Ридли Пиърсън
17 милиона причини да умреш (14)

13.

Възможността да свърши малко истинска полицейска работа изпълваше Болд с въодушевление. Сега, когато носеше лейтенантска значка, рядко му се отдаваше подобна възможност, затова тези моменти му се струваха още по-пълноценни. За него разследването беше математически процес и като такъв бе тясно свързан с неговата музика, която той смяташе за математически език. Ако си детектив, свързваш А с В и В с С, а след това А с С, и така нататък, проста алгебра и геометрия, с чиято помощ разрешаваш всеки ежедневен проблем.

Проблемът в случая беше как да притисне Малина Алексеевич по време на разпита му. И сега, докато уринираше рано сутрин в мъжката тоалетна на полицейския участък, Лу изведнъж осъзна каква е връзката между няколко съвсем различни улики.

Потънал в мисли пред писоара, той чу тихото изщракване на езика на бравата на вратата, погледна през рамо и видя как една жена се заключва в тоалетната.

— Объркали сте вратата — подвикна й Болд, докато се прикриваше бързешком. — Това е мъжката тоалетна.

Когато жената го помоли да й отдели две минути от времето си и спомена чина му, той побърза да си вдигне ципа. През всичките му години в полицията никога не му бяха устройвали засада в тоалетната.

Жената беше хубава, 32 — 33-годишна, със стройно тяло и голям бюст. Изрусената й коса беше подстригана на бретон и стигаше до раменете й, което придаваше на прическата й вид на шлем. Лу се напрегна да свърже симпатичното лице с някакво име, но не успя. Докато си миеше ръцете, тя се приближи до него и заговори бързо с приятния си глас.

— Прощавайте, че ви издебнах така, но не можах да измисля по-добър начин да се усамотим.

Той се извини, че е забравил името й.

— Олсън — отговори жената. — Мади Олсън. „Организирани престъпления“.

Болд се зарадва на няколкото мига, които му бяха необходими да извади няколко хартиени кърпи от кутията и да избърше ръцете си, защото те му дадоха време за размисъл. По-рано тази сутрин той беше отправил запитване до отдела за организирани престъпления с надеждата, че изтезанията може да отговарят на нечий криминален почерк и че колегите му може да разполагат с досието на човек, който обича да изтръгва нокти. И ето че сега се появяваше Олсън, която му поднасяше информация по странен, изключително необичаен начин. Той не я попита за мотивите й, защото фактът, че се беше заключила в тоалетната заедно с него, му подсказа очевидната нужда от изключителна дискретност.

Освен това Болд осъзна, че жената има пълното право да иска да се срещне с него при подобни странни обстоятелства. Срещата на детектив от „Организирани престъпления“ с един лейтенант от отдел „Убийства“ несъмнено щеше да направи впечатление на някой, дори и да продължеше не повече от минута в някоя зала за съвещания. Най-безопасният начин беше да се срещнат уж случайно някъде извън управлението, но Лу ходеше на работа и се прибираше у дома с колата си, което не предлагаше много възможности за някой като Олсън да се добере до него.

— Добре, слушам — каза той.

— Вашето запитване тази сутрин: рохипнол, изолирбанд и изтръгване на нокти. По този начин няма да научите нищо от нашия отдел.

— Няма ли? — попита Лу, опитвайки се да следва мисълта й.

— Не. Ще ни потърсите отново след няколко дни и ние пак няма да имаме отговор за вас.

— Не разполагам с няколко дни.

— Знам го. Моето бюро е до това на Марсел. Чух какво й казахте.

Марсел Малвон работеше в „Организирани престъпления“ от почти толкова време, колкото Болд бе прекарал в отдел „Убийства“. Той беше отправил запитването си директно към Малвон, защото знаеше, че никога няма да проумее йерархията в отдела им.

Олсън хвърли бърз поглед към вратата на тоалетната, сякаш очакваше някой да ги прекъсне. После пусна чешмата, за да заглуши доколкото може разговора им.

Лейтенантът усети, че дланите му се потят, и ги избърса отново.

