Хари Харисън
Свят на смъртта I (8)

8.

Далеч от външния свят, дните в училището се превръщаха в седмици. Джейсън вече почти се гордееше с умението си да се справя със смъртта. Той разпознаваше всички животни и растения в детската градина и премина към тренировки, при които зверовете атакуваха със забавени движения. Пистолетът му засичаше нападателите с машинална точност. Но нескончаемите, ежедневни упражнения започваха да го отегчават.

Въпреки че притеглянето все още му тежеше, мускулите му правеха огромни усилия да се приспособят. Той вече не се стоварваше в леглото веднага след занятията през деня. Само кошмарите ставаха по-страшни. Най-после спомена на Бруко за тях и той му приготви сънотворна отвара, която значително намали интензивността им. Оставаха сънищата, но като се събудеше, Джейсън си ги спомняше съвсем смътно.

След като усвои целия спектър от машинарии, които помагаха на пирийците да оцелеят, Джейсън завърши със съвсем реалистичен тренажор, който видимо не се различаваше от действителността. Освен по качеството на въздействието. Вместо незабавна смърт отровите от насекомите предизвикваха подуване и болка. Животните можеха да причиняват контузии и рани, но не стигаха до откъсване на крайници. В този тренажор нямаше начин да те убият, но затова пък можеше съвсем отблизо да погледнеш смъртта.

Джейсън бродеше из огромната избуяла джунгла заедно с петгодишните. От недетската им сериозност лъхаше нещо и смешно, и тъжно. Въпреки че тук все още им се случваше да се посмеят, те знаеха, че навън шега няма. Оцеляването за тях се свързваше с обществено одобрение и приемане. В този смисъл Пиръс представляваше опростено черно-бяло общество. За да покажеш на себе си и на целия свят колко струваш, трябваше само да се опазиш жив. Това беше от огромно значение за оцеляването на расата, но до голяма степен обезличаваше индивида. Децата се превръщаха в убийци, готови всеки миг да започнат да сеят смърт, и това изцяло се изписваше на лицата им.

Едни завършваха училище и си отиваха, а на тяхно място идваха други. След като известно време наблюдава този процес, Джейсън изведнъж разбра, че от първоначалната му група не е останал никой. Още същия ден потърси ръководителя на адаптационния център.

— Бруко, докога възнамеряваш да ме държиш в това детско стрелбище?

— Никой не те „държи“ тук — отвърна му Бруко с обичайния си раздразнителен тон. — Ще стоиш, докато си напълно подготвен за излизане.

— Едно особено чувство ми подсказва, че това няма да стане. Вече мога да разглобя и сглобя всяка една от проклетите ви машинарийки и на тъмно. С това оръдие тук нямам грешка като стрелец. А в момента, ако се наложи, бих могъл да напиша цяла книга за „Пълната флора и фауна на Пиръс“ и „Как да я унищожим“. Може и да не съм толкова добър като шестгодишните си другарчета. Но подозирам, че по-добър няма и да стана. Вярно ли е?

— Струва ми се, тоест, знаеш, че не си роден тук, и… — Бруко се мъчеше да избяга от прекия отговор, но не успяваше.

— Хайде, хайде — ликуваше Джейсън. — Такъв почтен стар пириец като тебе не би трябвало да се опитва да лъже представител на по-нисшите раси, които са специалисти в това отношение. От само себе си се разбира, че при това притегляне няма да се отърва от мудните си движения, както и от останалите си вродени недостатъци. Ясно ми е. Но не за това става дума сега. Въпросът е дали ще стана по-добър, ако продължа обучението си, или собственото ми развитие вече е стигнало границата на възможностите си.

— След време, естествено, ще постигнеш някакъв напредък… — потеше се Бруко.

— Ама че хитрец! — закани му се Джейсън с пръст. — Да или не, сега. Ще стана ли по-добър сега, ако продължа обучението си?

— Не — отсече Бруко, все още притеснен.

Джейсън го изгледа, все едно че преценяваше картите си на покер.

— Дай сега да поразсъждаваме малко. Аз няма да постигна никакъв напредък, но въпреки това не мога да мръдна оттук. Това не е случайно. Значи ти е наредено да ме държиш тук. А от познанията ми за тази планета, съвсем оскъдни, естествено, бих казал, че Кърк ти е наредил да ме държиш тук. Така ли е?

