Майкъл Крайтън
Джурасик парк (52)

Хижата

Иън Малкълм си поемаше дъх, като че ли му беше за последен път, и с безжизнен поглед наблюдаваше рапторите. Хардинг измери кръвното му налягане, намръщи се и пак го измери. Ели Сатлър се беше загърнала в едно одеяло и трепереше от студ. Мълдун седеше на пода, облегнат на стената. Хамънд мълчаливо гледаше нагоре. Всички напрегнато се вслушваха в шумовете, идващи от радиостанцията.

— Какво стана с Тим? — попита Хамънд. — Още ли не се обажда?

— Не зная.

— Ама са грозни, нали? — каза Малкълм. — Ужасно грозни.

— Кой можеше да допусне, че ще се случи? — поклати глава Хамънд.

— Малкълм явно го допускаше — обади се Ели.

— Не съм го допускал — поправи я Малкълм. — Изчислих го.

— Стига вече, моля ви — въздъхна Хамънд. — От часове той ми повтаря като курдисан: „Нали ти казах?“ Никой не е искал да се случи.

— Но тук изобщо не става дума за желание — обади се Малкълм, без да отваря очи. Говореше бавно заради големите дози успокоително. — Въпросът е в това, какво си мислиш, че можеш да постигнеш. Когато ловецът тръгва из джунглата да търси храна за семейството си, нима той се надява да подчини природата? Не. Знае, че природата е по-силна от него, че е неспособен да я разбере, още по-малко пък да я подчини. Може би се моли на природата да го храни и занапред. Моли се, защото знае, че не може да я покори, че зависи от нея. Но ти решаваш, че си неподвластен на природата. Решаваш да я подчиниш и от този момент нататък те очакват големи беди, защото целта ти е непостижима. И все пак си създал системи, които изискват от теб да постигнеш тази цел. Ала ти не си в състояние да го направиш — нито до сега, нито в бъдеще. Не смесвай понятията. Човек може да построи кораб, но не и да създаде океан. Може да построи самолет, но не и да създаде въздуха. Силите ни са много по-малки, отколкото въображаемият ни разум ни позволява да мечтаем.

— Нищо не разбирам — въздъхна Хамънд. — Къде изчезна Тим? Имах чувството, че ще се справи.

— Сигурен съм, че се опитва да овладее положението — каза Малкълм. — Както и всички останали.

— Ами Грант? Къде се загуби и той?

 

 

Грант спря пред задния вход на сградата за посетители, откъдето беше излязъл преди двайсет минути. Завъртя дръжката, но вратата се оказа заключена. Тогава забеляза малката червена светлинна. Ключалките на вратите отново бяха задействали. По дяволите! Той хукна към главния вход, влезе през разбитите врати във фоайето и се спря при бюрото на пазача. Отнякъде се чуваше съскането на радиостанция. Грант тръгна към кухнята да търси децата. Кухненската врата беше отворена, ала децата ги нямаше.

Качи се на горния етаж, но се натъкна на стъклената преграда с надпис „ВХОД САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ СЛУЖИТЕЛИ“, а вратата се оказа заключена. Трябваше да намери отнякъде пластмасова карта, за да продължи нататък. Нямаше друг начин.

Откъм коридора зад вратата се чуваше ръмженето на рапторите.

 

 

Влечугото докосна с грапава кожа лицето на Тим и разкъса с нокти ризата му. Момчето се просна по гръб и се разпищя от уплаха.

— Тими! — изкрещя Лекс.

Тим бързо се изправи на крака. Малкият велоцираптор беше кацнал на рамото му, като цвъртеше и скимтеше уплашено. Тим и Лекс се намираха в бялата детска стая. По пода бяха разхвърляни играчки: жълта топка, кукла и пластмасова дрънкалка.

— Това е малкият раптор — каза Лекс и посочи животинчето, впило нокти в рамото на Тим.

Рапторчето сгуши глава във врата на Тим. „Горкото, сигурно умира от глад“, помисли си той.

Лекс се приближи, рапторът скочи на рамото й и потърка глава във врата й.

— Защо прави така? — попита тя. — Страх ли го е?

— Не зная — отвърна брат й.

