Ридли Пиърсън
17 милиона причини да умреш (6)

5.

— Пред дамската тоалетна в дъното на коридора ще има жълт знак, който ще показва, че е свободна — каза по телефона Дани Форман на Лиз с тихия си, мелодичен глас. — А сега отиди в нея.

Тя излезе от офиса си и тръгна по коридора, като подхвърли на секретарката, че няма да се бави. Нещо, в което доста се съмняваше. Стенният часовник показваше 3:40. По график трябваше да изтегли пет хиляди в брой в 4:00. Е, това беше. Край с изчакването, всъщност да направи нещо й се струваше доста нереално.

Жената, която я посрещна вътре в тоалетната, й изглеждаше позната. Тя заключи вратата зад гърба й и прошепна „Чисто е“ в ехтящото, облицовано с плочки помещение.

Заради тъмносиния й комбинезон на Лиз й трябваха няколко секунди, за да разпознае детектив Боби Гейнис. Гейнис беше първата жена в историята на отдел „Убийства“. Тъмната й коса беше късо подстригана, а гащеризонът й на служител от службата по чистота й беше доста широк.

Гейнис заяви спокойно:

— Всяко ваше движение ще се следи от отдел „Специални операции“, госпожо Би. — Всички в отдел „Престъпления срещу личността“ я наричаха така. — Както лейтенантът вероятно ви е обяснил, трябва да следвате дословно моите инструкции и да правите това, което ви кажа. Аз и момичетата ви молим да ни задавате въпроси, когато се чувствате несигурна. Ще ви повторим или изясним всичко необходимо, въпреки че времето ни е ценно. Разбрахте ли? Искаме да схванете всичко от първия път. Е? — Тя изчака не повече от секунда. — Добре.

Лиз откри, че й е трудно да диша.

Лу й беше обяснил операцията, но тогава остана с впечатлението, че от нея не се очаква почти нищо. Сега и малкото, което трябваше да направи, й се струваше прекалено много.

— Това тук е Джина — продължи Гейнис. Въпросната жена беше висока около метър и петдесет и дрехите й навярно бяха трийсет и втори размер. Беше мургава като италианка, имаше симпатична усмивка и здраво ръкостискане. — Ако някога си виждала статуетки на котки по витрините на Пето авеню, да знаеш, че са били направени от нея.

Пред Джина, на плота между двете мивки, бяха наредени отворени кутии за рибарски принадлежности, пълни с най-разнообразна козметика и аксесоари — от моливи за вежди и руж до части от перуки и сутиени.

До Джина стоеше средна на ръст жена с тъмна коса и разкопчана, разтворена блуза. На Лиз й изглеждаше някак позната, въпреки че беше сигурна, че никога преди не са се срещали. Никой не си направи труда да ги запознае. Жената не сваляше погледа си от Джина.

— Номерът на сутиена ви, госпожо Би? — попита я Джина и този път Лиз сметна фамилиарността на обръщението й за обезпокоителна, защото я накара да се почувства като част от отдел „Престъпления срещу личността“.

— Седемдесет А — отговори тя, смутена от пораженията, които бяха нанесли на бюста й кърменето на две деца, химиотерапията и драстичната загуба на тегло.

Непознатата жена съблече блузата си и си свали сутиена, оставайки гола от кръста нагоре. Джина накара Лиз да застане с лице към огледалото и започна да гримира лицето на другата. После Гейнис и Джина увиха парче плат около гръдния кош на непознатата, за да пристегнат и намалят бюста.

Джина обясни:

— Не знам дали ще ми повярвате, но първото нещо, което забелязва един мъж, е бюстът.

— Какво по…

Гейнис се намеси:

— През последните две години Джина върши за нас всичката работа на СО. Тя е най-добрата в бранша. — Да си член на отдел „Специални операции“ беше престижно, но и доста опасно.

Жената, с която все още не бяха я запознали, се облече отново. Едва сега Лиз си даде сметка, че тя носи абсолютно същите дрехи като нейните.

— Това същото ли е, каквото си мисля? — заинтересува се съпругата на Болд.

