Метаданни
Данни
- Серия
- Болд/Матюс (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Body of David Hayes, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Атанасов, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2014)
Издание:
Ридли Пиърсън. 17 милиона причини да умреш
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 2005
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Коректор: Красимира Станева
Компютърна обработка: Калин Гарабедян
Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков
ISBN 954-260-310-X
История
- — Добавяне
6.
Болд смяташе, че Хейс е използвал доставката на парите не само като средство да отвлече вниманието на полицията, но и като начин да получи достъп до мощните компютри AS/400 на банката, описани му от Лиз като „сърцето на информационната система“. Но сега, когато служебната сграда беше заключена и хората, намиращи се в нея, се извеждаха един по един през единствената незаключена врата, където проверяваха документите им и ги претърсваха, в теорията на лейтенанта започваха да зейват пукнатини. Нямаше и помен от Дейвид Хейс.
Един младеж с акне по лицето на име Пендълтън Хартсмит седеше до Дъглас Уит, румения ирландец, който отговаряше за охраната на банката. Двамата мъже се намираха заедно с Лу в малка зала за съвещания, в която обикновено се обсъждаха заемите. В залата миришеше на лепило за мокет.
Уит обясняваше, че за да получи достъп до офисите на „Уест Корпорейшън“, човек трябва да има идентификационна карта с размерите на кредитна карта, каквато притежаваше самата Лиз. При всяко влизане се записваха часът, датата, името на чиновника и мястото, от което е влязъл или излязъл. За сървърите AS/400 и UNIX е необходим допълнителен пропуск.
— След 11 септември[1] — продължи да обяснява Уит — инсталирахме скенери за разчитане на отпечатък от дланите на двете компютърни зали — помещенията, в които се намират главните ни сървъри. Достъп до тях имат броени служители.
Сред които е Лиз, помисли си Болд.
— А можем ли да установим дали е бил извършен пробив в системата за сигурност?
Ирландецът отговори:
— Пробив не е имало. Това беше първото нещо, което проверихме, когато ни се обадихте да заключим банката. Никой не е пипал компютрите AS/400.
Уит лапна една дъвка и предложи пакета на другите. Хартсмит си взе. Лейтенантът отказа.
— Камерите да са записали нещо?
— Вашите хора вече ни поискаха филмите. Доколкото разбрах, в момента правим презаписи.
— Може наистина да възникне проблем — обади се Хартсмит. Другите мъже насочиха вниманието си към него. — Тук всичко е дигитално, лейтенант. Системите за достъп, видеокамерите, всичко е цифрова информация, която се съхранява на един от четирите компютъра UNIX.
Уит го прекъсна, като обясни:
— Ето какво имах предвид, като казах презаписи. Записаното от камерите се съхранява по електронен път на диск. Мисля, че става въпрос за TiVo[2]. Можем да гледаме записите направо от дисковете или да ги презапишем на половининчова лента или на DVD, както правим в момента за вас.
— И ако някой влезе в тези компютри… — изрече Лу, оставяйки Хартсмит да довърши.
— Именно. От тази гледна точка системата е доста несигурна.
Болд си представи как Хейс влиза в сградата, а после в компютърните зали, но убеждава контролираната от компютър охранителна система в обратното. И внезапно се зачуди дали това вече не се е случило, дали програмистът не е дошъл, не е прехвърлил парите в друга сметка и не си е тръгнал.
— Можете ли да сложите пазач, някой от вашите охранители, на вратите на тези компютърни зали? Да не разчитаме само на техниката?
— Това ще ни струва известни разходи. Трябва да поискам разрешение.
— Поискайте — каза Лу. — И ако ви откажат, ме уведомете незабавно.
Той потърси пукнатини в разсъжденията си, абсолютно уверен, че Хейс е използвал доставката на пари като средство за отвличане на вниманието, но нямаше как да го докаже. Уит се надигна от стола си и напусна малката зала за съвещания. Интелигентният Хартсмит остана да се взира в нищото, потънал в дълбок размисъл.
— В това е проблемът — проговори той. — Компютър, който контролира собствената си система за сигурност. Но пък това е една надеждна система. Затворена система. Не можеш да влезеш в нея и да я объркаш, защото тя охранява собствената си врата.
— Но ако проникнеш през тази врата… — Болд си представи как принуждават Лиз да осигури на Хейс достъп до сървърите, почувства нейния ужас. Ставаше все по-сигурен, че ако Хейс не успее да я накара да му сътрудничи, няма да има друг избор, освен да я отвлече или да отвлече някой друг банков служител, който има необходимия му пропуск.
— Тогава цялата ни система рухва. Да. Изтриваш всички записи на своето посещение. Брилянтно е наистина, само че е невъзможно.
— Но можем ли да сме напълно сигурни в това?
— Не. Но ако питате дали смятам, че днес някой е проникнал в AS/400, все пак ще ви отговоря отрицателно.
Лейтенантът осъзна, че Форман и Лиз са прави — Хейс се нуждаеше от съпругата му, за да си осигури достъп с отпечатъка от дланта й. А щом проникнеше веднъж в компютърните зали с необходимия достъп до сървърите, той можеше не само да си върне парите, но и да изтрие всички записи от посещението си, да унищожи всички улики против себе си, и то като използва същите компютри, които би трябвало да помогнат за залавянето му. Може би днешната доставка на пари, отвлякла вниманието на полицията и на охраната на банката, не беше нищо друго, освен тренировка, възможност да проучи мястото и да доизпипа плана си. И в такъв случай Хейс щеше да бъде засечен от охранителните камери.
