Ридли Пиърсън
17 милиона причини да умреш (8)

7.

— Аз не се мъча да разреша този случай — заяви Болд на Лиз, която вече беше полузаспала. — Защото, честно казано, изобщо не ме е грижа за незаконно присвоените пари, за тези седемнайсет милиона долара. Просто се опитвам да те защитя и да спася нашия брак, да запазя взаимното ни уважение, за да заживеем отново в хармония.

— Не знаех, че е използвал моминското ми име.

— Това показва, че едва ли не те боготвори. Сигурно е превърнал затворническата си килия в твой храм.

— Стига.

— Говоря сериозно.

— И какво, ако го е направил? Какво? Аз не съм превърнала нашия дом в негов храм, нали?

— Виж, в момента се мъча да намеря сили да ти простя. Да намеря в себе си прошка. И да те защитя. А парите? Пет пари не давам за тях!

— Съжалявам — отвърна тя и придърпа нагоре завивките, защото изведнъж усети хлад.

— Събудих те. Беше глупаво от моя страна.

— Не ставай смешен! — извика Лиз след Болд, който се беше запътил към банята. — И не бягай от мен.

Той се обърна, преди да влезе в помещението, където щеше да намери уединение.

— Имаш пълното право да си разстроен — продължи Лиз.

— Не го прави — прекъсна я Лу. — Не ме манипулирай по такъв начин.

— Аз не те манипулирам. Просто казах онова, което мисля.

— Това няма да оправи нещата.

— Но е самата истина. Действително го мисля. И това трябва да оправи нещата.

— Просто ти казвам, че не ме е грижа за парите.

— Нито пък мен.

— Загрижен съм за теб.

— Което е важно за мен. За нас.

— Мразя да си ви представям заедно. Мразя дори факта, че не мога да се отърва от тези представи.

— Това е разбираемо.

— Не се отнасяй снизходително към мен — предупреди я той.

— Има ли сценарий, към който трябва да се придържам? — попита го Лиз. — Казвам това, което мисля, Лу, което чувствам. Не ми поставяй условия. Остави ме да говоря.

— Тогава говори.

— Ядосан си ми. Напълно разбираемо е.

— Пак почваш.

— Нищо не почвам — рече остро тя. — А ти? За това ли е всичко? Ти си този, който провали нашия брак, Лу. Не аз.

— Пак ли ще го обсъждаме?

— Да, предполагам, че пак. И пак, и пак. Трябва да отбележа, че го мразя не по-малко от теб. Най-много от всичко ми се иска да върнем назад лентата на времето и да я изтрием, изобщо да забравим, че това някога се е случвало. Но не можем, нали? И двамата ще трябва да продължим да живеем със спомена, може би завинаги. Оценявам усилията ти да ми простиш, но няма как да стане отведнъж. Това е процес, който изисква време.

Болд отвори на два пъти уста и дори вдигна ръка, сякаш се канеше да заговори. Но вместо това удари с юмрук по касата на вратата, а мускулите на челюстта му се стегнаха. После изрече задавено:

— Не искам да живеем така.

— Имам новини за теб: аз също.

— Ще спя при Майлс.

— Щом го направиш веднъж, няма връщане назад.

— Тогава какво искаш от мен? — попита разочаровано той.

Лиз се замисли, после го погледна право в очите и отговори:

— Време.

Тази нощ Болд спа в общото им легло, както и през уикенда, макар че през повечето време не можеше да заспи. Едва в понеделник работата го спаси милосърдно от безсънието, което вече трети ден го измъчваше в ранните часове на утрото.

Пейджърът му изпиука в четири без няколко минути. Кодът беше за случай на физическо насилие, а адресът му бе непознат. Но Лу знаеше много добре, че и най-загубеният диспечер няма да изпрати съобщение на пейджъра на един лейтенант, освен ако докладваното престъпление не е от изключителна важност или за управлението като цяло, или за самия лейтенант. Сержантите и техните екипи имаха дежурни часове, по време на които можеха да бъдат повикани по спешност, но не и лейтенантите.

Той затвори телефона на нощното си шкафче.

Лиз попита с пресъхнало гърло:

— Скъпи?

— Дани Форман.

— Какво иска толкова рано?

— Не разговарях с него — поправи я Болд. — Той е жертвата. Нападение с цел грабеж. Някой го е пребил доста лошо и го е ограбил. Трябва да отида при него.