Тя върна животинчето на Тим. То продължи да цвърти и писука, като възбудено скачаше по рамото му. Непрекъснато въртеше глава и се оглеждаше. Несъмнено беше превъзбудено и…

— Тим — прошепна Лекс.

Вратата към коридора не се беше заключила след като двете деца бяха влезли в стаята, и сега през нея нахлуха възрастните раптори — първо един, а след него и втори.

Малкото животно продължаваше възбудено да цвърти и да подскача по рамото на Тим. Момчето се чудеше как да се измъкнат. Може би новороденото щеше да отвлече вниманието на възрастните велоцираптори. Той изтръгна ноктите му от рамото си и го запрати към големите животни. Малкото се приземи пред тях и се замота в краката им. Първият раптор наведе глава и внимателно го подуши.

Тим хвана Лекс за ръка и я поведе навътре в помещението. Трябваше да намери врата, някакъв изход…

Зад гърба им се чу пронизителен писък. Момчето се обърна и видя тялото на новороденото, което се подаваше от устата на възрастния раптор. Вторият велоцираптор пристъпи, захапа малкото за краката и се опита да го издърпа от челюстите на първия. Двата раптора се сбиха за плячката си, която продължаваше да писука. По пода закапаха едри капки кръв.

— Изядоха го! — възкликна потресена Лекс.

Двата раптора продължаваха да се бият за останките от малкото, като се отдалечаваха за миг един от друг, а после си блъскаха главите. Най-сетне Тим намери врата, която се оказа незаключена, и влезе в съседната зала, влачейки Лекс след себе си.

Бледата зелена светлина в помещението му подсказа, че се намират в лабораторията за екстрахиране на ДНК. За разлика от предния ден лабораторията беше безлюдна. Тим видя само редиците стереомикроскопи и екраните с висока разделителна способност, на които се виждаха огромни черно-бели неподвижни изображения на различни насекоми. Бяха мухите и комарите, хапали динозаврите преди милиони години и смукали кръвта, която бе послужила за създаването на динозаврите в парка. Децата притичаха през лабораторията, зад тях се чуваха пръхтенето и ръмженето на преследващите ги раптори, които все повече се приближаваха. Стигнаха дъното на помещението и минаха през някаква врата, явно с алармена система: докато тичаха по тесния коридор зад нея, лампите над главите им светваха и угасваха и се чуваше пронизителният писък на сирена. Коридорът, по който бягаха, ту се осветяваше, ту потъваше в тъмнина. Въпреки воя на сирената Тим чуваше все по-близкото ръмжене на рапторите. Лекс хлипаше и проплакваше от страх. Брат й видя друга врата с познатата синя табела, предупреждаваща за биологичен риск, блъсна я и тичешком влезе в следващия коридор. Ненадейно се сблъскаха с нещо голямо и Лекс изпищя от ужас.

— Спокойно, деца — чуха над себе си някакъв глас.

Тим примигва, не вярвайки на очите си. Пред тях стоеше доктор Грант, а до него — господин Дженаро.

 

 

Докато стоеше пред заключената врата в коридора, Грант се бе досетил, че мъртвият пазач долу във фоайето сигурно има пластмасова карта. Беше се върнал да я вземе, после бързо бе тръгнал по коридора, водейки се по ръмженето на рапторите, и ги бе заварил да се бият в детската стая. Сигурен бе, че децата са избягали в следващата зала, и незабавно се отправи към лабораторията за екстракции.

И там се беше сблъскал с децата.

Сега рапторите се приближаваха към тях. Изглеждаха леко разколебани и изненадани от появата на още хора.

Грант бързо побутна децата към Дженаро и каза:

— Заведете ги на безопасно място.

— Но…

— Ей там — добави Грант и посочи през рамо към една по-отдалечена врата. — Опитайте се да ги отведете в контролната зала. Там ще бъдете в безопасност.

— А вие какво ще правите? — попита Дженаро.

Рапторите се бяха спрели до вратата и изчакваха, докато се съберат всички заедно. Едва тогава тръгнаха напред с бавни и съгласувани движения. Ловци в глутница. Грант потрепери.

— Хрумна ми нещо — каза той. — Вървете.

Дженаро отведе децата. Рапторите продължаваха бавно да се приближават към Грант, минаха покрай суперкомпютрите и многобройните екрани, по които още примигваха безкрайни редове от кода, разчетен от компютрите. Движеха се непоколебимо напред, като душеха пода и поклащаха глави.

