Ридли Пиърсън
17 милиона причини да умреш (5)

4.

Докато се изкачваше с асансьора към петия етаж на „Обществена безопасност“ и към кабинета на съпруга си — нещо доста непривично за нея — Лиз получи пристъп на депресия. Припомнянето на Аферата — с главно А — със сигурност щеше да обезпокои и разстрои Лу, щеше да обтегне отношенията им и да подложи брака им на изпитание. При мисълта за това тя започна да се поти, а гърлото й се сви. Като ученичка никога не я бяха викали в кабинета на директора, но сега разбра какво е усещането.

Също като брака й и тази стара обществена сграда беше виждала по-добри времена. Сега мястото изглеждаше ужасно потискащо. Лиз се надяваше, че отношенията й с Лу няма да бъдат споходени от същата съдба.

Принудена да разкрие самоличността си пред служителя на рецепцията от отдел „Престъпления срещу личността“, тя предупреди по косвен начин Лу за пристигането си и той я посрещна при отварянето на вратата. За нейно облекчение съпругът й не изглеждаше нито обезпокоен, нито ядосан и самият факт, че го вижда, я накара да се почувства по-добре.

— Здравей — поздрави го.

Лу я отведе мълчаливо в кабинета си и затвори вратата. Като видя рисунките на децата им, залепени с тиксо или прикрепени с кабарчета по стените и на корковото табло редом със снимки от местопрестъпления и фотокопия на бележки по случаите, на Лиз й прилоша. Тя искаше, по-скоро трябваше да представи нещата в делови, но и в личен план; да бъде честна, но да не навлиза в подробности, като внимава да не нарани чувствата му. Съпругът й несъмнено щеше да изпадне в шок, както се случи и със самата нея, когато Дейвид й се обади. Спомняше си как дъхът й секна от уплаха. Искаше да даде шанс на Лу да се съвземе, въпреки външното спокойствие, което навярно щеше да демонстрира. Като ченге, той умееше да скрие добре емоциите си.

Тя седна и за нейно голямо облекчение Лу пренебрегна стола зад бюрото си и се разположи на друг, като го завъртя с лице към нея.

— Здравей и на теб — каза най-накрая той.

Лиз си напомни, че разпитите на хора са част от професията му. По един или друг начин съпругът й успяваше да ги накара да си признаят неща, които те изобщо нямаха намерение да разкриват. Едновременно добър слушател и находчив следовател, Лу беше човек, когото не биваше да предизвиква. Реши, че не трябва да го дразни, но нямаше да се държи и като виновна.

— Трябва да се върнем няколко години назад — започна тя, — до незаконното присвояване на пари.

— Добре. — Но не беше добре и Лу го знаеше, защото точно тогава и друго събитие беляза драстично съвместния им живот.

Лиз реши да говори направо.

— През цялото това време нито веднъж не ме попита с кого съм имала връзка.

— Ти така и не ми каза — отвърна той, демонстрирайки мнението си за това как е трябвало да се развият нещата.

— Не мога да ти опиша колко те уважавах заради това. Ценях високо факта, че ми даваш този избор. Знам, че не ти е било лесно да го направиш.

— За никого от двама ни не беше лесно — обади се Лу. — Исках да знам, за да си спестя гадаенето всеки път, когато присъствахме на някое тържество на банката. От друга страна, не исках да знам, защото съпоставката щеше да е неизбежна, а не исках да се замислям върху недостатъците си, нито върху това къде се бях провалил, не исках да осъждам избора ти на любовник и да те намразвам заради него. Но трябва да отбележа, че вече съм приключил с тези неща. Това са минали работи.

Лу имаше навика да използва пред нея фрази като „трябва да отбележа“, които заимстваше от работата си.

— Става въпрос за Дейвид Хейс.

Тя видя как новината се стовари върху него. Всъщност почти с удоволствие установи, че Лу не я възприе нито с каменно лице, нито с показно спокойствие. Той пребледня и кимна.

