Ридли Пиърсън
17 милиона причини да умреш (24)

23.

Болд работеше по случая като жонгльор с огън, който бе изхвърлил твърде много факли във въздуха. Беше се оттеглил от пряко участие в наблюдението на Лиз, изненадвайки мнозина, като отклони поканата да се качи в буса за чистене с пара, използван за прикритие от отдела за специални операции. Вместо това предпочете да обикаля с колата си и да слуша съобщенията по радиостанцията. Риз учтиво, но без заобикалки го предупреди, че не се нуждае от „някакви клинчещи детективи“, докато той се мъчи да запази Лиз жива и здрава, и Болд го излъга — увери го, че ще стои настрана.

Той зае позиция, като паркира от другата страна на улицата срещу северния вход на банката — място, откъдето имаше видимост към единия от двата входа за частния подземен паркинг на административната сграда. Най-голямата му грижа си оставаха Свенград и хора като Алексеевич. В бъркотията той замеси и Форман, за когото знаеше, че работи без партньор, но чиито мотиви си оставаха неясни, и поради това не можеше да прецени колко е опасен за Лиз. Болд вярваше, че някъде там, навън, Олсън и хората от отдела за организирана престъпност продължаваха своето наблюдение сега, когато положението на Алексеевич си оставаше тясно свързано с този случай и решението, което трябваше да вземе Лу.

Задачата му бе да подмами агентите от „Специални операции“ да паднат в капана — да наблюдават Дафни Матюс или някоя друга от десетките монахини, които присъстваха на прожекцията — докато Ла Моя измъкне Лиз от киното и я вкара в играта. Свенград му бе дал ясно да разбере, че не може да се правят никакви замествания и засега на Болд не му се искаше да го предизвиква.

Втората част от задачата му бе да позволи на Лиз да извърши трансфера на парите, без Дани Форман да обърка нещата или да действа в своя полза. В основата си планът на Лу стигаше по-далеч от това, но главната му цел си оставаше успешното измъкване на жена му от киното. Тя трябваше да се изплъзне от зорките очи на агентите от отряд „Б“ към отдел „Специални операции“ — група от трима техници, които сега седяха в един телевизионен бус на „Сиатъл Поуст Интелиджънсър“, удобно паркиран над отворен под колата люк, през който незабележими за околните телевизионни кабели, излизащи от пода на буса, бяха свързани с банката. От този бус тримата можеха да контролират всички охранителни камери в сградата, директно да общуват с банковата охрана и дори да подслушват чрез микрофона, с който щяха да бъдат приветствани гостите на тазвечерното парти.

Лу знаеше, че единственото му предимство бе неизвестният на никого, освен на него самия и на неколцина доверени хора, факт, че той работеше директно със своя неприятел — Дейвид Хейс. Хейс бе непредвиденият фактор, от който смяташе да се възползва изцяло. Колкото и да не му се искаше да го признае, Хейс можеше да ги надхитри с лекота.

— Здрасти! — прозвуча в ухото на Болд, след като отговори на позвъняването на мобилния си телефон. Ла Моя го информира, че някой е звъннал на Лиз веднага след началото на антракта. Отново синтезиран глас, говорил кратко и по същество.

„Форман“ — помисли си Лу, като най-накрая започна да подрежда в пъзела различните роли, които се играеха. Като увери Болд, че той и Лиз са се измъкнали успешно, Ла Моя приключи с думите: „Ще се получи“.

Тоест в момента пресичаха улицата към банка „Уест Корпорейшън“.

Бипкането на телефона го уведоми, че някой опитваше да се свърже, и Болд приключи с Ла Моя, за да отговори на другото обаждане — търсеше го Хайман от службата за сателитно наблюдение. Ескаладата на Форман се бе насочила към центъра.

— Интересен синхрон — промърмори Лу. Това също съвпадаше с очакванията му.

Звънна на Гейнис да действа. Тя щеше да се присъедини към партито в ролята на сервитьорка — последно средство и крайна фронтова линия, известна само на него. Хейс трябваше да бъде пазен от Милнър — един от доверените хора на Ла Моя. Болд приключи разговора, очаквайки всеки момент да види жена си, като се питаше дали планът му ще успее да я вкара в банката, без да бъде видяна или засечена и разпозната от сложната електронна наблюдателна техника, вече инсталирана там.

Разчиташе на Дейвид Хейс да му помогне, дори и косвено. На практика оцеляването на Лиз зависеше от него.

* * *

Сред пелената на ситния дъждец и валмата на падналата ниско мъгла, която се извиваше между високите сгради като дим от огън, една тъмна фигура крачеше под дъжда към западния вход на търговския комплекс на „Уест Корпорейшън“ — пасаж с магазини в сутерена на банката.

Полицейските радиостанции, които бяха замлъкнали за няколко минути, привлякоха вниманието към този посетител. Макар всички магазини да бяха затворили в шест часа, достъпът до подземния паркинг и асансьорите на административната сграда си оставаше свободен. През изминалия половин час нито един човек не бе влизал в търговския комплекс, затова приближаващата фигура бе предизвикала подозрение.

Командирът на отряд „Б“ Денис Кречки изпревари своите хора, като изпрати един агент под прикритие в инвалидна количка да влезе след посетителя. След това Кречки се обади, че очаква да му се докладва. Встрани от Пето авеню, при университета, градският трамвай бе запречил U-образната входна алея към хотел „Олимпик“ и портиерът на хотела надуваше свирката си, за да повика такси от наредените край тротоара. Малко ято бели чайки се стрелкаха в черното небе и крещяха пронизително. Една бездомница буташе пазарска количка от супермаркет, пълна догоре с мокри одеяла и празни кутии от безалкохолно, като се навеждаше напред от усилието. Една кола за миене на улиците с пуснати четки трополеше бавно към университета, предизвиквайки вой от клаксони, тъй като затрудняваше уличното движение.

Агентът с инвалидната количка докладва, че подозрителният посетител е жена, носеща чадър, който скрива лицето й. Когато жената, тоест неидентифицираният субект, приближи западния вход, той припряно подкара количката, за да я настигне, надявайки се, че тя може би ще задържи вратата отворена заради него и така ще има възможност да види лицето й. Усилията му обаче пропаднаха.

