Ридли Пиърсън
17 милиона причини да умреш (10)

9.

Лиз пристъпи плахо през входната врата на дома на семейство Лароса, давайки си сметка, че навлиза в територията на Лу. Нейната работа, нейната „задача“ беше да поговори с Бет. Лу предложил на Бет да я закара в болницата, но тя отвърнала, че Тони я е помолил да остане тук.

През всичките им години на съвместен живот двамата с Болд никога не бяха смесвали професиите си до такава степен — Лу да разследва в банката, а Лиз да посещава местопрестъпление. Ето как възприемаше сега тя това място — като местопрестъпление, а не като къщата на Бет и Тони, където двамата с Лу присъстваха на кръщенето на близнаците само преди няколко месеца. Припомни си как изглеждаше тогава всекидневната: високи гласове, смях, бира и мирис на цигари. Тичащи наоколо деца в най-хубавите си празнични дрехи. Гласът на Елтън Джон от стереоуредбата. Прилепналата по тялото на Бет рокля, напомняща й за носените от София Лорен в старите й филми — с прекалено дълбоко деколте, скроена така, че да подчертава полюшващите й се бедра — толкова ретро, че приличаше на дарена от Армията на спасението. Но и самият Тони не се придържаше особено към модата, така че по време на гостуването си Лиз остана с чувството, че е попаднала в старо черно-бяло телевизионно шоу. Явно за семейство Лароса шейсетте години все още не бяха свършили.

Бет и Лу седяха на дивана в центъра на луксозния бял мъхест килим, в който краката на Лиз потъваха. Тя забеляза няколко патрулни полицаи в кухнята. Близнаците не се виждаха, но приглушен плач й подсказа, че може би са на втория етаж.

— Кой е при децата? — попита тя.

— Те са на горния етаж с Мери — отговори й Бет.

Облекченото изражение на Лу накара Лиз да продължи с най-важния въпрос.

— И двамата ли са добре?

— Да, добре са — отвърна жената. После добави замаяно: — Тони каза да не мърдаме оттук.

Случилото се бе оставило своя отпечатък върху нея. Червеникавата й, дълга до раменете коса, която обикновено беше толкова бухнала, че сякаш си просеше пяна за коса, сега висеше безжизнена и сплъстена. Големите й кафяви очи, които придаваха толкова изразителност на речта й, сега гледаха мрачно и скръбно. Високите й скули бяха изпъкнали още повече, а изтънените й вежди, винаги оформени във висока дъга, сега бяха смръщени и събрани. Само мургавата й италианска кожа бе все така красива. Свежа и бляскава, тя я подмладяваше поне с десетина години от трийсет и осемте, на колкото беше в действителност.

Лиз нямаше представа от колко време Бет стои със сегашните си дрехи — бяло поло и всекидневни черни панталони с еластична талия. Може би не ги бе сваляла цяла нощ. Изглеждаха доста измачкани.

Поощрена от кимването на Лу, Лиз попита:

— Разбра ли, че Тони припадна, Бет? В банката. Трябва да те закараме при него в болницата.

— Те казаха да не мърдаме оттук. Щели да обадят, когато е безопасно да излезем.

— Кои? — намеси се Болд.

— Бяха двама — отвърна с напрегнат шепот Бет и втренчените й в нищото очи подсказаха, че отново преживява събитията. — Останаха при нас цяла нощ. Тони трябваше да им свърши някаква работа в банката. Те казаха, че ще останат при нас, докато не направи онова, което искаха от него. После някой се обади по телефона на единия и те просто станаха и си тръгнаха. Бързаха за някъде. Казаха ми да не напускам къщата и да не използвам телефона, докато Тони не се прибере.

— И какво трябваше да направи за тях Тони? — попита Лиз.

Бет поклати глава като дете, което не бива да издава тайната си.

— Дадоха му един телефон и един диск. Това е всичко, което знам.

Лу, който пишеше в бележника си по-бързо, отколкото Бет отговаряше на задаваните й въпроси, откъсна една страница и като се наведе към Лиз, остави пред нея кратък списък с въпроси.

„Описания?

Точно време?

Какво точно се е случило?

Искания?

