Ридли Пиърсън
17 милиона причини да умреш (25)

24.

Лиз и Болд стояха в антрето до входната врата на своя дом, до тротоара бе паркирана джетата на Ла Моя. Беше пет сутринта. Бледите лъчи на слънцето тъкмо пробиваха облаците. И двамата бяха изкарали на крак цялата нощ — Лиз я разпитваха хората от „Специални операции“, а Болд пишеше доклад, който в по-голямата си част бе пълен с лъжи.

— Казах им точно как го е направил Дейвид — обясняваше Лиз. — Разделил е парите на стотици малки суми — от по няколко цента или долара — и е прикачил тези суми към различни сделки, като такси на Комисията за ценните книжа и борсата. Било е възможно, защото сметката на комисията е една от малкото сметки, върху които не упражняваме одитиране, освен ако правителството не подаде официално оплакване. Дейвид непрекъснато е въртял през системата тези малки суми, вписани като търговски такси на комисията, които няма как да свържем и проследим. Само софтуерът е знаел къде са тези пари в даден ден. Предполагам, че в края на всяко тримесечие, точно когато таксите за комисията е трябвало да бъдат прехвърляни във Вашингтон, седемнайсетте милиона са били събирани в сметката на комисията, която държим отворена за правителството, давайки на Дейвид възможността да ги „засече“ — тя натърти на думата — и да ги завърти отново в мрежата. Там те са щели да бъдат на сигурно място за няколко седмици, месеци или години. Дейвид е намерил начин да ги блокира и те просто са стояли в системата, въртели са се в нея, без нашите одитори да могат да ги идентифицират. Корпоративното обединение е означавало, че нашата сметка за внасяне на такси към комисията ще бъде закрита и балансът ще бъде платен. Всичко това се прави автоматично всяко тримесечие — на правителството се плаща дължимото — и предстоящото закриване на сметката го е принудило или да изтегли парите, или да ги загуби завинаги. Правителството неизбежно щеше да съобщи за просрочването и може би едва тогава ние щяхме да открием машинацията.

— Всъщност те са можели да задигнат седемнайсетте милиона само четири пъти в годината.

— Предполагам, че е така. Дейвид не е искал те да се трупат нито много дълго, нито много често. Одиторите са можели да забележат, макар че е съмнително. Основната цел е била парите непрестанно да са в движение.

— И никой не е докладвал за некоректните такси в своите отчети?

— Колко инвеститори биха правили на въпрос няколко цента в повече за някоя такса, на която вероятно изобщо не са обръщали внимание? Той е направил нещо страшно умно: скрил е парите на открито. — Лиз смени темата, като попита: — Какво ще направиш, ако той не ти даде касетата?

— На Джон му хрумна една от неговите налудничави идеи. Нали преди две седмици беше на семинар за новите технологии на терористите и типично за него е „заимствал“ някакво приспособление.

— Ще внимаваш, нали?

Беше чувство, което тя не можеше да не изрази, но на Болд му се искаше да не го бе правила. Не желаеше да мисли за предстоящата среща като за опасна, макар че бе наясно. Съдейки по тона на Свенград, той вече бе доста изненадан. Задачата на Болд беше да отклони и да пренасочи обвиненията.

— Идеята на Ла Моя е по-скоро смешна, отколкото опасна — обясни той.

— Ще имаш ли подкрепление?

— О, вече говориш на нашия жаргон?

— Бързо се уча — отвърна тя. — И недей да избягваш въпроса.

— Официално, не — каза й той честно. — Това би означавало да отговоря в някаква степен на всякакъв вид въпроси, такива, на които двамата с теб не искаме да отговаряме.

— Откажи се — рече тя. — Предпочитам да отговарям на всякакви въпроси, да платя глоба, да отида в затвора, отколкото да рискуваш ненужно.

— Джон ще е там. Отвън. Той ще се обади за подкрепление, ако е необходимо. Става дума само за среща — опита се да я успокои Лу. — Очаквахме я. — После се поправи: — По-точно аз я очаквах.

— Не си струва, Лу.

— Струва си — натърти той. — И още как си струва.

— Не и ако се излагаш на риск.

— Няма такава опасност. Честно. Ако мислех, че е така, нямаше да го направя. Едва ли щеше да ми определя среща, ако смяташе да ме измъчва; неговите горили щяха да нахлуят тук и да го направят. Просто иска да му отговоря на някои въпроси. Това е всичко.