* * *

Следейки действията на наблюдаващия екип по полицейската радиостанция, Болд седеше, приведен напред, на шофьорското място в своята кола и кормилото го притискаше в гърдите. Всяко действие, всяка стъпка на хората от отдела за специални операции беше съдбоносна за успеха или провала на неговия план. Беше паркирал така, че да има видимост към северната страна на правоъгълния банков комплекс, но не виждаше жената с неустановена самоличност, която току-що била влязла в „Уест Корпорейшън“. След съобщението за нейното влизане Пахван Риз, който се намираше на една пресечка по̀ на изток, с видимост към киносалона на Пето авеню, настоятелно заповяда на своите детективи и тайни агенти сред публиката да определят точното местонахождение на „мишената“, тоест на Лиз.

— Искам сигурно идентифициране — отсече Риз — и го искам веднага.

„Дяволите да го вземат“ — помисли си Болд. Риз винаги е бил дяволски умен. Лу звънна на Дафни Матюс, за да я предупреди, че хората на Пахван оглеждат посетителите по-внимателно, за да открият търсената от тях жена.

Минута по-късно Матюс му отвърна:

— Виждам ги. Това са Бранди и Клиндерхоф, всеки от тях идва от различна пътека между редовете. — По внезапно приглушения й глас, той си я представи как се е навела напред с глава почти до пода на киносалона. — Тук е същинска лудница.

— Дафни, нужни са ми поне десет-двайсет минути.

Чуха се силни аплодисменти и музика.

— Чантата! — изкрещя Лу. — Направи така, че да видят чантата. — Знаеше как работи мозъкът на полицаите. Чантата щеше да убеди и Бранди Шефър, и Хауи Клиндерхоф толкова лесно, колкото ако са видели лицето на Лиз.

Дафни прекъсна връзката и Болд остана да чака, а в главата му звучаха натрапчиво чутите мелодии. Той видя автобуса да спира на спирката на Пето авеню. Пристигането му привлече вниманието на Кречки и неговия отряд „Б“, защото, макар и за кратко, ефикасно закри видимостта към комплекса. Един агент бе изпратен на място, макар и твърде късно. Кречки изкрещя по радиостанцията:

— Махнете тези шибани автобуси от Четвърто и Пето авеню! Наблюдавайте всеки, който слезе от този автобус!

Риз се включи, като още веднъж поиска Лиз да бъде намерена сред публиката в киносалона.

Жената с чадъра се качи до партерния етаж с асансьора, където трябваше да го смени с друг, за да продължи по-нагоре в административната сграда. Офицерът с инвалидната количка я последва със съседния асансьор, като докладваше на няколко минути.

Автобусът потегли, изсипвайки куп пешеходци, повечето от които останаха на тротоара пред „Уест Корпорейшън“, искайки обяснение от Кречки.

Сред цялата тази суматоха не бе обърнато почти никакво внимание на изоставената от бездомната жена пазарска количка, спряна до стената точно пред входа на подземния паркинг на банката.

Болд насочи поглед към пазарската количка. На лицето му бавно разцъфна усмивка.

Лиз беше влязла.

* * *

Лиз се мъчеше да вкара в ред мислите си. Докато вървеше с Ла Моя по време на антракта, той я преведе през улицата и стигнаха до едно павирано вътрешно площадче срещу Японския ресторант. Там тя захвърли костюма на Мария и навлече върху официалната си черна рокля връхна дреха от тези, които обикновено раздаваха на бездомните от Армията на спасението.

Джон й показа една пазарска количка, пълна с празни алуминиеви кутии и други боклуци, скрита между храстите на площадчето.

После Ла Моя намаза лицето й с някаква кафява субстанция, така че да изглежда като мръсна скитница.

— В количката има влажна хавлиена кърпа. Използвай я, за да се почистиш след това.

Лу беше планирал внимателно всичко. Почувства как все по-трудно издържа на цялото това напрежение.

Дейвид Хейс я бе забъркал в тази каша. Силното негодувание за миг й отне способността да мисли ясно. Въпреки християнските си убеждения, тя се закле, че ще му отмъсти по някакъв начин. В крайна сметка връщането на парите щеше да бъде отмъщението, така че Лиз се зарече да приключи с това през следващия един час от живота си и да оправи нещата.

Когато автобусът спря — точно на минутата, в която Ла Моя й бе казал, че ще спре — тя избута пълната с боклуци пазарска количка до бетонната стена и се шмугна в мрака на подземния гараж, като обмисляше в движение своето преобразяване. Беше взела само влажната кърпа. Умората надделя над нея, карайки я да се чувства психически изцедена, независимо че сърцето й биеше бясно в гърдите й.

Насочи се право към остъкленото фоайе, където бяха асансьорите и вратата за стълбището. Точно от този гараж за първи път се бе измъкнала за срещата си с Дейвид Хейс, пак от него бе тръгнала, когато излезе в майчинство.

Щом чу далечното свистене от отпуснатите спирачки на потеглящия автобус, тя пристъпи в асансьорната кабина, натисна копчето за приземния етаж и веднага изскочи навън. Като отвори тежката врата, водеща към аварийното стълбище, в съседство с асансьорите, чу вратите на празния асансьор да се затварят зад нея. Щом се озова на стълбището, веднага започна да се съблича. Почисти лицето си, оглеждайки се в остъклената кутия на противопожарния маркуч.

Лу вярваше, че изпращането на асансьора нагоре ще разсее нископлатените охранители, чиято работа бе да наблюдават телевизионните екрани в затъмнена стая, намираща се някъде в сградата. Вече облечена с официалната си черна рокля, Лиз се заизкачва по стълбите. Те я отведоха до главното фоайе. Оставаше й да мине през охраната, за да стигне до сектора с асансьорите.

Тя поздрави Дили — пълничкия охранител, с когото бяха приятели. След това пъхна идентификационната карта на Тони Лароса в устройството на въртящата се врата пред детектора за метал, през който трябваше да мине. Лу не се съмняваше, че Пахван Риз е нагласил охранителните камери да следят за влизането на Лиз в сградата. Дори бе възможно охранителният компютър да е бил настроен да сигнализира, когато идентификационната карта на Лиз бъде регистрирана в системата. Рискованият ход на Болд, предполагащ, че Риз няма да обърне същото внимание на картата на Тони Лароса, си заслужаваше. Лампичката светна зелено, въртящата се врата се задвижи и Лиз подаде чантата си на Дили, докато мине през детектора.

