Ридли Пиърсън
17 милиона причини да умреш (20)

19.

Мобилният телефон на Болд, включен в контакта да се презарежда, издаде пронизителен звук в тъмнината на спалнята точно в два часа сутринта. Лиз спря да похърква и се изправи сънено в леглото си с мисълта, че е чула противопожарната аларма.

— Децата? — попита тя съпруга си, който вече беше станал. После си спомни настоящите събития и потъна с въздишка обратно във възглавницата си, защото осъзна, че това е поредното му нощно повикване от участъка. Още една част от безкрайния кошмар.

Женски глас изрече в ухото на лейтенанта:

— Ще разговаря с вас и с вашия човек, но само с вас двамата. Никакви микрофони. Никакви номера. След половин час — в два и половина. Ще ви отдели десет минути. Никакви записи. — Жената назова мястото: „Розовата дама“, един стриптийз бар на Първо авеню. — Ако нямате възражения, ще се видим там.

На Лу му костваше известно усилие да разпознае гласа. Мади Олсън.

— Нямам възражения — отвърна той. И двамата с Ла Моя можеха да стигнат до клуба за не повече от петнайсет минути.

Олсън прекъсна разговора без обичайната размяна на любезности.

Болд се обади на сержанта. Изкушаваше се да отиде сам, но Джон познаваше улиците, беше склонен да играе против правилата и не беше лошо да разполагаш с него като подкрепление. Трябваше да вземе под внимание възможността, макар и минимална, Олсън да се опитва да го вкара в клопка.

Матюс отговори на обаждането му и даде телефона на Ла Моя, а Лу изпита вътрешна необходимост да погледне през сивия здрач на тъмната спалня и да види главата на съпругата си, отпусната върху възглавницата. Гледката го удовлетвори и той осъзна, че не я мрази и не й се сърди заради връзката й с Хейс, поне не в този момент. После се разтревожи какво би могъл да причини видеозаписът на Майлс и Сара, ако учителите им и родителите на приятелите им видят откъси от него по вечерните новини. Нищо около живота на една публична личност не можеше да остане в тайна, особено когато тази личност е ветеран от отдел „Убийства“, когото толкова много хора биха искали да видят свален от пиедестала му. Но изваждането на Хейс от онази изоставена сграда и оставянето му в мотела под надзора на Боби Гейнис беше поразвенчало мита около личността на програмиста. Окървавен и пребит, Хейс му се бе извинил — едно жалко хлапе, постъпило лошо.

— Но, серж — изхленчи Ла Моя, — стриптийз бар в центъра на града. Не може ли да проведем срещата на някое по-малко разсейващо място?

Лейтенантът се удиви от факта, че въпреки среднощното обаждане, Джон не само не бе изгубил чувството си за сарказъм, но и не се притесняваше да каже подобно нещо в присъствието на Матюс.

— Петнайсет минути — заяви Лу, без да си прави труда да отговаря на въпроса му.

* * *

„Розовата дама“ кипеше от оглушителна музика, неонова светлина, сладко-киселия мирис на мъжка възбуда и евтин одеколон, смесен с острата миризма на коктейли „Маргарита“ със сол по ръба на чашите. Сервитьорките не бяха жени, а деветнайсетгодишни момичета в неофициално облекло; такава беше и голата стриптийзьорка на сцената с обръснат пубис, която се търкаше в пилона от неръждаема стомана и изглеждаше всичко друго, но не и огорчена, че е там.

Мади Олсън носеше ушито по поръчка черно кожено сако и поло, които подчертаваха още повече красотата й. Тесните й дънки прилепваха плътно към задника й и Болд остана изненадан, че сержантът не падна по стълбите, защото Джон не откъсваше поглед от домакинята им. Отведоха ги в едно ъглово сепаре, облицовано с червена кожа с голяма маса в средата. Алексеевич също изглеждаше на деветнайсет. Беше облечен в хубав, тъмносив костюм, вероятно купен с парите на Свенград, но беше без вратовръзка. На косматия си врат носеше златен синджир, който, ако беше от истинско злато, сигурно струваше колкото няколко лейтенантски заплати. Държеше цигара „Пролетарские“ — неоспорима улика — и имаше големи ръце с чисти нокти, по които обаче се забелязваха драскотини и синини. Явно използваше често бръснача, но въпреки това по бузите му беше набола брада. Косата му лъщеше от гел, а зъбите му бяха избелени. Но най-очевидно бе откритото презрение, което се четеше в сините му очи. Той изглеждаше отвратен от компанията им.