— Незаконното присвояване. Наблюдението на Дани Форман. — Кимна отново, защото парчетата от пъзела започваха да се подреждат в главата му.

— Тогава той беше в „Информационни технологии“. Преди да ме повишат в ръководител на отдела.

— По онова време знаеше ли нещо за него? За присвояването?

Сходството на този въпрос със зададения й от Дани Форман я обезпокои.

Лиз му преразказа известните й факти за незаконното присвояване — измамата с превода на парите, липсващите седемнайсет милиона, убеждението, че те все още са някъде из сървърите на банката и решимостта на Дани Форман да осуети всеки опит на престъпниците да изтеглят откраднатата сума или да приберат софтуера, помогнал за укриването й, както и да идентифицира хората, на които парите са принадлежали. Лу я слушаше, без нито веднъж да я прекъсне, леко извърнат и с втренчен поглед, сякаш се страхуваше да не го изпързаля.

— Дейвид ми се обади вчера в офиса и аз отидох да се срещна с него.

Съпругът й кимна. Тя очакваше нещо повече, някакъв израз на вътрешните му емоции. Каквото и да е, само не и разговор с робот.

Описа му заплахите, които беше получил Хейс, физическите му травми и настояването й да сключи сделка с властите.

— Днес разказах всичко това на Дани Форман. Сключихме сделка. Ще опитам да се сдобия с позволение да му издам част от поверителната банкова информация, ако той уреди преместването на Дейвид и майка му.

Болд изрече тихо:

— Има една поговорка за поставянето на свидетеля под полицейска защита: „Разликата между сделка и труп е една буква“^[1].

— Добре… искам да кажа, че се чувствам неловко и се срамувам от всичко това; от случилото се тогава и сега, когато той осъществи контакт с мен. Но не мога да го крия и няма да го крия. Няма да дам на никого шанса да го използва срещу мен, срещу нас.

— Знам колко трудно трябва да ти е било да дойдеш тук и да ми го разкажеш. Но ако очакваш да ти благодаря…

— Не очаквам подобно нещо. Дали искам да ми благодариш? Не! Но ще се радвам да реагираш по някакъв начин. Навикай ме, разкрещи ми се, ядосай ми се. Какво чувство изпитваш дълбоко в себе си и защо не искаш да ми го покажеш?

— Мисля си, че ти си човекът, който се нуждае от защита.

— Не мисли — възкликна недоволно тя. — Чувствай. Какво чувстваш?

Лу стана от стола си и изчака погледите им да се срещнат.

— Аз не изпитвам чувства в този кабинет. Това място не е подходящо за това. Тук работя. Проучвам факти. Проучвам смъртта. Обикновено си позволявам да чувствам едва когато се кача в колата си и потегля към къщи, но дори тогава пускам силно радиото, свалям прозорците и запазвам мълчание. Човек с моята професия изпитва чувства през първите шест месеца от постъпването си на работа. В моя случай това беше доста отдавна. После се старае да не позволява на емоцията да надделее над здравия му разум. Невинаги успява да го направи. Понякога не съумява.

— Как се чувствам сега? — продължи той. — Наранен. Измамен. Загрижен за теб. Разтревожен от намесата на Дани Форман, защото той е известен сред нас като Самотния рейнджър и с действията си може да те изложи на риск. Но в същото време съм признателен, че намеси и мен, за което ти благодаря. Въпреки че ми се иска да чувствам нещо повече за твое успокоение, вместо това откривам, че се мъча да изпреваря събитията и да овладея положението, защото ти си моя съпруга и не искам да си забъркана в тази афера.

— Чувстваш ли се измамен?

— Измамен ли казах?

— Да.

— Не знам какво съм имал предвид.

Въпреки спокойното изражение, Лиз разпозна втренчения му поглед. Беше потънал в размишления. Трябваше да му поднесе информацията на малки порции, вместо да му я стоварва цялата накуп, но просто нямаше друг избор.

— Е, какво ще правим? — попита тя.

— Ще говоря с Дани. Ще оправим нещата.

— А аз?