Дили изглеждаше шокиран, че я вижда. Тя пристъпи към него толкова близо, колкото никога до сега не си бе позволявала, и прошепна ясно в ухото му:

— Знам, че би трябвало да докладваш за моето пристигане, Дили. Повярвай ми, знам всичко по този въпрос. И това е решение, което ще трябва сам да вземеш. Но ако го направиш, случилото се с Тони Лароса ще сполети и мен. — Лиз го целуна по бузата, взе си чантата и се отдалечи, без да поглежда назад.

Както обикновено, за да стигне асансьорът до етажите с ограничен достъп, а именно двайсет и петия и етажа за информационно-технологичната обработка на данните, трябваше да се използва идентификационна карта. Заради партито системата бе изключена и в кабината бе поставен човек от охраната, който да съпровожда гостите. Това се оказа непредвидено усложнение. За да избегне опасността да бъде видяна от охранителя, Лиз трябваше да използва отново стълбището, което беше преди площадката с асансьорите. Тя се изкачи до двайсет и петия етаж за по-малко от десет минути, запъхтяна, с разтуптяно сърце и болки в прасците. Като мушна отново картата на Тони, Лиз влезе на етажа през вратата в дъното на коридора, който беше зает от сервитьорите на кетъринг фирмата. Посрещна я силен шум от гласове и ароматът на пилешки шишчета във фъстъчен сос. Минута по-късно тя бе още една официално облечена жена на партито, на което присъстваха десетки гости.

Лу бе приел предизвикателството, воден от убеждението, че дискът на Хейс ще стигне до нея. Тя не бе толкова уверена, като знаеше, че Дейвид е под наблюдение, и смяташе, че без прякото му участие трансферът няма да се осъществи. Но това беше шоуто на Лу и тя играеше ролята си, както бе инструктирана. В главата й един въображаем часовник продължаваше да отброява минутите, които оставаха до корпоративното обединение.

* * *

Болд звънна на Гейнис и я попита къде е.

— Влизам във фоайето откъм търговската зона.

— Видяха те да влизаш. Поставиха момчета там.

— А мишената? — попита Боби, имайки предвид Лиз.

— Тя е вътре.

— Опа! — възкликна Гейнис. — Трябва да вървя. Има опасност да ме хванат.

Тя прекъсна връзката, преди Болд да успее да й напомни, че ако прикритието й като сервитьорка към кетъринг фирмата се провали, трябва да използва полицейската си карта пред банковите охранители, а ако се озове лице в лице с Кречки или Риз, трябва да стовари вината върху него. Болд на свой ред ще твърди, че в крайна сметка става дума за жена му и ако иска да вкара детектив в банката, то това е негово право. В действителност изобщо не беше така, но можеше да преживее едно кратко конско от Риз, ако се налагаше.

Лу мислено подканяше телефона си да звънне, очаквайки потвърждение, че Лиз е стигнала до двайсет и петия етаж. Дори и тактиката с празния асансьор да привлечеше вниманието на охраната, Болд не очакваше от страна на банката да бъдат предприети драстични действия. Никой здравомислещ човек нямаше да закрие партито за обединението точно когато „младоженците“ приближаваха брачното ложе.

Лу отпусна глава на облегалката, като разбираше, макар и да не го приемаше напълно, че трябва да чака отвън като режисьор зад кулисите, който само наблюдава пиесата.

После телефонът звънна. Беше Хайман, който докладва от службата за сателитно наблюдение:

— Ескаладата се движи на юг. В момента се насочва към Фриймонт. Ако питаш мен, целта му все още е центърът на града.

* * *

След като провери отново дали прическата и червилото й са наред и намести колието от перли на шията си, Лиз зави зад ъгъла и се озова в залата на двайсет и петия етаж. Тя веднага забеляза прошарената грива на Филип Креншоу сред претъпканото помещение. Реши за момента да избегне срещата с него. Филип бе старателно уведомен за всички аспекти на случая с незаконното присвояване от Лиз, полицията, Бюрото за криминални разследвания и прокуратурата. Лиз не искаше да я види и после да вземе да звъни на разни телефони, за да я проверява. Ако пътищата им се пресечаха, добре, щеше да му каже насаме, че е прибягнала до това, което сега приличаше на хитрост, но все още не е взела софтуера, нито й е бил даден номера на сметката, което беше самата истина.

Изненада се колко добре бе преустроен информационният център за случая. Персоналът й бе свършил страхотна работа. Няколко табла с постери, съобщаващи за обединението, бяха стратегически поставени, така че да прикрият грозните компютри. Мястото бе оживено от балони, групирани по тройки. Разливаше се шампанско, разнасяно от сновящите напред-назад сервитьорки и сервитьори. Изглежда повечето от петдесетината поканени бяха дошли. Въздухът бе изпълнен с аромата на миниатюрни сандвичи с раци и ордьоври със сирене, от който стомахът на Лиз я присви от глад. Тя познаваше по лице всички присъстващи и поздравяваше накратко различните групи, край които минаваше, пробивайки си път към масата за регистриране, около която стояха няколко души от персонала й.

Цареше празнично настроение: от уредбите се лееше джаз, а възбудените от шампанското гласове често преминаваха в силен смях. Много пари бяха спечелени от това обединение, като немалка част бяха отишли в джобовете на адвокатите — клика от костюмари, които се навъртаха край мокрия бар като стадо баракуди.

— Шарлот. — Лиз се усмихна на привлекателната млада жена зад масата за регистриране на гостите.

— Заповядай! — Шарлот се наведе и бръкна под масата. Тя подаде на Лиз картичка с името й, украсена с тясна синя лентичка — отличителен знак, за който Лиз не даваше пукната пара, но Филип бе настоял за него. Лентичката показваше, че тя е „съ домакиня“ и я накара да се почувства евтина, сякаш даваше раболепно шефско парти, а не прием в чест на мултимилиардно обединение. — Това дойде за теб.

Шарлот й подаде обикновен кафяв плик. На него нямаше нищо друго, освен бяло етикетче с името й. Размерът му бе колкото да побере компютърен диск.

— Откъде го получи?

— Бил е оставен на рецепцията във фоайето. Дили го изпрати горе.

— Кога стана това?

Шарлот долови безпокойството в гласа на Лиз и на свой ред се разтревожи:

— Точно преди да започне партито. Няколко минути преди осем. Защо?

Лиз даде заден ход, съжалявайки, че бе намекнала за съществуването на някакъв проблем:

— О, няма нищо. — Насили се да се усмихне. — Точно навреме е пристигнал. Благодаря.

