Ридли Пиърсън
17 милиона причини да умреш (18)

17.

Болд отби краун вика и спря на оградения с бяла маркировка триъгълник, която разделяше отиващото на север шосе I-5 от североизточната изходна рампа на 45-а улица, с мисълта, че човекът, който му се беше обадил, е избрал изключително подходящо място. Колите по шосето от лявата му страна се движеха минимум с деветдесет километра в час, а трафикът от дясната му страна беше съвсем малко по-бавен, защото рампата беше многолентова. Полицейската кола, която го следваше, бе принудена да го подмине и да продължи по I-5. По същата причина човекът, замислил всичко това, би могъл също да го подмине, без лейтенантът да разбере. Но Лу си помисли, че е по-вероятно тайнственият мъж да е паркирал на място с добра видимост към неговата позиция, откъдето да го наблюдава и да премисля до каква степен е готов да му сътрудничи. Ако този човек пожелаеше той да се махне от главния път, щеше да го насочи към десния изход. Но не беше изключено и да поиска Лу да продължи по същото шосе.

Болд стоеше и чакаше.

Клетъчният му телефон звънна и Лу отговори със спокоен глас на обаждането, въпреки вътрешното си напрежение.

— Лейтенант?

— Предполагам, че сте ме изгубили от поглед — каза Болд. — Всичко е наред, Риз.

— Така е. Дайте ни три минути и някое от момчетата ще спре на отсрещното платно.

— Ще бъде твърде очебийно.

— Оставете ме да си върша работата.

— При моите условия. Такова беше споразумението.

— Точно затова ви се обаждам — обясни Риз. Като началник, той не бе свикнал да получава заповеди.

— Ще трябва да измислите нещо по-добро от очебийното спиране на отсрещното платно, това е всичко, което казвам. Веднага ще забележат присъствието ви. — Сърцето му биеше до пръсване. Болд жадуваше за чаша чай. Той винаги успокояваше нервите му.

— Засякохме ви с радара — каза Риз, имайки предвид глобалната система за локализиране. — Ще се задоволим с това за момента — ще ви заобградим и ще ви дадем възможност вие да дойдете при нас.

Това се стори приемливо на лейтенанта. Риз щеше да разположи хората си на ключови наблюдателни позиции и да чака Болд да мине покрай тях или да даде на екипа информация за цвета на колата или описанието на човека, появил се да получи кодирания компютърен диск.

Клетъчният телефон на лейтенанта избипка в ухото му, показвайки, че някой друг се опитва да се свърже с него. Той каза на Риз да изчака и отговори на второто обаждане, като остави шефа на отдел „Специални операции“ на линия. Синтезираният глас назова друго местоположение:

— I-5 юг. Изходът на пътя за стадиона. Отбийте в триъгълника между главния път и изходното платно и чакайте инструкции. Имате седем минути. — Връзката прекъсна.

Абсурдно кратко време. Болд завъртя волана надясно, излизайки от изхода, за да пресече и да се върне на южното платно. Щом се качеше на главния път, трябваше да изключи сирената и лампата, ако искаше да пристигне навреме. Превключи отново на линията на Риз:

— Насочил съм се на юг към стадиона „Боинг Фийлд“.

— Засякохме те — отвърна Риз.

Лу отново реши, че има предвид, че го виждат с глобалната система за локализиране.

— Визуален контакт? — попита той.

— Още не. Ще го имаме всеки момент. Засега прекъсвам разговора. Дръжте се, лейтенант. — Телефонът изпука и Риз затвори.

Някъде, по някакъв начин мъжът, който му даваше инструкции, щеше да поиска от Болд да му предаде диска. Но с екипа на Риз, дебнещ наблизо, изглеждаше невъзможно някой да се добере до него, без да бъде забелязан. Лейтенантът караше със сто и четиридесет километра в час към моста. Въпреки слабото улично движение, бе принуден да намали малко, когато стигна стесняващото се продължение на главния път, който минаваше през града. Болд се зачуди по какъв начин ще бъде осъществена доставката, убеден в способностите на екипа на Риз.

Той разбираше по-добре от всички рискованата ситуация, в която бе попаднал. Трябваше да предаде софтуера, за да осигури връщането и трансфера на парите, ако искаше да защити семейството си. Все още не беше открил начин как да позволи на Лиз да помогне на Свенград, но каквато и да направеше, този софтуер беше ключът. Намесата на отдел „Специални операции“ се дължеше на факта, че за някой бе от първостепенна важност той да е човекът, който ще достави диска. Ако зад този план стоеше Свенград или Хейс, защо просто не поискаха от Болд да изнесе софтуера от полицейското управление и да го предаде на жена си? Защо да си създава главоболия с тази сложна и рискована схема? Първият отговор, който му хрумна, бе, че Свенград или Хейс бяха измислили начин как да прехвърлят парите от банката, без да замесват Лиз. Той или те се нуждаеха от софтуера, но не и от нея. В това нямаше голям смисъл, тъй като Свенград бе поел огромен риск с притискането на Болд, за да накарат съпругата му да им сътрудничи. А ако не бяха Свенград или Хейс, тогава кой искаше диска и защо? Лейтенантът можеше да осъществи доставката, без да узнае това, но благодарение на екипа за спешни операции щеше да го разбере.