Два клетъчни телефона?“

Лиз реши, че редът, в който бяха написани, не е случаен. И се почувства поласкана, че е включена в разследването. Двете с Бет едва ли можеха да се нарекат първи приятелки, но съпругата на Тони на няколко пъти бе споделяла с нея проблемите около невъзможността да забременее, като при това ги бе описвала с най-големи подробности. Всеки възприемаше различно отношенията си с другите. Лу например гледаше на връзката й с Дейвид много по-сериозно, отколкото самата тя някога я бе възприемала, а Бет може би вярваше, че са много по-добри приятелки, отколкото Лиз предполагаше. Затова тя продължи да я разпитва, като вложи в думите си съчувствие и съпричастност.

Попита другата жена как са изглеждали онези двамата и когато Бет започна да заеква и да се отдава на емоциите си, съпругата на Болд реши да я улесни и започна да изрежда наслуки: високи, дебели, шумни, с тъмни коси?

— Бяха двама — повтори тя, като шареше неспокойно с очи от Лиз към Лу и обратно.

Лу каза меко:

— Знаем, че са ти наредили да не казваш нищо, Бет. Но Тони ще се оправи и тогава може да си има известни неприятности с тях, а никой не иска това.

— Те го принудиха да го направи! — изкрещя жената. Един от патрулните полицаи надникна от кухнята и пак се скри. — Казаха му, че ще наранят близнаците, ако не им се обади по телефона до един час. А после, когато им се обадиха, не мисля, че чуха каквото очакваха. Паникьосаха се и се махнаха. Сигурно са им казали, че е припаднал. — Тя добави предпазливо: — Страх ме е да изляза от къщи. Те ми казаха да не мърдам оттук.

Лиз я попита отново дали не може да ги опише.

За пореден път Бет обясни, че били двама. Носели хубави костюми. Добре изглеждащи мъже, които първоначално помислила за федерални агенти или за полицаи. Потропали вечерта на задната им врата точно след като се били навечеряли.

— Тони беше предпазлив. Не искаше да ги пуска в къщата. Но когато споменаха за разследването на незаконно присвоените пари и че биха искали да поговорят на четири очи, ги покани вътре.

Лиз повтори:

— Двама мъже. В тъмни костюми. Добре изглеждащи.

— Мъжът, който говореше през повечето време… този отляво… нямаше особен акцент. Но другият… щом влязоха… разбрах, че нещо не е наред.

— Какъв акцент?

— Ужасен. Не знам. Италиански? Руски? Във всеки случай не беше френски, нито испански.

Лиз погледна към списъка на Лу. Вече бяха получили описания на мъжете и информация за времето, когато се бяха появили в къщата, затова продължи нататък, като попита Бет какво точно се е случило.

Жената започна да си чопли ноктите и отвърна, без да вдига поглед:

— Отначало бяха любезни. Нямах никаква представа… — Тя млъкна и се заслуша в приглушените радостни възгласи, които се разнесоха отгоре. Близнаците очевидно си играеха, без да си дават сметка за ужаса, с който се опитваше да се пребори майка им на долния етаж. Бет вдигна глава и ги изгледа с разкривено лице, готова всеки миг да избухне в сълзи.

— По каква работа казаха, че са дошли? — попита Лу.

— Спомням си само, че изведнъж започнаха да блъскат Тони. Единият ме дръпна, завъртя ме и запуши устата ми с ръка. Всичко стана адски бързо. — Тя разтри китките си и Лиз забеляза по тях да минават две тънки, но врязани дълбоко червени линии. — После близнаците се озоваха в ръцете им. Не помня какво точно стана. Тони и аз… направихме всичко, което поискаха. Аз останах с децата във всекидневната. Онзи с акцента остана да ни пази, а другият отведе Тони в кухнята. Разговаряха, но не чух за какво.

— Колко продължи разговорът им?

— Пет минути? Десет? Времето може да забави своя ход, не знаете ли? Известно ли ви е как може да забави своя ход до такава степен, че да ви се струва, че е минала цяла вечност. Исках единствено да се махнат. Да ни оставят сами. Стори ми се, че говорят цяла вечност.

— И нямаш никаква представа какво са казали на Тони? — попита Лиз. После забеляза, че въпросът й разочарова Лу, и реши да не пита нищо, без да е получила някакъв знак от него.

