Хари Харисън
Свят на смъртта I (6)

6.

След това те вече не се разделяха. Когато Мета застъпваше на дежурство, той й носеше яденето на командния пулт, където двамата разговаряха. Джейсън не научи много повече за нейния свят, тъй като, по негласно споразумение, те не го обсъждаха. Той разказваше за безбройните планети, които бе посетил, и за хората, които бе срещал. Тя слушаше с интерес и времето минаваше бързо. Беше им приятно да са заедно и пътуването бе чудесно.

После всичко свърши.

На борда на кораба имаше четиринайсет души, но въпреки това Джейсън не бе виждал повече от двама-трима наведнъж. Те спазваха стриктно установен график на дежурства при управлението на кораба. Когато не бяха дежурни, пирийците си гледаха работата съсредоточено и самостоятелно. Събраха се заедно едва когато корабът завърши скока в пространството и уредбата излая „сбор“.

Кърк даваше заповеди за кацане и отвсякъде го засипваха с въпроси. Но преобладаваха техническите термини и Джейсън не си правеше труда да се опита да разбере. Вниманието му бе привлечено от тяхното поведение. Те говореха и действаха припряно. Приличаха на готвещи се да влязат в бой войници.

За първи път му се набиваше в очи колко са еднакви. Не че постъпките или външността им бяха идентични. Поразителната прилика идваше просто от начина, по който се движеха или реагираха. Бяха като огромни дебнещи котки. Крачеха забързано, напрегнато, готови всеки миг за скок, а очите им непрестанно шареха наоколо.

След сбора Джейсън се опита да разговаря с Мета, но тя се държеше почти като непозната. Отговаряше едносрично, а погледът й го отминаваше, без да се спира на лицето му. Всъщност нямаше какво толкова да й казва и тя си тръгна. Той понечи да се пресегне и да я задържи, но промени намерението си. Имаше кога да разговарят.

Внимание му обърна единствено Кърк… и то само за да му заповяда да заеме мястото си в креслото заради ускорението.

Мета кацаше безкрайно по-зле, отколкото излиташе. Поне на Пиръс. Корабът целият се тресеше. Свободното падане продължи сякаш безкрайно. По корпуса ехтяха силни удари, които разтърсваха целия кораб. Кацането приличаше повече на сражение и Джейсън се питаше дали това не бе донякъде вярно.

И дори не разбра, когато корабът все пак кацна. Постоянното, двойно по-голямо от земното, притегляне приличаше на намаляване на скоростта. Единствено затихващото бучене на двигателите го убеди, че са се приземили. С мъка разкопча коланите и седна.

Двойно по-голямото притегляне не изглеждаше толкова лошо. Поне в началото. Движеше се, все едно че на раменете си е метнал човек с тегло като неговото. Посегна да отключи вратата, но ръката му се стори двойно по-тежка. Бавно потътри крака към главния люк.

Там завари всички останали и видя как двама души търкалят някакви прозрачни цилиндри от съседната кабина. По очевидно значителното им тегло и по звъна, който издаваха при сблъсък, Джейсън разбра, че са направени от прозрачен метал. И най-малка представа нямаше за какво могат да служат. Празни цилиндри с диаметър един метър, по-дълги от човешки бой. Само от единия край имаха отвор, който бе херметически затворен и завинтен. Предназначението им му стана ясно едва когато Кърк отвъртя колелото и отвори един:

— Влизай — рече той. — Ще те заключат вътре и така ще те изнесат от кораба.

— Не, благодаря — отвърна му Джейсън. — Нямам особено желание да пристигна на планетата ти по такъв шеметен начин, опакован като наденица…

— Не ставай глупак — бе резкият отговор. — Ние всички ще излезем с помощта на тези цилиндри. Твърде дълго ни е нямало, за да рискуваме среща с околната среда без преориентация.

Джейсън наистина се почувства малко глупаво, като видя, че другите влизат в цилиндрите. Той избра най-близкия, плъзна се в него с краката напред и дръпна капака. После затегна колелото в центъра и капакът прилепна плътно до стените. За минута съдържанието на въглероден двуокис в затворения цилиндър се повиши и устройството за регенериране на въздуха, намиращо се на другия край, забръмча.

Кърк остана последен. Първо провери херметическата изолация на всички останали цилиндри, после рязко натисна бутона за изходния люк. Увери се, че влиза в действие, и бързо се пъхна в последния празен цилиндър. И вътрешният, и външният люк се отвориха бавно, със скърцане и през тях запрониква дрезгавина, която едва-едва се процеждаше през пелената от изливащия се навън дъжд.