Втората идея, която го осени, бе, че целта на този сложен план целеше Свенград да запази съдействието му в тайна, да обърка хората, които разследваха случая. Даването на софтуера на Лиз щеше да бъде сигнал за край на играта, щеше да даде на детективите начален старт за всякакъв род наблюдения. Сътрудничеството на Болд в този случай можеше да бъде интерпретирано като престъпно деяние. В определен момент Лу щеше да понесе отговорността за действията си. Той потръпна при мисълта, че Свенград бе пожелал да го защити просто защото беше лейтенант от полицията, и то от отдел „Убийства“, а бе хубаво да имаш едно добро ченге подръка. Нима тази сложна доставка беше организирана само за да изглежда Болд по-малко виновен, отколкото е в действителност? Тази мисъл го нарани дълбоко. Явно сега руският мафиот го смяташе за ценна придобивка, едно кривнало от пътя ченге, което си заслужава да бъде запазено.

Лейтенантът намали и спря колата в триъгълника с бяла маркировка, който отделяше главния път от изходната рампа. Той избърса челото си с книжна кърпичка. Дъждовните капки по предното стъкло ставаха все по-едри. Болд изключи чистачките. Един камион мина край него и въздушната струя разтърси колата на лейтенанта. Той я придвижи един-два метра по-напред и я спря под лек ъгъл спрямо трафика по магистралата.

Клетъчният му телефон иззвъня. На дисплея се изписа: „Неизвестен номер“. Не подлежеше на проследяване. Той отговори, но връзката бе лоша и почти нищо не се чуваше.

— Изчакайте! — изкрещя в слушалката, страхувайки се, че може да пропусне някоя инструкция. Стоеше вперил поглед в мигащите черни чертички, показващи, че апаратът няма обхват. После изскочи от колата навън под дъжда, изкачи тичешком крайпътния насип с вирната глава, като следеше с надежда индикатора за обхвата, докато той бавно се покачваше от една чертичка на втора, а после и на трета. Той притисна телефона до ухото си и каза:

— Сега по-добре ли е?

— Не се ебавайте с мен — предупреди го зловещият електронен глас.

— Не се ебавам — извика Болд.

— „Уебстърс“ — каза гласът. — Това е бар точно на юг от североизточната част на Четиридесет и пета улица в Бруклин.

— Ще го намеря.

— Оставете включен телефона си. И елате сам. — Връзката прекъсна.

Болд все още гледаше нагоре към мокрото нощно небе, търсейки с поглед мигащата червена светлина на някоя предавателна кула, когато нещо проблесна през дъжда. Бинокъл?

Лейтенантът раздвижи глава, опитвайки се да засече отново проблясването. Ето го! Още едно проблясване малко над надлеза. Дали някой не го следеше отгоре? Но тогава го видя за трети път. Изобщо нямаше човек. Обективът на камера, монтирана високо на върха на алуминиев стълб за улично осветление. Камера, следяща трафика на колите.

Беше наблюдаван, но от разстояние. Все още държеше телефона си в ръка и реши да се обади на Риз, но почти веднага се отказа, понеже не знаеше дали въпреки дъжда и мрака не е в обхвата на камерата, а не му се искаше да проверява. Отправи се тичешком обратно към колата, по пътя се подхлъзна веднъж на мократа трева и изцапа коляното си, когато се опря в калния склон, но веднага се изправи. Продължи да тича към автомобила, защото осъзна, че ако камерата за наблюдение на уличното движение е свързана с интернет, както предполагаше, хората, които го направляваха, щяха да проверят дали Лу няма придружители и в същото време да се убедят, че той изпълнява точно инструкциите им. Биг Брадър, и то в ръцете на лоши типове.

Вече обратно в колата, докато въртеше волана, за да излезе от рампата, така че да може да обърне и да се върне към изхода, където бе паркирал десет минути по-рано, лейтенантът вдигна телефона до ухото си, за да докладва за ситуацията. Но мисълта, че човекът с металическия глас може да не е Свенград или Хейс, не го напускаше и засега той се въздържа да се свърже с Риз веднага. Идеята за наличието на трето, неизвестно лице го изпълни със страх. Болд вярваше, че щом познава неприятелите си, има шанс да ги победи, но нямаше ли да изложи децата или Лиз на още по-голям риск, ако противникът му се окажеше неизвестен? Замисли се над това.