Погледна надясно към дъното на залата, отделено от останалата част на помещението с преграда от лъскави стоманени колони и дебело нечупливо стъкло, и очите й се насочиха право към единия от двата AS/400 — солиден черен шкаф с размерите на перална машина. Зад сървъра имаше малко бюро, което не се виждаше. На него стоеше широкоекранен плосък монитор и клавиатура. Разположението на този компютър нарочно скриваше оператора, за да се избегне каквото и да е подслушване или шпиониране отвън. Двойникът на машината се намираше вдясно, в отделен малък офис. В тази още по-изолирана стая програмистите и хората от поддръжката извършваха по-голямата част от по-тежките плащания. Точно тя бе целта на Лиз.

За да стигне до там, трябваше да мине през скенер на дланите, както и през устройство за идентификация. Щеше да бъде под светлината на лампите, видима за всички. Щеше да бие на очи предвид факта, че в далечния край на обширното помещение нямаше никакво движение. Влизането й в офиса щеше да включи алармата, а оттам и да привлече вниманието на охраната.

Тортата беше идея на Лу, неговото решение на част от тази дилема. Едва сега тя реши да се придържа към нея, като попита Шарлот дали тортата е готова.

— Тук е — отговори жената, — но я пазим за момента, когато бъде извършено прехвърлянето, нали така?

Такава бе първоначалната инструкция на Лиз, но сега трябваше да я промени заради малкото оставащо време. Чувстваше, че хората от „Специални операции“ са по петите й.

— Прехвърлянето всъщност е само една церемония. Да, Филип… господин Креншоу ще превключи програмата. Но окончателната размяна на база данните ще се извърши едва след полунощ. Тогава нашите сървъри ще бъдат изключени от мрежата завинаги.

— Правилно… — Шарлот се зачуди защо Лиз й обясняваше нещо, което знаеше отдавна.

— Така че какво значение има кога ще сервираме тортата? Работата е там, че след като се извърши прехвърлянето, партито ще стигне кулминационната си точка и може би хората няма да останат за тортата.

— Признайте си, госпожо Болд — изведнъж заяви Шарлот, с което накара сърцето на Лиз почти да спре. — Знам какви са ви истинските основания за промяната на плана.

Почувства, че пребледнява като платно, а ръцете й се вледениха.

— Шоколадохоличка, а? — изстреля Шарлот. — Признайте греховете си, госпожо Болд!

От гърлото на Лиз се изтръгна нервен смях.

— Хвана ме! — каза тя, а треперещите й колене омекнаха. — Аз и шоколадът! Разкрита съм. Да им дадем да хапнат малко торта.

— Кога?

— Да ги оставим още няколко минути да се наслаждават на ордьоврите и после да ги изненадаме. — Лиз хвърли поглед към дъното на залата и ярко осветения офис на охраната. — И не забравяй свещите и осветлението в залата. Филип иска да бъде драматично.

Шарлот засия:

— Ще кажа на обслужващия персонал.

— Аз ще го направя — отвърна Лиз в желанието си да намери извинение, а и възможност да сведе до минимум движението си из залата. — Ако някой ще опитва предварително тортата, това ще съм аз.

Шарлот се ухили и Лиз побърза да тръгне, преди устата й да я вкара в истинско затруднение. Никога не е умеела да лъже убедително, дори и през месеците на любовната си връзка с Дейвид. Ако Лу не беше толкова погълнат от работата си по онова време, щеше да е разбрал много по-рано.

Сервитьорите от кетъринг фирмата „Уайлд Джингър“ бяха узурпирали както тясната кухня, така и конферентната зала срещу нея надолу по коридора, близо до стълбите, по които Лиз се бе качила само преди минути. Азиатските аромати на джинджифил, стафиди и канела се засилваха, колкото повече се приближаваше. Отне й минута да открие отговорничката, с която бе уговаряла партито. Срещата им на четири очи беше сърдечна и делова. Лиз поиска тортата да бъде поднесена по-рано от уговореното и отговорничката не видя никакъв проблем в това, като помоли да й се предоставят пет-десет минути, за да бъдат вдигнати ордьоврите и да бъде организирана промяната. Лиз й каза, че Шарлот ще намали осветлението по даден знак, знаейки много добре, че флуоресцентните лампи на тавана не се изгасяха. Целият етаж щеше за кратко да потъне в сумрак, а вниманието на гостите щеше да се съсредоточи върху свещите и тортата. Точно от този момент се нуждаеше.

На половината път по коридора тя влезе в един празен офис и извади мобилния си телефон. Лу веднага отговори.

— Вътре съм. Гледай за лампите. След пет, може би десет минути.

— Те претърсват киносалона. Риз сигурно скоро ще се досети, ако вече не го е направил. Ще си помислят, че си била принудена да участваш в това, но ще продължават да очакват от теб една от двете пароли.

Майлс6, Сара4. Тя не възнамеряваше да използва нито една от тях; нямаше да предупреди Пахван Риз за истинския трансфер.

— Вкарах Боби вътре като сервитьорка — продължи Лу. — Когато си свършиш работата, трябва да ми се обадиш.

Беше подчертал необходимостта да му позвъни поне дузина пъти и тя се подразни, че го повторя отново.

— Запомних го вече, Лу. — Подсъзнателно съжали за тона си, надявайки се, че в каквато и жена да се бе превърнала през последните няколко седмици, сега нямаше да се провали.

— Добре. — Болд затвори.

Лиз мушна мобилния телефон обратно в чантата на Дафни и се завъртя на стола, приготвяйки се да излезе.

— Помислих си, че си ти — каза плътен мъжки глас, който позна, преди да вдигне поглед. Дани Форман бе застанал на вратата.

— Не бих пропуснала собственото си парти — отвърна тя.

— С кого говори току-що? — попита той. — С Лу?

„Колко ли бе чул?“ Не можа да си спомни какво бе казала в края на разговора. Кафявият плик с диска си стоеше в чантата. „Колко ли знае?“

— Не си спомням името ти да фигурираше в списъка на поканените — отвърна тя.

— В този момент половината отдел „Специални операции“ претърсва в киното.

— Но не и ти.

— Не и аз. Исках да се уверя, че все още е в сила уговорката ни. Да защитя щатската инвестиция в това разследване.

Ако парите отидеха някъде другаде, а не в сметката на Свенград, децата й нямаше да бъдат в безопасност. Помисли си, че вероятно и Дани Форман вече го е разбрал. После каза:

— Чудя се какво ли би си помислил Пахван Риз за твоето присъствие тук. А също и Лу. Не би ли могло то да развали всичко?

— Тук съм, за да се уверя, че ще се измъкнеш безопасно.

