Хари Харисън
Свят на смъртта I (9)

9.

Колкото и да бяха истински, тренажорните камери в никакъв случай не го бяха подготвили за реалностите на Пиръс. Съществена разлика, разбира се, нямаше. Не липсваха нито усещането за отровната трева под краката, нито пък некоординираният полет на летящото жило в мига, преди Гриф да го простреля. Но те почти се губеха във вихъра на бушуващите наоколо стихии.

Поройният дъжд падаше по-скоро като водна пелена, а не на отделни капки. Поривите на вятъра я мятаха насам-натам и току я плисваха право в лицето на Джейсън. Той изтри очи и с мъка различи на хоризонта конусовидните очертания на два вулкана, които бълваха облаци, дим и пламъци. Отраженията от този пъкъл пък обагряха препускащите над главите им облаци със зловеща червенина.

Върху твърдата му шапка издрънча нещо, отскочи и цопна на земята. Той се наведе и вдигна дебела колкото палеца му ледена бучка. Внезапно се изсипа град, който болезнено го заудря по гърба и врата и той бързо-бързо се изправи.

Бурята премина тъй светкавично, както бе започнала. Палещите лъчи на слънцето стопиха ледените парчета и от мократа улица се заизвиваха кълба пара. Джейсън се изпоти под бронираното си облекло. Но още не бяха стигнали до следващата пресечка, когато отново заваля и той се разтрепери от студ.

Гриф пристъпваше до него с тежка, но равномерна крачка, равнодушен и към метеорологичните условия, и към вулканите, които бучаха на хоризонта и разтърсваха земята под краката им. Джейсън се опита да не обръща внимание на неволите си и да върви в крак с момчето.

Преходът се оказа доста потискащ. През дъжда застрашително сивееха масивни, тумбести сгради, повечето от които бяха потънали в развалини. Гриф и Джейсън вървяха по пешеходна пътека в средата на улицата. От двете им страни от време на време преминаваха бронирани камиони. Докато Джейсън се чудеше на този тротоар насред платното, Гриф изведнъж простреля нещо, което връхлетя върху тях от някаква съборетина. Централното местоположение им даваше известно предимство пред нападателите им. Изведнъж Джейсън се почувства много изморен.

— Не ми се вярва на тази планета да има нещо като такси, а? — попита той.

Гриф просто се ококори и свъси вежди. Очевидно чуваше тази дума за първи път. После продължиха по пътя си, като момчето изчакваше мудно пристъпващия Джейсън. За половин час видяха всичко, което той искаше.

— Гриф, този ваш град май съвсем го е закъсал. Надявам се другаде да са в по-добро състояние.

— Не разбирам думите ви. Но други градове няма. Само няколко миньорски лагера, които не могат да се разположат вътре в периметъра. Няма никакви други градове.

Джейсън се зачуди. Винаги си бе представял планетата с повече от един град. Изведнъж му стана ясно, че в знанията му за Пиръс има доста пропуски. Откакто бяха кацнали, всичките му усилия се поглъщаха от подготовката за оцеляване. Искаше му се да поразпита за това-онова — но не намусения си осемгодишен телохранител, а някой друг. Имаше един човек, който можеше да отговори на въпросите му.

— Познаваш ли Кърк? — попита той момчето. — Очевидно той е вашият посланик на толкова места, но фамилията му…

— Разбира се, всички познаваме Кърк. Той обаче си има работа, не бива да ходиш при него.

— Може да си пазач на тялото ми — закани му се с пръст Джейсън. — Но не и на душата ми. Какво ще кажеш да идеш да си постреляш по чудовищата, а?

Неочаквано разразилата се буря с парчета град колкото юмрук ги накара да потърсят подслон. След това Гриф неохотно го поведе към една от по-големите сгради в центъра. Тук имаше повече хора и някои от тях дори прекъснаха за миг работата си, за да го удостоят с поглед. Джейсън с мъка се изкачи до втория етаж, където спряха пред врата с надпис „Координация и снабдяване“.

— Кърк вътре ли е? — попита Джейсън.

— Разбира се — отвърна момчето. — Той отговаря за всичко това.