— От този момент нататък ние поемаме грижата за всичко, Лиз. Ако се свърже пак с теб, ще те намесим отново. Но само чрез разговори по телефона. Повече няма да влизаш в какъвто и да е физически контакт с него.

Какъвто и да е физически контакт, помисли си с негодувание тя.

— Не бях аз тази, която осъществи контакта. Мислех, че си го разбрал от разказа ми.

— Но си отишла да се видиш с него — напомни й Лу. — Съдействала си му. А това няма да се хареса нито на съдията, нито на съдебните заседатели.

— Какво имаш предвид?

— Какво ще стане, ако се стигне до неговата дума срещу твоята, че нямаш нищо общо с първоначалното престъпление?

— Нищо подобно няма да се случи. Смяташ ли, че този въпрос би могъл да изникне на бял свят по време на съдебния процес?

— А как ще погледнат в банката на факта, че си отишла на тайна среща с един осъден за незаконно присвояване на пари? Банковото ръководство беше ли уведомено?

— Това не е тяхна работа!

— Напротив, тяхна е. Не е твоя и не трябва да бъде.

Тя обмисли думите му и разбра, че е прав — това увеличи допълнително ужаса й.

— Ще говоря с Дани — повтори Болд.

Лиз не искаше Лу да съпостави информацията си с тази на Дани Форман, но вече беше невъзможно да го предотврати.

— Кой друг има пълен достъп до „Информационни технологии“?

— И Дани искаше да разбере това.

— Аз не съм Дани.

— Аз. Тони, разбира се. И Филип — то е ясно.

— Хора от поддръжката? — попита той. — Програмисти?

— Дузина или повече със сигурност имат достъп до системата UNIX. Но не и до компютрите AS/400. Тони е единственият програмист, който работи с AS/400. Обикновено тази част от работата ни се върши срещу заплащане от IBM. AS/400 в края на краищата са техен продукт.

— Значи до известна степен за Хейс Тони Лароса е по-важен от теб.

— Само че Дейвид е имал връзка с мен. И мисли, че може да се възползва от това. Иначе ще трябва да принуди със заплахи Тони или да се опита да го подкупи, а е малко вероятно да успее и по двата начина.

— Може пък да успее — каза Лу. — Тези хора дрогираха Дани. Каза, че са изтръгнали няколко от ноктите на ръцете на Хейс. Убили са куче. Заплашили са една възрастна дама. Какво прави Тони Лароса недосегаем?

— Добре — съгласи се тя. — Значи Тони също участва в уравнението. Ще му се обадя.

— Не — възрази рязко съпругът й. — Пропускаш възможността Тони да е замесен от самото начало.

— Тони? Та той е директорът на „Информационни технологии“! — Още щом изрече това, Лиз усети как пламва цялата. — Тони? Бяхме на барбекю с Тони и Бет. Близнаците…

— … бяха скъпо струващи осиновени деца — прекъсна я Болд, довършвайки изречението й. — Неуспешните опити за ин витро оплождане трябва да са им коствали десетки хиляди. Откъде Тони ще има толкова пари?

— Той получава хубава заплата.

— Струва си да го проверим.

— Всички в банката можем да теглим изгодни заеми. Лу, не замесвай Тони с Дейвид Хейс. Той не е такъв човек.

— А ти си, така ли? Стой настрана от Тони, Лиз. Не му казвай нищо, докато не разберем как стоят нещата.

— Не дойдох тук, за да ти предам разследването, Лу. Дойдох, за да бъда честна с теб, да те включа в него.

— Считай ме за включен.

— Но не по този начин.

— А ти какво очакваше? Да оставя Дани да направлява действията ти?

— Никой не направлява действията ми.

— Хейс го прави. Или поне се опитва. Да отидеш първо при Дани, вместо при мен… Как трябва да се чувствам от този факт?

Изобщо не подозираше, че е засегнала повече професионалната му гордост, отколкото мъжката му чест. После, осъзнавайки, че двете са неразривно свързани, Лиз се примири с факта, че е оплескала всичко от самото начало. Без да се замисли, тя попита:

— Добре ли си?