Докато караше, въведе името на бара в базата данни на мобилния си терминал, за да се увери в неговото съществуване. След дълго колебание на малкия компютърен екран се изписа: Имате предвид „Уеб Стирс“, 1100, 45 улица? „Да“ или „Не“?

Болд натисна „Да“ и терминалът предложи да му покаже най-късия път до бара, но той отказа, уверен, че I-5 е най-бързият начин да стигне дотам.

Разбра, че „Уеб Стирс“ е интернет бар, и веднага си направи съответните заключения. Претегляйки рисковете, той въпреки всичко се обади на Пахван Риз, каза му за камерата за наблюдение на уличния трафик и за следващата си спирка — интернет бара. Преди да прекъсне връзката, Риз потвърди, че камерата, която бе видял, е една от около петдесетте камери, които излъчват директно в сайта на щатския главен път. Човекът, който бе планирал схемата, можеше да наблюдава от уютната си всекидневна придвижването на Болд от място на място. Тази информация го накара да се почувства още повече като пионка и повиши кръвното му налягане.

— Това не ми харесва — заяви Риз. — Интернет бар. Схващате ли?

Лейтенантът не беше техно вълшебник, освен в криминалната лаборатория — територия, където малцина можеха да се сравняват с него.

— Не.

— Умно!

— Тоест?

— Дейвид Хейс? Интернет бар „Уеб Стирс“? Това означава наличие на малка интернет мрежа. Проста работа. Направо фасулска за тип, който вероятно би могъл да проникне в компютърната система на Пентагона.

— Той ще проникне в компютърната мрежа на бара — заключи Болд, опитвайки се да следи мисълта му.

— Той отдавна е проникнал там. Контролира един или повече от компютрите. Този тип е добър — отвърна Риз със сдържан респект. — Вероятно ще ви отведе до конкретен компютър. Вие ще мушнете диска в него и край. Той ще въведе точната парола, която ние никога няма да открием, ще копира диска, ще го преформатира и ще унищожи цялата информация, която се съдържа в него. Блестящо!

— Може ли да спрем да го хвалим и да измислим начин как да предотвратим това?

— Не — отсече Риз. — Единственият начин да го предотвратим, е да не отидете в бара.

— Не мога да не отида.

— Знам.

— Значи ни е изработил?

— Да — потвърди Риз. — Ще си получи софтуера.

Краун викът изсвистя по моста сред проливния дъжд. Болд бе загрижен не само от чутото, но и от нещо друго, нещо неуловимо, неопределимо, като вечно изплъзваща се сянка. „Главни пътища? — мислеше си той. — Коли? Интернет страници?“ Някаква подсъзнателна мисъл, която не успяваше да формулира.

Риз, от друга страна, демонстрираше далновидност и за първи път Болд бе обзет от съмнение — вътрешен човек от полицията като Риз би могъл да ръководи всичко това задкулисно и никой никога не би се досетил. Да направи така, че това да изглежда като работа на някой друг, докато манипулира събитията за свое лично обогатяване.

С тази мисъл в главата, лейтенантът паркира и измина пеша мократа пресечка до „Уеб Стирс“. Барът беше от стъкло и керамични плочки, с ултрамодерен интериор с цветни графики и причудливи форми, висящи от тавана, които очевидно трябваше да минават за изкуство. Двайсет и няколко годишен барман със зализана назад коса и просташки очила с черни рамки сервираше разноцветни коктейли в екзотични стъклени чаши със столче. Джеймс Бонд на заплата. Бирата изглеждаше като тъмен кехлибар. Тълпата бе изненадваща смесица от жени и мъже — лейтенантът бе очаквал само мъжка клиентела, воден единствено от предразсъдъците си. Жените показваха голите си пъпове над панталоните с ниска талия, не по-малко предизвикателни от сервитьорките, на една от които се видя задникът, когато се наведе да вдигне паднала салфетка.

Телефонът му отново иззвъня и Лу прекара една-две секунди в обмисляне на казаното от Риз, измъчван от желанието да не отговори на обаждането или дори да излезе от бара. Ала не можеше да направи нито едното от двете. Той натисна копчето за връзка, вдигна телефона до ухото си и изслуша кратката инструкция:

— Компютърът в ъгъла, когато се освободи. Мушнете диска в гнездото и си вървете.