— Благодаря — каза Лу, започвайки по нетрадиционен начин тази специфична партия шах.

Лицето на Алексеевич поомекна. Хлапето в него все още беше живо.

— Харесвате ли бейзбол? — попита го лейтенантът.

— Футбол. Сокър — поправи се младежът, защото първо беше назовал европейския термин. — Висшата лига по сокър. Привърженик съм на Колорадо, но отборът на Сиатъл става все по-добър.

— Синът ми играе сокър — вметна Болд.

— И свири на пиано — добави Алексеевич, от което стомахът на лейтенанта се преобърна. — Чудесен син.

Ла Моя реши да се намеси, за да прикрие шока на Лу:

— Къде е паспортът ти, Малина? В теб или в детектива до теб?

Лицето на младежа пламна.

Джон продължи:

— Лейтенантът иска от теб услуга за услуга. Разбираш ли? Прочисти си за момент мислите от тинята и може би няма да е зле да спреш да гледаш над рамото ми към пилона, защото ще ни трябва цялото ти внимание.

Алексеевич се престори на отегчен и незаинтересован, но сержантът го беше притеснил.

— Трябва ми малко информация — заяви Болд. — Нямам време да я проверявам, така че ще трябва да приема думите ти за истина. Ако ми харесат отговорите ти, ще ти кажа нещо, което ще спести много неприятности на всички. Ако реша, че ме лъжеш, няма да ти кажа нищо.

Руснакът погледна часовника си.

— Седем минути.

Ла Моя каза:

— Продължавай в същия дух, преструвай се на много печен. — Той поклати глава. — Изтръгвате ноктите на хора, които не могат да се защитят. Тези лайна на нас не ни минават. Лейтенантът разполага с важна информация за теб, но ако продължаваш да се преструваш, че не ти пука, просто ще си тръгнем оттук и толкова.

— Ти си по-коравият от двамата, така ли? Доброто ченге и лошото ченге? — Алексеевич отново се престори на отегчен.

— По-добре не се прави на голям умник — отговори Джон, като отправи на младежа поглед, който би могъл да го изпепели. — Тази вечер и двамата сме лоши. — В момента сержантът приличаше на кълбо от тестостерон и адреналин.

Алексеевич се разтрепери от престорен ужас.

Ла Моя му отвърна с лукава усмивка, която може би разбра само Болд, но тя показваше недвусмислено, че ако продължат в същия дух, сержантът ще излезе победител. Уличен боец с абсолютна увереност в собствените си сили и търпимост към болката, Джон беше човек, с когото не е хубаво да се забъркваш. Руснакът прехвърли вниманието си върху Лу, но имаше несигурното изражение на дребна старица, обезпокоена от приближаващ се по тротоара опасен пес, без каишка и с прилепнали към главата уши.

Една сервитьорка дойде, за да вземе поръчките им. Беше облечена в нещо като тънка, прозрачна нощница, пристегната на кръста й с лилава панделка. Гърдите й бяха малки и високо разположени, зърната й бяха шоколадови, а окосмението на пубиса й бе оформено като боен гребен на индианец. Ла Моя забеляза всички подробности, защото бюстът й бе на височината на главата му поради издигащото се над пода сепаре. Той си поръча сиатълска бира. Момичето взе поръчките и на другите — светла бира с джинджифил за Болд и студен чай за Олсън — след което напомни на Джон, че всички сервитьорки, в това число и тя самата, изпълняват еротични танци за клиентите. Каза го с такъв тон, сякаш беше касиер на банка, напомнящ на клиент за възможностите да получи заем. Алексеевич се опита да привлече вниманието й, но тя бе впечатлена от сержанта и го пренебрегна напълно. Лу си умря от кеф при вида на физиономията, която направи руснакът, когато момичето отиде да донесе напитките.