— Мисля, че „разстроен“ е точната дума. — Сарказмът му бе неприсъщ почти колкото ругатните в устата на проповедник. — Очевидно се провалих като твой съпруг. Независимо колко време е минало оттогава, това ме убива. Боли ме и от факта, че си потърсила помощ първо от Дани и бих добавил, че това усложнява допълнително нещата и за двама ни. За разлика от Дани, аз поставям на първо място безопасността ти, а разследването — едва на второ. Не знам какво мога да направя по въпроса, но трябва да сторя нещо, защото няма да позволя този тип да те изложи отново на опасност.

— Не искам убийството на майка му да тежи на съвестта ми, Лу. Може да ти звучи налудничаво, но трябва да знаеш едно. Ще бъда намесена поне до степента, в която Дейвид мисли, че съм. Искам да си сътрудничим, трябва да приключим с този въпрос. Съгласна съм, но ще го направим като съпруга и съпруг, а не като доносник и детектив.

— Нищо не мога да ти обещая. Във всеки случай не и това, което искаш. Ще трябва да проведа няколко разговора.

Лиз се почувства отново като жертва, също като след срещата си с Дейвид. Изненадващо бързо Лу я отстрани от играта и тя се възмути дълбоко от факта, че той смяташе за редно да взема решения от нейно име.

— Лу, ще се опитам да направя всичко, което искате от мен двамата с Дани, но само ако участвам във вземането на решения. Ти или някой друг ще предложите сделка на Дейвид. Ако се наложи, аз ще го убедя да я приеме.

— Ще защитим майка му, стига да можем. Зависи къде живее.

— Някъде в Калифорния.

— Значи ще бъде трудно, но не и невъзможно. Както казах, трябва да проведа няколко разговора.

Тя усети, че я отпращат, но още не беше свършила.

— Най-лошото нещо, което може да се случи според мен, е да позволим това да отвори пропаст между нас.

— Ето защо двамата с Дани ще се заемем със случая — отвърна Лу. — Защото това не е най-лошото. В интерес на истината дори не се доближава до него.

* * *

Когато остана сам, Болд се запита защо любовната й афера трябваше да му бъде припомнена. Защо беше необходимо Лиз да го подсеща, че би трябвало да изпитва нещо повече от обичайното безразличие, което си позволяваше. През изминалите шест години той беше обмислял как да скрие по-голямата част от чувствата си зад грижливо издигната защитна стена. Сега тази стена се беше срутила около него. Около двама им.

Лу набра номера на Дани Форман, готов да се почувства безсилен, лесна плячка на присмеха и подигравката. Рогоносец. Не разполагаше с ефективна стратегия, но знаеше, че няма време за губене. Дани вече сигурно работеше в насоки, които на него още не му бяха хрумнали. Ако бездействаше прекалено дълго, щеше да бъде изключен напълно от разследването. Лиз беше се озовала в центъра на историята и трябваше да бъде отстранена от там колкото е възможно по-скоро.

Форман не вдигна телефона в кабинета си, не отговори и на мобилния си номер. Болд остави две съобщения, но знаеше, че за мълчанието му има сериозна причина.

Дани Форман беше се заловил здраво за работа и Болд трябваше да го догони.

* * *

В дома на Болд съществуваше неписано правило да не се обсъждат полицейски въпроси, затова сблъсъкът на тези два свята доведе до поредица от нарушения, които започнаха предишната сутрин с обсъждането на нападението над Дани Форман и продължиха тази вечер по време на раздигането на масата. Докато Лиз бършеше масата и плотовете, Лу застана пред мивката и се зае с почистването от остатъци на купчина тенджери и чинии. Сложи повечето в съдомиялната от дясната му страна — шумен и остарял уред, отдавна плачещ за подмяна. Машината щеше да ги надживее с лекота, но плискащите, свистящите и понякога дори стържещи звуци, които издаваше, щяха да нарушат моментното спокойствие, затова, когато настъпи моментът да я включи, Болд не го направи. Вместо това се заслуша в сина си, Майлс, който се упражняваше да свири на пианото.