От думите му я побиха тръпки. Лу я бе предупредил, че никой не би искал тя да си спомни номера на сметката, по която щеше да извърши превода. Изрече мислите си, преди да успее да си затвори устата:

— Това не е правителствена сметка, нали, Дани? Никога не е била. Ти го свързваш с Дарлин. Това е нещо между теб, Дейвид и онзи тип Свенград.

— След извършването на този трансфер те заплашва сериозна опасност.

— От кого? Какъв е планът ти, Дани? Колко съм застрашена?

— Грешиш, Лиз. Ужасно грешиш. Това е правителствена сметка. Казах ти и преди: нуждаем се от парите като доказателство, ако се стигне до обвинение. Съвсем просто е.

— Просто? — възкликна тя. — Наистина ли можеш да го твърдиш? — Не знаеше как да разбере какво си мислеше той. Наполовина в сянка, лицето на Дани Форман изразяваше упорство. — Да се обадя ли на Лу или на хората от „Специални операции“ и да им благодаря, че са те изпратили? Да помоля ли охраната да им се обади, че си тук, на приема? Как искаш да процедирам? — Чувстваше как препускаха секундите, заедно с тях се изпаряваше и шансът й да се промъкне в офиса с универсалните компютри.

— Ще дойда с теб — заяви Форман. — Аз самият ще въведа номера на сметката. Не бихме искали от нерви да сбъркаш номера.

Това изобщо не бе предвидено.

— Свързването с фондовете изисква номер на сметка, номер на рутера и име за сметката. Съвсем просто е, Дани. Няма да го сбъркам.

— Ще дойда с теб. Погледни го от тази страна: в случай на процес мога да свидетелствам за твоите действия, което ще защити всички ни.

— Ще е чист късмет, ако успея да вляза и аз самата. А двамата? Не се обиждай, Дани, но не си облечен подходящо за случая. — Сред гостите, събрани в залата, половината носеха смокинги. Форман изглеждаше така, сякаш бе спал с дрехите си през изминалата седмица.

— Ще вляза там с теб.

Затърси трескаво начин да му се изплъзне. Тогава я осени идея как да го направи, но щеше да й е необходимо да спечели преднина. Освен това щеше да й е нужен резервен план, за който разчиташе на Лу. На Лу и на Боби Гейнис — джокер, чието присъствие бе неизвестно на Форман, защото бе неизвестно и на хората от „Специални операции“.

— Добре — каза тя, — печелиш.

По лицето на Дани първо се изписа изненада, а после самодоволство, преди Лиз да продължи:

— Знаеш ли как се връзва папийонка, Дани?

Той се намръщи, а после схвана намека й.

— Трябва да те приведем в приличен вид — добави тя. — Да видя какво мога да измисля заедно с отговорничката от кетъринг фирмата. Нали всъщност аз съм я наела. — Беше го поставила натясно и двамата го знаеха.

— Ще дойда с теб — заяви Форман.

Искаше й се да възрази, но не се чувстваше уверена, когато лъжеше, и се опасяваше, че той ще разкрие лъжата й. Кимна в знак на съгласие, докато мозъкът й трескаво се опитваше да открие как да се измъкне от тази ситуация — Дани Форман беше бреме, което не можеше да си позволи.

Мислейки по-трезво от нея, той каза:

— Дай ми мобилния си телефон.

Лиз бръкна в чантата си, извади телефона и протегна ръка към него, но без да го пуска все още.

— Ще го вземеш ли? И какво ще кажеш на Свенград, като позвъни? Нуждаеш се от информацията, която ще ми даде по телефона, иначе няма да има процес срещу него, нали така?

— Досега трябва да си се сдобила с нея.

— Но я нямам — отговори тя, като се запита, тъй като лицето му се изопна още повече, дали не му бе казала твърде много. Това беше светът на Лу, светът на Дани Форман, а не нейният.

Тя понечи да върне телефона в чантата си, но Форман го грабна от ръката й.

— Още една причина, поради която се нуждаеш от мен — заяви той и го пъхна в джоба си.

Телефонът й бе необходим. От „Специални операции“ щяха да следят за всички обаждания от и към банковите телефони; не искаше да бъде засечена, докато набира номера на мобилния телефон на Лу. Освен това още очакваше позвъняване от Свенград. Да не говорим за Лу.

— В офиса със сървърите има охранителни камери — каза Форман. — Риз е поставил камери, насочени към двете клавиатури, в случай че основното устройство, проследяващо софтуера, излезе от строя.

Лиз си даде сметка, че той просто си говореше. Беше прав; тя бе информирана и за местоположението на тези камери.

— Лу го измисли, нали? — Искаше да види какво целеше той.

— Лароса предостави на Хейс възможността да контролира вашите охранителни камери — продължи да теоретизира Форман. — Свенград не ти се е обадил, защото знае, че все още не си влязла в стаята с ограничен достъп. Той очаква твоя ход. — Замълча, после додаде: — Когато влезе тази вечер, използва ли твоята идентификационна карта?

Лиз бе сметнала, че използването на идентификационната карта на Тони Лароса е трябвало да я скрие от хората от „Специални операции“, а не от Свенград. Едва сега си даде сметка, че Лу е имал предвид да я предпази и от Дани. Тя стисна здраво чантата си, когато Форман посегна към нея. Изпита силна потребност да защити плана на съпруга си, какъвто и да бе той.

— В този коридор има охранителна камера. Знам го със сигурност. Ще бъдеш записан от камерата, ако дойдеш с мен. Това може да ми отнеме минутка. — Тя се изскубна от ръката на Форман.

Обърна се и излезе от офиса, а Дани я последва. Двамата тръгнаха по коридора към дъното му, където беше вратата, водеща към аварийната стълба. Лиз трескаво се мъчеше да открие начин как да се справи със ситуацията. Форман вървеше половин крачка по-назад, вляво от нея. Не можеше да се обърне и да избяга от него. Трябваше й пауза, начин да спечели няколко секунди преднина, секунди, през които нямаше да забележи отсъствието й.

В малката кухня тя представи Форман на отговорничката като „служител на реда“. Обясни, че той се нуждае от прикритие и че тя е решила, че може да заеме мястото на някой от сервитьорите само за няколко минути.

— Трябва му бяла риза и папийонка — отвърна жената.

— Сетих се за това — каза Лиз. — Ето защо се обръщаме към вас.