— Ние му дадохме парите. Трябва да е щастлив.

— Абсолютно вярно — каза Лу, като се постара очите му да не издадат, че лъже. — Може би иска да ми благодари.

Лиз вдигна поглед към него и той разбра, че тя знае. Забеляза първите признаци по лицето й, че е проумяла.

— Какво си направил? — Лиз затвори очи, после го погледна яростно. — Не можеше да се откажеш и да го оставиш на мира, нали?

Проблемът при брака е, че цялата близост, всичките години на кавги и спорове, на кофти номера и заговори в крайна сметка те правят едва ли не прозрачен за партньора ти. Лиз виждаше през него и четеше мислите му без затруднение.

— О, боже! — възкликна тя. — Изиграл си мошеника? Лу? Кажи ми!

— В този случай послушах съвестта си.

— Всичко бе направено, Лу. Ние го направихме. Край! Децата… — изрече Лиз умолително, а очите й се насълзиха от притеснение, а може би от гняв.

— Точно така — отвърна Болд. — Не съм казал, че съм направил нещо, но ако съм го направил, то е било за децата. Никакви лъжи, нали така се бяхме разбрали?

Такова бе споразумението им, когато станаха родители — да възпитават с примера си. Забележката я нарани дълбоко, както Лу знаеше, че ще стане. От доста дълго време живееха само в лъжи и за него това бе ново начало, а не продължение.

Лу я целуна за довиждане, без да каже нищо повече. Нямаше чувството, че се е отправил към нещо по-опасно, отколкото през всеки обикновен работен ден. Всичко на всичко — една среща. Тя го изпрати до входната врата. Полицейска кола без обозначения все още наблюдаваше къщата. Болд се надяваше, че срещата със Свенград ще сложи край на тези предпазни мерки.

Лиз го докосна леко по ръката, докато отваряше вратата. Нежността на жеста й го разтърси и Лу почувства, че го обхваща вълнение. Имаше обяснение за всичко, което бе направил, за това, което щеше да направи, но то трябваше да остане неизказано. Надяваше се, че ще остане неизказано още дълго време. Усмихна й се и я остави да затвори вратата след него.

— Карай! — каза само на Ла Моя, който отдалечи джетата от тротоара и пое по улицата.

Болд погледна към празната задна седалка.

— В багажника е — поясни Джон. — Голямо е колкото микровълнова печка.

Лу поклати глава.

Ла Моя се обади:

— Казвам ти, серж, работи чудесно.

— Забрави го.

— Няма начин! Трябва да ме оставиш да го направя. Ако не друго, ще върнем този тип в каменната ера. Всеки компютър, всеки телефон, всеки диск, всяка касета ще излязат от строя.

Беше обяснил подробно на Болд в опита си да го спечели за идеята. Кутията в багажника излъчваше електромагнитен импулс, всъщност поток от радиовълни, които прегрупираха всеки магнитен заряд. Военните години наред бяха разработвали технологията — открита първоначално като страничен ефект при разбиването на атом, енергиен импулс, който не бе радиоактивен, но спираше и разрушаваше всеки уред, в който имаше запаметяващ чип. Устройството бе обемисто и тежко, а и твърде подозрително, за да бъде внесено тайно в самолет, макар да се смяташе за възможно терористите да го използват по пътищата.

— Мисля да го направим по старомодния начин — каза Болд. — Остави Джеймс Бонд на киното. — После добави: — Ще поговоря с него. Това е всичко.

— Той никога няма да ти върне касетата.

— Може и така да стане.

— Всичко, което ще направя, е да включа уреда и да го насоча. Той ще използва кабелите в сградата като огромна антена. Импулсът — радиовълната — влиза в тях и всичко, намиращо се в радиус от четири до шест метра от стените, което означава — абсолютно всичко, включено или не, излиза извън строя. Бам! Изтрито. Нулирано. Дяволски феноменално е. Клетъчни телефони, пейджъри, калкулатори. В джоба ти. В бюрото. Дори в сейфа. Хладилниците също имат запаметяващ чип. Знаеше ли го?

— Мисля този път да оставим на мира хладилниците му.

