Хари Харисън
Свят на смъртта I (17)

17.

Болеше го всеки квадратен сантиметър по тялото, където двойното притегляне го бе притискало към коравите дъски на пода. Очите му лепнеха, а и от време на време неописуем вкус изпълваше устата му. С голямо усилие приседна и едва се сдържа да не изохка, когато ставите му изпукаха.

— Добър ден, Джейсън — извика от леглото Рес. — Ако не вярвах толкова силно в медицината, щях да се изкуся и да кажа, че в машината ти има някакво чудо, което ме излекува за една нощ.

Той несъмнено се оправяше. Възпалените петна бяха изчезнали, а очите му бяха изгубили трескавия си блясък. Седеше, подпрян на възглавница, и гледаше как утринното слънце разтапя по полето градушката, която бе паднала през нощта.

— Отсреща в шкафа има месо и вода или виск за пиене.

Вискът се оказа дестилирана напитка с необикновено въздействие, която мигновено проясни замъгленото съзнание на Джейсън, но пък изпълни ушите му с леко звънтене. А месото беше от съвсем слабо опушена плешка. Откакто бе напуснал Даркан, не бе ял толкова вкусно. Храната и напитката възстановиха вярата му в живота и бъдещето. Той остави чашата си с въздишка на облекчение и се огледа наоколо.

Тъй като тревогата за непосредственото оцеляване и изтощението му изчезнаха, мислите му автоматично се върнаха към проблема. Какво всъщност представляваха тези хора… и как ли бяха оцелели в тази смъртноопасна пустош? В града му бяха казали, че са диваци. Въпреки това на стената имаше грижливо поддържан и поправен предавател. А до вратата — арбалет, който стреляше с машинно изработени метални стрели; по тях все още личаха следи от струговане. Трябваше му единствено малко повече информация. Като начало би могъл да се отърве от известна част от дезинформацията си.

— Рес, ти се разсмя, когато ти казах какво говорят градските хора за това, дето ви дават разни дрънкалки срещу храната. Какво всъщност ви дават в замяна?

— Всичко в известни граници — отвърна Рес. — Дребни промишлени стоки, като електронни части за предавателите ни. Неръждаеми сплави, които не можем да произвеждаме в нашите ковачници, режещи инструменти, атомно-електрически конвертори, които могат да добиват енергия от всички радиоактивни елементи. Такива неща. Те биха ни дали всичко, което поискаме в границите на разумното, стига да не е в списъка на забранените стоки. Имат ужасна нужда от храна.

— Ами забранените стоки…?

— Оръжия, разбира се, или всичко онова, което би могло да се преработи в мощно оръжие. Знаят, че произвеждаме барут, и затова не ни дават големи отливки, нито пък безшевни тръби, за да не можем да ги превърнем в тежки оръдия. Сами си дълбаем на ръка цевите на пушките, въпреки че с арбалет в джунглата се действа по-тихо и по-бързо. А и не им се иска много-много да знаем и затова единственото четиво, което стига до нас, са наръчници за техническа поддръжка, в които липсва основната теория. И последната забранена категория, за която знаеш… лекарствата. Това е единственото, което не мога да разбера, и то ме изпълва с изгаряща омраза при всяка смърт, която те биха могли да предотвратят.

— Знам какви основания имат — заяви Джейсън.

— Кажи ми ги тогава, защото аз не мога да се сетя за нито едно.

— Оцеляването… съвсем просто е. Съмнявам се дали ти е известно, но тяхното население непрекъснато намалява. Окончателното им изчезване от лицето на Пиръс е просто въпрос на години. Докато при вас населението вероятно се задържа на едно ниво, а не е изключено и леко да нараства, защото сте просъществували и без техните механични защитни съоръжения. Тъй че в града ви мразят и същевременно ви завиждат. Ако ви дадат лекарства и вие вземете, че преуспеете, нали ще спечелите битката, която те са загубили. Представям си, че ви търпят като едно необходимо зло, за да ги снабдявате с храна, а иначе желаят на всички ви смъртта.