— Добре. А сега пийни нещо студено, изяж си обеда или там нещо друго и ела да се срещнем отново тук след няколко часа. Мисля, че Кърк може да ме наглежда не по-зле от теб.

Обзето от съмнения, момчето се позабави няколко секунди, но след това си тръгна. Джейсън изтри за пореден път потта си и нахълта през вратата.

Вътре имаше няколко души. Но никой от тях не вдигна поглед към Джейсън, нито пък го попита за целта на посещението му. На Пиръс нямаше нищо случайно. Щом е дошъл тук, значи непременно си има причини. На никого и през ум не му минаваше да се поинтересува какво желае. Свикнал с дребнавата бюрокрация на хиляди светове, Джейсън почака няколко мига, преди да му се изясни всичко. На отсрещната стена в помещението имаше още една врата. Той се довлече до нея и я отвори.

От затрупаното с хартии и папки бюро вдигна поглед самият Кърк.

— Тъкмо се чудех кога ли ще се появиш.

— Много по-рано, ако не ми беше попречил — отвърна му Джейсън и омаломощен се отпусна на един стол. — Най-сетне ми дойде наум, че ако не предприема нещо, може да прекарам остатъка от живота си в кръвожадната ти детска градина. Тъй че ето ме.

— Готов да се завърнеш в „цивилизованите“ светове, след като видя достатъчно от Пиръс.

— Напротив. И взе да ми писва всеки да ми казва да си вървя. Започвам да мисля, че ти и останалите пирийци се мъчите да скриете нещо.

Предположението му накара Кърк да се усмихне.

— Какво бихме могли да крием? Едва ли има друга планета с такова просто и праволинейно съществуване като нашата.

— Ако това е истина, тогава нали не би имал нищо против да отговориш на няколко преки въпроса за Пиръс?

Кърк понечи да възрази, но се засмя.

— Браво! Явно още не съм разбрал, че с тебе не бива да се спори. Какво те интересува?

Джейсън се помъчи да се настани по-удобно на твърдия стол, но се отказа и попита:

— Колко е населението на планетата ви?

— Около трийсет хиляди — отвърна му Кърк след кратко колебание. — Не е много за планета, която е заселена неотдавна, но причината за това е очевидна.

— Добре, население трийсет хиляди. Ами как стои въпросът с усвояването на нови територии? С учудване установих, че в рамките на защитните си стени, така наречения периметър, този град е единственият на планетата, без да броим миньорските лагери, тъй като те очевидно са просто продължение на града. И тъй според теб усвоените от вас територии тук увеличават ли се, или намаляват в сравнение с миналото?

Кърк вдигна от бюрото парче стоманена тръба, което му служеше за преспапие, започна да го премята в ръце и се замисли. Съсредоточен върху отговора си, той не забелязваше как дебелата стомана се огъва като гума в пръстите му.

— Трудно е да се каже ей така, изведнъж. Навярно съществуват сведения по този въпрос, но и представа нямам къде. Зависи от толкова фактори…

— Да оставим това засега. Имам още един въпрос, който всъщност е по-съществен. Как мислиш, населението на Пиръс не намалява ли непрекъснато, с всяка изминала година?

Изведнъж тръбата полетя към стената и се трясна в нея. В следващия миг с пламнало от гняв лице Кърк се надвесваше над по-дребния Джейсън и протягаше застрашително ръце.

— Да не си посмял да го повториш! — прогърмя гласът му. — Само още веднъж да чуя такова нещо!

Застинал на стола си, Джейсън заговори бавно, внимателно подбирайки всяка една дума. Животът му зависеше от това.

— Не се ядосвай, Кърк! Не исках да те обиждам. На ваша страна съм, помниш ли? С тебе мога да разговарям, тъй като ти познаваш вселената повече от всеки друг пириец, който никога не е напускал тази планета. Свикнал си, че нещата може да се обсъждат. Знаеш, че думите са просто символи. Ние можем да разговаряме и знаем, че не е необходимо да избухваш заради някакви си там думи…

Кърк бавно свали ръце от него и отстъпи. След това се извърна и си наля чаша вода от една бутилка на бюрото. Изпи я, застанал с гръб към Джейсън.

