Майкъл Крайтън
Джурасик парк (13)

Шото

Сухата равнина се простираше чак до черните самотни хълмове. Следобедният вятър навяваше прах и изсъхнали бурени по напукания бетон. Грант и Ели стояха до джипа и наблюдаваха как лъскавият самолет „Груман“ кръжи над тях, преди да се приземи.

— Мразя да чакам богаташи — промърмори Грант.

— Това е част от работата — сви рамене Ели.

Макар че много научни области като физиката и химията се финансираха от федералните власти, палеонтологията все още зависеше главно от частни лица. Независимо от интереса, който проявяваше към острова в Коста Рика, Грант си даваше сметка, че щом Джон Хамънд го моли за нещо, той е длъжен да го стори. Такива бяха отношенията със спомоществователите, и то не от вчера.

Малкият реактивен самолет се приземи и бързо се устреми към тях. Ели нарами сака си. Самолетът спря и стюардеса в синя униформа отвори вратата.

Когато се качи, Грант се изненада, че е толкова тясно въпреки луксозната обстановка. Наложи му се да се наведе, за да се здрависа с Хамънд.

— Доктор Грант и доктор Сатлър — представи ги Хамънд.

— Много мило от ваша страна, че идвате с нас. Позволете да ви представя моя съдружник, Доналд Дженаро.

Дженаро беше набит и мускулест трийсет и пет годишен мъж в скъп костюм марка „Армани“ и с очила с метални рамки. Грант от пръв поглед не го хареса и набързо се ръкува с него. Когато се здрависа с Ели, Дженаро възкликна:

— Вие сте жена!

— Случва се — отвърна му тя, а Грант си помисли: „И на нея не й е симпатичен.“

— Ти, естествено, знаеш — обърна се Хамънд към Дженаро — с какво се занимават доктор Грант и доктор Сатлър, Те са палеонтолози. Изравят динозаври. — И той се разсмя, сякаш му се струваше забавно.

— Моля, заемете местата си — каза стюардесата и затвори вратата.

Самолетът веднага потегли.

— Извинете за припряността — каза Хамънд. — Но Доналд смята, че е важно да стигнем там възможно най-скоро.

Пилотът обяви, че им предстои четиричасов полет до Далас, където щели да заредят и да продължат към Коста Рика, за да стигнат на острова на другата сутрин.

— А колко време ще останем в Коста Рика? — запита Грант.

— Ами зависи — отвърна Дженаро. — Трябва да изясним някои неща.

— Имате честната ми дума — обърна се Хамънд към Грант. — Ще прекараме на острова не повече от две денонощия.

Грант закопча колана.

— Този ваш остров… — каза той — досега не съм чувал нищо за него. Да не би да е някаква тайна?

— В известен смисъл — отвърна Хамънд. — Постарахме се изключително много никой да не знае за него до деня, в който най-сетне ще открием този остров пред очите на удивената и очарована публика.