Майкъл Крайтън
Джурасик парк (58)

Хамънд

Останал без дъх, Джон Хамънд се отпусна тежко на влажната земя. „Боже, колко е горещо! — помисли той. — Горещо и влажно.“ Имаше чувството, че диша през напоен с вода сюнгер.

Погледна към поточето на петнайсет метра под него. Струваше му се, че са минали часове, откакто е започнал да се катери по хълма. Глезенът му беше станал морав и се бе подул. Изобщо не можеше да стъпи на него. Беше принуден да подскача по хълма на другия си крак, който вече също го болеше от усилието.

Освен това беше жаден. Преди да тръгне нагоре, беше пил от потока, макар и да знаеше, че е неразумно. Сега се чувстваше замаян и му се виеше свят. Едва успяваше да пази равновесие. Но трябваше да се изкатери по хълма и да излезе на пътеката. На няколко пъти му се бе сторило, че чува стъпки по нея, и бе викал за помощ. Но, изглежда, гласът му не стигаше до горе и никой не бе дошъл да му помогне. И тъй като скоро щеше да се свечери, той реши сам да се качи по хълма въпреки болките в глезена. Това и правеше.

За всичко бяха виновни проклетите хлапета.

Хамънд тръсна глава, за да се съвземе. Вече повече от час се катереше по хълма, а бе изминал едва една трета от пътя. Бе капнал от умора, задъхваше се като старо куче. Болката в глезена беше непоносима. Виеше му се свят. Той, разбира се, знаеше, че не го заплашва нищо. Още малко, и щеше да види бунгалото. Но трябваше да признае, че е уморен. Както си седеше на склона, усети, че няма никакво желание да продължи нагоре.

Пък и нищо чудно, че е уморен. Та той вече беше на седемдесет и шест години. На тази възраст хората не би трябвало да се катерят по хълмовете. Въпреки че за човек на неговите години Хамънд се радваше на чудесно здраве. Надяваше се да стане столетник. Просто трябваше да полага грижи за себе си и да се справя с възникващите проблеми. Несъмнено имаше за какво да живее. Трябваше да построи още паркове, да създаде още чудеса…

Чу някакво писукане и цвъртене. Сигурно из ниските храсти подскачаха някакви дребни птички. Цял следобед чуваше разни звуци, издавани от различни животинчета. В парка имаше много видове животни: плъхове, опосуми, змии.

Писукането ставаше по-силно и покрай него се търкулнаха дребни буци пръст. Нещо се приближаваше. След малко Хамънд забеляза тъмнозелено животно, което подскачаше към него надолу по хълма… после още едно… и още едно.

„Компита — каза си той и потръпна. — Хранят се с мърша.“

Прокомпсогнатусите не изглеждаха опасни. На ръст бяха колкото пиле и поклащаха глави също като птици. Но Хамънд знаеше, че са отровни. С ухапванията си вкарваха в организма бавнодействаща отрова, с която убиваха ранени животни.

„Ранени животни“, повтори си той наум и се намръщи.

Първият прокомпсогнатус спря на склона и го загледа. Беше застанал на около метър и половина, така че Хамънд не можеше да го стигне, и само го наблюдаваше. Скоро пристигнаха и останалите, застанаха в редица и го загледаха. От време на време подскачаха, размахваха малките си горни крайници и цвъртяха.

— Къш! Марш оттук! — извика Хамънд и ги замери с камък.

Компитата се дръпнаха, но само на половин метър. Не се бояха от него. Изглежда, знаеха, че не може да им направи нищо.

Хамънд се ядоса, откърши от близкото дърво една клонка и замахна към тях. Компитата отбягваха удара, опитаха се да захапят листата по клончето и весело записукаха. Вероятно си мислеха, че той си играе с тях.

Хамънд пак се сети за отровата. Спомняше си, че един от работниците в парка бе ухапан от прокомпсогнатус, затворен в клетка. Той беше казал, че отровата им прилича на наркотик. Човек се отпуска, кара го на сън и не усеща никаква болка. Единственото му желание е да заспи.

„По дяволите!“, изруга наум Хамънд, взе друг камък, прицели се внимателно и го хвърли, като удари едно от животните право в гърдите. Прокомпсогнатусът изпищя от ужас и се преметна презглава. Останалите животни веднага се дръпнаха.

„Това вече е друго.“

Хамънд им обърна гръб и отново се заизкачва по хълма. Улавяше се с две ръце за клоните на дърветата, подскачаше на левия си крак и усещаше силна болка в бедрото. Не беше изминал повече от три метра, когато едно от компитата скочи на гърба му. Хамънд бясно размаха ръце и успя да отблъсне животното, но изгуби равновесие и се плъзна надолу по склона. След миг втори прокомпсогнатус подскочи към него и го ухапа по ръката. Хамънд с ужас забеляза, че по пръстите му тече кръв. Обърна се и отново се закатери по хълма.

Друг прокомпсогнатус се метна на рамото му и когато го ухапа по врата, Хамънд усети слаба болка. Изпищя и го блъсна. После се обърна с лице към животните, като дишаше тежко, а те го наобиколиха, заподскачаха и го загледаха с любопитство. Хамънд усети как от ухапаното място на врата по гърба му се разлива топлина.

Легнал по гръб на склона, той почувства как го обзема странно спокойствие, все едно се наблюдаваше отстрани.

Едва сега разбра, че всичко е наред, че не е допуснал никакви грешки, а Малкълм съвсем неправилно преценява положението. Усещането за спокойствие беше прекрасно и той лежеше неподвижно, като пеленаче в люлката си. Когато се приближи следващият прокомпсогнатус и го ухапа по глезена, Хамънд направи съвсем вял опит да го изрита. Дребните животинчета се промъкнаха по-близо. Скоро зацвъртяха около него като ято възбудени птици. Той леко повдигна глава и видя как едно от животните скача на гърдите му. То му се стори изненадващо леко и крехко. Болката, която изпита, когато животното го ухапа по врата, беше слаба, съвсем слаба.