На Джейсън взе да му се струва, че цялото напрежение е било излишно. Всичките приготовления се оказваха напразни. Занизаха се дълги, изпълнени с нетърпение мигове и накрая се появи един пириец с автокран. Той натовари цилиндрите като някакъв мъртъв товар. Джейсън има нещастието да бъде затрупан на дъното на купчината, тъй че не успя да види абсолютно нищо отвън, докато пътуваха.

Първата му среща с местните форми на живот се състоя едва като разтовариха цилиндрите в едно помещение с метални стени.

Шофьорът на автокрана тъкмо затваряше с трясък дебелата външна врата, когато през входа влетя нещо и се удари в отсрещната стена. Погледът на Джейсън бе привлечен от движението му. Той се взря да го различи по-ясно, а то се спусна право към лицето му.

Забравил за металния цилиндър, Джейсън несъзнателно се дръпна назад. Летящата твар се удари в прозрачната метална обвивка и се впи в нея. Сега той имаше прекрасната възможност подробно да я разучи.

Бе прекалено ужасяваща, за да е правдоподобна. Сякаш пред него се намираше вестителят на смъртта в истинския си образ. Уста, разцепваща главата на две, нарязани и заострени зъби. Ципести, завършващи с нокти крила, а на крайниците още по-дълги нокти, които дращеха по металната стена.

Ужас обзе Джейсън, докато гледаше как те дълбаят прозрачния метал. Мястото, където попаднеше слюнката на това чудовище, се замъгляваше и там с настървение се врязваха зъбите му.

Здравият разум му подсказваше, че това са просто драскотини по дебелата стена. Но, заслепен и обезумял от страх, той се мъчеше да се свие колкото се може по-далеч. Да се смали, да изчезне.

Джейсън разбра какво представлява помещението отвън едва когато летящата твар започна да се топи. От всички страни пръскаше парообразна течност и обливаше цилиндрите. Пирийското животно щракна за последен път с челюсти, разми се и изчезна. Течността се отцеди през пода, след което последваха още две обливания.

Докато изпомпваха разтвора, Джейсън полагаше неимоверни усилия да внесе някакъв ред в усещанията си. Учудваше се на себе си. Колкото и ужасяваща да бе тази твар, той не можеше да проумее страха, който тя бе успяла да породи през стените на херметически затворения цилиндър. Реакцията му се струваше прекомерна в сравнение с причината за нея. Дори и сега, когато гадината бе унищожена и отнесена от течността. Наложи му се да напрегне цялата си воля, за да успокои нервите си и да нормализира дишането си.

Отвън мина Мета и на него му стана ясно, че процесът на стерилизация е завършил. Отвори цилиндъра и се измъкна едва-едва от него. Вече си бяха отишли всички с изключение на един непознат с орлово лице, който го чакаше.

— Аз съм Бруко, отговарям за клиниката за адаптация. Кърк ми каза кой сте. Съжалявам, че сте тук. Хайде да вървим, трябват ми няколко кръвни проби.

— Е, сега вече се чувствам съвсем като у дома си — отвърна Джейсън. — Ето ти и познатото пирийско гостоприемство.

Бруко само изсумтя и излезе с тежка крачка. Джейсън го последва по някакъв празен коридор и двамата се озоваха в стерилна лаборатория.

Двойното притегляне бе изтощително и се превръщаше в непрестанно бреме за уморените му мускули. Докато Бруко изследваше кръвните проби, Джейсън си почиваше. И вече почти се унасяше в мъчителен сън, когато пириецът се върна с поднос шишенца и спринцовки.

— Изумително — съобщи той. — В серума ти няма ни едно антитяло, което би ти послужило на тази планета. Тук имам цяла серия антигени, но те ще ти вземат здравето, особено през първия ден. Сваляй ризата.

— Често ли си се занимавал с това? — попита Джейсън. — Искам да кажа с вливане на разни сокове у пришълците, тъй че да могат да се наслаждават на удоволствията на планетата ви.

Бруко заби иглата толкова силно, че тя сякаш удари до самата кост.

— Напротив. Последният път беше преди години. Шестима изследователи от някакъв институт желаеха да си заплатят, и то доста добре, за възможността да изследват местните форми на живот. Не им отказахме. Още малко валута от галактиката — кой ти я дава.

Джейсън вече се унасяше от инжекциите.

— Колко от тях оживяха? — промърмори той замаяно.

— Един. Отървахме го навреме. Бяха платили предварително, естествено.