Отговорничката прецени с поглед Форман подобно моден дизайнер и каза:

— Нека да говоря с Майкъл. Той е почти колкото вас на ръст.

След няколко мъчителни минути пред Дани се изправи млад мъж с бяла риза и папийонка.

— Ще използваме офиса — заяви Форман, като посочи вратата в дъното на коридора. — Чакай ме тук — нареди той на Лиз.

Форман и сервитьорът поеха по коридора и влязоха в офиса да си разменят ризите и Дани да си върже папийонката. Той остави вратата на офиса открехната, за да не може тя да мине оттам незабелязано.

Лиз леко се усмихна. Мишката сама бе влязла в капана, и то съвсем доброволно. Тя придърпа отговорничката по-близо и й прошепна:

— Когато ви попита, кажете му, че сте били с гръб към мен и не сте видели къде съм отишла.

Преди изненадания израз да изчезне от лицето на жената, Лиз леко натисна паникбутона на вратата, водеща към стълбището, след това я бутна с крак да се отвори и се измъкна навън. Студеният въздух я блъсна в лицето. Дишаше трескаво и краката й трепереха от притока на адреналин. В края на стълбището беше свободата и за момент я обхвана огромно изкушение.

Преди да стигне първата площадка, чу отдолу шум от забързани стъпки. Вероятно се качваше някой от охраната. Съвпадение ли бе това? — зачуди се тя. Случайна проверка на охраната? Или идентификационната карта на Лароса бе предизвикала мащабно издирване? Ако беше проверка, те нямаше да нахлуят през главния вход на официално парти, а щяха да използват стълбището, както съвсем ясно се чуваше. Тя се зачуди дали да се върне към относителната сигурност на двайсет и петия етаж, който бе напуснала. Стъпките продължаваха да се изкачват към нея, и то със скорост, която подсказваше, че човекът бе във форма, а това подсили убеждението й, че бе някой охранител. Най-накрая, тъй като нямаше къде да се върне, Лиз изпъна снага, хвана се за перилото и заслиза бавно надолу. Тя беше една от петте най-влиятелни личности в „Уест Корпорейшън“, а тази сграда принадлежеше на „Уест Корпорейшън“ — поне още няколко минути.

Боби Гейнис се показа на площадката, облечена в черно-бялата униформа на сервитьорка.

— Госпожо Болд? — възкликна тя, очевидно изненадана. — Какво има?

— Дани Форман е горе. — Лиз й обясни затрудненото положение, в което бе изпаднала, и за какво й бе нужна Гейнис, като говореше бързо и тихо.

— Добре — отговори Боби, когато тя свърши.

— Не можеш да влезеш на двайсет и петия етаж от това стълбище без идентификационна карта. Достъпът е забранен.

— Значи ще чукам, докато някой отвори — отвърна Гейнис.

— Ако не успееш… — Лиз порови в чантата на Дафни и подаде на Боби идентификационната карта на Лароса, като й каза да я използва. — Но само ако никой не ти отвори вратата. Ако Дани те пита дали си ме видяла…

— Форман не ме познава. Аз съм най-обикновена сервитьорка, която се е измъкнала навън да изпуши една цигара и се е заключила. Да се надяваме, че отговорничката ще приеме това обяснение.

Двете жени едновременно протегнаха ръце една към друга и ги стиснаха. На Лиз жестът се стори малко неумел, нещо средно между ръкостискане и прегръдка, но бе благодарна за приятелския допир.

— Най-много пет минути — напомни тя.

— Разбрано. — Гейнис се заизкачва с лекота по стълбите.

Лиз се обърна и забърза надолу към двайсет и четвъртия етаж, вярвайки, че все още има шанс да извърши трансфера навреме. За разлика от горния компютърен отдел, на този етаж нямаше охрана. Тя влезе в тъмното преддверие, запали лампите и затича сред лабиринта от коридори. Ударите на сърцето й отброяваха изтичащите секунди — до запалването свещите на тортата и угасването на осветлението оставаха само няколко минути.

* * *

Когато видя да се запалват първите лампи на двайсет и четвъртия етаж, Болд си помисли, че трябва да са чистачките. Но след това се запали следващият отсек, после третият, а краткото време между включването им показваше, че някой тичаше; от това предположение лицето му почервеня. Изглеждаше сякаш охраната преследваше някого. Помисли си за Гейнис и Лиз.

В същия момент от полицейското радио се чу размяна на реплики между командния камион и агентите от „Специални операции“, които не бяха успели да определят местонахождението на Лиз в киното; те бяха разочаровани и възпрепятствани от тъмнината и склонността на публиката да скача на крака и спонтанно да пее. Ако се съдеше по нарастващата възбуда в гласа на Риз, той бе осъзнал, че е загубил подопечната си и се страхуваше, че наблюдението му е пропаднало, което пък от своя страна хвърляше сянка върху него и върху способността му да ръководи.

Пахван бе умен и способен полицай. Скоро той щеше да провери заедно с хората си, които вече бяха в банката, служителите, наблюдаващи мониторите на охранителните камери. Колко ли време щеше да отнеме, докато засекат Лиз, и какви ли щяха да бъдат последиците?

Ивицата светлина сега се простираше по цялата дължина на двайсет и четвъртия етаж. Болд изви глава и допря лице до предното стъкло, за да има видимост.

Тъй като не можеше да издържа така нито минута повече и като осъзнаваше необходимостта някой да разсее хората на Риз, за да не могат да видят Лиз на охранителната камера, той излезе от колата си и тръгна под ситния дъждец към „Уест Корпорейшън“, давайки си сметка, че по този начин ще стане прицел за своите хора, които наблюдаваха от позициите си.

* * *

Лиз стигна до площадката с асансьорите на двайсет и четвъртия етаж и повика един, а чакането й се стори мъчително дълго. Знаеше, че Форман вече усилено я търси, вероятно облечен като сервитьор, движейки се между гостите с табла в ръка.

Използването на асансьора криеше риска да бъде идентифицирана от охранителя, който го обслужваше. Надеждата, че кабината може да пристигне, пълна с пушачи или закъснели гости, с които да се смеси, изглеждаше твърде оптимистична. Вратите се отвориха и тя се качи в почти празна кабина — бяха само тя и охранителят. Той се взря в нея, добре инструктиран.

— Да, аз съм — каза Лиз, след като вратите се затвориха. Изкачването до горния етаж щеше да бъде бързо.

— Така си помислих.

— Може би не са ви информирали за тази част — опита тя.

Той не отговори.