— Е — обърна се Алексеевич към Болд, — нали искаше да ми кажеш нещо?

— Не. Исках да те питам нещо — поправи го лейтенантът. — Някой — да кажем, че този някой си ти и че аз мога да го докажа — изтезава един мъж на име Дейвид Хейс, а по-късно служителя на щатското Бюро за криминални разследвания Форман. Тази вечер научихме, че друг мъж — Пол Гийзър, е изгубил няколко от ноктите на ръцете си и че следващият в списъка отново е Форман.

Алексеевич поклати отрицателно глава и погледна за помощ към Олсън.

— Какво става тук? — попита възмутено той с привидно спокоен тон.

Олсън отговори:

— Разговаряте. А аз се опитвам да ти помогна, като рискувам да ме уволнят. От теб се очаква да си благоразумен, нали така? Затова бъди благоразумен.

— Аз не те питам дали ти си човекът, отговорен за изтезанията — продължи Болд. — Сигурен съм, че си ти. А детектив Олсън знае, че въпреки споразумението ти с нейния отдел, в момента разполагам с достатъчно улики, за да те арестувам заради тези престъпления.

Руснакът се престори, че не е нито изненадан, нито обезпокоен, но не беше добър актьор.

— Искам само да разбера дали ти си отвлякъл Хейс по̀ миналата нощ. И искам да си помислиш добре, преди да ми отговориш. Колкото до преговорите ти с Форман и Гийзър, ще ми ги преразкажеш дословно. Дума по дума — поясни лейтенантът, в случай че младежът не го е разбрал. — Това, което ти предлагам, на теб, на детектив Олсън и на нейните колеги, е шанс малката ти шарада^[1] да не престава. Ще продължиш да доносничиш за правителството. — Олсън изглеждаше притеснена. Лу заяви: — Имам две възможности. Едната, както вече споменах, е да те арестувам. Втората, която навярно ще ти хареса по-малко, е да кажа на Свенград кой е доносникът и да го оставя да обсъди проблема направо с теб.

Сервитьорката се върна с напитките и преднамерено навря бюста си в лицето на Ла Моя, когато се наведе да ги остави на масата. Лейтенантът изчака да се махне. Бирата с джинджифил миришеше на веро и беше изветряла. Той я избута настрани.

— Всичко е много просто — продължи Болд. — Така че защо не започнеш веднага да говориш.

— Пет минути — обади се Джон, имитирайки арогантното държание на Алексеевич.

Променящите цвета си неонови лампи хвърлиха червена светлина върху масата. Кожата на руснака стана пурпурна почти колкото самото сепаре.

Лу провери часовника си и констатира:

— Четири минути. — След което погледна Алексеевич в очите. — Имаш да обясняваш много неща.

Малина погледна към Олсън, сякаш тя би могла да оправи нещата. Болд не искаше да загуби благосклонността й, с помощта на която бе стигнал дотук, но за него съдбата на Лиз беше много по-важна от съдбата на руснака.

Мади се облегна назад в кожения си фотьойл, въздъхна с израз на отвращение и предложи:

— Започвай да говориш.

— Обади им се — инструктира я Алексеевич.

Тя погледна към лейтенанта с нарастващ гняв. Той поклати глава. Олсън каза на мъжа до нея:

— Не мога.

— Обади им се — повтори Малина.

— Тази среща е неофициална — напомни му Лу. — Нито нейните хора знаят за нея, нито нашите. Така че как би могла да се обади? Ще трябва да признае, че е уредила срещата, а тя не иска това. Нито пък ние. Ако се обади, ние ще си тръгнем, а ти ще се озовеш или в ареста, или при Свенград.

Сините очи на Алексеевич зашариха между тримата, а физиономията му вече не беше толкова самоуверена.

— Искаш ли удължаване на срока? — попита Ла Моя.

Болд извади детективския си бележник и един химикал в открита проява на самоувереност.

Руснакът започна доклада си.

— Правя това, което ми кажат. И докато доставям сведения, съм имунизиран.