Грант чу щракването на вратата отзад и хвърли поглед през рамо. Дженаро и децата стояха от другата страна на стъклената стена и го наблюдаваха. Дженаро поклати глава.

Грант знаеше какво означава това: там нямаше врата, която да води към контролната зала. Тримата бяха затворени като в капан в съседното помещение.

Сега всичко зависеше от него.

 

 

Грант се движеше бавно покрай стената на лабораторията и примамваше рапторите, за да отклони вниманието им от Дженаро и децата. Пред себе си забеляза друга врата с надпис „КЪМ ЛАБОРАТОРИЯТА“. Какво ли означаваше това? Хрумна му една възможност и Грант се надяваше да е прав. Под табелата на вратата имаше син знак, предупреждаващ за биологична опасност. Рапторите идваха все по-близо. Грант се хвърли към вратата и влезе в съседната зала, където беше топло и цареше тишина.

 

 

Обърна се.

Да.

Беше се озовал точно там, където искаше — в люпилнята. Видя познатите дълги маси с наредени върху тях яйца, обвити в ниска мъгла под инфрачервените лампи. Механизмите, които люлееха яйцата, издаваха съвсем тихо приспивно бръмчене. Мъглата се спускаше, стелеше се по пода и изчезваше.

Грант изтича направо към задната част на люпилнята, където имаше малка лаборатория със стъклени стени, осветена от ултравиолетови лампи. Дрехите му отразиха синята светлина. Той огледа стъклата с реагенти, колбите, пълни с пипети, стъклените тарелки… цялото крехко обзавеждане.

Рапторите предпазливо влязоха в люпилнята, като душеха влажния въздух и оглеждаха дългите маси с люлеещи се яйца. Първото животно избърса окървавената си муцуна с опакото на горния крайник. Рапторите безшумно тръгнаха между дългите маси. Движенията им бяха съгласувани, от време на време динозаврите навеждаха глави да погледнат под масите.

Търсеха го.

Грант се сниши и се премести в дъното на лабораторията. Вдигна поглед и видя метална лабораторна камина с нарисуван върху нея череп с кръстосани кости. Под него имаше табела „ВНИМАНИЕ! ОРГАНИЧНИ ОТРОВИ А4. ВЗЕМЕТЕ ВСИЧКИ МЕРКИ ЗА БЕЗОПАСНОСТ!“ Грант си спомни думите на Реджис, че тук разполагали с много силни отрови. Само няколко молекули от тях били достатъчни да предизвикат незабавна смърт…

Камината беше сложена върху лабораторната маса. Грант не успя да пъхне ръка под нея. Опита се да я отвори, но по нея нямаше нито вратичка, нито дръжка, или поне той не виждаше… Бавно се изправи и хвърли поглед към люпилнята. Рапторите още се движеха между масите.

Той пак се обърна към камината. Върху масата забеляза някакво приспособление, подобно на електрически контакт с кръгло капаче. Отвинти капачето, видя някакъв бутон и го натисна.

Капакът на камината се плъзна нагоре към тавана с тихо съскане.

Пред него се разкриха множество стъклени етажерки с наредени по тях шишенца, на чиито етикети имаше череп с кръстосани кости. Грант се зачете в етикетите: ЦЦК-55… ТЕТРА-АЛФАСЕКРЕТИН… ТИМОЛЕВИНХ-1612… Течността в шишетата изглеждаше бледозелена на ултравиолетовата светлина. Под етажерките имаше стъклена тарелка, в която бяха оставени няколко спринцовки. Спринцовките бяха малки и във всяка имаше съвсем малко количество от зеленикавата течност. Грант посегна към тарелката. Иглите на спринцовките бяха запушени с пластмасови предпазители. Той издърпа със зъби единия от тях и огледа тънката игла.

После се промъкна към вратата на лабораторията. И към рапторите.

Беше посветил целия си живот на изучаването на динозаврите. Сега щеше да провери доколко наистина можеше да разчита на знанията си. Велоцирапторите бяха дребни месоядни динозаври, подобни на овирапторите и дромеозаврите. Отдавна се смяташе, че този вид животни са крадели яйца, както някои съвременни птици ядат яйцата на други видове птици. Според Грант велоцирапторите също щяха да ядат яйца на други динозаври, ако им се удадеше случай.