— Ще се оправи ли?

— Сигурно. Продължавай да спиш.

— Вече не ми се спи. Обади ми се, когато имаш възможност.

— Може би вечерта онзи петък просто съм имал нужда да излея онова, което ми тежеше.

— Тоест?

— Чувствам се по-добре, след като си казах всичко. Имам чувството, че пак сме от един отбор. Ние двамата.

— Музика за моите уши — каза Лиз.

— И като говорим за музика…

— Да, аз ще взема Майлс. Ще ги взема и двамата и ще се приберем около шест.

— При първа възможност ще изпратя момчетата да наглеждат пак къщата.

— Добре.

Лу вече се беше облякъл и ровеше в гардероба за пистолета си. Докато навличаше сакото си и дърпаше надолу ръкавите на ризата си, Лиз го повика при себе си, за да тръкне едно петно.

— Така или иначе, няма да се бавя много.

— Щом казваш.

Той се поколеба за момент, после се наведе и я целуна по устните — лека целувка, но все пак целувка, и тя се почувства като гимназистка, която не иска да мие лицето си цяла седмица.

* * *

След като измина около миля по булевард „Мартин Лутър Кинг“, Болд зави надясно и навлезе в квартал на средната класа, населен предимно с чернокожи. Къщата на Форман беше едноетажна, дървена и невзрачна на вид.

Пред входната врата лейтенантът се сблъска с добре познатата му миризма на местопрестъпление — миришеше на мъжка пот. Той влезе вътре и се спусна по стръмните стълби във влажното мазе.

Тук долу беше доста тъмно и мрачно — същинска гробница със застоял въздух, в който се усещаше натрапчивият мирис на пролята кръв. Няколко халогенни лампи, окачени на алуминиеви триножници, заслепяваха мъжа на дървения стол пред тях.

Форман седеше отпуснат напред и правеше всичко възможно да прикрие болката, която изпитваше.

В синусите на Болд нахлу острата миризма на разтворител. Ацетон. Нямаше смисъл специалистите от КЛ — криминалната лаборатория — да „се вихрят“ в търсене на отпечатъци тук долу, след като спасителните екипи вече ги бяха изпреварили.

— Лепило?

— Изолирбанд и „Суперглу“^[1] — отговори жената, която се суетеше заедно с още един мъж около Форман. — Китките и глезените са залепени заедно, а столът — за пода.

От лявата ръка на Дани липсваха два нокътя, което обясняваше локвата кръв на земята от същата страна на стола.

— Два пъти за една седмица — отбеляза лейтенантът.

Форман не реагира.

Жената информира Болд, че са му дали успокоителни, за да притъпят болката.

Мазето не беше голямо, а отоплителната система, резервоарът за гореща вода и очуканата пералня го правеха още по-тясно. Като се добавят към тях двата триножника с халогенните лампи, столът с пострадалия, двамата от спасителния екип, които се опитваха да го освободят, и двамата души от екипа за спешна медицинска помощ, напъхани наполовина под дървеното стълбище, ставаше ясно защо обстановката беше почти клаустрофобична.

Устната на Дани бе сцепена, а дясното му око — подуто. Лу извади носна кърпа и почисти внимателно лицето му. Пострадалият мъж вдигна глава, погледите им се срещнаха и лейтенантът усети болката, с която другият се бореше.

— Копелета — успя да промърмори Форман.

— Кои?

— Нямам представа.

Единият медик отбеляза, че малката точка от дясната страна на врата на Форман прилича на следа от инжекция.

— Пак са те упоили. — Рохипнол, „наркотикът на изнасилвачите“, парализиращият транквилант. Серумът на истината, помисли си Болд.

Форман не каза нищо, само завъртя очи. Изглеждаше готов да припадне.

Лу огледа набързо мазето, разочарован да види толкова много хора и екипировка. Всички улики бяха безвъзвратно унищожени.

Младата жена каза на Дани, че вече може да пробва да освободи китките си, но това може да се окаже болезнено. Форман дръпна ръце с такава сила, че отпра десетсантиметрова ивица от плътта си. Лицето му се сгърчи и от очите му изскочиха искри, но той не издаде нито звук. Единият член на екипа за спешна медицинска помощ се втурна към него и започна да му превързва раните. Навсякъде пръскаше кръв. Сякаш някакво хлапе я бе разляло с градински маркуч.