В момента пред въпросния компютър седеше някакво азиатско момиче. Лейтенантът се зачуди дали обаждащият се знаеше това. Той огледа тавана на помещението за охранителни камери, откри две в двата противоположни ъгъла и се запита дали хакерът би могъл да има достъп и до тях. Светът му ставаше все по-малък и по-клаустрофобичен, където и да отидеше. Чувстваше се наблюдаван отвсякъде. Момичето го погледна през рамо и се усмихна, а той си помисли дали не е подставено лице, или е невинна. После се запита дали изобщо някъде имаше невинни хора, подведен отново от сексапилните безцеремонни дрехи на хлапетата — от неговото място бе почти невъзможно да не гледа директно в деколтето на азиатката.

Болд се обърна и се отправи към бара, наблюдавайки я крадешком в огледалото зад бармана.

— Желаете ли нещо?

— Горещ чай в пластмасова чашка?

— Две врати по-нататък. — Собственикът не беше толкова глупав, че да се конкурира с кафенетата.

— Нещо слабо? — подхвърли Болд.

Младежът измъкна меню с обичайните алкохолни напитки и газирани води. Болд си поиска сладка газирана напитка с джинджифилов аромат. Младата азиатка стана от стола. Стегнатото й тяло бе облечено в невероятно тесни панталони. Тя се насочи към лейтенанта, който се почувства стар в тази компания. Почуди се дали тя беше куриер, шпионин или двайсет и няколко годишна проститутка. Девойката вървеше право към него, зърната на младите й гърди чернееха под тениската, плиткият й рипсен панталон подчертаваше неособено изтънченото полюшване на бедрата й, черната й коса бе подстригана на бретон — една класическа и неостаряваща прическа.

— Лейтенант Болд? — попита тя.

Обля го гореща вълна при мисълта, че някой я е изпратил, защото е решил, че може да се нуждае от компютърен инструктор. С всеки свой следващ ход човекът, стоящ зад тази операция, доказваше колко е умен, а това все повече отклоняваше подозренията на Болд от Свенград към Хейс. Нямаше начин да е загинал в онази ужасна хижа.

Момичето каза:

— Аз съм Мин Лий, студентка трета година в университета. Вашите лекции „Приложението на естествените науки при разкриването на престъпления“ ме накараха да запиша „криминалистика“ като първа специалност.

Болд се почувства изстрелян в друг свят. Този извор на младостта, това лице, за което бе сигурен, че е свързано със случая, бе просто негова тайна почитателка.

— Какво правите в „Уеб“? — попита тя. После се изчерви, огледа се наоколо и изрече с пресилен шепот, който се оказа висок колкото и нормалния й глас: — Да не сте под прикритие или нещо такова? О, боже! Страхотно е! — Пристъпи по-близо и той отново погледна настрани, защото, каквато бе дребничка, гледката, която се разкриваше, оставяше малко за въображението. — Да не би да провалих нещата?

— Няма нищо толкова драматично — излъга лейтенантът. — Живея наблизо и компютърът ми се скапа. Това е всичко. Трябва да си проверя електронната поща.

— Ще пиете ли нещо? — попита азиатката и той си представи, че ще последва предложение да седне при него, а той нямаше да знае какво да направи. Така наречените натрапници се срещаха във всяко поколение, във всеки етнос, но обикновено се насочваха към младите, яки и красиви мъже в униформа.

— Безалкохолно — отвърна Болд. — На работа съм. — И веднага съжали за прямия си отговор.

— Нали казахте, че компютърът ви се е повредил? — Тя отново се изчерви. — О, боже! — повторно възкликна момичето и закри уста с ръка. — Съжалявам. — Вече беше абсолютно убедена, че е прекъснала операция под прикритие. — Може ли да седна при вас?

— Мисля, че не.

— Няма да кажа нито дума.

— По-добре недейте — натърти Болд. — Може да обсъдим това на следващата лекция.

— След следващата лекция? — настоя девойката с онзи поглед, който не можеше да се сбърка в ничии женски очи, дори и на толкова млада жена.

Той почувства как лицето му пламва и го обхваща възбуда.

— Друг път — отвърна сухо. — Приятно ми бе, че се запознахме, Мин. — Мина край нея, оставяйки зад гърба си цял един друг свят, като се запита защо ли подобна среща му се случва точно сега. Като се изключеха закачките с Матюс от време на време, никоя жена не бе флиртувала с него от поне десетина години. Е, със сигурност не и дете. Флиртуването с Матюс бе спряло, когато тя се обвърза с Ла Моя. Намекът за интерес от това момиче така обърка мислите му, че едва не се самозабрави. Но той отиде до компютъра в ъгъла, седна на все още топлия стол, сети се отново за своята страстна студентка и се наведе, за да сложи диска в компютъра.

След секунди устройството забръмча. А в ума на Болд настъпи просветление. Да, Дейвид Хейс си беше съвсем жив.