Джина я попита за марката и цвета на червилото й. После изпрати Гейнис при една от кутиите за рибарски принадлежности, като през цялото време използваше различни четки и апликатори с пудра, за да промени цвета на бузите и челото на непознатата. Работеше толкова бързо, че движенията на ръцете й трудно можеха да бъдат проследени с поглед.

Гейнис обяви:

— Две минути.

Джина поясни:

— Не искаме да прекарате тук повече от пет минути, защото това може да предизвика въпросително повдигане на вежди. И като стана дума за това… — Тя грабна една електрическа самобръсначка и я прекара бързо по веждите на другата жена, после взе чифт пинсети.

— Офицер Малоун ще заеме вашето място — заяви Гейнис. — Работата с размяната е малко деликатна, затова ще трябва да бъдете изключително предпазлива. Ако я провалим, може да се случи нещо или с вас, или с офицер Малоун, с което тя, разбира се, е наясно. Просто искаме да дадем най-доброто от себе си. — Детективът от отдел „Убийства“ свали ципа на гащеризона си и откачи от колана си полицейска радиостанция. — Една минута — обяви тя. Апаратът изпращя в отговор. Чу се мъжки глас, но не беше на Лу.

Малоун погледна за първи път Лиз и съпругата на Болд ахна — приликата между тях бе невероятна.

— Шибано добра работа, а? — рече непринудено Гейнис.

Лиз отстъпи назад, за да разгледа по-добре двойничката си. Бързо нанесеният грим се съчетаваше перфектно с кожата на жената, като правеше бузите й по-изпити, удължаваше брадичката й и променяше целия й външен вид. Междувременно Джина приключи с оформянето на прическата й — очевидно избрана предварително перука.

— Малоун е сътрудник на Вашингтонското щатско бюро за криминални разследвания и ни е дадена, така да се каже, назаем… — обясни Гейнис. — Това е съвместна операция, госпожо Би.

— Приятно ми е да се запознаем — обади се Малоун, като протегна ръка.

Ръката на Лиз Болд сякаш сама се протегна в отговор, когато тя пристъпи напред, за да приветства своето почти перфектно копие. Дланта на Малоун беше гореща, а тази на Лиз — леденостудена.

— Добре — изрече забързано Гейнис, — партито свърши, момичета. Време е.

* * *

Гейнис инструктира набързо Лиз как да осъществи размяната, докато Малоун се обличаше в работнически гащеризон, а Джина завързваше на главата й една тъмна кърпа за глава.

— Хубавото е — каза тихо Джина, като издърпа кърпата напред, за да скрие колкото се може по-голяма част от лицето на Малоун, — че никой не обръща внимание на чистачите. Ние сме невидими. Да вървим към асансьорите.

На Лиз, която трябваше да се е върнала в офиса си след не повече от пет минути, действията на другите жени й се сториха като част от някаква хореография и тя завидя на спокойствието им. Нейната роля беше да бяга, а на Малоун се падаше да извърши най-трудното, но въпреки това Лиз се почувства замаяна от вълнение.

Щом се озова отново в кабинета си, тя затвори вратата и закрачи нервно из стаята, като гледаше часовника си и се чудеше как е възможно времето да тече толкова бавно. По-бавно беше минавало само когато раждаше. Телефонът иззвъня, но тя остави секретарката да го вдигне. Щом разбра, че е Лу, го грабна от ръцете й.

— Слава богу! — възкликна тя.

— Добре ли си?

— Не.

— Ще се справиш ли?

— Да.

— Гейнис инструктира ли те?

— Да.

— Три хода в операцията — каза той.

— Разбирам.

— Най-важният от които…

— … е да се завъртя и да се скрия — прекъсна го тя. — Това ми е ясно.

— Черният дъждобран. Завърташ се веднага щом влезеш там.

— И правя малки крачки.

— Точно така.

— Ясно — рече Лиз.

— Страх ли те е?

— И още как.

— Това е хубаво.

— Как можа да го кажеш?

— Ще има маневра за отвличане на вниманието, щом излезеш. Добираш се до онази врата…

— Тя ми каза.

— Цивилни полицаи ще те чакат от другата страна.

— Ще ми се вече да бях там.

— Можем да отменим операцията — отговори Лу и желанието му това да стане си пролича по пълния му с очакване глас.