Лейтенантът се загледа във вехториите, струпани върху един прашен рафт. Избеляло фризби. Износени работнически ръкавици. Чифт туристически ботуши. Форма за печене на вафли с напукан кабел. Два или три кашона, в които нямаше нужда да надзърта, за да се досети, че съдържат нещата на Дарлин: дрехи, обувки, чанти и може би няколко фотоалбума, както и една болнична гривна^[2], свалена преди три години от безжизнената й китка.

Като видя обелената кожа на Форман, жената от медицинския екип обясни, че за да не се получи същото с глезените му, този път ще оставят разтворителя да подейства няколко минути по-дълго.

Все още под въздействието на наркотика, в отговор той избълва цял порой от ругатни.

Партньорът на жената повика Болд и му показа нещо подобно на умряла буболечка — муха или може би ларва — от лявата страна на стола на Форман. Когато въпросната „буболечка“ се завъртя и се плъзна с лекота на няколко сантиметра от първоначалното си местоположение върху пода, лейтенантът осъзна, че това е пепел от цигара или пура.

— Някой от вас да е пушил тук долу? — Лу пристъпи внимателно към уликата. Никакъв отговор. — Ще помоля всички, освен тази жена, да напуснат веднага мазето. — Той ги инструктира как да излязат в индианска нишка, като стъпват бавно и внимателно само в чистите участъци на пода.

После коленичи и постави сивото късче пепел в малък кафяв хартиен плик, който носеше в себе си, за да събира улики. Форман се опита да каже нещо, но от устата му излязоха само гъргорене и лиги.

— Мамка му! — успя да изстене накрая той, като отметна рязко глава, подобно слепец, свирещ на пиано.

С изключение на изтръгнатите нокти, по ръцете му нямаше никакви други следи от борба, никакви следи от самозащита. Миг по-късно жената освободи глезените на Форман и помоли Лу за разрешение да повика партньора си и медиците, за да отнесат пострадалия мъж в чакащата отвън линейка. Болд не се възпротиви, но отново направи всичко възможно да ограничи до минимум унищожаването на евентуалните улики на местопрестъплението.

Щом отнесоха Дани, лейтенантът претърси цялата къща, този път подпомогнат от пристигналите междувременно специалисти от криминалната лаборатория към собственото му управление.

— По-добре късно, отколкото никога — заяви Болд на анемичния трийсетгодишен мъж със синьо яке с инициалите на отдела. Мъжът имаше тънки синкави устни и кожа, бледа като на мъртвец. Лу го виждаше за пръв път.

— Пил съм само едно еспресо в някакво денонощно заведение за бързо хранене от другата страна на Бродуей. Повярвайте ми, не бихте искали да видите как изглеждам преди първото ми еспресо.

— Вярвам ти — отвърна му лейтенантът и го въведе в спалнята, охранявана от униформен полицай.

Спалнята изглеждаше непретърсвана, ако не се брои гардеробът. Там Болд видя няколко захвърлени настрани обувки, преместени кутии и един отворен, празен стенен сейф, без следи от взлом. Той отбеляза:

— Сигурно са научили комбинацията малко след втория нокът.

— Какво? — Капитан Еспресо не беше виждал лявата ръка на Форман.

— Нищо. Ако можете, снемете отпечатъци от вътрешността на сейфа и от вратата му и огледайте къщата за цигарена пепел. Проверете всички кошчета за боклук, мивките, външния периметър. Бих се радвал да намерим някой фас.

— Ясно — отговори оперативният работник.

— Този мъж е от нашите. Полицай е. Разбра ли?

— Да, лейтенант. Считайте го за направено.

— Кажи на Бърни Лофгрийн, че случаят е мой.

— Ваш?

— На моя отдел. — Лу трябваше да възложи работата по случая на някой друг; лейтенантите си имаха други задължения. — Но искам Бърни да ми се обади.

— Ясно.

— И пробвай да хапваш по малко червено месо. — Докато излизаше от малката спалня, на Болд му се стори, че чу другия мъж да мърмори „да ти го начукам“, но не се спря. Беше си го заслужил.

Дани Форман обаче не си го бе заслужил и лейтенантът реши да залови на всяка цена човека, залепил китките му една за друга и изтръгнал ноктите му с клещи. Както и да научи какво крие от него бившият му приятел и колега.