* * *

Докато караше към къщи двайсет минути по-късно — дискът бе излязъл празен от компютъра, както бе предвидил Риз, а Болд моментално се разстрои — лейтенантът пресече I-5, забелязвайки боядисания триъгълник, където само преди час бе паркирал и бе чакал да му се обадят по телефона. Той завъртя рязко волана, включи мигача, зави и се вля в трафика, пътуващ на запад, по 45-а улица.

— Слушам ви — отговори му Риз по телефона.

— Изходът на Четиридесет и пета за I-5 — каза лейтенантът без друго предисловие. — Има ли камера за следене на уличното движение, която да наблюдава и това място?

Докато Риз проверяваше, Болд изключи телефона, пресече натоварената улица и се загледа над ниския парапет на въпросното кръстовище, а главата му бучеше. За кратко бе обзет от подозрението, че Риз или някой друг офицер от отдела за специални операции е въвлечен в тази машинация. Със сигурност беше във възможностите на Ясмани Свенград да „вербува“ някое ченге чрез изнудване или заплаха или да го съблазни с „миризмата“ на толкова много пари. Докато гледаше минаващия поток от коли по магистралата, телефонът му иззвъня; беше Риз.

— Отговорът е положителен — каза той. — Видели са ви съвсем ясно и на двете места, на които сте спирали.

Двамата обсъдиха възможността Хейс да си е осигурил достъп до охранителните камери на „Уеб Стирс“ и според Риз това бе напълно възможно — „зависи каква програма използват“.

Изхождайки от максимата, че разрешението на едно престъпление понякога се крие в очевидното, Болд набра номера на отдела, занимаващ се с трафика по пътищата. Почувства се като паяк, който внимателно плете мрежата си, знаейки от досегашния си хищнически опит на победител, че трябва да се разчита на нещо повече от случаен шанс. Мухата трябваше да бъде в стаята, за да бъде ефективна паяжината.

Лу поиска всички доклади за аварии и катастрофи, случили се в късния следобед и ранните вечерни часове на главен път 520 в сряда — деня, в който Хейс вероятно бил измъчван, защото Форман твърдеше, че по това време бил попаднал в задръстване на същия този път. След няколко минути получи исканата информация, изключи телефона и забърза обратно към служебната си кола.

В момента, в който се настани зад волана, клетъчният му телефон звънна.

— Аз съм — каза Лиз.

— Здравей.

— Всичко наред ли е?

— Би могло да се каже. Той… или някой друг, вече притежава софтуера. Успя да ни надхитри и няма да можем да го проследим.

— Той?

— Вярваме, че е Хейс. Сега им е необходимо само още едно нещо.

— Достъп? — попита Лиз. Нея самата.

— Да.

— Затова се обаждам. — Тя разказа в подробности за посещението на Форман, без да пропуска нищо, включително и електронния му бележник. — Инсценирали са сцената на мъчението и после са го скрили. Дани е убеден, че могат да се доберат до парите, чиито и да са те. Той подозираше, че ще ти кажа, но настояваше да го запазя в тайна. Каза, че Гийзър ще отрече да има нещо общо с това.

— Криминалистите откриха на местопрестъплението парченца от зъби, много кръв и остатъци от два нокътя — съобщи й Болд. — Това не се връзва с казаното от теб.

— Искали са да изглежда достоверно?

— Може би — съгласи се лейтенантът. Форман и Гийзър знаеха подробностите около другите мъчения. Изведнъж на Болд му се изясни защо се бе чувствал толкова притеснен относно местопрестъплението на Хейс — от него липсваха някои детайли като цигарена пепел и отпечатъци от стъпки.

— Въпросът е — продължи Лиз, — че ако аз съм замесена, ако трябва да извърша трансфера и да изпратя парите на сметка, посочена от Дани, какво ще стане с нас, ако Дани не хване Свенград? Записът? Децата? Ти каза, че човек не бива да си играе с тези хора.

— Така е — отвърна Болд и главата му запулсира, докато се опитваше да сложи в ред мислите си. Щом записът станеше публично достояние, техният живот — а вероятно и този на децата им — никога нямаше да бъде същият.

— Ще измисля нещо.

— Дани се държеше странно, Лу. Не приличаше на себе си.

— Едва ли му е било лесно да те притисне. Правилно постъпи, като ми каза. — Болд си помисли, че зад всичко това стоеше Гийзър. Сега Пол Гийзър дърпаше конците. — Благодаря ти.

— Не звучиш много убедително.

— Скоро ще ти се обадят — каза той. — Трябва да се подготвим за този момент.

— Няма какво толкова да се подготвям. Ще чакам и ще видя какво ще поискат да направя.

— Искам да се обадиш по телефона — каза лейтенантът. — Но от джиесема.

— Какво става, Лу?

— Не сега — отговори той, почти сигурен, че домашният му телефон се подслушва. — Обади ми се от джиесема. — Той се сбогува учтиво и сложи клетъчния си телефон в поставката за чаши.