Лу се върна при Лиз. Тя продължаваше да стои в една малка стая на приземния етаж, която не се числеше към офисите на филиала на банката. Той я помоли да състави списък на всички служители на „Уест Корпорейшън“ с достъп до компютърните зали. Възнамеряваше да ги разпита всичките. После повика на помощ няколко души от собствения си отдел, защото нямаше търпение да изчака копията от записите на охранителните камери. След по-малко от час пред екраните седяха шестима полицаи и наблюдаваха внимателно неясните образи. Малко след 11 часа вечерта един от тях забеляза Дейвид Хейс.
— Ето го птичето. — Жената, позамаяна от монотонния запис, преглеждан от нея часове наред, го посочи на колегите си.
Позвъниха на Болд, който се беше прибрал у дома, и го събудиха.
Трийсет минути по-късно лейтенантът стоеше пред една постройка от червеникавокафяв пясъчник, собственост на някоя си Тедона Рембранд Уилсън, и чакаше Дани Форман. Беше оставил две съобщения на телефона и едно на пейджъра му. Сигурен бе, че старият му приятел ще дойде на срещата, дори и да завали дъжд, заради важността на откритието. Направи последен опит да се свърже с него по клетъчния му телефон и реши да проведе разпита сам. Беше оставил Лиз у дома, при децата, но не и преди двама униформени полицаи да застанат на пост пред къщата — единият в патрулната кола, а другият — извън нея. Болд все още вярваше, че Хейс възнамерява да отвлече жена му. Затова не смееше да я остави без надзор и охрана.
Тедона Уилсън, афроамериканка с едри кости и големи ръце, накара Лу не само да й покаже значката си, но и да й даде картата си през процепа на отворената докъдето позволяваше сложената на вратата верига, за да се обади и да провери дали наистина работи в полицията. Когато най-накрая пусна лейтенанта в дома си и го покани във всекидневната, вече беше облечена в завързан стегнато около кръста й бял атлазен халат. Сърбаше билков чай. Не предложи нищо на Болд и продължи да го гледа подозрително, докато той не постави пред нея няколко снимки и не спомена, че е съпруг на Елизабет Болд. Едва тогава Тедона предложи да му направи чай или кафе, но Лу отказа, защото се чувстваше прекалено изнервен и напрегнат, а единствено искаше да постигне някакъв напредък по случая.
— На тези снимки, свалени от записа на една охранителна камера, се вижда мъж, ето този с шапката, застанал до вашето бюро, нали така?
— Точно така, господине.
— Спомняте ли си този мъж?
— Аз съм представител на отдел „Клиенти“, господин Болд. От мен се изисква да помня физиономии, да водя разговори и да продавам нови продукти на редовни клиенти. Този мъж беше около трийсетгодишен. Учтив. Добре изглеждащ. С приятен глас.
Лу се размърда неловко, защото не му се слушаха подобни ласкателства за Хейс.
— По някое време вие ставате от бюрото си. И тръгвате заедно с него към… — Лейтенантът размести снимките.
— Към неговия банков сейф.
— Неговия банков сейф — повтори като ехо Болд, докато вадеше бележника от вътрешния джоб на сакото си.
— Това е всичко, което знам. Не си спомням номера на сейфа му. Мисля, че беше двеста и някой си. Двеста и шест? Двеста и осем? Или това беше кодът на някаква област? — Тя пристегна халата си, за да се увери, че прикрива напълно гърдите й. — Трябва да го има в протоколната книга.
— Някакво име?
— Бриндъл? Биндър? — напрегна паметта си Тедона.
Болд усети как пребледнява.
— Бримър? — подсказа й той.
Тя щракна с дългите си пръсти.
— Бримър! А малкото му име започва с Е. Смешно име. Еверест? Еверет?
— Е. Бримър — изрече сухо Лу. — А не Хейс? Сигурна ли сте, че беше Бримър?
— Няма как да получи достъп до сейфа си, докато не се подпише и аз не сравня подписа му с този на регистрационната карта, затова твърдя, че беше Бримър. Сигурна съм.
Регистрационната карта щеше да позволи на някой експерт да сравни почерка. И ако се окажеше, че той е на Хейс, в което лейтенантът изобщо не се съмняваше, можеха да си издействат съдебно разрешение да разбият сейфа. Но Болд допускаше, че това ще се окаже излишно. Предполагаше, че Хейс е държал там „маскиращия“ софтуер, който беше използвал, за да скрие седемнайсетте милиона в системата на „Уест Корпорейшън“. Сега си го беше върнал, а с него и възможността да си получи парите. Подведени от използвания от него псевдоним — Бримър, банковите служители изобщо не се бяха досетили, че сейфът всъщност принадлежи на Хейс.
Лу обясни на госпожица Уилсън, че ще се срещнат отново в банката в понеделник, в осем часа сутринта, и че тогава ще прегледат заедно протоколната книга. Нещо, което според него щеше да е пълна загуба на време.
— Това име… Бримър… Защо ви накара да се намръщите така? — попита тя.
— Без особена причина — излъга я Болд. Всъщност това беше моминското име на Лиз: Елизабет Бримър. Е. Бримър, фалшива самоличност, която Хейс си беше създал преди години, когато все още е бил банков служител. Когато е изпитвал увлечение по жена му. Или е бил влюбен в нея, помисли си Лу. Това име, този сейф свързваха Хейс с Лиз, Лиз — с миналото, а спомените на Болд — с въпросното минало.
На лейтенанта внезапно му се догади.