— Трябва да разберете едно нещо за „Организирани престъпления“ — каза му тя. — Там е по-зле и от „Вътрешни разследвания“. При нас важи едно правило: никой не може да те опази по-добре от теб самия. Не става въпрос за даване на невярна информация, а по-скоро за дезинформация. Когато някой ни настъпи по мазола, ние просто скриваме информацията.

— Настъпил съм ви по мазола — заключи Болд от думите й.

— Никой няма да ви даде тази информация. Ако се окаже, че греша, толкова по-добре. Но когато чух за какъв кратък срок ви трябва отговор, реших да премина към действие. Някой ден може да ми върнете услугата.

— Стига да мога.

— Почеркът, който търсите, принадлежи на един цивилен информатор, който в момента работи по наш случай. Никой няма да го пожертва заради вас или вашите хора.

— Никой, освен вас.

— Никой, освен мен — призна жената. — Доведеният син на сестра ми. — Ето на, помисли си Болд. Сега Олсън щеше да му каже каква услуга иска в замяна. — Возил се е на задната седалка на една кола като купувач в сделка с наркотици, когато другият пътник решава да отмъкне наркотиците и застрелва дилъра. Колата е спряна и всички са обвинени в непредумишлено убийство, освен стрелеца, който е обвинен в предумишлено. Племенникът ми е добро момче. Просто е попаднал в неподходящото време на неподходящото място. Наркоман. Заслужава да получи сериозна присъда и дори да полежи в затвора известно време, но не и да бъде осъден за непредумишлено убийство.

Болд знаеше за този случай. Той обеща да го разгледа и да направи каквото може.

— Това е всичко, което искам.

— Дадено.

— Този цивилен информатор в момента е агент под прикритие. Участва в съвместна вътрешна операция, ръководена от отдел „Специални операции“. Замесени са дори Щатската прокуратура и Имиграционната и натурализационна служба. Но почерка, който описахте… знам със сигурност, че той е по маникюрите — каза тя, имайки предвид изтръгването на нокти. — Виж, рохипнолът е нещо ново за мен. Така че може да става въпрос за някой негов познат, а не за самия него. Не знам. И това ще е оправданието на Малвон, че не ви е казала за него, ако се обърнете отново към нас. Рохипнолът не е част от неговия почерк, не е типичен за него. Именно поради тази причина могат да откажат да ви го предадат. Но изолирбандът и маникюрите — това със сигурност е по неговата част.

— За каква операция става въпрос?

— Тези хора се занимават с всичко, лейтенант. Говорим за измама, контрабанда, продажби на дребно на черния пазар. Обмяна на валута. Пране на пари. Всичко, свързано с пари. Никакви наркотици, никаква проституция, нищо за отдел „Наркотици“ или отдел „Борба с порока“. Но изнудване? По дяволите, лейтенант, този тип — за шефа им говоря, не за информатора — когато са писали определението за изнудване, сигурно са имали предвид него. Те управляват цяла империя. Този тип е шибаният Марлон Брандо на общността на руските имигранти. И е Опасен, с главно О. Това е другата причина, поради която ще искат да ви държат настрана от него: да се забъркаш с тези хора е като да си купиш еднопосочен билет за гробището. Нашият човек — агентът ни под прикритие, е същинска златна мина. Постоянен източник на информация. Благонадеждна, сигурна информация. Компрометирането му ще е истинско бедствие. Благодарение на него разкриваме големи чуждестранни мрежи за пране на пари. Той е като златна жила. Затова знам, че никога няма да успеете да го измъкнете от нас.

Вратата на тоалетната се разтресе. После някой започна да тропа настоятелно по нея.

— Какво, по дяволите… — чу се нечий недоволен глас.

— Някакво име? — попита Болд с разтуптяно сърце. Руската общност, беше казала тя. Пепелта, открита до стола, на който бяха измъчвали Форман, беше от руски цигари. Един от частичните отпечатъци, открит от Бърни Лофгрийн, принадлежеше на руснак. Щрак, щрак, щрак — парчетата от пъзела се нареждаха по местата си. Обичаше тази работа!

Олсън отговори толкова тихо, че дори Лу едва успя да я чуе през шума от течащата в мръсната мивка вода.

— Ясмани Свенград. „Генерал Есетра“.

— Генерал Есетра? — поиска да се увери, че е чул правилно Болд.

