Хари Харисън
Свят на смъртта I (24)

24.

Доста време след това в съзнанието на Джейсън започнаха да се появяват откъслечни спомени. Усещане за движение и огромни зверове наоколо. Стени, дим от изгорели дърва, шепот. Но нищо от това нямаше особено значение и той бе твърде уморен, за да обръща внимание. Беше по-лесно и много по-добре да се остави на течението.

— Крайно време беше — каза Рес. — Само още няколко дни да беше полежал така и щяхме да те заровим, дори и да дишаше още.

Джейсън запремигва, като се опитваше да фокусира лицето, което плаваше над него. Най-сетне разпозна Рес и изпита желание да му отговори. Но приказките само предизвикаха пристъп на кашлица, която разтърси цялото му тяло. Някой доближи към устните му чаша и по гърлото му се разля сладка течност. Той си почина и направи нов опит.

— Откога съм тук? — въпросът идваше някъде отдалеч и едва се чуваше. Джейсън с мъка разпозна собствения си глас.

— Осем дни. И защо не ме послуша? — отвърна му Рес. — Трябваше да останеш там, където се е разбила ракетата. Не си ли спомняш, като ти казах, че на този континент няма значение къде се приземяваш? Нищо, твърде късно е да се притесняваш за това. Следващия път слушай какво ти говоря. Нашите хора се придвижили бързо и стигнали до мястото на катастрофата преди мрак. Намерили потрошените дървета, разбрали къде е потънала ракетата и отначало си помислили, че екипажът се е удавил. После обаче едно от кучетата надушило следата ти, но през нощта отново я изгубило из тресавищата. Доста се поизмъчили в калта и снега, а и нямали късмет отново да попаднат на следата ти. На другия ден следобед вече били готови да изпратят за подкрепления, когато чули изстрелите ти. Просто ти предавам разказа им. За щастие един от тях се оказал контактьор и заповядал на дивите кучета да се махат. Иначе трябвало да ги избият всичките, а така не бива.

— Благодаря, че ми спасихте кожата — каза Джейсън. — Не обичам да се приближавам чак толкова до смъртта. А после какво стана? Бях сигурен, че с мене е свършено, поне това си спомням. Открих си всички симптоми на пневмония. Без лечение и в моето състояние болестта несъмнено щеше да се окаже фатална. Май сбърка, като каза, че всичките ви лекове били негодни… на мене, изглежда, добре са ми подействали.

Джейсън замълча, щом видя как Рес поклаща отрицателно глава и на лицето му се изписва дълбоко безпокойство. После се огледа и забеляза Накса и още един човек. И двамата изглеждаха притеснени като Рес.

— Какво има? — попита Джейсън, обзет от лоши предчувствия. — Ако вашите лекове не са подействали… тогава какво? Не е бил уредът ми за първа помощ. Той беше празен. Спомням си, че го изгубих или май го изхвърлих.

— Ти умираше — бавно промълви. Рес — Ние не бяхме в състояние да те излекуваме. Това можеше да стане единствено с лековитата машинка на боклукчиите. Взехме си такава от шофьора на продоволствения камион.

— Но по какъв начин? — попита Джейсън изумено. — Нали ми каза, че градът ви забранява да използвате лекарства. Оня едва ли би ви услужил със собствения си уред за първа помощ. Освен ако не е бил…

— Мъртъв — кимна Рес и довърши изречението. — Разбира се, че беше мъртъв. Аз го убих със собствените си ръце, и то с огромно удоволствие.

Тона бе голям удар за Джейсън. Той отпусна глава на възглавниците и се замисли за всички онези, които бяха загинали, откакто той бе дошъл на Пиръс. Всички хора, които бяха дали живота си, за да го спасят, за да живее той, за да провери предположенията си. Бремето на вината му тежеше толкова много, че самата мисъл за нея му се струваше непоносима. Щеше ли смъртта на Кранон да сложи край на всичко, или пък хората от града щяха да се опитат да си отмъстят?

— Нима не съзнаваш какво значи това? — простена той. — Смъртта на Кранон ще настрои града срещу вас. Няма повече снабдяване. Щом могат, ще ви нападат, ще убиват хората ви…

— Разбира се, че това ни е съвършено ясно! — каза с дрезгав и напрегнат глас Рес и се наведе напред. — Не ни беше лесно да вземем такова решение. Винаги сме имали търговски споразумения с боклукчиите. Конвоите бяха неприкосновени. За нас това беше последната и единствената връзка със света, като не се смята заветната ни мечта да установим контакт с галактиката.

— И вие я прекъснахте, за да ме спасите… защо?

— Само ти можеш изцяло да разрешиш въпроса. Над града имаше страхотно нападение и ние видяхме как стените се срутиха и как всички трябваше да отстъпят и да се съберат на едно място. В същото време космическият кораб се намираше над океана и хвърляше бомби — виждаше се как се възпламеняват. После корабът се върна, а ти самият го напусна с по-малък кораб. Те откриха огън по тебе, но не те убиха. И малкият кораб е невредим — сега започваме да го вадим. Какво значи всичко това? Нямаше как да разберем. Само знаехме, че е от жизнено значение. Ти беше жив, но очевидно щеше да умреш, преди да си в състояние да говориш. Малкият кораб може да се поправи и да лети отново — вероятно планът ти е бил именно такъв и си го откраднал заради нас. Не можехме да ти позволим да умреш, дори това да означаваше тотална война с града. Положението бе разяснено на всички от хората ни, с които можехме да се свържем чрез екрана, и те гласуваха за спасяването ти. Аз убих боклукчията заради лекарството му и после омаломощих два дорима от езда, за да пристигна навреме тук… Сега кажи ни… какво значи всичко това? Какъв ти е планът? Каква полза ще имаме от него?