— Онзи, който говореше добре английски… трябва да му е казал нещо, свързано с банката. Тони влезе и ми обясни да правя каквото ми нареди мъжът; че всичко, което искат от него, е да отиде до офиса за няколко минути. Всичко щяло да бъде наред, стига да правим каквото ни се каже. Те щели да останат в къщата, докато се уверят, че Тони е направил онова, което искат от него.

— Ти спомена, че са се паникьосали и се махнали — намеси се Лу. — Кога стана това?

— Не мога да ви кажа.

Лиз й напомни, че Лу иска да я закара в болницата.

— Никъде няма да ходя — отговори Бет. — Няма да оставя децата, няма да мръдна оттук без тях, а нямам никакво намерение да ги вземам с мен. Ясно ли е? Оставам тук.

— Бет, всичко свърши — заяви лейтенантът.

— Не! — отвърна остро тя. — Не е свършило само защото ти казваш така.

— Не, разбира се, че не е — изрече Лу, като хвърли бърз поглед на Лиз, който тя разтълкува като знак да се намеси.

— Значи не знаеш със сигурност какво са поискали да направи Тони? — попита Лиз.

— Знам само, че е нещо, свързано с банката. Това е всичко. И че щяха да го наранят, да наранят нас, ако не го стореше… — Бет погледна към Лу и избухна в сълзи. — Направих това, което ми казаха.

Съпругата на Болд се наведе към нея, за да я утеши.

— Разбира се, че си го направила, Бет. Вината не е твоя.

Лейтенантът помоли да го извинят и отиде в кухнята. Оттам се разнесоха множество мъжки гласове, но Лиз не можа да различи нито една конкретна дума.

— Трябва да те закараме до болницата, Бет — каза загрижено тя. — За това дойдох тук. Мери е с близнаците. Полицията може да ги пази тук, а Тони има нужда от теб. Онези мъже са искали нещо от него, искали са да направи нещо за тях и ние смятаме, че знаем какво може да е то.

Бет вдигна рязко глава и срещна погледа на Лиз. Част от блясъка в очите й се върна.

— Пропускът на Тони му осигурява достъп до много места в банката — продължи съпругата на Болд. Тя знаеше, че съществува и друга възможност, но не я спомена. Тони може да е бил замесен от самото начало в присвояването на парите и случилото се тази сутрин можеше да има пряка връзка с миналото, така, както случилото се на самата нея имаше връзка с миналото й.

— Тони е добър човек — промълви Бет. — Виждала си го как се държи с близнаците.

— Той се нуждае от теб, Бет. Трябва да те закараме до болницата. Защо да не поговоря с Мери и да се уверя, че всичко е наред? — Мери беше по-голямата сестра на Тони и бе майка на пет деца. — Ако е овладяла положението, Лу ще те отведе при Тони. Съгласна ли си?

Бет кимна, въпреки че имаше такъв вид, сякаш се намира някъде далеч оттук. Болд даде знак на един патрулен полицай, който се приближи и седна срещу зашеметената жена. Лиз тръгна забързано по стълбите към втория етаж, въпреки че знаеше предварително, че Мери се справя с децата. Щом се убеди, че това действително е така, тя се върна във всекидневната и привлече вниманието на Лу от кухненската врата.

Каза му на сравнително висок глас, така че Бет да я чуе:

— Бет е съгласна да я заведеш да види Тони. Аз й обясних, че тук ще е пълно с полицаи, докато Мери се грижи за близнаците.

— Правилно си й казала — отвърна Болд.

Бет стана от дивана и патрулният полицай й позволи да се облегне на рамото му, за да се задържи права.

— Хайде да те освежим и Лу ще те закара с колата — предложи Лиз. Вече изпитваше отчаяно желание да се върне в банката, за да следи работата на хората си в отсъствието на Тони. Независимо дали им харесваше или не, обединението на компаниите наближаваше, а нейният екип беше пряко отговорен за гладкото протичане на преходния период. Тя сдържа нетърпението си, за да остане с Бет още няколко минути.

Не след дълго паркира микробуса на Болд на запазеното за нея място в подземния гараж на банката. Изгаси двигателя и се помъчи да успокои пулса си. На излизане от колата я стресна звънът на телефона й и тя започна да го търси трескаво, за да отговори на повикването.