— Той внася черен хайвер. Или…

— Нека да позная — прекъсна я лейтенантът. — „ГЕ Импортс“.

— Ами… да — каза впечатлено тя.

По вратата отново се затропа. Лу изкрещя на мъжа отвън да се успокои. После се обърна към Олсън.

— Вашият цивилен информатор… Името му е Малина Алексеевич.

Жената зяпна от изненада. Имаше хубави зъби.

— Откъде знаете това?

— Проявил е непредпазливост — отговори й той.

Болд й каза да се скрие в една от кабините и да заключи вратата. Когато теренът станеше чист, щеше да почука на вратата.

Отключи тоалетната и пусна вътре раздразнения детектив, който замълча тактично, щом видя, че пред него стои лейтенант. Болд се задържа в преддверието, докато детективът не излезе от тоалетната. После почука на вратата, Олсън се промуши покрай него и се отдалечи бързо, без да поглежда назад.

Тя беше нарекла Алексеевич златна жила и Лу си помисли, че си няма представа колко е права.

* * *

Повечето от бившите сиатълски консервни фабрики, складове за лед, тухлени навеси за лодки и работилници за корабни платна бяха сринати преди години и заменени със сгради с жилища под наем, ресторанти и туристически атракции. Малко от старите постройки бяха оцелели, до една ръждясали и разпадащи се, най-вече по северното крайбрежие на плавателния канал на Лейк Юниън — последния солен спомен за една отминала епоха. Компютърни чипове бяха заменили консервите с пушена сьомга, а софтуерни програми — раците с меки черупки. Болд се возеше в джетата на Ла Моя, която зави по една алея. За най-южна граница на квартал Балард служеше морската дига край плавателния канал и дървените й подпори, побелели от изпражненията на чайките. Пустите, обсипани с боклуци асфалтови шосета, които минаваха между празните сгради, напомняха за прашните празни улици от старите уестърни. Вятърът, който навяваше морски пръски, бучеше в ушите на лейтенанта.

— Ето го мястото. — Ла Моя посочи почти нечетливите числа над ръждивочервената врата на една стоманена постройка с ламаринен покрив.

Болд извади служебния глок, с който преди две години беше заменил деветмилиметровата си берета, и провери дали е зареден — нещо нетипично за него.

През цялото време, докато бяха пътували насам, Ла Моя му беше разказвал за семинара по тероризъм, част от един продължителен учебен курс, като отново бе изразил загрижеността си заради устройствата, които се предполагаше, че притежават терористите. Един късен следобед към края на курса го бяха завели на някакъв полигон, за да наблюдава демонстрация на част от експлозивите и бомбите с дистанционен детонатор.

— Но най-шантавото оръжие се оказа нещо, наречено Електромагнитен пулс, ЕМП. — Ентусиазмът на Ла Моя можеше да накара всичко да звучи интересно.

— Вече се опита да ми обясниш какво представлява — прекъсна го лейтенантът. Той се интересуваше от технически изобретения, но само ако му вършеха работа, и не изпитваше нужда да знае всичко в тази област. Охлади ентусиазма на по-младия мъж, защото не му се искаше да слуша сложните му обяснения какво представлява ЕМП. Ла Моя, слава богу, замълча.

— Лиз е била любовница на този тип Дейвид Хейс — продължи Лу. — Помниш ли, когато всичко това ми се струпа преди шест години? Бил е Хейс. Има един видеозапис. Порно запис. Този тип, Свенград, може да го притежава. Така че, ако чуеш за някакъв видеозапис по време на разговора ни, да знаеш, че става въпрос за него. Не искам да изглеждаш изненадан.

Ла Моя въздъхна и извърна неловко очи.

— Няма смисъл да криеш изненадата си в момента.

— Не я крия.

— Ще бъде добре, ако този запис не се появи в интернет, във вечерните новини или на следващото заседание на директорите на банката.

— Има си хас.

— Може да решиш, че сме тук заради това.

— Аха.

— Но не е така. Тук сме, за да отведем Алексеевич в управлението за разпит. Имаме негов частичен отпечатък — няма значение, че това е неприемлива улика.

— Това не ме притеснява.