— Без значение какво ти казва, той ще запази копие от видеокасетата. Ти самият го каза. После ще му бъдеш в ръцете. Ще те притежава, серж.

Болд хвърли поглед към Ла Моя. Не му харесваше как приятелят му говореше за това.

— Устройството ще я изтрие. То е магнитно. Всичко в тази сграда ще бъде изтрито. Без значение къде е. Хоп! И готово! Ще ги изпечем!

— Ще го направим по моя начин.

— Добре, серж. Но ако открия извод отвън, ще открехна багажника и ще включа тази джаджа. Предлагам ти да си оставиш мобилния телефон в колата.

Болд знаеше, че Джон имаше добри намерения, и първоначално даже бе подкрепил идеята, защото ефективността на технологията звучеше убедително. Но ако уредът заработеше, в което почти бе повярвал, че е възможно, нямаше да е разумно това да се случи по време на срещата му със Свенград. Обясни го на Ла Моя и видя, че ентусиазмът му спадна.

Сержантът остави Болд пред ламаринения склад и му пожела късмет. Лу всъщност си взе мобилния телефон, след като го настроиха да набира номера на Ла Моя само с две натискания на един и същ бутон. Болд щеше да държи ръката си на телефона в джоба на палтото си, готов да извика кавалерията, ако се наложеше. Въпреки че инструкциите му към Ла Моя бяха да извика подкрепление и да изчака, докато то дойде, Болд знаеше, че Джон никога не би чакал. Това му беше хубавото.

Ясмани Свенград седеше зад бюрото си в офиса, обособен в хладилната част на склада. Болд забеляза още двама души охрана. Единият бе Алексеевич, който изглеждаше като бледа сянка в сравнение с последния път, когато го бе виждал. Двамата мъже не показаха по никакъв начин, че вече се познават. Лу бе претърсен и оръжието и мобилният му телефон временно бяха конфискувани. Така планът му да сигнализира на Ла Моя пропадна. Пълнителят бе изваден от пистолета му, който сега лежеше безполезен до телефона му в далечния край на голямото бюро. Болд задържа погледа си на телефона. Ако се хвърлеше към него, може би щеше да успее да даде сигнал.

Този път той седна на стола, без да чака покана.

— Къде са? — попита Свенград. Беше си подстригал брадата наскоро, вероятно за приема, който бе свършил преди двайсет и четири часа.

— Къде са какво? — Едно от най-практикуваните умения на ченгетата бе изкуството да лъжат. Разпитите изискваха часове игра с непроницаемо лице, и то в най-предизвикателни ситуации. Болд знаеше, че е майстор в това хитруване, уверен бе, че би могъл да се справи самостоятелно и с най-ужасния убиец. Независимо от стажа си на военен, Ясмани Свенград беше далече под неговата категория.

— Не ми играйте номера.

Лу знаеше, че при такова изявление се предполагаше да го побият студени тръпки, но вместо това му стана забавно. По лицето му обаче не трепна нито мускулче. Не беше сигурен дали Свенград не беше скрил някъде касетофон, за да го използва по-късно за изнудване, така че трябваше внимателно да заобикаля пълното признание.

— Все още търсите парите, нали така?

— Аз лично извърших трансфера на парите от банката — каза Свенград, при което Болд разбра, че няма включен касетофон. Значи можеше да говори открито.

— Знам това.

— Къде са?

— Вие сте този, който ги е изпратил. Току-що го казахте.

— Полицията ги е засякла и отклонила. Това не влизаше в уговорката ни.

— Ако полицията го бе направила, щяхте да носите оранжеви дрехи и да сте зад решетките. Щеше да бъде новина на първа страница и аз щях да съм наясно. Но вие също сте наясно, така че според мен първото нещо — първото име, което ми идва на ума, ви е дошло на ум и на вас.

Свенград издърпа чекмеджето на бюрото и постави черна видеокасета на плота пред себе си.

— Имахме споразумение — заяви той и плъзна касетата към Болд, който нито за миг не повярва на жеста му.

— Имате тази и още колко копия?

— Давам ви единствения екземпляр.

— Не ви вярвам.

Едрият мъж сви рамене:

— Ваш проблем.

— Какво искате?