— Не. Искам да го заловиш. Искам всичко да приключи. — Вече бяха обсъдили този въпрос. Щом парите попаднеха в ръцете на Хейс, той автоматично ставаше виновен за изнудване. Тогава щяха да го притиснат да им помогне да измъкнат Лиз от цялата тази каша. Ако операцията приключеше успешно, беше въпрос на часове двамата с Лу да започнат да градят отново живота си.

— Време е.

— Всички все това повтарят.

— Във всеки един момент някой от нас ще бъде на три-четири крачки от теб.

— Аз се тревожа за нея… това момиче Малоун. Ами ако я нарани? Как ще живея после с това бреме?

— Каквото и да се случи, няма да излизаш от банката. Гейнис обясни ли ти това?

— Време е — изрече Лиз, нетърпелива всичко да свърши по-скоро. После добави: — Обясни ми го, Лу. Два пъти. Разбрах го.

— Пази се.

Той затвори, преди Лиз да успее да му каже, че го обича. „Може би е усетил, че се каня да го сторя, помисли си тя. Може би е нямал сили да го чуе точно в този момент.“

* * *

Във фоайето на сградата беше разположен най-важният филиал на „Уест Корпорейшън“. Той изглеждаше като мъжки клуб от централната част на града — пищно украсени с ламперия от тъмно дърво гишета, старовремски бюра със зелени лампи по тях, полилеи от месинг и опушено стъкло и разкошен зелен килим, поръбен със златни сърмени ресни. Тук телефоните не звъняха, а жужаха и човешките гласове се чуваха едва на няколко крачки.

Облечена в дългия до земята черен дъждобран и стиснала в ръка алуминиевото куфарче, което си купи преди броени минути от малкия търговски център на „Уест Корпорейшън“, съпругата на Болд влезе във филиала също толкова нервна, колкото в деня на сватбата си, защото си даваше ясна сметка за сложната инсценировка и за ролята си в нея. Някой друг едва ли би забелязал нещо необичайно във фоайето на банката, но толкова много познати лица на едно място навеждаше Лиз на мисълта, че прилича на сцена от коледна пиеса. От пръв поглед тя разпозна не по-малко от петима служители на отдел „Престъпления срещу личността“: двама седяха зад бюрата си и се правеха на банкови чиновници; един се беше покатерил на стълба и закачваше на стената яркооранжев плакат, рекламиращ не особено популярни заеми за закупуването на автомобили; други двама се бяха настанили зад две от гишетата и се преструваха, че са заети с писането на документация. Щом видя лицата им, тя се успокои.

Приближи се до гишетата, пред които бе опънат подвижен кордон, зад който обикновено изчакваха клиентите, и се задържа малко по-дълго от необходимото пред него.

— Следващият? — обърна се от трето гише към нея млад азиатец на двайсет и няколко години.

Лиз почувства как изпада в паника.

— Мога да ви помогна — окуражи я младият мъж.

Бяха й необходими малко по-малко от пет минути, за да изтегли максималната сума пари в брой от банковата си сметка. Тя се опита да не обръща внимание на дузината очи, чиито погледи усещаше да я пронизват като свредели. Зад нея един мъж от поддържащия персонал дръпна настрани двата оранжеви конуса, които стояха пред въртящата се врата, и свали табелата „Затворено поради ремонт“. Лиз разпозна детектив Франк Макнамара.

Учестеният й пулс, пресъхналата уста и смъдящите очи усилиха още повече паниката, с която се опитваше да се пребори, заедно с ритмичното бучене на кръвта в ушите й и дрезгавия звук от дишането й. Тя навлезе във въртящата се врата, като вдигна куфарчето и бутна стъклената преграда пред себе си с две ръце. Тъмното стъкло, което от другата страна беше огледално, се завъртя бавно. Това беше дело на Макнамара. Покритото с огледално фолио стъкло щеше да я скрие от нежелани погледи.

Припомни си инструкциите на Лу съвсем ясно: „Притисни куфарчето към гърдите си, обърни се към центъра на въртящата се врата, свий се и прави малки крачки, за да не спреш движението на вратата“.

