Хари Харисън
Свят на смъртта I (27)

27.

Битката свърши. Тя бе приключила толкова бързо, че все още никой не съзнаваше това. Рес плъзна ръка по бляскавия метал на командната конзола и като че физическият допир с реалността успя да го убеди. Останалите сновяха наоколо, надзъртаха навън чрез екраните или жадно поглъщаха с очи механичните чудеса в залата.

Джейсън беше изтощен физически, но това не биваше да проличи. Той отвори аптечката на пилота и затършува, докато най-сетне намери стимулантите. Три малки, златисти хапчета премахнаха умората от тялото му и му възвърнаха способността да мисли.

— Слушайте — извика той. — Битката още не е свършила. Те ще направят всичко възможно да си върнат кораба и ние трябва да сме подготвени. Искам един от техничарите да прегледа тези пултове и да намери командното устройство на люковете. Всички изходи непременно трябва да се затворят херметически. Ако се наложи, изпратете хората да проверят лично. Включете всички екрани, за да следим всички посоки едновременно и да не допуснем някой да се приближи до кораба. Ще имаме нужда от охрана в машинното отделение — ако проникнат там, биха могли да прекъснат контрола ми над него. И най-добре да претърсим кораба кабина по кабина, да не би още някой да е затворен вътре с нас.

Хората изпитаха облекчение, тъй като вече имаше с какво да се занимават. Рес ги разпредели по групи и ги разпрати по задачите им. Джейсън остана при командния пулт, сложил ръка до бутона за помпата. Битката не беше свършила още.

— Идва някакъв камион — извика Рес. — Движи се бавно.

— Да го взривя ли? — попита човекът при командното устройство на оръдията.

— Не откривай огън — отвърна Джейсън, — докато не видим кой идва. Ако са хората, за които пратих, пропусни ги.

Камионът продължаваше да приближава бавно и артилеристът го проследи с визьора. Вътре имаше един шофьор и трима пътници. Джейсън изчака, за да се увери в самоличността им.

— Те са — каза той. — Спри ги на входния люк, Рес, и нека влизат непременно един по един. Прибери им пистолетите, а след това вземи цялата им екипировка. Няма начин да знаем кое би могло да бъде скрито оръжие. Особено внимавай с Бруко — кльощавият с лице като острие на секира — непременно да му прибереш всичко. Той е специалист по оръжията и оцеляването. И да доведеш шофьора; няма защо да им докладва за разбития входен люк или пък за състоянието на оръжието ни.

Чакането беше мъчително. Не отделяше ръка от бутона за помпата, макар и да знаеше, че никога няма да го натисне. Важно беше останалите да не разберат това.

По коридора се разнесе трополене и сподавени ругатни — вкарваха затворниците. Преди да се обърне към Рес, Джейсън погледна за миг към убийственото изражение на лицата им и сви юмруци.

— Изправи ги до стената и ги наблюдавай. Стрелците да ги държат на прицел с арбалетите си. — И той погледна към бившите си приятели, които сега изгаряха от омраза към него. Мета, Кърк, Бруко. Шофьорът беше Скоп, човекът, на когото Кърк някога бе възложил да го охранява. Сега, след като си бяха сменили ролите, той едва се въздържаше да не избухне.

— Внимавайте много — каза им Джейсън, — тъй като от това зависи животът ви. Стойте с гръб към стената и не правете никакви опити да се приближавате повече от това към мене. В противен случай ще бъдете застреляни на място. Ако бяхме сами, несъмнено всеки един от вас би могъл да ме докопа, преди да съм натиснал този бутон. Но не сме. Вие притежавате рефлексите и мускулите на пирийци, но и стрелците имат такива. Не рискувайте. Защото няма да бъде риск. А самоубийство. Казвам ви всичко това за собствената ви безопасност. За да можем да разговаряме на спокойствие, без някой от вас да изгуби самообладание и да падне прострелян изневиделица. Нямате никакъв избор. Ще бъдете принудени да ме изслушате докрай. Не можете нито да избягате, нито да ме убиете. Войната свърши.