— Не — заяви Свенград. — Вие сте този, който иска нещо. — Той погледна Болд в очите, после се увери, че вратата на офиса е затворена, и добави меко: — Ще ви дам Алексеевич. А също и доказателства. Вие ще ми осигурите имунитет. Дори ще ви предоставя свидетел на мъченията.

Това беше неочаквано и изключително предложение, но Лу не показа с нищо изненадата си. Той погледна касетата, питайки се дали бе възможно тя да е оригиналният екземпляр.

— А в замяна?

— Искам местоположението на Хейс. Всичко, което знаете за мястото, където се крие. Това, а и ако го хванете, да отстраните копоите за няколко минути. Да ги изпратите навън да пият кафе.

— Смятате, че той пак ви е погодил същия номер? Че е прихванал трансфера в мрежата? Дали би го направил? Хейс не е глупав. А и дори да го е сторил, мислите ли, че ще е някъде, където някой от нас би могъл да го открие? — Болд си позволи да се усмихне. — Нима го е направил отново?

На Свенград никак не му бе забавно.

— Вие знаете къде е той.

Лу поклати глава.

— Той е под ваша закрила. Защо иначе ще задържате Форман? Хейс ви сътрудничи.

— Форман е задържан от финансовото министерство за разпит, нищо повече. Не са му отправени никакви обвинения. В крайна сметка те ще установят, че не е направил нищо нередно. Всичко на всичко малко се е престарал. При разследването на този случай се е самозабравил. Пребил е Хейс, за да се добере до истината, а след това се е опитал да прикрие следите си. Случва се.

Погледът на Свенград се изпълни с презрение.

— Надявах се, че бихме могли да си помогнем взаимно. — Той сложи ръка върху видеокасетата и я придърпа към себе си.

— Нека да поразпитам.

— Това е оригиналната касета — заяви едрият мъж.

Болд вече го знаеше. Четливият напечатан текст на гръбчето на видеокасетата му го бе подсказал.

— Смятах, че вече ми я дадохте. Съгласно предварителното ни споразумение.

— Все още е възможно, но ще трябва да направите и нещо друго за мен. — Лу заподозря, че това ще продължи до края на кариерата му. Заплахата, после искането на нова услуга. Този път той сериозно се замисли над идеята на Ла Моя.

— Как ще бъде заловен Алексеевич? — поинтересува се Болд, предлагайки на Свенград първия проблясък на надежда.

— Както искате. Ще ви кажем къде да го намерите. Вие ще го заловите, а аз ще отрека всякакви обвинения. Преди това обаче ще имам нужда от документ за имунитет.

Това никога нямаше да се случи, но Лу кимна, сякаш бе възможно. Самоличността на правителствения доносник щеше да остане защитена.

— Мога да поразпитам.

— Местоположението на Хейс е всичко, което ми трябва. Само едно обаждане.

Болд си взе оръжието и мобилния телефон и си тръгна. Той излезе навън в леката мъгла, стигна до джетата на Ла Моя и седна на седалката до шофьора.

— Е?

— Изнудване. Той иска Хейс. Преводът не е стигнал до неговата сметка.

— Само си го представи! — възкликна сержантът, знаейки много добре, че Лу бе уредил всичко. Беше отвлякъл Хейс от склада, за да го направи.

— Само ние двамата го знаем. Разбрано?

— Ние тримата. Не забравяй Хейс.

Болд кимна.

— Да. Знаеш ли, само за минутка там бях изкушен да се предам. Той ми предложи в замяна Алексеевич.

— Щеше да ни свърши добра работа — каза Ла Моя, ядосан колкото и лейтенанта от защитата, с която бе обграден Алексеевич.

— Беше невероятно спокоен — додаде Болд. — Мислех, че ще е по-ядосан. Дори вбесен.

— Това е добре. Означава, че не е свързал тази работа с теб или Лиз.

— Той ще използва касетата — заяви Лу. — Седях там, гледах го в очите и разбрах, че ще ме съсипе при първа възможност. Иска му се да вярва, че Хейс му е погодил този номер, но не е сто процента сигурен. Ще ни унищожи, ако разбере, че имам нещо общо с изчезването на парите.

— Беше страхотен удар, серж, да го манипулираш, така че сам да въведе номера на банковата си сметка.

— Това е единственото нещо, което ни спасява. Така е убеден, че Лиз не го е прецакала, защото лично е набрал номера.