— В това има смисъл — изръмжа Рес и удари с юмрук по леглото. — Какво друго може да се очаква от боклукчии, освен извратена логика. Те ни използват да ги храним, в замяна ни дават абсолютния минимум и същевременно ни откъсват от знанията, които ще ни измъкнат от това безсмислено съществуване. И още по-лошо, далеч по-лошо, откъсват ни от звездите и от останалата част от човечеството.

На лицето му се изписа такава омраза, че Джейсън неволно отстъпи крачка назад.

— Ти тук за диваци ли ни смяташ, Джейсън? Ние действаме и изглеждаме като животни, защото се налага да се борим за съществуването си на животинско равнище. Въпреки това знаем за звездите. Ей в онзи сандък отсреща, затворени херметически в метал, се намират около трийсет книги, всичките ни книги. Повечето са художествена литература, където се среща от време на време и малко история и обща наука. Стигат ни колкото да не се изгубят легендите за заселването ни тук, както и за останалата част от вселената. Ние виждаме как в града кацат кораби и знаем, че там горе има светове, за които само мечтаем, без някога да можем да ги посетим. Нима още се чудиш, че мразим тези зверове, които се наричат хора, и че моментално бихме ги унищожили, ако ни се удаде такава възможност? Имат право да държат оръжията надалеч от нас — иначе, ако можехме, бихме ги изтребили със същата сигурност, с която и слънцето изгрява сутрин, и бихме си взели всичко онова, от което са ни лишили.

Това бе една сурова, но в основата си правдива присъда. Поне от гледна точка на страничния наблюдател. Джейсън не се и опита да обясни на разгневения си събеседник, че пирийците от града смятат собственото си поведение за единствената логична алтернатива. Вместо това го попита:

— Как въобще се е стигнало до тази битка между вашите две групировки?

— Не зная — отвърна Рес. — Много пъти съм мислил по този въпрос, но от този период не са останали никакви документи. Добре ни е известно, че всички сме потомци на пристигнали по едно и също време заселници. Някъде, в един момент двете групировки се разделят. Може и война да е имало, в книгите съм чел за войните. Имам една непълна теория, без да мога да я докажа, че всичко иде от местонахождението на града.

— Местонахождението… не разбирам.

— Ами ти познаваш боклукчиите и си виждал къде се намира градът им. Как пък са успели да го разположат точно в центъра на най-дивото място на планетата. Знаеш, че не ги е грижа за никое друго живо същество освен за тях самите — стреляй и убивай — такава е тяхната логика. Тъй че без много-много да разсъждават, са построили града си на възможно най-тъпото място. Сигурен съм, че предшествениците ми са видели колко е глупаво всичко това и са се опитали да им го кажат. Не е ли това достатъчна причина за война, а?

— Може би… ако нещата са се развили по този начин — отвърна Джейсън. — Но ми се струва, че си обърнал проблема отзад напред. Войната се води между пирийските форми на живот и хората, като всяка от страните се бори за унищожаването на противната. В стремежа си да изтребят докрай нашественика формите на живот се видоизменят непрекъснато.

— Твоята теория е още по-безумна и от моята — заяви Рес. — Това въобще не е истина. Признавам, че природата на тази планета не е особено ласкава, ако може да се вярва на онова, което съм прочел в книгите за другите планети — но тя не се променя. Трябват ти здрави крака и зорки очи, за да се предпазиш от всичко, което е по-силно от теб, но все пак има начин да оцелееш. Във всеки случай причината за това едва ли е от значение. Боклукчиите непрекъснато си търсят белята и аз с радост виждам, че си я намират.

Джейсън не се опита да налага мнението си. Дори и да беше възможно, не си струваше да се мъчи да променя основите схващания на Рес. В града, където всички факти бяха налице, не успя да убеди никого в съществуването на смъртоносни мутации, та сега ли. А и Рес можеше да му даде още информация.

— Предполагам, че не е важно кой е започнал битката — съгласи се Джейсън лицемерно, само да угоди на събеседника си. — Но ти трябва да признаеш, че градските хора са в непрекъсната война с цялата местна природа. Твоите хора обаче са успели да се сприятелят поне с два вида, които съм виждал. Имаш ли някаква представа как е станало това?