— Има имунитет — поясни Олсън на Лу и на Джон.

— Не и от нас — повтори лейтенантът.

— Времето ни изтича — напомни Ла Моя.

Болд реши да рискува.

— Да го направим по следния начин. Аз ще запълвам празните места, а ти ще ме поправяш, когато сгреша.

Зад тях се разнесоха одобрителни викове. Лу не се интересуваше каква е причината, но за миг си представи, че го аплодират заради избора, който бе предложил на Алексеевич.

Малина сви устни и кимна леко. Олсън извади тесен бележник, подобен на онези, които Болд и Ла Моя носеха в джобовете на саката си. „От един дол дренки сме“ — помисли си лейтенантът. Джон даде знак на сервитьорката и постигна онова, което руснакът не беше успял. Поръча му водка с лед.

Лу преобразува въпросите, които се въртяха в главата му, в твърдения и ги изложи внимателно като картоиграч, раздаващ карти в игра на покер. Двамата със сержанта търсеха издайнически признаци — тикове, показващи, че заподозреният знае за събитията или нежеланието му да говори за тях. Малко хора се владееха толкова добре, че да не разкрият неволно емоциите си. Алексеевич трябваше да се пребори с чуждия език, късния час и няколкото питиета, които вече бе изпил. Болд не бързаше да го притиска и съсредоточи вниманието си главно върху Пол Гийзър и Дани Форман. Руснакът се опита да прикрие любопитството си — очевидно беше очаквал въпросите да се въртят около Дейвид Хейс.

— Форман работи за Свенград — каза лейтенантът, като назова мъжа, който беше горе-долу по средата на списъка му със заподозрени.

— Не. — Малина отпиваше прекалено често от водката си, а това беше сигурен знак, че е нервен.

Отговорът изненада Болд. Това му се струваше най-логичното обяснение.

— Знаеш, че е така, или просто предполагаш? — Но Мади поклати глава и той осъзна, че задава въпрос, а не използва твърдение.

— Хейс изчезва. Отивате при Гийзър, защото си мислите, че той стои зад изчезването му, но се оказва, че грешите. Гийзър ви посочва Форман.

— Да.

Това му напомняше на играта „Двайсет въпроса“^[2], на която беше играл като малък с родителите си по време на дълги пътувания с кола. Мисълта за родителите му го накара да се сети за сестра си, а покрай нея и за децата си. Не искаше да разпитва руснака по този начин, но продължи, защото Олсън не възразяваше.

— Форман заплашва Свенград — заяви Лу. — Изнудва го срещу обещанието да му върне Хейс.

— Не знам нищо за това — отвърна Алексеевич, изневерявайки на едносричните си отговори — изключително добър признак, който показваше, че или се отпуска все повече, или става все по-пиян.

Ла Моя изглеждаше готов да каже нещо, но размисли и го прошепна в ухото на лейтенанта. Болд се почувства ужасно от факта, че използва приятеля си и че не му разкрива целия си план, но така по-късно щяха да търсят отговорност само от него и от Лиз. Джон не беше в течение на замисъла му. Лу вярваше, че от запазването му в тайна зависи безопасността на Лиз.

— Намерили сте Форман — продължи Болд. — Имам предвид тази вечер.

— Да. Убедихме Гийзър да му се обади. Форман се хвана на въдицата.

— Форман ви издава местонахождението на склада, в който е затворен Хейс. И вашите хора тръгват да го търсят.

— Да.

— Кой е изтезавал Хейс в хижата, ако не си ти?

— Не съм аз — потвърди Малина. — Не знам кой.

— Някой от хората, с които работиш?

— Не. Щяха да изберат мен — каза той, като си призна косвено, че е виновен за другите престъпления.

Въпреки че си изясни някои неща, лейтенантът усети, че навлиза още по-навътре в лабиринта, вместо да се приближава към изхода му. Тогава зададе въпроса, който му беше подсказал Ла Моя, превръщайки го в твърдение.

— Пол Гийзър работи за Свенград.

Алексеевич се поколеба, поглеждайки към Олсън.

Тя заяви:

— Това е поверителна информация, лейтенант.