— И ние я загубихме… и всичко стана, заради теб, предател такъв! — изрева Мета.

— Бъркаш и в двата случая — любезно й отвърна Джейсън. — Не съм предател, тъй като съм се посветил на всички хора на тази планета, както вътре в периметъра, така и извън него. Никога не съм твърдял нещо по-различно. Що се отнася до това, че сте загубили, ами че вие нищо не сте загубили. Всъщност сте спечелили. Спечелили сте вашата война срещу тази планета, само да искате да ме изслушате — тук той се обърна към недоумяващия Рес, който бърчеше сърдито вежди. — Разбира се, че и твоите хора са спечелили, Рес. Край на войната с града, ще получите лекарства, връзка с другите планети, всичко, което пожелаете.

— Извини ме, дето ставам циничен — прекъсна го Рес. — Но ти обещаваш на всеки от нас най-привлекателния възможен свят. Това ще е малко трудничко, когато интересите са толкова противоположни.

— Улучи право същината на проблема — заяви Джейсън. — Благодаря ти. Цялата тази бъркотия ще се оправи, когато се разбере, че нямате противоположни интереси. Между града и стопанствата извън него ще настъпи мир и той ще сложи край на безсмислената война, която сте водили досега. Мир между човека и пирийската природа — тъй като именно тази война е в дъното на всичките ви неволи.

— Тоя е луд — викна Кърк.

— Може и да съм. Ще прецените това, след като ме изслушате. Ще ви разкажа историята на тази планета, защото в нея се съдържат и проблемите ви, и тяхното разрешение. И тъй, когато преди триста години заселниците дошли на Пиръс, те не успели да забележат единственото важно нещо на тази планета — фактора, който я отличавал от всички останали планети в галактиката. Не можем да ги виним за недоглеждането, и без това си имали достатъчно неприятности. Единствено притеглянето им било горе-долу познато, всичко останало в заобикалящата ги природа се различавало коренно от индустриалния свят с контрол върху климата, който били напуснали. Бури, вулканична дейност, наводнения — достатъчно, за да се побъркат, и аз съм сигурен, че много от тях действително са полудели. Животните и насекомите ги тормозели непрестанно и нямали нищо общо с няколкото безвредни и закриляни видове, които познавали. Сигурен съм, че изобщо не са разбрали, че на всичкото отгоре пирийската природа е и телепатична…

— Ето пак — сряза го Бруко. — Дори и да е вярно, това няма никакво значение. Подведе ме да се съглася с теорията ти за псионно-контролирана атака срещу нас, но ужасното фиаско, което разигра, доказа нейната несъстоятелност.

— Съгласен съм — отвърна Джейсън. — Бях изцяло на погрешен път, когато предположих, че някаква външна сила направлява атаката към града посредством псионен контрол. Тогава тази теория ми се струваше логична и всички доказателства водеха в тази посока. Експедицията до острова наистина беше едно ужасно фиаско. Само недей забравя, че атаката беше коренно противоположна на намеренията ми. Ако самият аз бях влязъл в пещерата, нямаше да загине никой. Щеше да се установи, че растениеподобните твари не са нищо друго освен висша форма на живот, надарена с необикновени пси способности. Тези създания просто резонираха мощно на псионната атака върху града. Но аз съм разглеждал проблема отзад напред, мислейки, че именно те подклаждат битката. Никога няма да узнаем истината обаче, защото всичките са унищожени. Но смъртта им не беше съвсем безсмислена. Поне ни показа къде да открием истинските виновници, съществата, които водят, продължават и вдъхновяват войната срещу града.

— Кои са те? — въпросът на Кърк прозвуча като въздишка.

— Ами че вие, разбира се — отвърна му Джейсън. — Не сами, а заедно с всички хора от града. Тази война може и да не ви харесва. Обаче вие сте отговорни за нея и вие я поддържате.