— А кой друг, освен Хейс, би могъл да прихване електронния превод? — възкликна Ла Моя и в гласа му прозвуча възхищение към лейтенанта му.

— Точно така.

— Открих външен извод — подхвърли сержантът. — Има два на западната стена на сградата. Направи ми услуга, отиди си вкъщи и прекарай нощта със семейството си. Не прави нищо по този въпрос до сутринта.

— Не можеш да поемеш сам такъв риск, Джон.

— Съобщението прието. Просто си иди вкъщи и се наспи, разбрано? — После добави: — Слушай, ако направя това, генерал Есетра ще е убеден, че е бил Хейс. Знаеш, че ще е така.

— Съдът ще заседава в четвъртък. Алексеевич ще свидетелства. След седмица или две Свенград ще бъде затворен.

— Ами вземи си отпуск.

— Не искам да го правиш сам.

— Чух го още първия път. Следователно?

— Следователно — отвърна Болд след минута размишление — идвам с теб.

* * *

— Какво става? — попита Лиз откъм топлата страна на леглото.

Болд, който както винаги се обличаше на тъмно, отговори:

— Ще се върна след час.

— Ще ми кажеш ли? — попита колебливо тя.

— Не. По-добре да не ти казвам. По-добре е да можеш да отговаряш честно.

— На чии въпроси?

— На хората от „Вътрешно разследване“. — Това я накара да замълчи за момент.

— Съжалявам — отрони тихо Лиз, давайки си сметка за собствената си роля в планираното от мъжа й.

— Аз също — каза Лу. — Но може би това ще е краят на всичко.

— Само ако можеше. Опасно ли е?

— Не мисля. Не особено.

— Не си заслужава, ако е опасно.

Той застана до нейната страна на леглото. Различаваше само лицето й на дрезгавата светлина, която се процеждаше през транспарантите на прозореца.

— Ти не си се събуждала — изрече натъртено Лу. — Изобщо не си забелязала, че ме е нямало в леглото.

— Ако се опитваш да ме уплашиш, успя.

Болд излезе от стаята, като се отби в кухнята да си направи чаша кафе за из път.

Джетата на Ла Моя бе паркирана зад магазин за предмети на изкуството, както бе планирано.

— Здрасти — поздрави детективът, когато Болд се мушна на седалката до него.

Ла Моя изглеждаше бодър, сякаш бе дванайсет на обяд.

Пътуваха мълчаливо, докато стигнаха на сто метра от склада на Свенград. Ла Моя спря колата и извади нерегистриран пистолет от жабката. Нямаше разрешително за него, така че, ако се разследваше стрелбата, нямаше да могат да я свържат със сержанта.

— Работата започва да ми харесва — каза Болд.

— Преодолей го.

— Нервен си.

— Нямам представа какво ще направи онова нещо в багажника. Обаче знам със сигурност, че няма да паркирам близо до склада, защото сега всички коли имат компютърни чипове, а уредът им разказва играта. Ето каква е сделката: ти ще си шофьорът. Ще ме оставиш, ще изчакаш точно две минути и после ще се върнеш да ме прибереш. Не мога да нося радиостанция или телефон със себе си, защото онази машинария ще развали и тях, така че всичко е въпрос на разчитане на времето. Ако чуеш стрелба, ще ти бъда благодарен за някакво подкрепление.

— Ти размени ролите — заяви Лу. — Ако някой ще рискува, това трябва да съм аз.

— Но само аз съм инструктиран как се действа с устройството — отсече Ла Моя. — Освен това ти си технически неграмотен да боравиш дори и с тостер.

— Две минути — повтори Болд и заобиколи колата, за да седне на шофьорското място. Сержантът отвори багажника, така че да е готов, и Лу потегли към склада.

Той придвижи тихо колата на позиция, а Ла Моя го упътваше със знаци. После сержантът изскочи от джетата, повдигна капака на багажника, остави го незатворен и потупа колата, за да даде сигнал на Болд да потегли.

Докато се отдалечаваше, Лу видя Ла Моя да се бори с нещо като тежка метална кутия. Приличаше на прозоречен климатик. Три пресечки по-нататък обърна джетата в посока на склада, който не се виждаше оттам. Непрекъснато наблюдаваше ръчния си часовник, без да изпуска от поглед и тъмната улица пред себе си.