— Не е поверителна, защото не се записва, детектив.

Мади кимна на руснака.

— Може би — отговори той.

— Това не е добър отговор.

— Но е най-добрият, който мога да дам. Виждал съм този мъж, Гийзър, но само веднъж, в къщата на Уидбей^[3]. — Малко по малко отговорите на руснака ставаха все по-изчерпателни, а Олсън, слава богу, не правеше никакви опити да го спре.

Лу попита Мади за къщата на Уидбей и тя го информира, че става дума за резиденцията на Свенград — разкошно имение на югозападния бряг на остров Уидбей.

— Гийзър е трябвало да помогне за отменянето на заповедта — вдигането на федералната забрана Свенград да продава хайвер — констатира Болд.

Алексеевич сви рамене.

— Не знам.

Олсън обясни:

— Малина видял случайно Гийзър в един от коридорите на щатската прокуратура по време на подготовка на съдебните заседатели. Извадил е голям късмет — асансьорът спрял и се отворил на погрешен етаж. Малина погледнал навън и разпознал Гийзър, понеже го бил виждал в имота на Свенград. За разлика от вас ние не можахме да навържем нещата и да допуснем, че срещата им е имала нещо общо с хайвера, но бяхме достатъчно предпазливи да не замесваме сиатълската прокуратура в разследването ни. Вместо това потърсихме подкрепата на щатската прокуратура.

Думите на Мади преобърнаха представите на Болд с главата надолу. Сега той вярваше, че през последните няколко часа ролите на Гийзър и Форман ще се сменят. Нищо от чутото не изключваше напълно възможността Хейс да е бил скрит от Форман като част от някаква сделка между щатското Бюро за криминални разследвания и прокуратурата на Гийзър, както Форман беше обяснил на Лиз. Изглеждаше съвсем възможно двете служби да са открили, че Алексеевич е информатор, и да са решили да запазят „правото си на собственост“ върху случая с Хейс, като задържат Малина за себе си. Войните за власт между службите можеха да имат чудовищни последствия.

Дори и да се окажеше вярно, че Гийзър е взел рушвет или все още работи за Свенград, ролята му можеше да се изчерпва с освобождаването под гаранция на Хейс и отменянето на забраната за продажба на хайвер. Биячът на Ясмани нямаше откъде да има отговор на тези сложни въпроси. Следователно лейтенантът не можеше да има доверие нито на Форман, нито на Гийзър. Лу знаеше, че Свенград търси отговорите на някои от въпросите, които вълнуваха и самия него, а това означаваше, че надпреварата за парите продължава и Лиз се намира точно по средата й. Това едновременно го развълнува и ужаси.

— Свенград възнамерява ли да отвлече жена ми? — попита той.

Руснакът сви рамене и Болд прие отговора му, вярвайки, че не е много вероятно Ясмани да посвещава подчинените си в по-дългосрочните си планове. Беше напълно възможно да смята да отвлече Лиз.

— Коментарът за моя син и свиренето му на пиано — каза Лу, като се отклони от първоначалната линия на въпросите си. — Това ли е замислил Свенград? Да посегне на децата ми? На децата на един полицай? — Гърлото на лейтенанта пресъхна.

Олсън се напрегна. Очевидно това беше ново за нея. Ла Моя изглеждаше невъзмутим, но Болд усещаше загрижеността му.

— Не и аз — заяви Алексеевич. — Аз не наранявам деца. Онзи човек от банката? Онзи със сърдечния проблем? Това не беше моя работа.

Имаше предвид Тони Лароса и отвличането на семейството му.

Лу настоя:

— Това ли е замислил Свенград?

Малина се втренчи в другия край на масата и пресуши чашата си с водка на една голяма глътка.

— Отговори на въпроса — настоя Олсън, като вложи в гласа си повече твърдост от преди.

Но, независимо дали го бе осъзнала, руснакът вече беше отговорил на въпроса. Мълчанието му говореше достатъчно красноречиво.

— И сега какво? — попита Алексеевич, без да откъсва очи от очите на Болд.

Лейтенантът си задаваше същия въпрос.