— Прекрасно е — каза Лиз, докато довършваше бърсането на плота с влажна гъба.

Лу долови желанието й всичко между тях да бъде отново постарому.

— Изумително е — отвърна Болд. — Като се има предвид възрастта му… и оскъдната му подготовка. — Чудеше се какво ще последва и как би могъл да отстрани съпругата си от разследването.

— На баща си се е метнал — изкоментира Лиз. — На болта^[2] се е метнал — поправи се тя и думите й го разсмяха. За момент и двамата се почувстваха отново като съпруг и съпруга.

— Аз не притежавам и една десета от неговия талант.

— Развил го е, докато те е слушал. Докато е гледал как се упражняваш.

— Ще ми се заслугата да е моя, повярвай ми. Но тук става въпрос по-скоро за нещо по твоята част… става дума по-скоро за божествена намеса, отколкото за усвоени умения. Той е специален.

— И двамата сте специални — каза Лиз. — Както и Сара.

Телефонът на стената иззвъня, връщайки мислите им отново към случая. Щом чуха звъненето, и двамата млъкнаха, застинали в многозначителен миг на нерешителност кой да отговори на обаждането и кой да слуша разговора отстрани. Болд не обичаше вечерните обаждания, защото обикновено бяха свързани с углавни престъпления. Сега му се прииска никога повече да не чуе телефонния звън.

И двамата очакваха да е Хейс, но се оказа Лора Тауъл, която ги канеше на вечеря с члена на училищното настоятелство, отговарящ за техния район. Лу слушаше с удоволствие как Лиз прие поканата. Тя знаеше, че съпругът й споделя силното й желание да подобри програмата за ранно обучение на децата по четене. Но когато окачи телефона на стената, безпокойството отново ги обхвана. Дейвид Хейс беше нахлул в живота им. И нямаше как да се отърват от присъствието му.

Малко след това те подготвиха децата за лягане и ги приспаха. Рутинни действия, които разсеяха тревогите на Болд и му напомниха колко важен е станал за него семейният живот.

Двайсет минути по-късно клетъчният телефон на Лиз иззвъня и този път лицето й посърна, когато отговори на обаждането. Лу се приближи до нея и тя извъртя телефона леко към него, така че да може да чува.

Хейс беше изключително лаконичен. Лиз трябваше да изтегли пет хиляди долара в брой от банката, да ги сложи в алуминиево куфарче от тези, които продаваха в магазина „Брукстоун“ в малкия търговски център под банката, и да ги изнесе на улицата. Тогава щяла да получи допълнителни инструкции по клетъчния си телефон.

— Съгласни са да сключат сделка с теб — каза му Лиз, изопачавайки фактите. — Детайлите още не са уточнени, но са съпричастни на положението ти. Искат да защитят и теб, и майка ти. Позволи ми да уредя нещата, Дейвид.

Продължителното мълчание, с което отговори Хейс, изглеждаше обнадеждаващо.

— Не предавай доверието ми, Лизи. Тези типове… няма сделка, която да е достатъчно добра за мен. Помогни ми да се измъкна. Направи това за мен. Утре, точно в четири часа следобед.

Връзката се разпадна.

Двайсет и пет минути по-късно Дани Форман потропа на задната врата и лейтенантът, който го беше повикал, му отвори. Чернокожият мъж беше останал без дъх, челото му лъщеше от пот, а очите му светеха трескаво — признак, че е силно разтревожен.

— Можеш да започнеш с обясненията — изрече Форман. Той изглеждаше прекалено едър за прекрасно реставрирания салонен стол, принадлежал някога на пралелята на Лиз. Когато се наведе напред, сякаш нямаше търпение да стане, той предаде напрежението си и на Болд.