— Не само че разполагаме с пепел от руска цигара, но, както се оказа, „Ес енд Джи“, компанията на Свенград, държи изключителните права за техния внос за цялото Западно крайбрежие. Всъщност ние искаме, направо се нуждаем да сложим пакет от тези цигари в джоба на Алексеевич. Цигарите плюс частичния отпечатък ще са достатъчни да го задържим.

— Може да дойде с нас доброволно.

— Да бе — изсумтя Болд. — Много е вероятно.

— А ако нещата там вътре излязат от контрол?

— Колкото и зле да се развие положението, ще ги убедим да ни пуснат. Ще си тръгнем. Хората, които търсим — а може би това е Свенград — избягват да вършат углавни престъпления. За мен е достатъчно. Няма да посегнат на две ченгета. Те са изключително предпазливи. Свършваме си работата. Арестуваме Алексеевич, ако е вътре, и се махаме.

— Хич не е в стила ми — заяви Ла Моя. — По-скоро ще реша въпроса с оръжие.

Въпреки многото грижи, които го бяха налегнали, лейтенантът избухна в смях.

— Ти си голям веселяк, серж.

— Така разправят.

— Не… не разправят това.

Лу го стрелна с поглед.

— Тогава какво разправят?

— Не искам да изгубя работата си. — Ла Моя отвори вратата на колата и тръгна към сградата.

Когато наближиха червеникавата врата през мъглата от ситни пръски морска вода, Болд каза:

— Не забравяй, че има седемнайсет милиона причини да ни излъже.

— Мислиш ли? — попита Ла Моя, който не можеше да повярва, че незаконно присвоените пари могат да водят към тази ръждясала постройка.

— Съвсем скоро ще разберем.

Ла Моя почука и те влязоха в нещо като малък офис, в който имаше две стари, тъмносиви стоманени бюра, една рецепционистка с дълга коса и червени нокти, която наближаваше петдесетте; няколко окачени по стените бели табла, изписани с разноцветни съобщения, и четири големи, цветни плаката, до един изобразяващи едрогърди жени с розови езици. Реклами на черен хайвер, предназначени за читателите на „Плейбой“. Рецепционистката вдигна слушалката на телефона си и набра нечий номер. Във вътрешността на сградата се разнесе продължителен звън.

— Силиконовата долина — каза сержантът, като посочи към един от плакатите, на който оскъдно облечена чернокожа жена на не повече от двадесет пробиваше с пневматичен чук асфалта на градска улица. Коментарът на Ла Моя се отнасяше до силиконовите импланти в гърдите й. Жената имаше жълта каска с американския флаг. Над нея пишеше: „Ако ви мирише на риба…“. А под пневматичния чук имаше консерва с черен хайвер, под която се четеше: „… значи сте на правилното място — Свенград, черен хайвер от есетра“.

Въведоха ги в прохладен склад, който вонеше на риба. За водач им служеше добре облечен мургав мъж в началото на трийсет и няколко години с умерен акцент. Според досието, което Болд носеше в джоба на сакото си, не беше Алексеевич.

От двете им страни се издигаха лавици от метална мрежа, отрупани с грижливо подредени кашони. По сивия, лъскав бетонен под минаваха пешеходни алеи, очертани с яркожълти линии според изискванията на OSHA^[1], а високо над главите им светеха живачни лампи, които придаваха на човешката кожа нездрав зеленикав оттенък. Лейтенантът констатира със съжаление, че в момента в склада е тихо и пусто.

— Не ни посещават всеки ден от сиатълската полиция — обади се водачът им.

Говореше граматически правилно и беше поработил върху произношението си, което подсказа на Лу, че вероятно е в Щатите от доста време. Хубавият му костюм изглеждаше необичайно за подобно място, но не и изненадващо, като се има предвид описанието, което беше направила Бет Лароса на двамата мъже, изнудвали съпруга й. Чужденецът ги отведе до остъклен офис, от който се разнасяше приглушен запис на някакъв сопрано изпълнител. Болд харесваше оперното пеене.

Мургавият мъж им отвори вратата, но не ги последва вътре.