— Не я проваляйте, като кажете нещо — изрече Лиз точно преди вратите да се отворят. Тя излезе и погледна отново към него, за да му покаже колко е самоуверена.

Когато вратите на асансьора се затвориха зад гърба й, Лиз нямаше представа дали хитростта й бе успяла, но не си позволи лукса да се тревожи за това. Докато охранителят докладваше за нея и съобщението му стигнеше по веригата, тя трябваше да е седнала пред компютъра и да извършва трансфера.

Мина през главния вход край масата, до която седеше Шарлот, като се оглеждаше за висок негър сервитьор, за да може да го избегне.

— Елизабет Болд? — изрече натъртено нечий глас вляво от нея.

Тя се обърна и видя едър мъж с брада и тъмни проницателни очи. Погледът й се насочи надолу към картичката с името, закачена на ревера му. Името му бе изписано с обикновен почерк, а не с калиграфския, поръчан и платен от нейния отдел.

— Ясмани Свенград — представи се мъжът, като протегна ръка.

Тя замръзна на мястото си. Не отвърна на жеста му и миг по-късно той свали ръката си.

— „ГЕ Импорт“. Ние сме частен банков клиент — каза Свенград, цитирайки програмата на „Уест Корпорейшън“ за елитните клиенти за членство, в която се изискваше седемцифрен капитал. Хората на Филип, не нейните, се бяха занимавали с поканите на частните банкови клиенти. — Осем унции.

— Извинете?

— Ние дарихме известно количество хайвер за тазвечерното тържество. Съвсем в последната минута. Осем унции белуга^[1]. И още осем есетра.

Това обясняваше защо бе получил покана.

Мъжът, който беше следил децата й, който беше заплашил, че ще покаже видеокасетата, каза:

— Ние с вас имаме общи интереси. — Той не отделяше очи от нея, като я задържаше с настойчивия си поглед.

Почувства се слаба, на прага на припадъка. Каквото и да си бяха мислили Лу, Форман и Риз, никой не се бе подготвил за този момент. Предпочитайки да не показва своята слабост, тя положи усилие да не отстъпи назад, дори направи крачка напред и почти го докосна.

— Нямам нищо общо с вас — отвърна Лиз и го изгледа прямо.

Усмивка раздели прошарената му брада от мустаците. Свенград сякаш се забавляваше.

— Искам само няколко минутки от времето ви, Елизабет. — Той наведе глава, така че тя почувства дъха му да стопля шията й. — Харесва ми как изглеждате, облечена в сатен — добави тихо. После изправи отново глава и си възвърна самоуверената усмивка. — Да, една обиколка би ми харесала. Моля, водете.

Лиз зърна Шарлот, която й даваше знак. Тя вече не седеше на масата за регистриране, а стоеше до вратата, водеща към коридора, където допреди малко стоеше с Форман и отговорничката. Шарлот помръдна пръст, показвайки й, че се готви да загаси лампите, и Лиз кимна, като вдигна показалеца си — една минута, знаейки, че нейният миг бе настъпил.

Тя тръгна настрани и Свенград я последва. Двамата минаха през няколко разговарящи групи, когато Лиз чу някой да вика името й. Позна гласа на Филип — повикване от шефа. Тя се обърна, помаха и бързо посочи към Шарлот, после потупа китката си, показвайки, че е време. За нейно облекчение това се видя достатъчно на Филип. С периферното си зрение забеляза Дани Форман, който носеше табла на високо вдигнатата си ръка. Без да среща очите му, продължи забързано, последвана от Свенград. Представи си как зад нея Форман маневрираше сред гостите на партито, за да я настигне.

През оставащите й трийсет секунди Лиз мина край няколко компютри и стигна до стъклената преграда, зад която беше първият AS/400.

Извърна се навреме, за да види Дани в сервитьорското му облекло, с изкривена папийонка на врата, да крачи бързо към тях. Лявата ръка на Лиз се поколеба над зеления екран на устройството за идентифициране на длани — устройство с размерите на книга, монтирано до вратата на остъклената стая, като в дясната държеше идентификационната си карта. Мушна края на картата в декодера.

Изведнъж лампите угаснаха. Гостите ахнаха и се обърнаха към тортата със запалени свещи, която се появи на вратата в противоположния край на залата. Лиз притисна длан към екрана и видя как малката червена точка се смени със зелена. Чу щракването на електронната ключалка. Свенград буквално се притисна в нея.

— Чакай! — извика Форман, все още на няколко крачки по-назад.

Залата се изпълни с призрачни сенки и силуети; единствената светлина идваше от надписите „Изход“ и далечния блясък на свещите върху тортата, отразявани от предпазната стъклена врата. Зад високия силует на Дани се появи по-дребна фигура.

— Агент Форман — изрече женски глас, — аз съм детектив Гейнис от Сиатълското полицейско управление. Намесвате се в полицейско наблюдение.

Лиз се възползва от краткото му разсейване, за да отвори вратата и да се шмугне през нея, но плътно следващият я Свенград също се промъкна. Тя се обърна рязко и блъсна мъжа, който й препречваше пътя, после побърза да хлопне вратата. Прозвуча едно приятно за слуха й щракване точно когато Форман се извърна от Гейнис и се втурна към вратата. Дебелото стъкло заглуши думите, които той каза на детективката, но дори и на оскъдната светлина Лиз долови излъчваната от него ярост.

Тя забърза към вратата на съседната стая със сървъра, отвори я и се обърна да дръпне Свенград да мине пред нея точно когато лампите на тавана бяха отново светнати. Приглушено електрическо бръмчене изпълни стаята. Сървърът беше лъскава, тъмносива машина. Отблизо изглеждаше много по-голям, отколкото си го спомняше. Лиз веднага се залови за работа, като нямаше представа колко шум можеше да вдигне Дани Форман, колко много проблеми би могъл да й създаде. Тя пусна кафявия плик на пода, мушкайки оптичния диск, който бе в него, в сървъра, благодарна, че подобни операции изискваха много малко от оператора. Дискът се зареди автоматично. На сървъра проблеснаха няколко светлинки и Лиз съсредоточено се взря в екрана, изчаквайки инструкциите, за да вкара информацията.

„ВЪВЕДИ:

ИДЕНТИФИКАЦИЯ НА ПОТРЕБИТЕЛЯ:

ПАРОЛА:“

Настъпи нейният миг. Без нея сървърът не би позволил достъп. Лу беше категоричен как точно трябва да използва този момент и тя стигна до най-важното според нея изпълнение в живота си.