Никой не я беше предупредил колко тясно щеше да й се стори пространството вътре, как щеше да се свие около нея, оставяйки я без въздух. Лиз направи две къси крачки, сви се и си помисли, че ще припадне.

* * *

Като лейтенант от отдел „Престъпления срещу личността“, участието на Болд в това или в което и да е наблюдение на отдел „Специални операции“, дори наблюдение, в което е замесена жена му, беше строго ограничено до ролята на консултант.

Все пак, в случай че възникнеха непредвидени обстоятелства, Лу се беше облякъл като агент под прикритие: сини дънки, черна блуза с надпис на парижки джаз клуб и нахлупен ниско на челото му английски каскет. Дегизировката му се допълваше от чифт модерни очила с черни рамки. Така облечен, приличаше на интелигентен хипар — четиридесетгодишен самотник, който обикаля пейките в парка, за да храни гълъбите.

В момента всичките му мисли се въртяха около възможността доставката на парите да е обикновена хитрост, целяща отвличането на съпругата му. Въпреки подготвената от отдел „Специални операции“ подмяна — Малоун да заеме мястото на Лиз, Болд не възнамеряваше на съвестта му да тежи отвличане.

Пахван Риз, трийсет и пет годишен американец от малайзийски произход, чиято майка беше чистокръвна англичанка, имаше шоколадова кожа, подвижни зелени очи, вечно присвити подозрително, и плавен, напевен глас, който контрастираше с енергичността му. Риз ръководеше тази специална операция и се разпореждаше с подчинените си като истински военен. Лу одобряваше педантичността му, възхищаваше му се, защото беше успял да се пребори с расовите предразсъдъци и да се издигне до желания пост на началник на екип от двайсет и пет души, изложени на кажи-речи ежедневен риск. Отдел „Специални операции“ предлагаше на служителите си възможността да участват в истински престрелки. И именно защото в него работеха желаещи, дори нетърпеливи да бъдат изпратени на огнестрелната линия хора, Болд гледаше със смесени чувства на факта, че операцията се ръководи от този отдел.

Лейтенантът седеше на напуканата седалка на бивш микробус за почистване с пара, конфискуван преди години по време на полицейска акция за изземване на наркотици. Микробусът играеше ролята на главен команден център — подвижния щаб на Риз и неговите облечени в черно командоси.

Микробусът беше паркиран на третото ниво на един гараж, срещу банката, Болд и шофьорът, мъж на име Травис, наблюдаваха фасадата на банката с бинокли. Зад тях цял куп телевизионни монитори примигваха на мъждивата светлина. Чуваше се пращящият, съскащ звук на радиоемисии, дирижирани от монотонния, безстрастен глас на диспечерката, седнала до Риз.

— Рийс! — извика Болд фамилията на ръководителя на операцията, като използва универсално приетото й, но неправилно произношение, когато въртящата се врата на банката помръдна за пръв път.

— Видяхме — потвърди Риз.

Вратата се завъртя като гигантско колело на кораб. Риз изрева някакви заповеди и диспечерката ги повтори. На тротоара едър тип дръпна от цигарата си и се обърна към жената с черен дъждобран и алуминиево куфарче в ръка, която излезе от вратата на банката и се смеси с потока от пешеходци. Въпреки че знаеше какво ще стане, Болд не забеляза размяната, нито видя черния дъждобран, оставен от съпругата му върху въртящата се ос на вратата.

— Втора фаза — обяви спокойно Риз.

Жена, облечена като Лиз, приличаща на нея и със същото алуминиево куфарче в ръка като онова, което би трябвало да носи съпругата на Болд, тръгна по тротоара в уговорената посока. Лу вдигна бинокъла към очите си. Дори през увеличителните лупи Малоун изглеждаше почти като Лиз.

Лейтенантът отвори със замах вратата и заяви:

— Аз съм на честота 1–6 и клетъчният телефон е в мен. Дръжте ме в течение.

— Лейтенант! — извика недоволно Риз и гласът му прозвуча твърде силно за ограниченото пространство на микробуса. Болд остана на мястото си. — Напомням ти: провеждаме операция. Не можеш и не бива да посещаваш жена си в банката. Все още не. Сградата може да е наблюдавана.