Вече нямаше доверие дори на собствените си хора.

* * *

Някога беше лесна работа да измъкнеш Ла Моя по всяко време на деня или нощта. Беше ченге, което подхождаше към работата си с младежки ентусиазъм. Колкото повече работа, толкова по-добре. И колкото по-рискована, още по-добре. Но семейният живот бе променил положението и Болд негодуваше, че заради Дафни Матюс Ла Моя вече не е същият. Сега той искаше да си стои у дома с нея и Маргарет — дребосъче, което сякаш бе родено да бъде под закрилата на щатските закони за защита на детето, независимо от майчинските грижи, с които я обграждаше Матюс, получила временно попечителство над нея. Само щатското правителство можеше да определи като „временни“ четиринайсет месеца целодневни грижи. Но Ла Моя беше под напрежение, също като Дафни, че има вероятност детето да им бъде отнето — в резултат на това се бе превърнал в човек, който не иска да излиза от таванското си жилище.

Най-накрая Болд сподели подозренията си с Ла Моя в акт на отчаяние, който му се искаше да избегне. Не беше в негов стил да изказва подозрения, преди да разполага с нещо повече от голи предположения. Но нищо в този случай не беше в „неговия стил“, така че прибегна до открита манипулация, знаейки, че Ла Моя няма да откаже да му помогне.

— Две посещения за един ден. На какво дължа това удоволствие? — Облечен в сини дънки и карирана трикотажна риза, Пол Гийзър по нищо не приличаше на адвоката, заемащ малката кантора в Съдебната палата. Той бе станал толкова предсказуем със сивите си костюми, бели ризи и консервативни вратовръзки, че тази друга страна на личността му, застанала на входната врата, изненада лейтенанта. Гийзър ги гледаше над чифт евтини очила за четене, кацнали на върха на носа му.

Независимо от късния вечерен час той прие Болд и Ла Моя, без да задава въпроси защо е това изненадващо посещение.

— Бира? Кафе? Чай за вас, лейтенант? — Като не получи отговор, покани ги с жест да го последват. Гийзър може да бе свалил костюма, но не и наперената самоувереност, характерна за прокурорите.

В стаята миришеше на секундно лепило — силна миризма, която върна Болд към младостта му.

— Модели на самолети?

— Близо сте — отвърна Гийзър, впечатлен, че лейтенантът е доловил миризмата от такова разстояние.

Тримата минаха през друга врата и влязоха в библиотека с махагонова ламперия и кожени мебели, която прилягаше повече на английско имение, отколкото на тази облицована с дъски двуетажна къща с алуминиева дограма на прозорците. Вградени лавици се издигаха от пода до тавана, а в далечния ъгъл бе разтворена малка стълба. Ала всичко това изглеждаше купено по каталог, а не наследено. Беше един бленуван свят насред буржоазно предградие.

Тъмен кожен глобус стоеше на поставка близо до писалището. Бюрото бе покрито с вестници, а отгоре лежеше зелена стъклена бутилка. В нея можеха да се видят първите детайли на корабен корпус. Отстрани имаше комплект дълги пинсети, лупа, макара с конци, малка купчинка от тъмни дървени пръчици с размера на клечки за зъби, бръснарско ножче и стек с клечки за уши.

— Кой е корабът? — попита Болд, настанявайки се на неудобен капитански стол срещу бюрото. Ла Моя седна на другия, като се оглеждаше.

— „Франсис и Елизабет“, 1742, плавал е от Ротердам до Филаделфия.

— Впечатляващо — каза Ла Моя неубедително.

Гийзър взе лупата и разгледа първите елементи на корабчето в бутилката, после я остави на бюрото и се обърна към посетителите си.

— Извинете, че продължавам с това, но не мога да спра по средата. Ще ми изсъхне лепилото. — Той бутна очилата за четене нагоре, взе чифт пинсети и с невероятно сигурни ръце постави един от изграждащите елементи отстрани на миниатюрния корпус на корабчето.

— Нашето лепило също изсъхва, Пол. И ние също не можем да спрем по средата.

— Тогава казвайте — рече Гийзър, без да отделя очи от модела.

Да разпитваш прокурор за личното му замесване в случай беше опасно и Болд го знаеше.

— Нужно ни е да знаем къде го държите.

— Кого?

— Искаме да го разберем веднага — натърти лейтенантът. — Не можем да играем повече на вашите игрички. Не и тази вечер.

— Как бихме могли изобщо да играем, като не искате да споделим музиката? Не знам за какво говорите, лейтенант.

Не можеше да го принуди, така че Болд си помисли, че ще трябва да го пречупи малко по малко. Не че не го очакваше. Ла Моя присъстваше основно като свидетел. На лейтенанта му хрумна, че Гийзър сигурно го е предвидил, и ако беше така, той също е забелязал, че посещението на Болд е официално.

