValidMeter(mH)(**mH).MeterVis return.

if Meterhandl(vGT) ((DrawBack(tY)) return.

limitDat.4 = maxBits (%33) to {limit.04} set on.

limitDat.5 = setzero, setfive, 0 {limit.2-var(szh)}.

→ on whte_rbt.obj call link.sst {security, perimeter} set to off.

vertRange = {maxRange + setlim} tempVgn(fdn-&bb + $404).

horRange = {maxRange-setlim/2} tempHgn(fdn-&dd + $105).

void DrawMeter send_screen.obj print.

— Негодник! — изруга Арнолд.

— Изобщо не е дефект в кода — поклати глава Ву.

— Не е — каза Арнолд. — Това е секретен код. Тоя тлъст мърльо е вкарал нещо, приличащо на обектен модул, но всъщност е команда, която свързва системата за сигурност с периферната система и едновременно ги изключва. Така получава пълен достъп до всяко местенце в парка.

— Тогава би трябвало да сме в състояние да ги включим отново.

— Да, на всяка цена. — Арнолд намръщено погледна екрана. — Най-важното е да открием командата. Ще стартирам команда за проследяване на свързванията на обектните модули — каза той. — Да видим дали това ще ни помогне.

Ву стана от стола.

— А междувременно — каза той, — преди около час някой е влизал в хладилника. Я да преброя ембрионите.

 

 

Ели беше в стаята и се готвеше да съблече мокрите си дрехи, когато се почука.

— Алън, ти ли си? — попита тя, но когато отвори вратата, видя Мълдун, който стискаше под мишница нещо, увито в брезент.

Той също беше мокър до кости и дрехите му бяха изкаляни.

— Извинете, че ви безпокоя, но имаме нужда от помощта ви — бързо каза той. — Преди час двата автомобила са били нападнати. Докарахме Малкълм, който е в състояние на шок. Има много тежка рана на крака. Още е в безсъзнание, оставих го на леглото в стаята му. Казах на Хардинг също да отиде там.

— Хардинг ли? — учуди се Ели. — А другите къде са?

— Още не сме ги намерили, доктор Сатлър — каза Мълдун. Сега говореше по-бавно.

— О, Господи!

— Но смятаме, че доктор Грант и децата са живи. Вероятно са навлезли в парка, доктор Сатлър.

— В парка ли?

— Така предполагаме. Ала сега Малкълм се нуждае от помощ. Повикал съм и доктор Хардинг.

— А не трябва ли да повикате лекар?

— На острова няма лекар. Хардинг е най-добрият, с когото разполагаме.

— А не можете ли да извикате по телефона?

— Не — поклати глава Мълдун. — Телефоните не работят. Няма как да се свържем със сушата. — Той намести пакета под мишницата си.

— Какво е това? — попита Ели.

— Нищо. Идете, ако обичате, в стаята на Малкълм и помогнете на доктор Хардинг — подкани я Мълдун и се отдалечи по коридора.

Поразена от новините, Ели Сатлър се отпусна на леглото. Не беше от жените, които лесно изпадат в паника. Освен това знаеше, че Грант и преди се е справял с опасни положения. Веднъж беше изчезнал за четири дни в пустинната местност, където правеха разкопки. Някаква скала беше хлътнала под тежестта на камионетката и той беше паднал от трийсет метра височина в един пролом. При падането си беше счупил крака. Без капчица вода все пак бе успял да се върне в лагера.

От друга страна, децата…

Ели тръсна глава да пропъди мрачните мисли. Децата сигурно бяха с Грант. И ако се намираха в парка… е, кой ще ги преведе безпрепятствено през него, ако не един специалист по динозаврите!