Хари Харисън
Свят на смъртта I (13)

13.

— Също като едно време — отбеляза той, когато Бруко влезе в стаята с поднос храна. Раздаде я безмълвно на Джейсън и на ранените по другите легла и си тръгна.

— Благодаря — извика Джейсън, но пириецът излезе, без да се обръща.

Джейсън се помъчи да се пошегува, да се усмихне както винаги. Защо не. Но тъкмо се канеше да пусне някоя шега, и почувства устните си като някакъв чужд придатък. Като нещо, което му бе прикачено, без да му се подчинява. Вътрешно той все още бе скован и неподвижен. Стигаше му да се сети как враждебната пихтиеста дъга се бе стоварила върху едноръкия пириец и пред очите му го удуши с милионите си огнени пръсти, и кръвта му се смразяваше.

Представяше си, че самият той е попаднал под дъгата. А нима не трябваше именно Джейсън да бъде на мястото на ранения? Той свърши с яденето, без въобще да съзнава, че се храни.

И това състояние продължаваше от онази сутрин, когато дойде на себе си. Знаеше, че трябва да е сред загиналите на превърналата се в бойно поле улица. Смъртта трябваше да покоси именно него, тъй като погрешно си бе въобразил, че може по някакъв начин да помогне на воюващите пирийци. А вместо това непрестанно им се бе пречкал из краката. Ако го нямаше, пириецът с ранената ръка отдавна щеше да се намира в безопасност тук, в сградите за преориентация, където нямаше да го заплашва нищо. Джейсън знаеше, че лежи в леглото на същия този човек.

Човекът, който бе дал живота си заради него.

А Джейсън дори името му не знаеше.

В храната имаше опиати, които го приспаха. Напоените с лекарство тампони поглъщаха болката от незарасналите обгаряния по лицето му, причинени от парещите пипала. Когато се събуди повторно, разбра, че е възстановил връзката си с действителността.

Един човек бе загинал, за да живее той. Джейсън трябваше да приеме този факт. Колкото и да искаше, не можеше да му върне живота. Можеше само да направи така, че смъртта му да добие известен смисъл. При положение, че в смъртта изобщо има някакъв смисъл… Той си наложи да не разсъждава по този начин.

Вече знаеше какво трябва да прави. Задачата сега му се струваше още по-важна. Ако успееше да разбули загадката на този смъртоносен свят, щеше отчасти да плати своя дълг.

Той седна, но му се зави свят и трябваше да се хване за ръба на леглото, докато му мине. В стаята никой не му обръщаше внимание и Джейсън започна бавно и с мъка да навлича дрехите си. Влезе Бруко, видя го какво прави и отново излезе, без думичка да обели.

На Джейсън му трябваше доста време, за да се облече, но най-сетне приключи. После той излезе от стаята и се натъкна на Кърк, който го очакваше.

— Кърк, искам да ти кажа…

— Нищо няма да ми казваш! — прогърмя гласът му и отекна в тавана и стените. — Виж какво ще ти кажа аз на тебе! Казвам го веднъж и край. Ти не си желан на Пиръс, Джейсън динАлт, нито ти, нито скъпоценните ти чуждоземни фантасмагории. Веднъж ти позволих да ме убедиш с лъжливия си език. Помогнах ти за сметка на много по-важни задачи. Трябваше да допусна какъв ще е резултатът от твоята „логика“. Е, сега го видях. Уелф умря, за да живееш ти. Той струваше двойно колкото тебе.

— Уелф ли? Така ли се казваше? — заекна Джейсън. — Не знаех…

— Дори не си знаел — Кърк погнусено изкриви устни, оголвайки зъбите си. — Дори не си знаел името му… а той умря, за да можеш ти да продължиш жалкото си съществуване.

Кърк се изплю, сякаш от тези думи му се повдигаше, и се запъти решително към изхода. Но, изглежда, се сети още нещо, защото отново се обърна към Джейсън.

— Оставаш тук, в херметическите сгради, до завръщането на кораба, което е след две седмици. Тогава напускаш тази планета и никога повече да не се връщаш тук. В противен случай моментално ще те ликвидирам. С удоволствие. — И тръгна да излиза.

— Чакай — извика Джейсън. — Не можеш да решаваш така. Дори не си видял доказателствата, до които се добрах. Попитай Мета… — Люкът се затвори с трясък зад гърба на Кърк.

Просто всичко се получи ужасно тъпо. На мястото на безплодното отчаяние отпреди минута се надигаше гняв. С него се отнасяха като с някое неразумно дете и изцяло пренебрегваха откриването на бордовия дневник.

Джейсън се обърна и за първи път забеляза присъствието на Бруко.

— Чу ли?

— Чух. Това е положението. Можеш да се считаш за късметлия.

— Късметлия! — Сега беше ред на Джейсън да избухне. — Късметлия, че ме третират като дете-идиотче и презират всичко, което правя…

— Наистина късметлия! — прекъсна го остро Бруко. — Уелф бе единственият оцелял син на Кърк. И той му възлагаше големи надежди, подготвяше го евентуално за свой заместник. — Бруко тръгна към изхода, но Джейсън викна след него:

— Чакай. Съжалявам за Уелф. И това, че е син на Кърк, едва ли променя нещата. Но поне обяснява защо Кърк толкова бърза да ме изхвърли… заедно с доказателствата, които съм разкрил. Бордовият дневник…

— Знам, видях го — отново го прекъсна Бруко. — Мета го донесе. Много интересен исторически документ.