— Наясно съм, Рийс. — Сякаш никога не беше участвал в полицейско наблюдение. Той затвори вратата на автомобила след себе си, усетил необясним порив да защити жената, която се представяше за съпругата му.

Щом се озова на улицата, Болд веднага забеляза облечената в черен дъждобран Малоун, която крачеше на запад по Медисън авеню.

На дясното ухо на лейтенанта се забелязваше миниатюрната слушалка на клетъчния му телефон — вече доста обичайна гледка по улиците в наши дни, което улесняваше тайното наблюдение. В случая кабелът на слушалката на Болд беше свързан с портативна полицейска радиостанция, скрита под якето му.

Чу гласа на диспечерката в ухото си:

— ЛТБ^[1]?

Кодовото наименование на Лу. Той потвърди, че слуша. Диспечерката му предаде да мине от другата страна на улицата. Риз не искаше никой от екипа да върви непосредствено след Малоун. Болд се подчини на искането, докато се разминаваше с група запътили се на юг пешеходци, и почувства как напрежението му нараства. Не можеше да се отърси от мисълта, че походката на жената е съвсем погрешна, че й липсва грацията на Лиз и лекото, но вълнуващо полюшване на бедрата й. Експедитивната походка на Малоун говореше за тренираност, атлетичност и добра физическа подготовка. Тя беше готова всеки момент да се стовари на тротоара като торба с цимент или да побегне в противоположната посока. Стегнатите й движения издаваха, че под дрехите й се крие гъвкаво като на котка тяло.

Малоун продължи да се спуска по Медисън на запад, към бреговата линия, която сега се намираше точно пред нея. Улицата свършваше до тротоара покрай залива Елиът, което щеше да направи невъзможно по-нататъшното й придвижване в тази посока. Но Болд си каза, че Хейс не може да е толкова глупав, че да се остави да го хванат в подобен капан. В такъв случай какво, по дяволите, беше намислил? Тогава лейтенантът осъзна, че Риз ще трябва да намали броя на агентите под прикритие, изпратени в района, защото присъствието на много хора, пък били те и в цивилни дрехи, щеше да изглежда подозрително. Ръководителят на операцията остави в движение само четирима от осемте агенти, а останалите задържа на позиции две пресечки по-нататък, отвъд пустия асфалтов паркинг, под издигнатите платна на шосе Аляска. Един микробус без обозначителни знаци, пълен с подобните на командоси агенти на отдел „Специални операции“, бе преместен срещу Сиатълския аквариум. Първоначално Риз беше съсредоточил по-голямата част от хората си именно тук, между аквариума, веригата ресторанти и едно кино ИМАКС^[2].

Лу разбираше нежеланието на Пахван да приеме, че Хейс ще ги улесни, като насочи „Лиз“ към някой ферибот или лодка — напълно контролируеми и толкова лесни за локализиране и проследяване — истински кошмар за всеки престъпник. Но когато преполови разстоянието до крайбрежните постройки, които скоро щяха да бъдат завардени от добре организираните агенти на Риз, лейтенантът реши да действа на своя глава. Най-после шефът на операцията насочи част от хората си към фериботните докове, но когато му хрумна да стори това, Болд вече имаше стотина метра преднина не само пред най-близкия агент, но и пред самата Малоун, защото тя беше спряла и се взираше в морето вече от седем минути — вероятно под напътствията на Хейс, понеже държеше клетъчния телефон на Лиз до ухото си. Спирането й предизвика временна парализа сред проследяващите я, които се оказаха неспособни да предвидят какъв ще бъде следващият й ход.

Продължавайки да действа на своя глава, Лу стигна до доковете много преди Малоун и агентите на Риз — така се оказа първият, озовал се там, когато жената с дъждобрана тръгна неочаквано на юг.

На юг, точно към фериботите.

* * *

Вашингтонското Министерство на транспорта се грижи за най-натоварената фериботна мрежа в Северна Америка, ползвана всеки ден от близо седемдесет хиляди пътници. Кей 50 и кей 52 от сиатълското пристанище, същински хаос от паркинги и докове, представляват истинско предизвикателство за шефовете им, сравнимо единствено с управлението на малко летище. Непрекъснато в движение, екип от докери, моряци, поддържащ персонал, продавачи на храна и чистачи непрестанно се стараят флотилията от трийсет и един кораба да не изостава от разписанието си. Въпреки това на двата пристана цари изненадващо спокойствие — резултат от добре отработени рутинни действия.