Изведнъж чу силна експлозия и кракът му инстинктивно натисна педала на газта. Извади оръжието си и го сложи в скута си, карайки с главоломна скорост по неравния, пълен с дупки път. Съзря оранжево зарево в небето и черен стълб дим, който се издигаше на талази от нещо, което се оказа телеграфен стълб. Електрическият трансформатор, прикачен за стълба, се бе подпалил, и разпръскваше дъжд от огнени капки върху старата асфалтова настилка.

Видя Ла Моя край сградата, прегърнал с две ръце обемистия метален уред. Колата се разтърси, когато той стовари уреда в багажника. Детективът бързо заобиколи колата откъм дясната врата и изкрещя „Карай!“ още преди да е влязъл напълно.

Болд натисна педала на газта до дупка и джетата потегли рязко. Зад тях не се забелязваше никакво раздвижване, както констатираха и двамата, гледайки в страничните огледала.

— Мамка му! — извика Ла Моя. Беше потен и запъхтян. — Доста ще се поозорят, докато разрешат загадката. Натиснах бутона и трансформаторът избухна, сякаш беше част от плана.

— Значи е проработило.

— Очевидно, да.

— Трансформаторът. Това би могло да ни помогне. Каквото и да се е случило в склада, вероятно вината ще бъде приписана на проблеми с трансформатора.

— Смяташ, че е било замислено да свърши тази работа? — попита Ла Моя и лицето му внезапно се озари от усмивка. — Да, предполагам, че е възможно. Електрическата компания ще бъде обвинена за аварията. Харесва ми. Така им се пада, задето повишават цените на всеки шест месеца.

Едва тогава Болд осъзна, че оригиналната видеокасета, излагаща съпругата му, вече е изтрита и че в същото време компанията за внос на Свенград бе понесла сериозен удар, загубвайки цялата си бизнес информация.

Чу воя на сирени зад тях в отговор на горящия трансформатор.

— Изплаших се до смърт, като избухна онази джаджа — възкликна Ла Моя, преживявайки отново момента. Беше се извил назад на седалката и се опитваше да погледне към пожара. Скоро се отказа и се обърна към предното стъкло. — Определено не бихме искали този уред да попадне в ръцете на терористите — заяви сержантът и поясни: — Е, просто си написах домашното.

— Джон ла Моя, добрият студент — подхвърли Болд. — Защо и при мен не става така?

— Зарежи това, серж.

Докато Лу караше, слънцето изсветли небето на изток. Щеше да си бъде в леглото, преди напълно да се е зазорило.

— Благодаря ти, Джон. — Каза го по-скоро на предното стъкло, но с цялата искреност, на която бе способен.

— Падам си по такива номера. Да вдигнеш във въздуха някакви шибани боклуци. Или да ги подпалиш. Беше удоволствие за мен, серж, повярвай ми. — Ла Моя се изкикоти. — Пък и за какво са приятелите?

* * *

На другата сутрин Болд прерови вестниците, за да види дали бе споменато някъде за необяснима електрическа авария в Южен Балард. Откри кратко съобщение за опожарения трансформатор. Беше пуснат в служебен отпуск, докато приключеше пълното разследване на отдела за специални операции относно случая в театъра и в „Уест Корпорейшън“. Пахван Риз и Марк О’Брайън бяха твърде опитни, за да не се досетят, че е имало вътрешна намеса. Доказването на това обаче бе почти невъзможно, като се имаше предвид лоялността на Дафни, Джон и Боби Гейнис. Болд щеше да издържи, както беше издържал и на другите предизвикателства в миналото.

Дани Форман излизаше преждевременно в пенсия, без да му бъдат отправени обвинения.

Същия следобед Лиз се върна от среща в банката, а през това време Лу вече бе заредил колата с бензин и бе натоварил багажа за пътуването им до Уеначи. Щяха да вземат децата от там и да продължат за Сън Вали. После за Йелоустон, вече напуснат от туристите. Щяха да следват завоите на един от най-красивите пътища в страната, по западната граница на Монтана и после нагоре до Кьор д’Ален, където щяха да прекарат по-голямата част от следващата седмица, без да правят нищо. Болд нямаше представа как щяха да се развият нещата, тъй като много-много не го биваше в бездействието.

В началото на пътуването Лиз беше доста мълчалива. Беше се качила в колата с купчина книжа, дамската си чанта и вестник.