— Защо премълчахте срещата ви с Хейс?

— Вече ви казах: тя не се осъществи — отговори Гийзър. — Да не очаквате от мен да ви губя времето?

Приемлив отговор, но той не удовлетворяваше Болд.

— Казахте, че нещо се е случило.

Ла Моя се намеси:

— И дори не сте наблюдавали моста? Ей така, от разстояние, от някоя сграда или от някое друго място?

— В действителност аз отидох до моста. Паркирах там, където ми беше казано. Но когато Форман ме информира, че е попаднал в задръстване, се махнах оттам.

— Случайно да си спомняте дали Дани ви е казал къде е, когато ви е уведомил, че няма да успее да пристигне навреме? — попита Лу.

— Искате да осигуря алиби на Дани Форман? — Невярващ, Гийзър внимателно изтри върховете на пинсетата с памучен тампон, напоен с разтворител. Той я постави на бюрото и за първи път погледна към Болд. — Или може би искате алиби и за мен, лейтенант?

Лу усети, че се изчервява. Той каза на Гийзър онова, което той вече знаеше.

— В момента специалистите от лабораторията изследват уликите, намерени в хижата.

— Браво на тях. — Гийзър се върна към модела си.

Болд повтори:

— Форман спомена ли къде се намира, когато е попаднал на задръстване?

— Мисля, че беше на главен път 520. Отбивка заради строително-ремонтни работи. Натоварен час. Авария в противоположното платно.

Това горе-долу съвпадаше с онова, което бяха казали на Болд. Ако свидетелят беше друг, лейтенантът щеше да поиска повече подробности, но адвокатите пазеха информацията си.

— Надлезът на „Пайн стрийт“? Вие ли го избрахте или човекът, който ви се обади?

Гийзър се поколеба, може би защото беше погълнат от грижи за модела си, или защото обмисляше как да отговори и това разтревожи Болд. Самият мъж го тревожеше. Непоколебимото му спокойствие.

— Капани ли ми залагате, лейтенант? Не ми ли вярвате?

Така не отговаряше на въпроса на Лу, но да притисне един заместник-прокурор, да го третира като заподозрян — това щеше да бъде грешка.

Гийзър се поизправи на стола си и го избута назад от бюрото, за да се полюбува на резултата от труда си — моделът все още бе далеч от завършения си вид.

— Вижте какво, хора, не можете ли да проверите тези неща? — каза той. — Сигурен съм, че Форман спомена за строителни работи и нещо за кола в аварийното платно. Някой трябва да има информация по въпроса, нали?

Форман бе споменал и на Болд за някакви проблеми в трафика и лейтенантът вече се бе обадил по телефона, но нямаше нужда Гийзър да знае. Болд реши да рискува в рамките на възможното.

— Един адвокат и един следовател… работещи заедно… могат да създадат много неприятности, ако поискат.

— Страхотен екип — вметна Ла Моя.

— Хей, почакайте за минутка, дявол да го вземе! — възкликна Гийзър, който веднага схвана намека.

Ла Моя отново се обади:

— Например те биха могли да скрият някъде щатски свидетел.

Болд додаде:

— И да прикрият следите си, като оставят зад себе си сцена на престъпление с липсващо тяло.

Гийзър присви очи, атакуван ту от единия, ту от другия.

— Дайте ми малко почивка. Имате ли представа за препятствията, които трябва да се преодолеят, за да се направи подобно нещо? Наистина ли вярвате, че щатската прокуратура или моята собствена би си позволила да заблуди едно разследване, за да укрие свидетел? — Физиономиите на двамата мъже му издадоха недоверието им. — Ако започнем да действаме по този начин, докъде ще стигнем? А? Кажете ми. Сиатълското полицейско управление никога не би си сътрудничило отново с нашата прокуратура. Никога. И кой би могъл да ви укори? Слушайте, не казвам, че не бихме опитали подобно нещо. Ако питате мен, това е доста хитър ход. Страхотна уловка. Но щяхме да го направим съвместно с вас, момчета — някой във вашия отдел щеше веднага да надуши какво става. Не разбирате ли?

В думите му имаше смисъл, но Болд не искаше да приеме подобно обяснение. Самата мисъл, че неговият капитан Шийла Хил или някой друг висш офицер би направил сделка с адвокатите и би го оставил в неведение за нея, го ужасяваше. Но съпругата му бе замесена и това можеше да даде отговор на много неща. Обхвана го чувство, близко до паниката. Дали хората от неговия отдел не го водеха за носа, докато преследваха свои собствени цели?

Откри, че вярва на Гийзър, и това го разтревожи.