— Прави го единствено заради тебе — обясни Бруко. — Опитва се да ти запази живота.

— Истината излиза наяве — отвърна Джейсън. — Тъй че дай сега да забравим за това. Не съм дошъл тук да стрелям по роботи заедно с потомството ви. Значи трябва да ми покажеш вратата към улицата. Или може би първо следва тържествено завършване. Речи, раздаване на отличия, саби за почест…

— Нищо подобно — отсече Бруко. — Не ми е ясно как един възрастен човек като тебе може да говори такива глупости през цялото време. Разбира се, че няма нищо от тоя род. Само малко допълнително обучение в камерата, възпроизвеждаща частично външните условия. Тя представлява пространство, свързано с външната среда… всъщност е част от нея, но без да включва най-смъртоносните форми на живот. Макар че някои от тях все пак успяват да се промъкнат вътре от време на време.

— Кога отивам там? — изстреля въпроса си Джейсън.

— Утре сутринта. Първо се наспи добре. Ще имаш нужда.

Завършването все пак се придружаваше от известна церемониалност. Когато на сутринта Джейсън влезе в кабинета на Бруко, пириецът плъзна но масата към него една тежка пачка.

— Това са бойни патрони — каза той. — Сигурен съм, че ще ти потрябват. Би следвало пистолетът ти да бъде винаги зареден.

Двамата стигнаха до масивен люк — единствената заключена врата, която Джейсън бе видял в центъра. Докато Бруко отключваше и дърпаше резетата, към тях докуцука едно осемгодишно момче със сериозно лице и превързан крак.

— Това е Гриф — представи го Бруко. — Отсега нататък, където и да отидеш, няма да се отделя от тебе.

— Личен телохранител ли? — попита Джейсън и сведе поглед към набития малчуган, който му стигаше едва до кръста.

— И така може да се каже — разтвори Бруко вратата. — Влязъл е в схватка с птица трион, тъй че известно време ще е извън строя. Ти сам призна, че никога няма да си равностоен на пирийците, значи ще си доволен да получиш малко закрила.

— Любезността ти е в кръвта, няма що, Бруко — отвърна Джейсън. Наведе се и се здрависа с момчето. Костите пукаха при ръкостискане дори с осемгодишните.

Двамата с Гриф влязоха в камерата и Бруко затръшна зад гърба им вътрешната врата. Тя се затвори херметически и външната врата се отвори веднага автоматично. Гриф даде с пистолета си два изстрела още при открехването й. След като прекрачиха димящия труп на един пирийски звяр, те стъпиха на пирийска земя. „Много символично“, помисли си Джейсън. Обезпокои го и фактът, че не само не се сети да предотврати евентуален достъп отвън, но дори не можа да разпознае звяра по обгорените му останки. Озърна се внимателно, като се надяваше, че следващия път ще успее да стреля пръв.

Надеждите му не се оправдаха. Момчето винаги забелязваше първо малкото животни, които се изпречваха по пътя им. Това продължи цял час и Джейсън така се нервира, че с един изстрел размаза някакво растение със застрашителен вид. Надяваше се, че Гриф няма да обърне много внимание на случилото се. Напразно, естествено.

— Растението не беше наблизо. Глупаво е да се хабят хубавите муниции за някакво растение.

Денят мина без особени неприятности. Подгизнал от честите порои, Джейсън най-накрая се отегчи съвсем. Ако Гриф можеше да води някакъв разговор, то той не го показваше. Всички опити на Джейсън в тази насока се провалиха. Следващият ден не се различаваше по нищо. На третия ден се появи Бруко и внимателно го изгледа от глава до пети.

— Не че ми е много приятно, но трябва да ти кажа, че едва ли някога ще подобриш равнището на подготовката си. Вирусовите филтри да се подменят всеки ден. Непрекъснато да се проверяват ботушите и металното облекло дали не са скъсани или разпрани. Веднъж на седмица да се подновяват медикаментите в апарата за първа помощ.

— Да си бърша носа и да си обувам галошите. Още нещо? — попита го Джейсън.

Бруко понечи да му отвърне, но се сдържа.

— Нищо, с което вече да не си добре запознат. Бъди нащрек. И… успех. — И той придружи думите си със съкрушително ръкостискане, което дойде съвсем изневиделица. Веднага щом отново взе да усеща ръката си, Джейсън излезе с Гриф през големия люк.