Джейсън погледна към втрещените им лица и се помъчи да скрие усмивката си. Но трябваше да побърза и да докаже твърдението си, за да не го вземат за луд и собствените му съюзници.

— Ето как се получава всичко. Казах, че пирийската природа е телепатична… и имах предвид цялата жива природа. Всяко едно насекомо, растение или животно. В един момент от бурната история на тази планета именно псионните мутации се оказали жизнеспособни. Те просъществували, докато другите видове измрели и най-накрая, според мене, те дори си помагали при изтребването и на последните живи същества, които не притежавали псионни способности. Тук ключовата дума е взаимопомощ. Защото при нормални условия те все още се борели помежду си, но се съюзявали срещу всичко, което ги заплашвало като цяло. При опасност от земен трус или наводнение те бягали, обединявайки усилията си. Такова поведение може да се наблюдава в по-слаба форма на всяка планета, на която избухват горски пожари. Но тук, поради жестоките условия, взаимното оцеляване е доведено до крайност. Възможно е дори някои форми на живот да са развили способност за предусещане на бедствията, както вашите гадатели на земетресения. При това предварително предупреждение по-големите зверове бягали. По-малките образували семена, плодове или яйца, които можели да бъдат отнесени на сигурно място от вятъра или да полепнат по козината на животните, и по този начин се осигурявало оцеляването на вида. Знам, че е така, тъй като го видях с очите си, когато бягахме от едно земетресение,

— Признават се… всичките ти доводи се признават — извика Бруко. — Но какво общо има това с нас! Това, че всички животни бягат заедно, какво общо има пък с войната?

— Те не само бягат заедно — отвърна му Джейсън. — Нещо повече, те се съюзяват срещу всяко природно бедствие, което ги заплашва всичките. Един ден, сигурен съм, еколозите ще изпаднат в екстаз пред сложните преобразувания, които се извършват тук при връхлитането на снежни бури, наводнения, пожари и други стихии. Ала нас всъщност ни интересува една-единствена реакция. Тази, която е насочена срещу хората от града. Още ли не го съзнавате — та те ви третират като природно бедствие!

Никога няма да разберем как точно е станало всичко това, въпреки че в дневника, който намерих, има известно обяснение, датиращо от първите дни на заселниците. На едно място се казва, че горският пожар, изглежда, е подгонил към хората нови животински видове. Това съвсем не са били нови зверове — а старите, но придобили нови навици. Не можете ли да си представите как са реагирали тези винаги закриляни и свръхцивилизовани заселници пред опасността от горски пожар? Разбира се, че са изпаднали в паника. И ако заселниците са се намирали на пътя на огъня, животните навярно са се втурнали право през лагера им. Реакцията им несъмнено е била да изпозастрелят бягащите твари.

С това си действие те попаднали в категорията на природните бедствия. Бедствията могат да приемат всякакъв образ. Защо да не се включат в тях и двукраките с оръжията. Пирийските животни атакували, били застреляни и войната започнала. Тези, които останали живи, продължили да нападат и уведомили цялата жива природа за естеството на битката. Радиоактивността на тази планета положително предизвиква безброй мутации — и най-издръжливият и жизнеспособен вид се оказал смъртноопасен за човека. Дори бих си позволил да допусна, че самата пси-функция поражда мутации, тъй като някои от най-смъртоносните видове са твърде едностранчиви, за да са се появили по естествен път за такъв кратък период от триста години.

Разбира се, заселниците отвръщали на атаките и поддържали непокътнат статута си на природно бедствие. През вековете усъвършенствали методите си за убиване, ала от това нямало някаква полза, както знаете. Вие, градските хора, техните потомци, сте наследили тази омраза. Биете се и бавно губите битката. Та нима е възможно да спечелите срещу биологичните резерви на една планета, която може да се пресътвори сама при всяка нова атака?