Много малко от потта, която Джейсън изтри от оросеното си чело, се дължеше на топлината в помещението.

— Аз… съжалявам, че избухнах — процеди Кърк и се отпусна тежко на креслото си. — Обикновено не ми се случва. Напоследък съм претоварен, нервите ми сигурно са се изопнали докрай.

Все едно, че не бе чул за какво говори Джейсън.

— На всички ни се случва — каза Джейсън. — Няма да взема да описвам в какво състояние ми бяха нервите, когато се озовах на тази планета. И най-сетне съм принуден да призная, че всичко, което говореше за Пиръс, е истина. Тя е най-отвратителното място в цялата система. И тук няма начин да оцелееш, ако не си кореняк пириец. След подготвителния курс мога да се моткам по малко наоколо, но ми е известно, че нямам никакви шансове като самостоятелна личност. Вероятно знаеш, че имам осемгодишен телохранител. Каква по-ясна представа от това за действителното ми положение тук.

След като потисна яда си, Кърк отново бе в състояние да се владее.

— Не е ли чудно, че именно ти говориш такива неща? — заразсъждава той с присвити очи. — И през ум не ми е минавало, че един ден ще признаеш нечие чуждо превъзходство. Та нали затова дойде тук? Да докажеш, че струваш колкото коренните жители на Пиръс.

— Едно на нула за тебе — призна Джейсън. — Не мислех, че толкова ми личи. И с радост забелязвам, че мозъкът ти не се състои само от мускули като тялото ти. Да, ще призная, че това бе главната причина за идването ми, плюс любознателността ми.

— Ти си дошъл тук да доказваш, че струваш колкото коренните обитатели на Пиръс? — следваше Кърк нишката на собствените си разсъждения и се чудеше накъде го води тя. — Все пак признаваш, че всяко осемгодишно момче може да стреля по-бързо от теб. Това просто не се връзва с представата ми за тебе. Ако даваш с едната ръка, то непременно взимаш с другата. В какъв смисъл все още изпитваш естественото си превъзходство? — Въпреки лекотата, с която бе зададен въпросът, зад него напираше огромното му напрежение.

Джейсън мисли дълго, преди да отговори, и накрая рече:

— Ще ти кажа. Но не ми чупи врата. Залагам на способността на цивилизования ти мозък да контролира рефлексите ти. Защото трябва да говоря за неща, които са пълно табу на Пиръс. В очите на хората ти аз съм слабак, защото идвам от другаде. Разбери обаче, че в това е и силата ми. Мога да виждам неща, които навикът скрива от погледа ви. Нещо като старата приказка, дето не можеш да видиш гората, защото ти пречат дърветата.

Кърк кимна в знак на съгласие и Джейсън продължи:

— Ако си послужа с аналогията и по-нататък — аз слязох от кораба и отначало виждах само гората. За мене някои факти са очевидни. Струва ми се, че и вие ги знаете, само че внимателно ги потискате в мислите си. За вас това са скрити мисли, изцяло табу. Възнамерявам да ти разкрия най-съществената от тези тайни мисли и се надявам, че ще съумееш да се овладееш и няма да ме убиеш.

Огромните ръце на Кърк стиснаха здраво страничните облегалки на креслото и това бе единственото, по което се разбра, че е чул. Джейсън говореше тихо, но думите му проникваха гладко и лесно като острие, което се забива в мозъка.

— Според мен човешките същества губят битката на Пиръс. След стотици години колонизиране това е единственият град на планетата… и половината е в развалини. Като че ли едно време населението му е било по-многобройно. Тази каскада, която извършихме, за да се сдобием с товара бойни материали, си беше жива каскада. Можеше и нищо да не излезе. И в такъв случай какво би станало с града? Вие се движите по ронливия ръб на един вулкан и не си го признавате.

Кърк седеше закован в креслото си с напрегнато до краен предел тяло и обляно в пот лице. Беше готов да избухне и при най-лекото предизвикателство. Джейсън се помъчи да намали малко напрежението.