Офисът напомни на лейтенанта за собственото му работно място — никакви излишни мебели, само най-необходимото. Обикновен кабинет, пълен с купища документи. Мъжът зад бюрото беше широкоплещест, с пронизващи черни очи, нос на пияница и прошарена, грижливо оформена брада. Той също носеше строг тъмен костюм, но под голямото, с кожена повърхност бюро, което изглеждаше съвсем не на място в този офис, се подаваха чифт изкусно изработени черни обувки с гумени подметки. Лу веднага предположи, че пред тях е Свенград. Този човек определено имаше вид на директор. На шеф.

Мъжът присви очи, надигна се от стола си и се представи:

— Генерал Ясмани Свенград. — Не ги покани да седнат, но и самият той остана прав. — Нека да позная. Изгубили сте нещо.

Лейтенантът долови в речта му британски акцент. Свенград си поемаше въздух между двата предни зъба — тик или опит да тушира зъбобол. При вида му Болд се изненада и дори леко се стресна — нещо, което рядко му се случваше. Ясмани имаше огромно, но пропорционално развито тяло. Беше висок над метър и деветдесет и юмруците му бяха с размерите на боксьорски ръкавици. Същински гигант, който изглеждаше чак нереално — като персонаж от „Алиса в страната на чудесата“.

Но външният му вид не беше единственото забележително нещо у него. Преди да дойде тук, Лу се бе възползвал от малкото информация, която беше получил в мъжката тоалетна, за да проучи „ГЕ Импортс“ и прословутия й собственик, преглеждайки набързо наличните в интернет данни. Това, което научи, му помогна да си обясни защо отдел „Организирани престъпления“ бяха успели да превърнат негов служител в щатски информатор и не желаеха да прекъснат постоянния поток от информация, осигурявана от него. Ясмани Свенград беше костелив орех.

Огромният мъж се оказа не само морски офицер с множество отличия, но и ловък политик. След разпадането на бившия Съветски съюз той изненадващо приел предложението да ръководи морските операции в Каспийско море — нежелан пост, за който се е смятало, че не предлага никаква политическа власт. Едва по-късно истинските му мотиви лъснали. Като най-старшия военен офицер, отговарящ за Каспийско море, той беше заграбил контрола над водите му, след като районът се изплъзнал от здравата хватка на майка Русия. При не по-малко от пет новосформирани правителства, претендиращи за права над каспийския басейн и есетрата в него, Свенград затвърдил със сила господството си над доходния бизнес с черен хайвер, носещ милиони долари печалба. Приятелите му в Москва позволили и дори насърчили действието му, защото в търсене на прословутите яйца бракониерите едва не сложили край на търговията с черен хайвер, избивайки недостигналите полова зрялост риби и обричайки есетрата на изчезване. Ясмани несъмнено се отплащаше добре на московските си приятели, щом те му позволяваха и до ден-днешен да държи монопола над този бизнес. Ето защо Болд смяташе генерала за находчив човек, който не се страхува да употреби сила, за да получи онова, което иска. Много бракониерски кораби бяха „изчезнали в морето“ по време на ранните години от господството на Свенград над Каспийско море.

Генералът се бе установил в Съединените щати преди седем години и бе получил американско гражданство само дванайсет месеца по-късно — феноменално кратък срок, зад който прозираше намесата на дипломати или заплащането на огромна сума пари. Въпреки всичко Свенград никога не бе лежал в ареста и не бе прекарал нито една нощ в изтрезвителното. Но повечето подозрителни имигранти като него рано или късно ставаха обект на тайни федерални или щатски разследвания и лейтенантът имаше сериозни основания да смята, че в момента генералът е мишена на точно такова проучване.

Лу реши да действа предпазливо. Бяха дошли тук без съдебно разрешение и той се стараеше да не забравя този факт — ако ги помолеха да си тръгнат, бяха длъжни да го направят.

— Да сме загубили нещо? Ние сме двама обикновени полицаи, които вършат услуга на Имиграционна и натурализационна служба.

— Един лейтенант и един сержант от Сиатълското полицейско управление да вършат услуга на Имиграционна и натурализационна служба? — Очевидно Ясмани имаше добри познания по английски език. Той им върна документите за самоличност, но пак не ги покани да седнат.