Отначало Джейсън помисли, че пириецът се шегува. После си спомни, че тези хора бяха лишени от всякакво чувство за хумор. Ако половината от това, което му бяха наговорили Мета и Кърк, бе истина, то оцеляването на един от шестима не изглеждаше чак толкова зле.

В съседната стая имаше легло и Бруко му помогна да полегне. Джейсън се чувстваше като упоен и вероятно не бе далеч от истината. Заспа дълбоко и засънува.

Страх и омраза. Стоварваха се върху него с еднаква сила и настървение. Ако това бе сън, той предпочиташе въобще никога повече да не заспива. Ако не беше, предпочиташе да умре. Опитваше се да се съпротивлява, но само затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Страхът нямаше ни начало, ни край, нито пък можеше да се избяга от него.

Когато дойде в съзнание, Джейсън не си спомняше никаква подробност от кошмара. Само чувството за страх, което не си отиваше. Бе облян в пот и всички мускули го боляха. Навярно от солидната доза инжекции, заключи той, и от съкрушителното притегляне. Това обаче не премахна привкуса на страх в устата му.

Бруко надникна през вратата и го огледа от горе до долу.

— Мислех, че си умрял. Спа цяло денонощие. Не мърдай. Ще ти донеса нещо да те възстанови.

Възстановяването бе във формата на нова спринцовка и чаша с някаква убийствена течност. Жаждата му бе утолена, но тогава го обзе непреодолимо чувство за глад.

— Искаш ли да ядеш? — попита Бруко. — Обзалагам се, че да. Ускорил съм обмяната на веществата, за да можеш по-бързо да образуваш мускули. Единственият начин да се справиш с притеглянето. Но за известно време ще ти се отвори апетит.

Бруко седна да му прави компания и Джейсън използва случая да му зададе някои въпроси.

— Кога ще имам възможност да разгледам вашата прекрасна планета? Пътуването ми дотук едва ли бе по-интересно от престой в затвора.

— Забрави всичко и яж. Вероятно ще минат месеци, преди да си в състояние да излезеш навън. Ако въобще излезеш.

Джейсън усети, че го гледа с отворена уста, и незабавно щракна челюсти:

— А би ли могъл да ми кажеш защо?

— Разбира се. Ще се наложи да преминеш през същия курс на обучение, през който преминават децата ни. На тях са им необходими шест години. Разбира се, става дума за първите години от живота. Вероятно ще възразиш, че като възрастен би могъл да се изучиш по-бързо. Но те пък имат предимството на наследствеността. Мога да ти кажа единствено, че ще напуснеш тези херметически затворени сгради само когато имаш готовност за това.

Докато говореше, Бруко свърши с яденето и се загледа в голите ръце на Джейсън с нарастващо отвращение.

— Първото нещо, с което трябва да те снабдим, е оръжие. Лошо ми става, като видя някого без пистолет.

Бруко, естествено, не се разделяше със своя дори и в херметически затворените сгради.

— Всеки пистолет е пригоден единствено за притежателя си и никой друг не може да си служи с него. Ще ти покажа защо. — Той заведе Джейсън в склад, наблъскан догоре със смъртоносни оръжия. — Сложи ръката си в това нещо, за да извърша измерванията.

Нещото бе подобно на кутия с дръжка на пистолет от едната страна. Джейсън обхвана с пръсти дръжката и сложи лакът върху метална скоба. Бруко нагласи разни стрелки по дължината на ръката му между китката и лакътя и преписа резултатите от измервателните уреди. После подбра няколко части от сандъците, като гледаше цифрите върху листа, и бързо сглоби самозадействащ се кобур и пистолет. Когато кобурът бе прикачен под лакътя му, а пистолетът — в ръката му, Джейсън за първи път забеляза, че те са свързани с еластичен кабел. Пистолетът прилепваше към дланта му съвършено точно.

— Това е тайната на самозадействащия се кобур — каза Бруко и потупа еластичния кабел. — При използване на оръжието е съвършено отпуснат. Но щом искаш да го върнеш в кобура… — Бруко регулира нещо и превърна кабела в нееластичен лост, който изби пистолета от ръката на Джейсън и го провеси във въздуха.

— А сега връщането. — Лостът-кабел се сви с бръмчене и светкавично върна пистолета обратно в кобура. — При изваждането, естествено, действа по обратния ред.

— Страхотна машинка, — отбеляза Джейсън. — Но по какъв начин да го измъкна? Какво да направя, за да изскочи пистолетът — да свирна или що?