Докато държеше с лявата ръка дамската си чанта, а с дясната ровеше съсредоточено в джоба, където би трябвало да е телефонът, нечия длан запуши устата й и Лиз залитна назад, но така и не свари да извика. „Посред бял ден“ — беше първата мисъл, която мина през главата й. Гаражът сивееше под мъждивата светлина на луминесцентните лампи. Преди паникьосаният й мозък да регистрира нещо друго, освен че навън още е ден, някой я издърпа през плъзгащата се врата във вътрешността на микробуса, надяна торба на главата й и я привърза с помощта на широка лента към облегалката на седалката, като едновременно с това натъпка края на торбата в устата й. Тя чу дрънченето на ключовете й, съпроводено от характерния шум от изсипването на дамската й чанта. Чу и звъненето на клетъчния телефон, както и познатото предупредително бръмчене за заключване на предпазния й колан, но двигателят на колата остана все така безмълвен.

Междувременно ръцете й бяха грубо извити назад и завързани заедно зад облегалката, без китките й да се докосват. Всичко това се случи за не повече от десет-петнайсет секунди.

Когато някой махна лентата, която притискаше торбата към очите й, Лиз вече беше започнала да губи съзнание. Тя долови звук, сякаш някой отваряше жабката, последван от друг познат звук, който не можа да определи. Започна да се мята, опитвайки се да освободи главата си. Първоначалният й страх беше да не я изнасилят — нападателите й бяха мъже, а тя — жена. Беше обездвижена и ръцете й бяха завързани. Помъчи се да помръдне краката си и разбра, че те също са вързани. Но да я изнасилят седнала? На седалката? Когато изрязаха дупка на торбата пред едното й око и тя видя, че предната седалка на микробуса е празна, се стегна, защото си помисли, че ще я опипват или измъчват сексуално. Вместо това една космата китка закри временно гледката пред окото й и изряза отвор и пред другото й око. После чу метално изщракване и веднага се сети за инструмента на Ледърман^[1], който бе подарила на Лу преди няколко години на една Коледа и който той така и нито веднъж не използва.

Ще ме накълцат, ще ме обезобразят. Тази мисъл я накара да обезумее. Най-много от всичко я плашеше мисълта да умре от огън, удавяне или обезобразяване. Дори възможността да я блъсне влак или камион не я ужасяваше толкова много.

Някой затвори вратата на микробуса и във вътрешността му се възцари тишина. После се разнесе тихо бръмчене. Лиз започна да прави неуспешни опити да освободи ръцете си, докато не я обзе пълно изтощение. Бръмченето се чуваше от видеото, разположено в конзолата между предните седалки, в което, изглежда, някой беше пъхнал касета. Разбра го, защото малкият, плосък телевизионен екран, прикрепен към тавана на микробуса с панти, светна в синьо и на него се появи ярка бяла стрелка, сочеща надясно.

Когато първият от отвратителните образи изпълни малкия екран, Лиз реши, че това е някаква перверзна, извратена шега — бяха я завързали, за да я накарат да гледа порнографски филм. И отново я обзе ужас при мисълта, че някой седи на седалката зад нея, гледа филма и размишлява какво по-напред да й стори.

Но после голата жена, застанала на четири крака и обърната с гръб към камерата, се завъртя бавно и зад нея се видяха гърдите и раменете на някакъв мъж. Изведнъж обстановката във филма й се стори ужасно позната — дървени греди, лампа, часовник. Лиз остана без дъх и се задави с натъпканата в устата си торба и лентата, която й пречеше да я изплюе. Започна да крещи, но едва чуваше собствения си глас. Когато лицето на екрана се завъртя в профил, а после започна да се обръща в анфас срещу невидимия обектив на камерата, Лиз стисна очи. Но веднага ги отвори отново, подтиквана от любопитство. Голите гърди и рамене, толкова познати. Косата. Профилът на шията. Извивката на бедрата.

Нейното собствено лице.