— След минута ще дойде Накса — посочи Рес към вратата, — щом се погрижи за животните. Него питай. Той е най-добрият контактьор, който имаме.

— Контактьор ли? — учуди се Джейсън. — Имах съвсем противоположно мнение за него. Той не е много контактен и думите му бяха, ами… на места малко трудни за разбиране.

— Не става въпрос за такива контакти — нетърпеливо го прекъсна Рес. — Контактьорите се грижат за животните. Обучават кучетата и доримите, а които са по-добри, като Накса, винаги се опитват да се занимават и с други животни. Те ходят с груби дрехи, но така трябва. Чувал съм ги да казват, че животните не обичали химикали, метал или щавена кожа, затова повечето от тях се обличат с нещавени кожи. Но не се подвеждай от мръсотията, тя няма нищо общо с ума.

— Дорими ли? Това да не са животните ви за превоз… тези, на които дойдохме дотук?

Рес кимна.

— Доримите са повече от товарни животни, всъщност те са от всичко по-малко. По-едрите мъжкари теглят плуговете и останалите машини, а по-младите се използват за месото. Ако искаш да узнаеш повече, питай Накса, ще го намериш в обора.

— С удоволствие — каза Джейсън и стана. — Само че без пистолета си се чувствам съвсем гол…

— Непременно си го вземи, в онзи сандък до вратата е. Само че внимавай по какво стреляш тук.

Накса се намираше в дъното на обора, където изтъпяваше с пила лопатовидните нокти на един дорим. Гледката беше необикновена. Облеченият с кожи човек и огромният звяр — в контраст с пилата от берилий и мед и електро-луминесцентните плочки, които осветяваха заниманието им. При влизането на Джейсън доримът разтвори ноздри и се дръпна назад. Но Накса го потупа по врата и му заговори тихичко, докато животното притихна и се успокои, въпреки че продължаваше да потреперва леко.

Нещо се пробуди в съзнанието на Джейсън и го обзе чувството, че се е задействал един отдавна неупотребяван мускул. Натрапчиво познато усещане.

— Добро утро — поздрави той. Накса промърмори нещо и отново се зае с работата си. Джейсън го съзерцаваше известно време, опитвайки се да анализира новото си чувство. Но посегнеше ли към него, то трепкаше, бягаше и му се изплъзваше. Каквото и да представляваше то, той го бе усетил, когато Накса заговори на дорима.

— Накса, би ли могъл да извикаш едно от кучетата тук, вътре? Иска ми се да го разгледам по-отблизо.

Без да вдига глава от заниманието си, Накса подсвирна лекичко. Джейсън беше сигурен, че навън не можеха да го чуят. Въпреки това само след минута в обора тихо влезе едно пирийско куче. Контактьорът погали звяра по главата, измърмори му нещо, а през това време животното го гледаше внимателно в очите.

Но Накса продължи да се занимава с дорима и кучето стана неспокойно. Взе да шари из обора, да души и накрая бързо се отправи към отворената врата. Джейсън го повика да се върне.

Поне такова беше намерението му. Но в последния момент не каза нищо. Или поне нищо на глас. Подчинявайки се на един внезапен порив, той не си отвори устата… само мислено извика кучето. С думите „Ела тук!“ в съзнанието си, Джейсън насочи импулса към животното с цялата енергия и стремителност, с които си бе служил някога, докато направляваше заровете. В същия миг си даде сметка, че отдавна дори не му е минавало през ума да вика на помощ силата пси.

Кучето спря и се обърна към него.

Поколеба се, погледна към Накса и след това се запъти към Джейсън.

От толкова близо звярът приличаше на пес, излязъл от кошмарите. Голите защитни плочки, зачервените очички и неизброимите зъби, от които се стичаше слюнка, не вдъхваха никакво доверие. Въпреки това Джейсън не изпитваше страх. Между човека и животното съществуваше връзка и това бе разбирателството. Той несъзнателно се пресегна и почеса кучето по гърба, тъй като знаеше, че обикновено го сърби там.

— Не знаех, че си контактьор — каза Накса и погледна към тях. За първи път гласът му прозвуча дружелюбно.