След думите на Джейсън настъпи тишина. Потресени от разкритието, Кърк и Мета с побелели лица се опитваха да вникнат в значението му. Бруко си мърмореше нещо и отмяташе на пръсти отделните положения, като търсеше слаби места в изложените доводи. Четвъртият пириец на града, Скоп, не обръщаше внимание на нито една от тези глупави думи, които не можеше да разбере… или пък не искаше… и на часа би убил Джейсън, стига да имаше и най-малък изглед за успех.

Пръв Рес наруши тишината. Пъргавият му ум бе попил и подредил всички факти.

— Тук нещо куца. Ами ние? Ние живеем на повърхността на Пиръс без периметри и пистолети. Нас защо не ни нападат? Нали сме човешки същества, потомци на същите хора, както и боклукчиите.

— Вас не ви нападат — отвърна му Джейсън, — защото не се отъждествявате с природните бедствия. Животните могат да живеят на склона на неугаснал вулкан, да се борят и да умират в процеса на естественото си съперничество. Но при изригването на вулкана те ще побягнат заедно. Именно изригването превръща вулкана в природно бедствие. Това, което отъждествява хората или с формите на живот, или пък с природните бедствия, е начинът им на мислене. Планина или вулкан. В града от всеки един човек се излъчва подозрение и смърт. Хората там изпитват удоволствие да убиват, да мислят как убиват, да правят планове как да убиват. Това също представлява естествен подбор, нали разбирате. В града може да се оцелее именно с тези качества. Извън града хората мислят по друг начин. Ако са застрашени поотделно, те се борят, както би постъпило всяко едно същество. При по-обща заплаха за съществуването им те си помагат в пълно съответствие с правилата за всеобщо оцеляване, които хората от града нарушават.

— Как ли е започнало… искам да кажа, разделението между двете групи? — попита Рес.

— Едва ли ще узнаем някога — отвърна Джейсън. — Предполагам, че първоначално вашите хора са били селяни или пък индивиди с псионна чувствителност, които са се противопоставили на останалите по време на някакво природно бедствие. Те, естествено, са постъпили правилно според законите на Пиръс и са оцелели. Това вероятно е породило разногласие с хората от града, които смятали, че единственото разрешение е да се убива. Каквато и да е била причината, очевидно много рано са се образували две отделни общности, които след това скоро прекъснали всякакви контакти помежду си с изключение на ограничената разменна търговия, която облагодетелствала и едните, и другате.

— Все още не мога да повярвам — измърмори Кърк. — Всичко звучи ужасяващо достоверно, всяка една брънка от тази история, но все още ми е трудно да я възприема. Непременно трябва да има някакво друго обяснение.

Джейсън бавно поклати глава.

— Няма такова нещо. Това е единственото, което има смисъл. Ние отхвърлихме всички останали, помниш ли? Не мога да те виня, че ти е трудно да повярваш, тъй като това е пълната противоположност на всичко, което в миналото си взимал за истина. Все едно да промениш някой природен закон. Все едно съм ти представил доказателство, че притеглянето в действителност не съществува, че е нещо съвсем различно от неизменната сила, която познаваме, нещо, на което би могъл да не обръщаш внимание, щом разбереш как. Необходими са ти и други доказателства освен словесните. Може би искаш да видиш и как някой ходи по въздуха?

— Което все пак не е чак толкова лоша идея — добави той и се обърна към Накса. — Сега чуваш ли някакви животни около кораба? Не онези, с които си свикнал, ами мутантите, свирепите, които живеят само за да нападат града.

— Наоколо гъмжи от тях — отговори му Накса. — Просто търсят да убият нещо.

— Би ли могъл да заловиш някое? Разбира се, без да ти стори нещо лошо.

— Все още не се е родил звярът, който ще ми направи нещо — изсумтя Накса презрително и тръгна навън.