Той отиде крадешком при най-близката маса с яйца в люпилнята. Бавно посегна към обвитата в мъгла маса и взе едно от люлеещите се яйца. Беше почти колкото футболна топка, кремаво на цвят с малки розови петънца. Грант внимателно го държеше, докато забие иглата в него и инжектира съдържанието на спринцовката. Яйцето се оцвети в бледосиньо.

Отново се пъхна под масата. Оттук виждаше краката на динозаврите в мъглата, която се стелеше из помещението. Търкулна по пода синкавото яйце към рапторите. При слабия шум рапторите спряха и се заоглеждаха. После отново тръгнаха бавно напред.

Яйцето спря на няколко метра от най-близкия раптор.

По дяволите!

Грант повтори всичко отначало: внимателно взе от масата второ яйце, свали го, инжектира го и го търкулна към рапторите. Този път то спря точно пред стъпалото на единия велоцираптор. Леко се залюля и го чукна по големия нокът.

Рапторът изненадано погледна надолу към новата си находка, наведе се и подуши синьото яйце. После го побутна с муцуна и яйцето се затъркаля по пода.

Животното не му обърна повече внимание, изправи се и продължи да търси Грант.

Изглежда, планът му се проваляше.

Грант посегна към трето яйце и го инжектира с нова спринцовка. Подържа го и го плъзна по пода, но този път силно, като топка за боулинг. Яйцето шумно се затъркаля.

Едно от животните чу шума, наведе се, видя приближаващото се яйце и по инстинкт подгони движещия се предмет, като бързо се плъзна между масите, за да го спре. Грамадните челюсти го захапаха и строшиха черупката.

Рапторът се изправи и от устата му закапа белезникавия белтък. Той шумно се облиза и изсумтя. После пак се наведе и лакомо започна да яде от яйцето на пода. Но по нищо не личеше да му се отразява зле. Грант също се наведе да види какво ще стане…

Рапторът го забеляза от другия край на стаята. Гледаше право в него.

Заплашително изръмжа и невероятно бързо, с големи крачки тръгна към Грант. Той не бе очаквал това и се вцепени от страх. Внезапно животното задиша тежко и от гърлото му се чу някакъв клокочещ звук. После голямото му тяло се свлече на земята, а дебелата опашка конвулсивно заудря по пода. Рапторът продължаваше да се дави, като от време на време надаваше високи писъци. От устата му започна да излиза пяна. Главата му бясно се мяташе на всички страни. Опашката продължаваше да се блъска в пода.

„Справих се с единия“, помисли си Грант.

Но животното не бързаше да умре. На Грант му се стори, че е минала цяла вечност. Посегна за ново яйце и забеляза, че другите два раптора са застанали на едно място и се вслушват в звуците, които издаваше умиращото животно. Единият тръгна между масите и се приближи към падналия на пода раптор.

Той се гърчеше в предсмъртни спазми и жално стенеше. Пяната, излизаща от устата му, беше толкова много, че Грант вече почти не виждаше главата му. Рапторът изпъшка и тялото му отново се замята по пода.

Вторият динозавър се наведе над падналото животно и го разгледа, явно изненадан от предсмъртната му агония. Предпазливо подуши обвитата в пяна глава, потръпващата шия, гърчещото се тяло и краката…

После се наведе и го захапа за задния крак.

Умиращото животно изръмжа, рязко вдигна глава и впи зъби в шията на нападателя си.

„Станаха два“, помисли Грант.

Но вторият раптор бързо се дръпна, от врата му течеше кръв. Замахна със задния си крак и с едно-единствено светкавично движение разпори корема на умиращото животно. Червата му се изсипаха на пода като дебели змии. Писъците му отекнаха в залата. Нападателят му обърна гръб, внезапно загубил желание да се бие.

Прекоси залата, наведе глава и когато я вдигна, между челюстите му имаше бледосиньо яйце! Грант видя как рапторът троши черупката и синкавият белтък потича по шията му.

„Сега вече наистина са два“, каза си той.

Отровата порази втория раптор почти веднага. Той се задави, политна напред, но при падането си събори една от масите. По пода се затъркаляха десетки яйца. Грант ги гледаше слисано.