— Значи не вярвате, че нашият капитан ще изпрати един детектив при вас в услуга на федералните, така ли? — Лу видя, че Свенград се замисли над думите му, макар и за кратко.

— Докога ще продължавате с тази игра? — попита генералът.

Болд разпери ръце, сякаш искаше да каже „Откъде да знам?“.

— Ако сте дошли тук по някаква работа, говорете по същество. Или искате помощ? Какво мога да направя за ИНС, господа? — Той зададе последния си въпрос с изтънен момичешки глас, който, кой знае защо, прозвуча на лейтенанта по-скоро застрашително, отколкото комично. — Впрочем, не са ли ви необходими призовка, съдебна заповед, пълномощно? Трябва ли да се обадя на адвоката си?

— Защо е тази нервност?

— Тук сме неофициално — намеси се Ла Моя.

— Виждам — каза мъжът с ушития по поръчка костюм, като ги огледа изпитателно. — Сам ли си ги гладите, или ги носите на химическо?

Най-накрая някой да направи забележка на сержанта за отвратителните му дънки. Ако Болд не беше прекалено зает да анализира Свенград и да крои планове как да го притисне, навярно щеше да отпразнува момента.

Той извади спокойно досието на Малина Алексеевич и го постави пред генерала.

— Този човек е ваш служител.

— Така е — потвърди Свенград, без да му трепне окото.

Лейтенантът си помисли, че прави услуга на „Организирани престъпления“, като обявява Алексеевич за заподозрян и следователно отдалечава от него съмнението за двоен агент. „Организирани престъпления“, „Специални операции“ и Имиграционната и натурализационна служба обичаха да контролират цивилните си информатори, но едва ли щяха да му създадат сериозни проблеми.

Ясмани продължи:

— Малина е способен работник. Добър човек. Навярно нямаше да бъде уволнен, ако Агенцията за защита на растенията и животните^[2] не беше проявила такава несправедливост.

— Уволнен? — възкликна Ла Моя.

Болд пребледня. Проявила несправедливост? Агенцията за защита на растенията и животните? В зависимост от това кога е бил уволнен Алексеевич, съществуваше малка или никаква вероятност да свържат Свенград с изтезанията на Хейс и Форман, дори Малина действително да беше виновен за тях. Генералът просто щеше да заяви, че, останал без работа, Алексеевич се е върнал към стария си начин на живот. Колко жалко. Лейтенантът се напъна да измисли нещо, което да ги задържи с Ла Моя достатъчно дълго в този офис, за да получат необходимата им информация. Само че не му хрумваше нищо.

— Той кара една от нашите коли или по-точно караше, преди да бъде уволнен — отговори Ясмани. — Да не би да е избягал от някой паркинг, без да си плати талона? — се усмихна генералът самодоволно. — Сега ще ме попитате кога е бил уволнен, нали? Преди деветдесет и три дни. Можете да питате Агенцията за защита на растенията и животните. — Той срещна изненадания поглед на Болд. — Не Имиграционна и натурализационна служба, Агенцията за защита на растенията и животните. Те ще потвърдят думите ми.

— Деветдесет и два дни — каза Лу, цитирайки го погрешно. — Всичките си служители ли следите с такъв ентусиазъм, или Алексеевич е по-специален за вас?

— Деветдесет и три дни, лейтенант. Имаме забрана да продаваме хайвер. Голяма бъркотия на правителствено ниво. И да, наистина обръщам внимание на служителите си. Когато нещо е свързано с прехраната на един човек, той се интересува от него.

— Забрана — повтори Болд и се завъртя на пети, за да погледне отново пустия склад зад гърба им. Това обясняваше защо не се виждаха никакви работници.

Свенград прелисти една папка и се зачете в нея.

— Ние имаме същия домашен адрес на Алексеевич, като този, който са ви дали от Имиграционна и натурализационна служба. — Той върна досието на Лу. — Приятен ден, лейтенант.

— Казахте, че сме загубили нещо.

— Сбъркал съм. Фьодор ще ви изведе навън.

— Нещо или някой?

Повечето хора биха се свили пред погледа на едно ченге. Но не и този мъж. Той изгледа Болд и попита:

— Падате ли си по неприлични филми, лейтенант?