— Не, не се управлява чрез звук — отвърна Бруко със сериозно изражение на лицето. — А по много по-прецизен начин. Ето, дай си лявата ръка и си представи, че държиш пистолет. Натисни спусъка с пръст. Забелязваш ли конфигурацията на сухожилията в китката? Върху сухожилията на дясната ти китка се разполагат свръхчувствителни задвижващи елементи. Те реагират единствено на конфигурацията, която означава „ръката готова за приемане на пистолета“. След известно време този механизъм се автоматизира изцяло. Пистолетът се озовава в ръката ти, щом имаш нужда от него, а ако не ти трябва, той си стои в кобура.

Джейсън обви с пръстите на дясната си ръка въображаем приклад и присви показалеца си. В същия миг дланта му се разтърси от съкрушителна ударна сила, последвана от оглушителен трясък. Пръстите му, наполовина вдървени, стискаха пистолета, а от дулото се виеше дим.

— Разбира се, докато не се научиш да го владееш, патроните са само халосни. Пистолетите винаги са заредени. Нямат предпазител. Погледни хубаво спусъка. При изваждането можеш да присвиеш още малко пръста, с който натискаш, тъй че пистолетът да стреля веднага щом докосне ръката ти.

Това несъмнено бе най-поразяващото оръжие, с което Джейсън бе боравил някога, както и най-трудното за управление. Преодолявайки причинената от силното притегляне пареща болка в мускулите, той полагаше неимоверни усилия да овладее дяволското изобретение. А то го вбесяваше, тъй като изчезваше в кобура тъкмо преди да натисне спусъка. Но още по-отвратително бе, че изскачаше преди самият той да е съвсем готов. Пистолетът отиваше на мястото, където трябваше да се намира ръката му. Ако пръстите не бяха поставени по съответния начин, то той ги размазваше. Джейсън престана да се упражнява едва когато ръката му посиня до кръв.

С времето щеше да овладее това оръжие, но той вече разбираше защо пирийците никога не се разделят с пистолетите си. Все едно да се разделят с част от собственото си тяло. Пистолетът се плъзгаше от кобура до дланта му толкова бързо че той не успяваше да реагира. Много по-бързо от мозъчната команда, която присвиваше ръката в хватката за пистолет. Все едно че от пръста ти излизаха гръм и мълнии. Насочиш го и баам! — избухва.

Бруко го бе оставил да се упражнява сам. Когато ръката го заболя толкова, че не можеше повече, той спря и се запъти към стаята си. На един завой зърна позната фигура, която се отдалечаваше от него.

— Мета! Почакай за секунда! Да ти кажа нещо!

Тя се извърна и едва го изчака да се дотътри до нея, въпреки че Джейсън се движеше с максимална бързина за условията на двойното притегляне. У нея сякаш не бе останало нищо от момичето, с което се бе сприятелил на кораба. Носеше високи ботуши до коленете, а тялото й се губеше в огромен костюм от някаква метална тъкан. Стройната й талия се издуваше от колан с гранати. Самото й изражение бе студено и сдържано.

— Липсваше ми. Не знаех, че си в тази сграда. — И той протегна ръка към нейната, но тя се отдръпна.

— Какво искаш?

— Какво искам ли? — повтори той с едва сподавен гняв. — Аз съм Джейсън, не ме ли помниш? Приятели сме. Нима не е позволено на приятелите да разговарят, без да си „искат“ нещо?

— Онова, което се случи на кораба, няма нищо общо с това, което става на Пиръс. — Тя тръгна нетърпеливо напред и продължи. — Приключих с реадаптацията си и трябва да се върна на работа. Ти оставаш тук, в херметическите сгради, тъй че няма да се виждаме.

— Защо не кажеш направо и че оставам при децата… а само го намекваш. И не се опитвай да се измъкнеш, преди да сме си изяснили някои неща…

Грешката на Джейсън бе, че протегна ръка да я спре. Всъщност той така и не разбра какво се случи по-нататък. Изведнъж усети, че вече не стои на краката си, а лежи проснат върху пода. Рамото го болеше ужасно, а Мета вече я нямаше в коридора.

Той се прибра в стаята си, накуцвайки и сипейки ругатни под носа си. Отпусна се върху твърдото като камък легло и се опита да си припомни първопричините за идването си тук. След това ги противопостави на смазващото притегляне, на произтичащите от това кошмарни съновидения, на машиналното презрение, което тези хора изпитваха към всеки външен човек. И бързо потисна желанието за самосъжаление, което се надигаше в гърдите му. От гледище на пирийците той несъмнено бе изнежен и беззащитен. Доста ще трябва да се промени, ако иска да си подобрят мнението за него.

Капнал от умора, Джейсън потъна в сън, прекъсван единствено от крещящия ужас на виденията му.