— Какво става? — попита Лу.

— Няма да ми предложат договор с МТК.

— Уволниха ли те? — Новината прониза Болд право в гърдите. Лиз не само обичаше работата си, но тя бе един от петте висши служители в банката. Нейната работа в корпоративното обединение никога не бе поставяна под въпрос.

— Може би е заради касетата — каза тя. — Не мислиш ли?

Отново почувства, че дъхът му секва.

— Не.

— Или може би Дани ме е натопил, за да спаси себе си.

— Щях да чуя за това — отговори Болд, макар внезапно да го обзе известно съмнение. — Уволнена?

— Филип ми няма доверие — в това се коренят нещата. Пък и защо да ми има! Ще получа добра характеристика. Запазвам си пенсията. Почетно уволнение — поясни тя, опитвайки се да го обърне на шега.

Лу знаеше колко опустошена се чувства и се възхити на смелостта, която показваше.

— Сериозно се съмнявам, че е заради касетата — заяви той. — Добре ли го приемаш?

— Не. Но съм готова за промяна. Може би ще стана консултант. Ще имам повече време да прекарвам следобедите вкъщи. — После добави философски: — Човек никога не може да излезе напълно сух от такава ситуация. Ако има някаква важна поука, поне за мен, то е за последствията от нашите действия. Може би сега всичко има някакъв завършек. Дълго носих това в себе си — двамата го носихме. Ще бъде чудесно да го загърбим.

Болд погледна в огледалото за обратно виждане чезнещия път зад тях и едва не й посочи символиката в него, но предпочете да замълчи. Запази го за себе си. Надяваше се, че Свенград ще бъде осъден за неплащане на данъци, но не беше сигурен, че някога ще спре да се оглежда през рамото си. Свенград имаше дълга ръка. Но и тази мисъл задържа за себе си.

Лиз помълча известно време, гледайки през своя прозорец пейзажа, който сякаш никога досега не бе виждала. После се пресегна, взе сгънатия вестник и го разтвори, като затърси нещо, следейки с пръст раздела за бизнес информация.

— Чете ли днешния вестник?

Беше го чел, но заяви, че не е. Нищо не й убягваше.

Тя прегъна вестника, за да продължи да чете по-надолу.

— Какво ще кажеш за това…?

Болд продължи да кара, без да откъсва очи от пътя.

— … Агенция за осиновяване и градска програма за развитие на футбола. Трябваше ли да го пропусна?

Той намести огледалото за обратно виждане и пак не каза нищо.

— Двете си поделят шест милиона долара анонимно дарение. След колко ли време още единайсет милиона, пак анонимно дарение, ще станат новина? — попита тя и добави: — Сигурно си принудил Дейвид да го направи, защото не е в неговия стил.

— Вярно е, че уговорихме някои условия, за да получи защита. Свидетелстването му в полза на Форман бе част от тях. Дани не се опитваше да стане богат; опитваше се да разреши случай, за който никой друг не го бе грижа. Той действаше по грешния начин, но Хейс е чул някои важни изявления, направени от Дани, докато го е биел. Гийзър ще повлече Свенград. Всичко ще се срути като къщичка от карти.

— Ти не си го освободил, за да го спасиш — каза Лиз, досещайки се за някои неща в движение. — Нужен ти е бил, за да прихване превода на парите за теб.

— Е, човек се справя според ситуацията.

— Всичките седемнайсет ли ще отидат за благотворителни цели?

— Да кажем, че КПЛУ ще свирят джаз още дълго време. — Лу включи радиото. Оскар Питърсън. Почувства, че Лиз го гледа, почти чуваше как мислите й бушуваха, докато реши какво да каже, какво да попита. Най-накрая тя просто въздъхна, отвори вестника и се зачете.

— Агенцията за осиновяване беше трогателен жест — промърмори тя. — Точно нея използваха Бет и Тони.

— Да — съгласи се Болд. — Мислех си, че ми звучи някак познато.

— Никога няма да си го признаеш — предизвика го Лиз. — Дори и пред мен?

— Когато ограничителният срок изтече, ще поговорим.

— Още седем години заедно — рече тя. — Харесва ми да чуя това.

— На мен също — призна си Лу, като стисна здраво волана и мина в другото платно.