Лу не обичаше насилието, но едва се сдържа да не удари Свенград.

Генералът продължи:

— Аз ги намирам за доста вълнуващи. Особено домашните филми в интернет. Страшна работа. Жените винаги се стараят да изглеждат секси. А мъжете се правят на много корави. Много по-добре е, отколкото да гледаш евтино порно, не мислите ли? Придават нов смисъл на израза реална телевизия. — Той добави: — Нека отговоря на въпроса ви — не. Питах дали сте загубили нещо, а не някой.

— От интернет ли сваляте тези филми, или притежавате оригиналите? — продължи лейтенантът.

— Имам си източници. Зрелите жени са най-добри, не мислите ли? Те знаят какво искат и какво се иска от тях и не се страхуват да го покажат.

В гърлото на Болд се надигнаха киселини. Той преглътна. Щеше да получи язви, ако продължаваше да сдържа това напрежение в себе си — язви с размерите на топки за голф.

— Откъде мога да се сдобия с такъв домашен филм?

Ла Моя пристъпи притеснено от крак на крак и прошепна:

— Серж.

Лу го удостои с бегъл поглед.

— Джон — каза той, без да откъсва очи от очите на Свенград. — Ще бъдеш ли така добър да помолиш онова момче отвън да ти даде една цигара?

Сержантът излезе от офиса, макар и неохотно. Щом се озова от другата страна на стъклената преграда, той се зае да наблюдава генерала и Болд също толкова напрегнато, колкото ги гледаше човекът на Свенград.

— Обичате ли черен хайвер? — попита Ясмани, пренебрегвайки въпроса на Лу.

— Не — призна лейтенантът. — Така и не можах да свикна с вкуса му.

— Много жалко. А жена ви харесва ли го?

— Няма да обсъждам нито сега, нито когато и да било моето семейство. Вие също. Ако не уважите желанието ми, ще допуснете голяма грешка.

— Мислех, че вече обсъждаме вашето семейство — отвърна Свенград. — Или поне домашните ви видеофилми. — Болд продължаваше да го гледа убийствено. — Както и да е. Даже и да исках, не бих могъл да дам на жена ви от нашия превъзходен черен хайвер от есетра. И знаете ли защо? Заради няколко много добри имитации на етикетите на моята компания. Те предизвикаха… спирането на моя бизнес.

— Понякога федералните могат да бъдат много досадни.

— Така е.

— Фалшив черен хайвер? — попита лейтенантът. — Сериозно?

— Хайвер от педълфиш^[3] — отговори генералът. — Съвсем сериозно. Нямахме си ни най-малка представа за това, докато Агенцията за защита на растенията и животните не откри този хайвер в консерви с наш етикет. Хайвер от педълфиш, по четири долара унцията^[4], смесен с нашия хайвер от есетра по осемдесет долара за унция. Все едно да смесиш кокаин с мляко на прах.

— Ха, никога не би ми хрумнало, че е възможно подобно нещо — заяви Лу. — Да направя едното или другото.

— В случая аз съм жертвата. Но нали съм руснак, значи съм голям мафиот. — Опитът на Ясмани да се изкара невинен прозвуча почти комично.

— Хайвер от педълфиш, а?

— С моя етикет. Може би, когато този малък проблем бъде разрешен, ще сключим изгодно и за двете страни споразумение.

— Ще помисля по въпроса.

— Не се подценявайте. Удивително е какво може да направи един човек, когато има подходяща мотивация.

— В края на седмицата сме — напомни му Болд, — едва ли ще успея да направя кой знае какво.

— Срамота. За момент си помислих, че между нас се е породила истинска близост.

Ла Моя почука по стъклото и показа на лейтенанта кутия цигари. „Пролетарские“.

Генералът също видя цигарите.

— Руска марка. Внасяме ги заедно с дузина други марки.

— Алексеевич пуши такива цигари.

— Малина пуши? Не ми се вярва. Прекалено е атлетичен.

— Тази марка май доста добре се продава?

— Достатъчно, за да си заслужава да я внасяме — отговори Свенград. — Хлапетата по рейв купоните и колежаните харесват руските цигари. Нашите цигари са по-силни. Пред тях „Кемъл“ прилича на „Вирджиния Слимс“.