* * *

Въпреки безбройните часове, прекарани в шофиране на този микробус, Лиз осъзна, че нито веднъж досега не бе сядала на задните му седалки. Във видеото обикновено се въртяха безобидни филми като „Питър Пан“ или „Магьосникът от Оз“ — нещо, което да ангажира вниманието на децата, когато попаднат в улично задръстване или по време на двучасовото им пътуване до вилата в планината. Съпругата на Болд извърна поглед, но откри, че замъглените й очи се връщат пак на малкия екран в пристъп на самоотвращение. В горния му десен ъгъл бяха изписани часът и датата на записа; дата, която искаше на всяка цена да бъде заличена от живота й.

Камерата, навярно скрита в килера на хижата, беше нагласена под такъв ъгъл, че предлагаше отличен изглед към леглото, на което Лиз с прическа, каквато никога повече нямаше да си направи, за да не я подсеща за това събитие, се завъртя за втори път с лице към обектива. Допирът на двете тела, безмълвните движения, запечатани на черно-бялата лента, свитите устни и разкривените лица, всичко това се сливаше в грозен, отблъскващ танц на плътта, който я изпълваше с унижение.

Ако някой погледнеше към паркирания в подземния гараж микробус, нямаше да види нищо друго, освен сините отблясъци от телевизионния екран, танцуващи по мокрото от сълзи лице на една жена, която не можеше да затвори устата си заради опънатата през нея сребриста лента. Тя се мяташе в отчаян опит да се освободи и микробусът се люшкаше, сякаш клатен от силен вятър. Вътре, върху изпъстрения с петна мокет на пода, се въргаляха една от любимите кукли на дъщеря й, книжка за оцветяване и пликче с натрошени бисквитки „Голдфиш“.

Лиз имаше чувството, че ще умре, докато гледаше с изумление сексуалните ласки на курвата от видеозаписа. Странно съвпадение. Дори рожденото петно от дясната страна на задника й изглеждаше досущ като нейното. Съпругът й го наричаше „моя малък марсианец“.

Сърцето й подсказваше, че няма начин тя да е жената, извършила всички тези неща, но очите й доказваха обратното. Освен съпруга и майка, тя беше грешница и курва.

Постепенно, докато се мъчеше да освободи китките си, Лиз започна да си дава сметка какъв ефект би могъл да окаже този видеозапис както върху собствената й кариера, така и върху тази на съпруга й. Върху живота им. И — което беше още по-важно — върху техните деца, ако записът някога станеше публично достояние. С какви очи щяха да ги гледат след това учителите и родителите на техните приятели? Какво щеше да е отношението на децата й към самата нея през остатъка от живота им! Тя се опита да си представи гибелните последствия, ако този запис някога попадне в ръцете на Филип, с датата на него, която доказваше, че е имала връзка с Дейвид Хейс по време на незаконното присвояване на парите. Щяха да последват статии в „Сиатъл Таймс“. Публикациите в интернет.

Клетъчният й телефон иззвъня от предната седалка, където го бяха изсипали от чантата й. С едно последно усилие Лиз скъса лентата и освободи ръцете си. И едва тогава забеляза, че единият й край е срязан, очевидно звуците, които бе чула точно преди да я затворят в микробуса, бяха от инструмента на Ледърман. Похитителите искаха да се освободи сама.

Махна лентата от устата си, свали торбата, блъсна екрана, за да го прибере към тавана, и се хвърли към телефона. Но падна на колене, защото глезените й все още бяха вързани.

— Помощ! — изкрещя тя, преди да осъзнае, че никой не трябва да вижда този видеозапис. Да й се притекат на помощ бе последното нещо, което искаше в момента.

Дълбок мъжки глас, който почти успя да прикрие силния си източноевропейски акцент, изрече в слушалката:

— Когато следващия път те помолим да направиш нещо, ще очакваме да го направиш сама, а не да изпращаш свой заместник. Съдействай ни и може да си последният човек, който някога ще види този видеозапис. Бъди готова да реагираш веднага щом те потърсим.

Връзката прекъсна.

Ако в този момент някой стоеше близо до микробуса и се ослушваше внимателно, освен воя на преминаващите отвън коли, щеше да чуе изпълненото с болка ридание, което се разнасяше от вътрешността му. Сърцераздирателният плач на една жена, разпъната между миналото и настоящето, обречена на самоненавист, около която се разпадаше всичко хубаво, всичко скъпо и свещено за нея. Една съсипана жена.