Лу му описа обаждането на Хейс, сякаш Лиз не присъстваше в стаята — отношение, което се промени след няколко гневни погледа от нейна страна. Стигна се дотам, че той се принуди да уговаря Лиз да не участва в доставката на парите, които беше поискал Хейс. Точно в този момент Форман ги прекъсна, за да им съобщи новините си.

— Говорих с Пол Гийзър. За да има каквато и да е сделка, първо Хейс трябва да предаде софтуера или каквото там средство е използвал за укриването на парите, и второ — да идентифицира хората, на които са принадлежали, за да помогне за арестуването им.

— Но това е нелепо — избухна Лиз. — Това не е сделка. Това е военна повинност. Той не е ченге, за бога.

— Пол е обикновен прокурор. Ще се наложи да задейства някои сериозни връзки, за да уреди преместването на Хейс и майка му за постоянно. Свидетелска защита като тази могат да осигурят само федералните.

Болд се улови да кима в знак на потвърждение. Щатът би могъл да осигури защита на важен свидетел на съдебен процес за няколко седмици, а понякога и за няколко месеца, но едно преместване за постоянно можеше да се извърши само от Министерството на правосъдието.

— Ако Пол обвини в изнудване хората, които притискат Хейс, тогава случаят ще бъде поет от щатската прокуратура и преместването му ще бъде възможно; няма да е гарантирано, но ще е възможно. И това е единственият му шанс.

— Това е прекалено — заяви тя.

— Сега говориш от негово име, така ли?

— Стига, Дани — скастри го Болд.

Форман се облегна назад и се овладя.

— Пол попита дали Лиз ще ни съдейства достатъчно дълго, за да се сдобием поне с така наречения „маскиращ“ софтуер — каквото там средство е използвал Хейс, за да скрие парите. Казах му, че се съмнявам, като се има предвид участието ти.

— Правилно си му казал — отсече Лу.

— Нека не прибързваме с изводите, става ли? — Лиз изгледа последователно и двамата мъже. — Каза ли на този прокурор за Дейвид и мен, Дани? — Форман придоби такъв вид, сякаш го беше зашлевила през лицето. — Той знае, Дани — обясни тя, имайки предвид съпруга си. — Казах ти, че няма да скрия нищо от него.

— Да, той е наясно, че имам някакъв коз срещу теб, защото попита до каква степен можем да те принудим да ни съдействаш.

— И ти какво му отговори? — попита Болд.

— Обясних му, че степента на нейното участие вероятно ще бъде определена от теб.

— Но си казал, че имаш коз.

— Така е, но Пол няма никаква представа от какво естество е.

— Може да се досети — вметна Лиз.

— Не. Ако направи някаква догадка, тя ще е свързана с вътрешната политика на банката, защото Пол Гийзър разсъждава по този начин. — Форман огледа стаята и спря поглед върху книгите и играчките на децата. Лу се запита дали Дани не се чуди възможно ли е подобна бъркотия да цари и на пода в собствената им всекидневна, ако Дарлин беше оживяла. — Искам тя да извърши доставката на парите.

— В никакъв случай.

— За да демонстрираме благосклонността си. Да му покажем, че Лиз говори сериозно, че може да й има доверие.

— Хейс се нуждае от нея и от пропуска й, за да се добере до онези компютри. А това я подлага на постоянен риск от евентуално отвличане. Подобна доставка на пари… може да е капан, целящ отвличането й.

— Тогава защо не ме отвлече при последната ни среща? — възрази Лиз. — Тогава имаше чудесна възможност да го направи. Не, Дейвид не действа по този начин. Той не би отвлякъл никого. Ако не успее да ме накара да направя каквото иска, ще измисли нещо друго.

— Не искаме да губим връзка с него — настоя Форман.

— Лиз е нашата връзка.

— Значи ще му дадем каквото иска — заяви Болд.

Съпругата му попита:

— Ще бъде ли някой така добър да ми обясни до какво споразумение стигнахме?

— Дай ни шанс да го уредим — обърна се Лу към Форман, който изглеждаше също толкова изненадан от съгласието му, колкото и Лиз. Болд им обясни какво е намислил.