Когато прочете електронното табло с разписанието на заминаващите фериботи, Болд се оказа изправен пред дилема. В 4:40 от кей 3 щеше да отплава пътнически кораб за о. Бейнбридж, който щеше да пристигне там само след трийсет и пет минути. Прав или не, лейтенантът трябваше да поеме този риск. Да се качи на борда на ферибота преди „Лиз“ беше нещо, което Хейс едва ли щеше да очаква. Полицаите контраатакуваха; те следяха обекта под наблюдение, не вървяха пред него.

Като се надяваше, че Риз все пак ще изпрати един или няколко от агентите си на борда, Болд реши, че вниманието на Хейс ще бъде насочено към хората, които ще вървят след Малоун. Той се съмняваше, че Дейвид ще успее да го разпознае, особено с дънките, очилата и ниско нахлупената му шапка, но все пак се спря пред една сергия със сувенири и купи два плюшени орка^[3] за децата. С бялата торба за покупки в ръка, която го идентифицираше като турист, Лу се почувства още по-добре дегизиран.

Лейтенантът се присламчи към групата на дузина редовно пътуващи по този маршрут пасажери и се качи с наведена глава на борда на сиво-белия ферибот „Паялъп“. Претъпкан както винаги по това време на деня, „Паялъп“ имаше на борда 2500 пътници и над 200 превозни средства. Огромният брой хора правеше Болд още по-незабележим.

Той си купи вестник „Таймс“ от монетен автомат в главната каюта и се насочи към една свободна седалка с изглед към палубите.

Диспечерката започна да раздава команди в ухото му и лейтенантът разбра, че Риз и екипът му се опитват трескаво да качат цивилни агенти на борда на ферибота.

Хейс се погрижи Малоун да пристигне на кея само няколко мига преди отплаването на „Паялъп“ и тя беше сред последните пътници, качили се на кораба. Като се ръководеше от инструкциите на диспечерката, Лу забеляза след „Лиз“ на борда да се качва един-единствен цивилен полицай с велосипед. Той се напрегна да си припомни името му: Хендерсън, върлинест русоляв сърфист, на трийсет и няколко години. Беше облечен в пъстър колоездачен екип с подписа на Ланс Армстронг^[4] и с логото на Щатската пощенска служба, носеше издължена отпред и отзад черна каска, червена туристическа раница с дузина ципове и пристегнат с ремък към гърдите му портативен CD плейър, свързан със стереослушалки. Всъщност CD плейърът беше полицейска радиостанция. В модерните му очила имаше вграден микрофон, позволяващ двупосочен разговор. Хендерсън непрекъснато поклащаше глава, сякаш слушаше музика.

Фериботът напусна плавно пристана. Малоун, вживяла се напълно в ролята на Лиз Болд, се качи заедно с групата на последните пътници на пасажерската палуба, стиснала в ръка алуминиевото куфарче. Хендерсън се появи само няколко секунди по-късно, лесно забележим заради черната си каска.

Малоун прекоси кораба по цялата му дължина и мина през вратите, които водеха към предната палуба, без да отделя клетъчния телефон на Лиз от ухото си.

Лу бръкна в якето си и намали звука на радиостанцията, за да не го разсейва бръщолевенето на диспечерката. С десетте си стълбища, трите палуби, асансьора и две хиляди и петстотинте си пасажери, „Паялъп“ беше място, където лесно можеш да изгубиш някого от поглед. Веднъж Хейс да примамеше „Лиз“ на долната палуба, щяха да са му достатъчни няколко секунди да я скрие в някое от превозните средства. Да я свали незабелязано от ферибота щеше да е по-трудно, но лейтенантът не искаше да подценява компютърния специалист, защото всичките му досегашни действия говореха за организирана и търпелива личност.

Болд настигна Хендерсън и му се представи, без да поглежда директно към него. Двамата си поделиха наблюдението на кораба, като русият агент пое външната палуба, а Лу — вътрешната.