Потънали дълбоко в собствените си мисли, всички мълчаливо зачакаха Накса да се върне. Джейсън нямаше какво повече да им каже. Ще направи още нещо — за последно, за да се опита да ги убеди във фактите, а после всеки ще трябва сам да си извади заключението

Контактьорът се завърна бързо с едно летящо жило, привързал единия му крак за кожена каишка. То пляскаше с криле и пищеше, докато го внасяше.

— В средата на залата, далеч от всички — каза му Джейсън. — Можеш ли да накараш този звяр да седне на нещо и да не пляска така с криле?

— Може на ръката ми — каза той и дръпна летящата твар така, че тя се вкопчи отгоре на ръкавицата му. — Нали така го хванах.

— Съмнява ли се някой, че това е истинско летящо жило? — попита Джейсън. — Искам да се уверя, че никой не подозира някаква измама тук.

— Истинско е — заяви Бруко. — Оттук подушвам отровата в ноктите по крилата му. — И той посочи към тъмните следи по кожата, където бе капнала течността. — Ако тя прояде ръкавиците, той е труп.

— Значи сме единодушни, че е истинско — продължи Джейсън. — Истинско и смъртоносно, и теорията ми ще се потвърди единствено ако вие, хората от града, можете да се приближите до него като Накса.

При тези думи те машинално се отдръпнаха, тъй като знаеха, че летящото жило е равнозначно на смъртта. И преди, и сега, и за в бъдеще. Нима може да се промени един природен закон? Мета отговори от името на всички.

— Ние… не можем. Този човек тук живее в джунглата, сам той е като животно. Някак си се е научил да се доближава до тях. Но не можеш да очакват същото и от нас.

Джейсън заговори бързо, за да не даде възможност на контактьора да отвърне на обидата.

— Напротив. В това се крие смисълът. Ако не изпитвате омраза към звяра и не очаквате да ви нападне — той няма да ви нападне. Мислете за него като за същество от друга планета, като за нещо съвсем безвредно.

— Не мога. Това е истинско летящо жило.

Докато разговаряха, Бруко пристъпи напред, вторачил поглед в кацналото върху ръкавиците създание. Джейсън даде знак на въоръжените мъже да не стрелят. Бруко спря на безопасно разстояние и продължи да гледа втренчено летящото жило. То неспокойно размаха ципестите си крила и изсъска. На всеки един от огромните му, отровни нокти по крилата се събра по капка отрова. В командната зала цареше мъртва тишина.

Бруко бавно вдигна ръка. Протегна я внимателно над животното. После ръката му се спусна леко, потърка за миг главата на летящото жило и отново се прибра до тялото. Животното само се размърда при докосването и това беше всичко.

Разнесе се дружна въздишка, тъй като тези, които несъзнателно бяха притаили дъх, можеха да дишат отново.

— Как го направи? — едва промълви Мета.

— Хммм, кое? — попита на свой ред Бруко, който явно излизаше от унеса си. — О, дето пипнах онова нещо ли. Много лесно всъщност. Просто си казах, че е едно от учебните средства, които използвам, реалистичен и безвреден двойник. През цялото време мислех единствено за това и успях.

Той погледна надолу към ръката си, а после отново към летящото жило.

— А то не е учебно средство, както знаете. — Сега гласът му беше по-тих, като че ли идеше някъде отдалеч. — Истинско е. Смъртоносно. Чужденецът има право. Има право във всичко, което каза.

Успехът на Бруко послужи като пример и Кърк тръгна към животното. Вървеше вдървено, все едно отиваше на екзекуция, а по неподвижното му лице се стичаха струйки пот. Но той вярваше, не допускаше мислите му да се отправят към летящото жило и успя да го докосне, без то да му стори нещо.

Мета се опита, но не можеше да потисне ужаса, който то предизвикваше у нея, когато го приближаваше.

— Опитвам се и наистина ти вярвам сега… но просто не мога да го направя.

Скоп изрева, когато всички се обърнаха към него, извика, че всичко било някакъв номер, и трябваше да го повалят в безсъзнание, когато налетя на стрелците.

На Пиръс бе настъпило прозрение.