— Необходимо ми е да знам дали се провежда подобна съвместна операция — заяви Болд.

— Не се съмнявам, че ви е необходимо.

— Вярвате ли, че Дани Форман е бил в задръстване, когато ви се обади?

— Ето, сега стигнахме до същината, нали, лейтенант? По дяволите, няма начин да го знам, нали така?

— Щяхте ли да знаете, ако Хейс е сключил споразумение за защита?

— Щях. Той щеше да се обърне към моята прокуратура. Непременно.

— Но не задължително.

— Би могъл да се обърне и към Щатската прокуратура. Като се замисли човек, даже е по-вероятно. Тя може да преговаря с Министерството на финансите за защита на свидетел. Аз не мога да направя такова нещо.

— Дани Форман е казал на жена ми, че Хейс е под негово и ваше покровителство и че вие ще отричате това докрай.

— Е, значи е прав поне за едното, нали? — отвърна Гийзър. Той придърпа отново стола си до бюрото и погледът му срещна този на Болд. — Господа, по-добре да тръгвате, преди да ми изсъхне лепилото. Можете и сами да намерите изхода.

* * *

Пол Гийзър беше преполовил работата си по модела, когато звънецът на кухненската му врата иззвъня. Бяха минали броени минути от тръгването на Болд. Ядосан, че лейтенантът ще се опита да пробута номера с „ох, забравих нещо“ на един опитен адвокат, той се отправи забързано към задната врата на кухнята, готов да го скастри. Лепилото му наистина изсъхваше. Гийзър отвори рязко вратата с думите: „Това е най-старата игра в ръководството…“, но млъкна при вида на двамата непознати костюмирани мъже, които стояха срещу него. От пръв поглед разпозна ФБР. „Министерство на финансите“ — помисли си той, като си спомни разговора за защита на свидетеля. Болд явно е бил проследен или къщата е под наблюдение. Шибаните федерални агенти бяха пълни с такива трикове.

Присъствието на двама непознати пред задната му врата го шокира. Беше очаквал да види Болд и Ла Моя. През няколкото секунди, необходими му да се осъзнае, единият мъж прекрачи прага и го блъсна с длани в гърдите. „В крайна сметка не са агенти.“ Ударът го запрати като парцалена кукла в другия край на кухнята, като едновременно с това парализира дишането и гласните му струни.

Единият от непознатите заговори на другия, но думите му прозвучаха неразбираемо заради непознатия му акцент. Едва тогава Гийзър напълно осъзна какво ставаше. Мисълта му най-после се върна към действителността — сянката на Болд и Ла Моя изчезна като ореола след светкавица на фотоапарат.

„Главорези, наемни убийци“ — хрумнаха му поне дузина различни названия. В прокуратурата Гийзър ги наричаше „горили“. Единият спусна щорите, а другият натика в гърлото на заместник-прокурора един влажен и миризлив кухненски парцал, сграбчи го за косата и го изправи, извивайки ръцете му зад гърба. Ако бе дошъл на себе си малко по-рано, щеше да се справи и с двамата, нали беше каратист.

Разпитът се ръководеше по мобилен телефон, така че Гийзър да не може да види задаващия въпросите — някакво подобно на уоки-токи устройство, което имаше микрофон и не се налагаше да държат апарата до ухото на Пол, а двамата мъже можеха да следват инструкциите, когато бе необходимо. Предимствата на модерната технология. Гърбът го болеше от начина, по който го бяха вързали за стола — седнал абсолютно изправен, с изпънати напред ръце, завързани със скоч за подлакътниците. Бяха го преместили в сутерена, като просто го бяха хвърлили по стълбите — отчасти за да го сплашат, отчасти за да го задържат зашеметен. Познаваха си добре работата.

Когато не отговори вярно на въпросите, по-едрият натика обратно парцала в устата му, а другият измъкна от колана си един „Ледърман“ и го преобразува в клещи.

— Моля ви… недейте — изграчи Гийзър през натикания в устата му парцал, притиснат със скоч, омотан около главата му. Думите му прозвучаха като приглушено грухтене, почти неразбираеми, за разлика от последвалите викове на болка.

— Къде е той? — попита гласът от миниатюрния микрофон на телефона.

Гийзър поклати глава. Нямаше представа.

— Ньет — отговори горилата на питащия, от което на Пол му премаля.

Гласът от другия край на телефонната линия искаше отговори, които не получаваше. Гийзър разбираше чувството му на безсилие от това положение поради дългогодишния си опит на съдебен адвокат. Имаше случаи, когато и на него му се бе искало да използва същите методи спрямо някой от необщителните свидетели. Обезумял от отчаяние — главорезът се приближи към него с разтворени като зяпнало изкуствено чене клещи — Пол Гийзър разбра, че му предстои дълга нощ.