— Само в такава светлина ли можеш да го видиш, като исторически документ? А нима ти убягва значението на планетарната промяна?

— Не — бе лаконичният отговор. — Но не виждам връзката й с настоящето. Миналото не може да се промени, а ние трябва да се борим сега, в настоящето. И това ни стига, тъй като поглъща цялата ни енергия.

Джейсън чувстваше, че ще се пръсне от новата вълна на безсилие, която се надигаше у него. Накъдето и да се обърнеше, срещаше само безразличие.

— Уж си интелигентен човек, Бруко… ама не виждаш по-далеч от носа си. Изглежда, не може да е другояче. Ти и останалите пирийци сте супермени според критериите на Земята. Издръжливи, безжалостни, непобедими, ловки стрелци. Където и да ви хвърлят, по гръб няма да паднете. От вас ще излязат чудесни тексаски рейнджъри, канадски конни полицаи или пък блатни патрули на Венера — с една дума, всякакъв род митични бойци от миналото. И според мене там ви е мястото. В миналото. На Пиръс човешката приспособимост е стигнала своя предел, що се отнася до мускули и рефлекси. А това доникъде не води. Не друго, а сивото вещество е измъкнало човека от пещерите и му е открило пътя към звездите. Когато отново започнем да мислим с мускулите си, ние поемаме обратния път към пещерите. Нима вие, пирийците, представлявате нещо по-различно? Банда пещерни хора, които разбиват главите на животните с каменните си брадви. Не се ли замисляш поне за миг защо сте тук? Какво правите? Накъде отивате?

Джейсън трябваше да спре — бе останал без сили и без дъх.

— Пещери ли? — разтърка замислено брадичката си Бруко. — Естествено, че нито живеем в пещери, нито си служим с каменни тояги. Не виждам накъде биеш.

Невъзможно беше да се ядосаш или дори да се подразниш. Джейсън понечи да отговори, но само се разсмя. Много нерадостно. Беше прекалено уморен, за да продължи спора. При всички пирийци се сблъскваше с една и съща каменна стена. Те признаваха единствено логиката на момента. Миналото и бъдещето не можеха да се променят, да се разгадаят и… да възбудят интерес.

— Как върви битката на периметъра? — попита той накрая в желанието си да смени темата.

— Свърши. Или поне е в последен стадий — и Бруко ентусиазирано му показа стереофилм за нападателите. Не забеляза как Джейсън потисна погнусата си.

— Това е най-сериозният пробив от години, но го засякохме навреме. Не ми се и мисли какво щеше да стане, ако бяха изминали още няколко седмици, преди да ги открием.

— Какви са тези неща? — попита Джейсън. — Някакви гигантски змии ли?

— Не ставай смешен — изсумтя Бруко и почука с нокътя на палеца си по стереоизображението. — Корени. Нищо повече. Страшно видоизменени, но все пак корени. Проникнали са през защитната бариера на периметъра, много по-дълбоко от всички предишни случаи. Сами по себе си не представляват особена опасност, тъй като са слабо подвижни. Умират бързо, след като се отрежат. Опасността идваше от това, че са били използвани като тунели за достъп до нас. Целите са набраздени от животински следи, а два-три вида дори живеят във вътрешността им в нещо като симбиоза. Сега знаем какво представляват и можем да следим да не се появят отново. Имаше опасност изцяло да подкопаят периметъра и да нахлуят едновременно от всички страни. Тогава едва ли щяхме да сме в състояние да направим нещо.

Образът на надвисналата заплаха. Живот на ръба на кратер. Пирийците се радваха на всеки изминал ден, с който всеобщото им изтребление се отлагаше за по-късно. Изглежда, нямаше начин да се промени манталитетът им. Джейсън остави разговора да приключи на този етап. Взе бордовия дневник на „Полукс Виктъри“ от кабинета на Бруко и го отнесе в собствената си стая. Там ранените пирийци отново не му обърнаха внимание и той се просна върху леглото си, а после разтвори книгата на първата страница.

Прекара цели два дни, без да излиза никъде. Скоро ранените си тръгнаха и той остана съвсем сам. Прегледа дневника страница по страница и се запозна с всяка една подробност по заселването на Пиръс. Бележките и препратките му непрекъснато се увеличаваха. Изработи точна карта на първоначалното селище и я сложи върху плана на сегашното. Въобще не съвпадаха.

Пълна безизходица. При налагането на двете карти една върху друга подозренията му се оказаха до болка верни. Описанията на терена и физическите особености в дневника бяха достатъчно точни. Градът очевидно се бе изместил след първото кацане на заселниците. Ако въобще се пазеха някакви сведения, то те сигурно се намираха в библиотеката — а той вече бе изчерпал този източник. Всичко останало е било захвърлено и отдавна унищожено.

Дъждът плющеше по дебелите прозорци над главата му, внезапно озарени от пробляснала светкавица. Невидимите вулкани бяха отново в действие, тъй като подът вибрираше от тътена им в недрата на земята.

Върху Джейсън тежко падна сянката на поражението. Раменете му се превиха още повече под тежестта на сумрачния ден и той съвсем помръкна.