— По колко кутии или стека продавате на седмица?

— Елате със съдебна заповед и с удоволствие ще споделя тази информация с вас. В противен случай не виждам причина да издавам на конкурентите си какви продажби реализирам.

— Аз не съм ви конкурент.

— Конкурент сте и още как.

Едва сега Болд разбра каква е тактиката на Ясмани: стреляй и бягай. Той беше засегнал една болна за лейтенанта тема — видеозаписа — и после се беше върнал на собствените си нужди — забраната да продава хайвер, а след това, когато стана дума за цигарите, мина в отбрана. Лу щеше да изпита задоволство от този факт, ако не бе замесена и жена му.

— Харесвате ли птици, лейтенант?

— Дали харесвам пернати? — попита Болд, чудейки се какво ще последва.

— Свраката дебне едно и също птиче гнездо в продължение на часове. За нейния малък мозък това сигурно е цяла вечност. Търпелива е като светец. И когато птицата майка напусне гнездото, дори само за миг, изяжда яйцата й. Направо там, в гнездото.

Лу усети как по тялото му се разлива топлина. Сякаш се бе напикал в гащите. Представи си гнездото, омазано с жълтък по начина, по който беше омазана с кръв хижата.

Свенград реши да се увери, че е разбрал посланието му.

— Обичате ли изкуството, лейтенант?

— Донякъде.

— Аз колекционирам рисунки с въглен от времето на Голямата депресия. В момента търсенето им на пазара е по-голямо, отколкото предлагането. Човек трябва да е нащрек за фалшификати. Да се пази от имитации. Радвам се, че се отбихте.

С други думи чупката, помисли си Лу.

* * *

Когато се върнаха в джетата, Болд разхлаби вратовръзката си.

Ла Моя попита:

— Е, какво се случи, след като ме помоли да изляза?

— Трябваше да го направя.

— Разбирам — каза Ла Моя, но гласът му подсказваше обратното.

— Той нямаше да ме заплаши в присъствието на друг човек.

— И заплаши ли те?

— Не точно. Поиска да сключим сделка: възстановяването на бизнеса му срещу видеозаписа на Лиз и Хейс.

— По дяволите — изруга Ла Моя. И подкара джетата по мокрите улици. По това време на годината валеше почти непрекъснато.

— Бизнесът му с черен хайвер е важен за него. Можем да допуснем, че седемнайсетте милиона са дошли точно оттам — недекларирани доходи.

— Мислиш, че тези пари са били негови?

— Да. Но най-важното му послание беше една история за свраки.

— Свраки ли?

— Най-крадливите птици. Използва доста заобиколен начин да ми обясни, че местопрестъплението в хижата е евтина имитация. Някой издебнал Хейс, когато хората на Свенград не били около него.

— И ти му повярва?

— Има и друго обяснение. Или просто съм станал прекалено параноичен.

Сержантът не каза нищо.

— Двамата с Лиз закарахме децата при Кати — сестра ми — във вторник, през нощта. Изведохме ги, така да се каже, от нашето гнездо. Може да съм допуснал грешка. Може да са ни проследили. Може би той ме предупреждава да не ги местя отново или следващия път ще предприеме някакви действия. А може би не знае къде са и иска да се паникьосам и да го отведа при тях. И двамата знаем, че когато искат да сплашат някого, руснаците посягат на семейството му. — Той си припомни едно неразкрито убийство на дете, за което се подозираше, че е извършено от руската мафия.

— Мамка му — изпуфтя Ла Моя.

— Затова най-вероятно ще се обадя да питам дали е възможно да бъде отменена забраната за внос на черен хайвер. И ще помоля Бърни да сравни всяка намерена в онази хижа улика с уликите от мазето на Дани Форман. Мисля, че преди малко Ясмани Свенград призна, че Алексеевич е нашият човек, но намекна, че не той е нападнал Хейс в хижата. Обзалагам се, че Свенград иска да открие Хейс поне колкото нас, ако не и повече.

— Обединението на банката. Времето им изтича.

— Точно така — каза Болд, но умът му беше зает преди всичко с мисълта, че това поставя Лиз отново в центъра на събитията.