Трябваше да се справи и с третия раптор.

В ръката му имаше още една спринцовка, ала по пода се търкаляха толкова много яйца, че се налагаше да измисли нов план. Тъкмо се опитваше да реши какво да предприеме, когато последният раптор изпръхтя ядосано. Грант се обърна към него. Рапторът го беше забелязал.

Известно време животното остана неподвижно и само го гледаше. После бавно и безшумно започна да се приближава. Движеше се дебнешком, като поглеждаше ту под масите, ту над тях. Движенията му бяха обмислени и предпазливи и в тях не личеше одевешната бързина, когато животните бяха дебнали в глутница. Рапторът беше много внимателен, защото бе останал сам. Приближаваше се, без да откъсва поглед от Грант. Той бързо се огледа. Нямаше къде да се скрие. Нищо не му идваше наум…

И Грант не откъсваше очи от динозавъра, който се приближаваше все така бавно. След малко той също тръгна приведен из залата. Стараеше се между него и животното да има колкото е възможно повече маси. Бавно… съвсем бавно… той се придвижи наляво…

Рапторът напредваше сред мъждивата червена светлина в люпилнята. Дъхът му излизаше със свистене през разширените ноздри.

Грант усещаше как яйцата се трошат под краката му, а жълтъкът полепва по подметките на обувките му. Клекна и почувства как радиостанцията издува джоба му.

Радиостанцията!

Бързо я измъкна и я включи.

— Ало! Обажда се Грант.

— Алън! — чу се гласът на Ели. — Алън!

— Говори! — тихо каза той. — Хайде, говори!

— Алън, ти ли си?

— Говори! — повтори той и плъзна радиостанцията по пода към приближаващия се раптор.

После клекна зад крака на една от масите и зачака.

— Алън! Моля ти се, кажи нещо!

После се чу пращене и настъпи тишина. Радиостанцията мълчеше, а рапторът се приближаваше. Чуваше се само свистящото му дишане.

Радиото продължаваше да мълчи.

Какво й става! Нима не разбираше?

Рапторът се приближаваше в тъмнината.

— Алън!

Металическият глас по радиостанцията накара животното да спре.

То подуши въздуха, като че подозираше чуждо присъствие в стаята.

— Алън, аз съм! Не зная дали ме чуваш.

Рапторът обърна гръб на Грант и се насочи към радиостанцията.

— Алън… моля те…

Защо не беше изтласкал радиото по-далеч? Рапторът се приближаваше към апарата, но беше твърде близо. Стъпи с големия си крак точно до Грант. Той виждаше грапавата кожа, зеленикавия й блясък, петната от съсирена кръв по извития нокът. Усети силната миризма на влечугото.

— Алън, чуй ме… Алън!

Рапторът се наведе и колебливо побутна радиостанцията на пода. Беше с гръб към Грант. Дебелата опашка се издигаше точно над главата му. Грант посегна нагоре, заби иглата дълбоко в опашката и инжектира отровата.

Велоцирапторът изръмжа и подскочи. После светкавично се обърна към Грант със зинала паст. Челюстите му щракнаха около крака на масата и животното рязко тръсна глава. Масата се преобърна и Грант падна по гръб. Сега нищо не го скриваше от раптора. Той се изправи пред него и блъсна с глава инфрачервените лампи, които се залюляха лудешки.

— Алън!

Рапторът отстъпи и вдигна крак, за да го ритне. Грант се търкулна настрани и огромният крак с острите нокти се стовари точно до него. Усети изгаряща остра болка между лопатките и топлата кръв по ризата си. Той се затъркаля по пода, като чупеше яйцата, а вътрешността им полепваше по ръцете и лицето му. Рапторът отново ритна с огромния си крак, този път радиостанцията, която пръсна искри. Бясно изръмжа и пак я ритна. Грант беше стигнал до стената и вече нямаше къде да се скрие. Животното отново вдигна крака си.

И рухна назад.

Започна да се дави и от устата му заизлиза пяна.

Дженаро и децата влязоха в залата. Грант им махна с ръка да стоят по-далеч.

— Ау! — тихо възкликна Лекс, загледана в умиращото животно.

Дженаро помогна на Грант да се изправи. После всички се втурнаха към контролната зала.