Щяха да си прехвърлят отговорността за следенето на Малоун по радиостанциите. Ако тя се качеше на по-горно или слезеше на по-долно ниво, щеше да продължи да я следи човекът, вървящ по петите й в момента, защото дебелият пласт стомана можеше да заглуши радиосигнала.

Лейтенантът добави шепнешком, за да не го чуят многобройните пасажери, които ги заобикаляха:

— Ако тръгне надолу към автомобилите, ме уведоми по някакъв начин, защото уговорката е такава.

— Дадено.

Те се разделиха, давайки си ясна сметка за трудността на едно полицейско наблюдение, осъществявано само от двама души. Болд остана до големите прозорци на каютата и се загледа в Хендерсън, който излезе на външната палуба, като вървеше на не повече от няколко крачки зад гърба на Малоун. Сякаш гледаше ням филм.

Не пропусна да забележи и промяната в хоризонта, когато корабът коригира курса си. Радиостанцията му изпращя и гласът на диспечерката обяви, че на пристана на о. Бейнбридж ще ги очакват хора от тамошната полиция, в случай че Малоун изчезне от борда или по време на плаването бъде свалена от ферибота. Скоро стана ясно, че местните представители на реда нямат необходимата подготовка за изненадваща операция под прикритие. В момента един полицай търчеше към дома си, за да се преоблече в цивилни дрехи и да вземе автомобила на жена си. Лу помоли този човек и колата му да бъдат на негово разположение, ако Малоун напусне кораба. При необходимост Хендерсън щеше да ги последва на велосипеда си. Не беше кой знае какъв план, но разполагаха само с него.

Малоун направи пълна обиколка на външната палуба и Болд даде кратка команда по радиостанцията на русия агент да му отстъпи наблюдението. Вече наближаваха о. Бейнбридж. Слънцето се спусна по-ниско и най-накрая се скри зад впечатляващата планинска верига, като остави след себе си все по-сгъстяващ се здрач. Лейтенантът пое наблюдението и последва „Лиз“ на кърмата, където тя отново влезе в главната каюта. Той остана отвън. Погледна през перилото към пенестата диря на ферибота и разрошените пера на група гладни бели чайки, носещи се по вятъра. Без да извръща лицето си от морето, той повика Хендерсън по радиостанцията и му каза да поеме отново следенето.

— Стълбището! — дойде недвусмисленият отговор на агента. — Качва се нагоре. Повтарям: качва се нагоре.

Лу влезе в каютата тъкмо навреме, за да зърне пъстрия колоездачен екип на Хендерсън, който се скри зад металната врата на един изход.

Шумната сирена на ферибота изсвири. Неочакваният звук стресна Болд. Здрачът се сгъстяваше все повече, хоризонтът се губеше в далечината и всичко наоколо изглеждаше сиво. Лейтенантът се изкачи до горното ниво, където каютата беше по-малка, а палубата — по-просторна. Когато мина през вратата, Малоун беше с гръб към него и тъкмо излизаше на открито.

Хендерсън и Болд се спогледаха многозначително и агентът тръгна надолу по стълбището, отстъпвайки наблюдението на лейтенанта.

Притиснала телефона на Лиз към ухото си, Малоун кимна леко в отговор на получените инструкции.

Едно четиричленно семейство се размина с Лу и последва Хендерсън по стълбището към долното ниво, оставяйки го съвсем сам в каютата, ако не се брои самотен мъж, седнал с гръб към него. Отвън Малоун се присъедини към пасажерите, облегнали се на парапета на кърмата. Изви се мразовит вятър.

Болд промени леко позицията си и забеляза черния кабел, който се подаваше от ухото на седналия мъж — кабел от миниатюрна телефонна слушалка като тази в собственото му ухо. С кого ли разговаряше, запита се той. С Малоун?

Лейтенантът тръгна към непознатия с разтуптяно от вълнение сърце. Десет крачки… Пет крачки…

Сетне забеляза с периферното си зрение как „Лиз“ поглежда през рамо към него. И спря, защото инстинктът му подсказа, че нещо не е наред.

Седналият човек се обърна и тогава видя лицето му. Не беше Дейвид Хейс, а шейсетгодишен мъж със сбръчкана кожа.