— Без мен това няма как да стане — каза тя на Свенград.

— Не минахме през всички тези проблеми, за да променяте сега становището си.

— Видеокасетата.

— Ще я получите.

— Да, ще я получа — заяви тя. — А вие ще си върнете компанията и ще ви презаверят паспорта, когато го направя.

— Какво означава това?

— Послание от моя съпруг. Quid pro quo^[2]. Разбирате ли латински, господин Свенград? Той ми поръча да ви кажа, че е говорил с правителството да откаже лиценза на вашите продукти. Освен това е накарал Службата за имиграция и натурализация да направи паспорта ви невалиден за пътуване извън страната. Всичко зависи от връщането на касетата.

— Вкарайте паролата си — каза едрият мъж.

Лу я беше инструктирал стъпка по стъпка за всичко с мисълта, че разговорът ще се осъществи по телефона. Обаче при личния контакт на нея й се стори много по-трудно да го каже убедително.

— Вашата компания и свободата ви срещу касетата — заяви тя. — Дайте ми дума.

— Имате думата ми — отвърна Свенград.

Лиз нито за миг не му повярва.

Лу беше настоял тя да се пазари със Свенград въпреки повтаряните от нея аргументи, че той държи всички карти. „Сложно е“ — бе отговорил мъжът й и бе продължил да настоява, че не може да й каже всичко за своя план.

Лиз написа своя потребителски идентификационен код, после паролата, която се появи на екрана като серия звездички.

Свенград я блъсна настрани и седна на стола, а тя не направи опит да се бори с него. Само му каза:

— Щях да използвам информацията за сметката, която ми подадете. Можехте да ми се доверите.

Едрият мъж наблюдаваше екрана, докато на него се изписваха различни команди и малкия графичен знак, показващ времето за зареждане, който се движеше като живак в термометър и постепенно нарастваше.

— Така е по-добре — каза той.

Една от инструкциите за зареждане привлече погледа й — банкова сметка, която разпозна — и Лиз за първи път разбра какво бе направил Дейвид, за да скрие парите. „Блестящо!“, едва не извика на глас.

Най-накрая прозорецът, който и двамата чакаха, се показа — предварително програмирано меню, предлагащо опции за компютърен трансфер. Свенград я предупреди да стои зад него. Той измъкна лист хартия, придърпа клавиатурата на скута си, наведе се ниско над нея и внимателно набра информацията. Тя се запита дали знаеше за камерата на тавана, която бе насочена надолу, или просто действаше инстинктивно. Какъвто и да бе случаят, Свенград вероятно бе подготвен от Хейс как да се предпази от наблюдението. Целият процес трая съвсем кратко. Лиз си мислеше с удивление как всички тези седмици на агония завършиха само с няколко удара на клавишите и за не повече от две-три минути.

Свенград натисна клавиша „Enter“. Екранът потрепна, после на него се показа графиката, съобщаваща, че трансферът е завършен.

— Готово — заяви той, поглеждайки триумфално към Лиз.

Лу й бе казал няколко изречения, карайки я да ги повтори внимателно, в случай че Свенград остави отворена телефонната линия, докато й дава писмени инструкции. И сега тя ги каза.

— Да, добре… Аз например никога не се доверявах на Дейвид, що се отнася до програмирането. — Триумфът по лицето на едрия мъж моментално бе заменен от безпокойство. — И двамата видяхме, че парите бяха прехвърлени. Искрено се надявам, че са пристигнали там, където смятате, че сте ги изпратили.

— Дейвид Хейс би трябвало да знае, че е опасно да ми прави сечено.

— Да — каза Лиз. — Точно така мисля и аз.

Екранът показа, че дискът се преформатира. Дейвид го бе програмирал да се самоизтрие, както и да заличи всички следи за трансакцията, след като бъде завършен преводът.

— Изглежда е помислил за всичко — каза Лиз, отивайки към вратата, следвана от Свенград, на когото му отне известно време да стане от стола. Тя мина през стаята с втория AS/400 и после бързо излезе през вратата обратно в залата. Този път Свенград бе точно зад нея.

Дани Форман и Гейнис ги наблюдаваха. Дани пушеше, но за изненада на Лиз той отстъпи встрани, давайки им път да минат. Гейнис, която го държеше за лакътя, не отделяше очи от него. Лу бе обяснил на Лиз, че мотивите на Форман са под въпрос и по всяка вероятност през изминалите няколко минути Боби му бе дала право на избор.

Лиз нямаше какво да каже на Дани Форман. Тя искаше децата й да се върнат у дома и да си възвърне поне някакво подобие на нормален живот. Искаше й се да напусне това парти, тази сграда и да се озове вкъщи, в леглото си, макар да знаеше, че за нея нещата едва ли щяха да бъдат толкова прости.

Гейнис изрече забързано:

— Каквото и да сте направили там, вътре… Алармената система се задейства. Хората от „Специални операции“ се качват нагоре. Ние с Форман ще се опитаме да минем по стълбите. На вас, господин Свенград, бих препоръчала да се върнете на партито. Ако се опитате да напуснете сега, ще ви разпитват. Опасявам се, госпожо Болд, че те преследват вас. Ще ни бъде от полза, ако ги позабавите малко.

Лиз кимна. Групичката се разпадна, когато Филип се приближи.

— Господин Свенград — каза любезно шефът на отдела. Изведнъж по лицето му се изписа неудобство. — Виждам, че вече сте се запознали с Елизабет.

— Да — отвърна едрият мъж. — Тя тъкмо ми обясняваше някои от усложненията около обединението — допълни, като погледна към Лиз. — Много впечатляващо.

Филип хвърли един поглед на Лиз, а после надзърна в стаята със сървъра. Не се знаеше какво щеше да стане с Лиз, когато подозренията и неизбежните разпити започнеха. Филип се приближи до нея и я прегърна през раменете.

— Страхотно парти, Лиз. Чудесно организирано. — Той погледна към едрия мъж. — Ако имате още въпроси, господин Свенград, можете да се обърнете към мен.

В този момент от асансьора изскочиха четирима агенти и накараха мнозина от присъстващите да обърнат глави към тях.

Лиз се развълнува, когато забеляза сред тях Лу, който оглеждаше залата, докато не я откри. След това той забеляза до нея Свенград и по лицето му се изписа тържество. Гордост. Предизвикателство.

— Какво става? — попита Филип, като погледна подозрително към Лиз.

— Това… — заяви тя — е моят съпруг!