Чувството за вина отново налетя Джейсън и му запуши устата. В ума му изплува откъс от древна легенда, в която се разказваше как един човек без късмет унищожил цял кораб, за да умрат всички заедно в него, но той взел, че останал жив. Да не би същото да важеше и за него? Да не би да беше унищожил цял един свят? Нима щеше да се осмели да признае пред тези хора, че е взел аварийната ракета само и само да отърве собствената си кожа?

Наведени над него, тримата пирийци чакаха думите му. Джейсън притвори очи, за да не вижда лицата им. Какво би могъл да им каже? Ако признаеше истината, те несъмнено щяха да го убият на място, напълно убедени в справедливостта на постъпката си. Той вече не се страхуваше за себе си, но ако загинеше сега, смъртта на толкова хора щеше да се окаже напразна. А все още имаше възможност да се сложи край на войната на тази планета. Вече всички факти бяха налице, оставаше само да се подредят. Непременно щеше да прозре разрешението, ако не беше толкова уморен. То беше някъде наоколо, спотайваше се в някое ъгълче на мозъка му и чакаше да бъде измъкнато оттам.

Внезапно отвън се разнесоха приглушени човешки викове и тежко трополене. Долови ги единствено Джейсън. Останалите не се интересуваха от нищо друго, освен от отговора му. Той си блъскаше главата, но не намираше думи, за да им обясни. Каквито и да са били подбудите му, сега в никакъв случай не можеше да им признае истината. Ако загине, загиваше и всяка надежда. Трябваше да излъже, за да спечели време и да намери правилното решение, което изглеждаше тъй мъчително близко.

Но беше толкова уморен, че и една правдоподобна лъжа не можеше да скалъпи.

Тишината в колибата се взриви от трясъка на отварящата се врата. На прага застана як и набит мъж със зачервено от гняв лице, което изпъкваше на фона на чисто бялата му брада.

— Да не сте оглушали? — изръмжа той. — Цяла нощ яздя и крещя като луд, а вие си седите тук като квачки! Излизайте! Земетресение! Иде голямо земетресение!

Всички се изправиха на крака и го засипаха с въпроси. Рес едва успя да надвика глъчката:

— Хананас! Колко време имаме?

— Време! Кой ти гледа времето! — ругаеше белобрадият. — Излизайте или сте загубени, туй знам аз.

Нямаше време за спорове. Настъпи страхотна суматоха и Джейсън за минута бе привързан на носилка върху един дорим.

— Какво става? — попита той мъжа, който се занимаваше с него.

— Идва земетресение — отговори му той, докато затягаше възлите. — Хананас е най-добрият ни гадател. Винаги усеща земетресенията предварително. Ако вестта се разпространи достатъчно бързо, можем да се отървем. Гадателите не бъркат, казват, че предусещат идването им.

Той затегна и последния възел и изчезна.

Тръгнаха привечер и червенината на залеза се подсилваше от страховитото зелено сияние на северния небосклон. Далечният тътен не толкова се чуваше, колкото се усещаше, а земята под краката им се раздвижваше. Без да чакат подканяне, доримите препускаха тромаво напред. Прегазиха през едно тресавище и когато се озоваха на отсрещната страна, Хананас рязко промени посоката. Малко по-късно се възпламени южният небосклон, но Джейсън не се изненада. Пламъците осветиха всичко наоколо, посипа се пепел, а по дърветата заудряха горещи камъни. Щом паднеха, от тях се вдигаше пара и ако малко преди това не бе валяло, несъмнено и горски пожар щеше да застигне бегълците.

До колоната им изникна застрашително някаква огромна фигура и когато излязоха на едно незалесено място, Джейсън успя да я огледа в отразената от небето светлина.

— Рес… — задави се той и посочи към нея. Яздещият редом с него Рес погледна към звяра с рунтаво туловище и извити рога, които стигаха до техните рамене, а после се извърна. Той не се уплаши, нито пък прояви някакъв по-особен интерес. Джейсън се озърна и започна да разбира.

Ни едно от бягащите животни не издаваше звук, затова не ги бе забелязал досега. Но встрани, между дърветата, се мяркаха тъмни сенки. Някои от тях му бяха познати, ала повечето виждаше за пръв път. Известно време до тях препускаше глутница диви кучета, които на моменти се смесваха с опитомените. Никой не им обърна внимание. Над главите им пляскаха с крила летящи твари. Всички останали вражди избледняваха пред страшната заплаха от вулканите. Живите същества се щадяха едни друга. Стадо тлъсти, свинеподобни зверове със спираловидни бивници се забутаха из колоната. Доримите забавиха ход и взеха внимателно да избират пътя си, за да не ги стъпчат. Някои от по-дребните зверове възсядаха по-едрите и известно време пътуваха необезпокоявани така, а сетне отново скачаха на земята.

Раздрусван безмилостно на подскачащата носилка, Джейсън изпадна в унес от изтощение. Сънят му бе изпълнен с бягащи животни, които мълчаливо и неспирно препускаха напред. С отворени или със затворени очи той виждаше все тази безкрайна върволица от зверове.

Това непременно означаваше нещо и той сбърчи вежди, докато се чудеше какво точно. Бягащи животни. Пирийски животни.

Изведнъж се изви на носилката си, седна изопнат като струна и, напълно разбуден, се загледа надолу с разбиране.

— Какво има? — попита Рес, като приближи дорима си.

— Давай! — отвърна Джейсън. — Измъкни ни оттук и ни изведи на безопасно място. Знам как може да се сбъдне желанието на хората ти, как да се сложи край на войната сега. Има начин и аз знам как може да стане това.