Изведнъж Малоун запрати лъскавото алуминиево куфарче с всички сили през парапета на кърмата. То описа няколко мързеливи лупинга, докато падаше надолу, и изчезна от погледа му.

Болд замря като парализиран на мястото си. Фериботът всеки момент щеше да акостира на брега на острова. Току-що бяха хвърлили в морето пет хиляди долара в белязани банкноти. Колкото и да му се искаше, не можеше да излее чувствата си пред Малоун, не можеше да рискува да я компрометира. Вместо това бръкна в джоба на якето си и включи радиостанцията, за да се свърже с диспечерката на Риз.

Отговорът не закъсня: щяха да изпратят хеликоптер, но той щеше да потегли към тях чак след трийсет минути. Лейтенантът трябваше да им съобщи GPS местонахождението на кораба по ASAP-а^[5] на капитана.

Лу усети как го обхваща ужас, защото разбра, че е изправен пред по-сложен план, който може би изобщо не включваше отвличането на Малоун, представяща се за съпругата му.

Хендерсън беше чул предаденото от Болд съобщение и го чакаше на главната пасажерска палуба.

Малоун остана под режещия вятър, стиснала в ръка клетъчния телефон на Лиз, сякаш отговорите се криеха в него.

Лейтенантът пресече забързано палубата, прескочи една верига и се изкачи по стръмната стълба зад нея. После потропа на масивната врата на капитанската кабина, като притисна картата и значката си към дебелото стъкло.

След миг вече беше вътре и предаваше на Риз и екипа му географските координати на местоположението на кораба. Когато погледна радара, откри с изненада, че в близост до ферибота няма други плавателни съдове. Никакви плавателни съдове. А беше напълно убеден, че в момента някакъв малък морски съд обикаля наоколо в търсене на парите.

Болд се обърна към един корабен офицер и го засипа с порой от въпроси.

Ниският мъж с дебел врат и издадена челюст отговаряше стегнато и ясно:

— Уебсайтът на ВМТ^[6] предлага визуална връзка с фериботите. Наблюдение с камери. Картина на живо от терминалите. GPS локализиране на корабите.

— GPS? — заинтригува се Лу.

Световната сателитна навигационна система позволяваше да се определи съвсем точно местоположението на всеки морски съд. Като знаеше точно в колко часа Малоун е хвърлила куфарчето, човек можеше да посети уебсайт, от който да разбере с точност какво е било местоположението на ферибота по време на изхвърлянето.

— В уебсайта значи — промърмори Болд, осъзнавайки, че Хейс може би знае къде точно са потънали парите. Или в закупеното от „Брукстоун“ куфарче е имало скрит предварително предавател? Дали някой се е сетил да го провери преди това? Не му се вярваше.

Той излезе от капитанската кабина и се спусна по стръмната стоманена стълба на горната палуба, като си мислеше, че Хейс вече може да е тръгнал да търси парите. После бръкна в джоба си и извади със замах радиостанцията, решавайки, че дегизировката му вече е излишна.

Поиска да говори с Риз. Когато чу гласа на ръководителя на операцията, първото, което изрече, беше:

— Кажи ми, че Лиз е добре.

— Тя е в един офис отзад с едно от нашите момичета.

— Сигурно ли е?

— Напълно, лейтенант. Съпругата ти разговаряше по телефона с Хейс през последните десет минути, а Малоун слушаше и изпълняваше нарежданията му.

Двама двайсетгодишни младежи излязоха през вратата на горната палуба, потънали в ожесточен бейзболен спор, от който Болд успя да чуе само думите „лъжливо хвърляне“.

И тогава изведнъж проумя всичко. Куфарчето никога нямаше да бъде извадено от водата. Лъжливо хвърляне. Хейс беше изпитал Лиз, като я беше накарал да изтегли парите и да ги хвърли по негова команда — тя издържа теста. Значи Дейвид бе замислил нещо много по-голямо.

— Мамка му — извика Лу, който беше известен с това, че никога не ругаеше. — Изиграха ни, Рийс. Той ни заложи капан и ние се хванахме в него. Запечатай сградата! — Поколеба се за миг, осъзнавайки какви неприятности щеше да предизвика, ако грешеше в догадките си. — Дейвид Хейс е в банката.