— Съвсем не ми е приятно, че ти говоря всичко това. Правя го, защото съм сигурен, че вече го знаеш. Не можеш да приемеш фактите, тъй като тогава ще трябва да признаеш, че всичките битки и убийства са абсолютно безсмислени. Щом населението непрекъснато намалява, то вашата борба не представлява нищо друго, освен особено кървава форма на самоубийство на расата. Бихте могли да напуснете тази планета, но това би означавало да се признаете за победени. А съм сигурен, че пирийците предпочитат смъртта пред поражението.

Кърк се надигна от креслото си, но и Джейсън се изправи и повиши тон, за да може думите му да стигнат до замъгления от гняв разсъдък на пириеца.

— Опитвам се да ви помогна… разбираш ли? Изтрий лицемерието от съзнанието си, то те унищожава. В момента по-скоро би ме убил, отколкото съзнателно да признаеш, че водиш вече загубена битка. Това не е истинска война, а пагубно лечение на симптомите. Нещо като да режеш един по един изпълнени с ракови клетки пръсти. Единственият резултат може да бъде само пълно поражение. Няма да си позволиш да се осъзнаеш. Затова по-скоро би ме убил, отколкото да ме чуеш да говоря това, за което не бива да се говори.

Кърк вече бе станал и се надвесваше над Джейсън като кула на смъртта, готвеща се да се стовари отгоре му. Задържаше го единствено силата на Джейсъновите думи.

— Трябва да погледнеш към реалността. Нищо друго не виждаш освен една нескончаема война. Трябва да започнеш да разбираш, че можеш да лекуваш самите причини за тази война и да я приключиш веднъж завинаги!

Смисълът на казаното най-сетне проникна до съзнанието на Кърк и го потресе до такава степен, че ядът му изведнъж се изпари. С почти глуповато изражение на лицето той се отпусна отново в креслото:

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Говориш като тъпите грубери!

Джейсън не попита какво е това грубер, но регистрира името в паметта си.

— Глупости говориш — продължаваше Кърк. — Това е просто един враждебен свят, с който трябва да се борим. Причините представляват видни от само себе си факти на съществуването.

— Не е вярно — настояваше Джейсън. — Размисли за секунда. Когато отсъстваш от планетата известно време, трябва да се подложиш на опреснителен курс. За да разбереш доколко се е влошило положението, докато те е нямало. Ами това е линейна прогресия. Щом положението се влошава, ако се движиш напред към бъдещето, то би трябвало да се подобрява, ако се движиш назад, към миналото. На теория не изглежда зле — въпреки че не знам доколко ще ме подкрепят фактите — да кажеш, че ако отидеш достатъчно далеч в миналото, можеш да стигнеш до момент, в който човечеството и Пиръс не са воювали помежду си.

Кърк не беше повече в състояние да говори, а само седеше и слушаше, докато Джейсън го засипваше с ударите на необоримата логика.

— В подкрепа на тази теория има доказателства. Дори и ти ще признаеш, че аз, колкото и да съм непригоден за живота на Пиръс, се оправям доста умело. В цялата пирийска флора и фауна, която съм видял, има една особеност, която важи за всичките й представители. Те не са функционални. Помежду си не си служат с нито едно оръжие от безкрайния си арсенал. Токсините им, изглежда, не оказват влияние върху Пирийските форми на живот. Смъртоносни са единствено когато имат насреща си хомо сапиенс. И именно това е недопустимо от физиологична гледна точка. Не е възможно за триста години, откакто хората са на тази планета, формите на живот да са придобили този вид по естествен път.

— Но това е факт! — изрева Кърк.

— Несъмнено имаш право — отвърна му Джейсън спокойно. — Но ако е факт, това непременно е станало по нечия воля. По какъв начин, нямам представа. Но нещо е накарало пирийската природа да обяви война и аз бих искал да разбера какво е то. Коя е била преобладаващата форма на живот тук, когато са кацнали предците ви?

— Сигурен съм, че такива сведения липсват. Но ти да не би да допускаш, че разумните същества на Пиръс не са единствено от човешки произход? Че има и други същества, които организират планетата да воюва с нас?

— Не аз, а ти го допускаш. Това означава, че започваш да разбираш за какво става въпрос. Нямам представа какво е довело до една такава промяна, но непременно бих искал да узная. И тогава да видим дали всичко не може да се промени по обратен път. Естествено, че не обещавам нищо. Но ще се съгласиш, че си струва да се поразучи това-онова…

Свил едната си ръка в юмрук, Кърк я удряше в дланта на другата и крачеше напред-назад из цялото помещение, а тежките му стъпки разтърсваха сградата. Той воюваше със самия себе си. Нови идеи се бореха със старите схващания. Всичко беше толкова неочаквано и… толкова близко до ума.

Без да иска разрешение, Джейсън си наля малко изстудена вода от шишето и отново се отпусна изтощено на стола. Нещо разкъса предпазната мрежа на отворения прозорец и влетя с бръмчене вътре. Кърк го застреля, без да се извръща, без дори да съзнава действието си.

Решението не закъсня. Настроен за работа на високи обороти, снажния пириец не можеше да не решава бързо. Спря и впери поглед в Джейсън:

— Не че си ме убедил, но ми се струва невъзможно да оборя с готов отговор твоите доводи. За момента ще се наложи да ги приемем за верни и ще действаме от такива позиции. Да видим сега какво възнамеряваш да правиш, какво все пак си в състояние да направиш?

— Първо — започна да отмята на пръсти Джейсън, — необходимо ми е добре защитено място, където да живея и да работя. Тъй че вместо да хвърлям цялата си енергия единствено в борбата за оцеляване, да мога да се посветя малко и на разработката на този замисъл. Второ — искам някой да ми помага и същевременно да ми служи като телохранител. И моля те, нека е с малко по-широк кръг от интереси, отколкото сегашния ми копой. Бих предложил Мета като най-подходяща за тази работа.

— Мета? — изненада се Кърк. — Та тя е пилот-астронавт и оператор на предпазния филтър, каква полза би имало от нея в един такъв план?

— Възможно най-голяма. Тя има опит на други светове и може да вижда нещата от различен ъгъл — поне в известна степен. И тя трябва да знае за тази планета толкова, колкото и всеки друг образован възрастен човек, и може да отговаря на въпросите ми — усмихна се Джейсън. — Бих допълнил още и че е едно привлекателно момиче, с което ми е много приятно.

— Чудех се дали ще намериш начин да споменеш последната причина — изсумтя Кърк. — Останалите все пак са основателни и няма да ти противореча. Ще й намеря заместник и ще наредя да я изпратят тук. А херметически затворени сгради наоколо колкото щеш.

След разговор с един сътрудник от външното помещение Кърк проведе още няколко и по видеофона. Незабавно последваха и съответните нареждания. Джейсън с интерес наблюдаваше всичко и накрая попита:

— Извини ме за любопитството, но ти диктатор ли си на тази планета? Щракнеш с пръсти и всички подскачат.

— Така излиза — съгласи се Кърк. — Но това е просто илюзия. На Пиръс никой не владее изцяло положението, нито пък съществува нещо подобно на демократична система. Все пак цялото ни население е колкото една армейска дивизия. Всеки си върши работата, за която е най-подготвен. Различните дейности са разделени по отдели, ръководени от най-подготвения. Аз отговарям за „Координиране и снабдяване“, който е в една от най-гъвкавите категории. Ние осъществяваме връзката между отделите и се занимаваме с доставките от външния свят.

В този момент влезе Мета и се обърна към Кърк, без въобще да забелязва присъствието на Джейсън:

— Смениха ме и ме изпращат тук. Какво става? Промяна в графика за полетите ли има?

— И така може да се каже — отвърна й Кърк. — Отсега нататък те освобождавам от всичките ти досегашни задължения и те прикрепвам към нов отдел. „Разследване и проучване“. Човекът с уморения вид отсреща ти е шеф на отдела.

— Какво чувство за хумор — отбеляза Джейсън. — На Пиръс ти си единственият, който го притежава. Поздравявам те, все пак има някаква надежда за планетата.

Мета гледаше ту към единия, ту към другия.

— Не разбирам. Не мога да повярвам. Имам предвид новия отдел… за какво ни е? — нервничеше притеснена тя.

— Съжалявам — отвърна й Кърк. — Нямах намерение да ставам жесток. Въобразявах си, че ще го приемеш по-спокойно. Това, което казах, е вярно. Джейсън е в състояние… по всяка вероятност… да допринесе огромна полза за Пиръс. Ще му помогнеш ли?

Мета се владееше отново. Но и малко се сърдеше:

— Налага ли се? Това заповед ли е? Знаеш, че си имам работа. И съм уверена, че си даваш сметка колко по-важна е тя от фантасмагориите на някакъв си чужденец. Той всъщност не разбира…

— Да, заповед е — отсече Кърк и тонът му я накара да почервенее.

— Навярно бих могъл да ти обясня — намеси се Джейсън. — Нали все пак аз съм в основата на всичко. Най-напред обаче желая да проявиш разбиране. Извади, моля те, пълнителя от пистолета си и го дай на Кърк.

Мета погледна уплашено, но Кърк й кимна тържествено да се подчини:

— Просто за няколко минути, Мета. Моят пистолет си е у мене, тъй че тук не те грози никаква опасност. Струва ми се, знам какво има предвид Джейсън и от личен опит се боя, че има право.

Мета неохотно му подаде пълнителя и изпразни патронника. Едва тогава Джейсън се впусна в обяснения:

— Имам си собствена теория за живота на Пиръс и се боя да не разбия някои илюзии с разсъжденията си. Преди всичко трябва да се признае фактът, че хората ви бавно губят битката тук и най-накрая до един ще загинат…

Без да го дочака да довърши изречението, Мета светкавично насочи пистолета между очите му и защрака като обезумяла спусъка. Лицето й се изкриви от ненавист и погнуса. За нея това бе най-отвратителната мисъл на света. Че вече са загубили войната, на която всички бяха посветили живота си.

Кърк обгърна с ръка раменете й и я заведе до стола си, преди да се е случило нещо по-лошо. Доста време й трябваше, за да се успокои и отново да се заслуша в думите на Джейсън. Не е леко да се разрушат схващания, изграждани толкова старателно цял живот. Но добре че бе виждала и други светове, иначе можеше и въобще да не го изслуша.

Когато Джейсън й разказа докрай онова, което вече бяха обсъждали с Кърк, пламъчето на безумието все още гореше в очите на Мета. Тя седеше напрегнато и отблъскваше ръцете на Кърк, като че ли единствено те я възпираха да не се нахвърли върху Джейсън.

— Навярно всичко това е прекалено, та да може да го асимилираш отведнъж — рече Джейсън. — Тъй че нека да говорим по-простичко. Струва ми се, че можем да открием причината за тази свирепа ненавист към човешките същества. Може и да не сме на прав път. Може да извлека ваксина от смачкани пирийски буболечки и да станем неуязвими, ако се мажем с нея. Не знам още. Но разследванията трябва да се извършат, каквито и да бъдат резултатите. По този въпрос с Кърк нямаме разногласия.

Мета погледна към Кърк и той й кимна утвърдително. Внезапно тя се почувства победена и отпусна рамене.

— Аз… — гласът й една достигаше до тях. — Не мога да кажа, че съм съгласна или че изобщо разбирам за какво става въпрос. Но ще ти помогна. Щом като Кърк мисли, че другояче не може…

— Така е — потвърди той. — А сега искаш ли си пълнителя? Нали не възнамеряваш повече да стреляш по Джейсън?

— Това бе глупаво от моя страна — каза тя студено и зареди оръжието си. — Пистолетът не ми трябва. Ако трябваше да го убивам, и с голи ръце бих могла да го направя.

— И аз те обичам — усмихна й се Джейсън. — Сега готова ли си да тръгваме?

— Разбира се. — И тя приглади една немирна пухкава къдрица. — Първо ще ти намерим жилище. Аз ще се погрижа за това. А после дейността на новия отдел си е твоя работа.