— И аз не знаех… поне до този момент — отвърна му Джейсън. След това погледна животното пред себе си в очите, почеса го по ръбестия, грозен гръб и взе да разбира.

Сега му ставаше ясно, че контактьорите трябва да притежават добре развити пси способности. Когато две същества споделят взаимно вълненията си, между тях няма нито расова бариера, нито враждебност. Започва се с емпатичната връзка, за да няма ненавист или страх. После идва ред на прякото общуване. Контактьорите вероятно са били хората, които първи са осъществили пробив в бариерата от омраза на Пиръс и са се научили да съжителстват с местните форми на живот. Възможно е и други да са последвали примера им… което би обяснило възникването на общността на „груберите“.

Сега, вече съсредоточен върху тази своя способност, Джейсън усещаше около себе си плавен поток от мисли. Към съзнанието на дорима се приобщаваха и други подобни сигнали, идващи от дъното на помещението. Джейсън знаеше, без да излиза, че повечето големи животни са навън из нивите зад обора.

— Всичко това е ново за мене — каза той. — Накса, ти някога мислил ли си по този въпрос? Как се чувства един контактьор? Искам да кажа, разбираш ли защо именно ти можеш да накараш животните да ти се подчиняват, а другите нямат този късмет?

Такъв род разсъждения затормозваха Накса. Той прокара пръсти през гъстата си коса и навъсено отговори:

— Никога не съм мислил за това. Просто го правя. Просто опознаваш животните наистина добре и тогава можеш да отгатваш намеренията им. Това е всичко.

Накса очевидно не се бе замислял за произхода на силата си, която му даваше власт над животните. В такъв случай едва ли някой друг ще се е сетил за това. И с основание. Те просто приемаха способностите на контактьорите като естествена даденост.

Предположенията в съзнанието му се доближаваха едно до друго също като парчета от мозайка, която се подрежда. Беше казал на Кърк, че природата на Пиръс се е обединила за борба срещу човечеството, но че причините за това са му неизвестни. Е, те все още му бяха неизвестни, но започваше да добива представа за начина, по който е станало всичко.

— На какво разстояние сме от града? — попита Джейсън. — За колко време мислиш, че ще стигнем дотам с дорим?

— Половин ден натам… половин на връщане. Защо? Искаш да си ходиш ли?

— В града не искам да се връщам, все още не. Но бих желал да се приближа до него.

— Виж какво ще каже Рес — беше отговорът на Накса.

Рес незабавно му разреши, без да задава въпроси. Оседлаха животните и веднага потеглиха, за да могат да се върнат, преди да се стъмни.

Не бяха пътували и час, когато Джейсън изведнъж усети, че се движат в посока към града. Чувството се засилваше с всяка изминала минута. То обземаше и Накса, тъй като пириецът постоянно се наместваше на седлото, без да дава израз на вълненията си. Непрекъснато трябваше да потупват и да успокояват животните, които ставаха все по-плашливи и по-неудържими.

— Стига толкова — каза Джейсън.

Накса спря и го погледна признателно.

Безсловесната мисъл се блъскаше в съзнанието на Джейсън и го превземаше. Той чувстваше ударите й от всички страни — само че отпред, по посока на невидимия град, те бяха много по-силни. Накса и доримите реагираха по същия начин — въртяха се неспокойно на мястото си, без да знаят защо.

Едно нещо бе вече съвсем очевидно. Пирийските животни бяха чувствителни към излъчването на силата пси — това вероятно важеше и за растенията, и за по-нисшите форми на живот. Не беше изключено и те да общуват помежду си с нейна помощ, щом се подчиняваха на хората, които я владееха до съвършенство. А този участък бе залян от такова силно излъчване на пси, каквото Джейсън не бе усещал никога досега. Макар да бе усъвършенствал способностите си предимно в психокинезата — мисловен контрол над неодушевената материя, — той все още откликваше и на повечето мисловни явления. Като зрител на спортно състезание неведнъж бе изпитвал вълната от единомислие, която обединяваше съзнанията на безброй хора. В момента имаше подобно усещане.

Само че разликата беше ужасяваща. Запалянковците ликуваха при някой успех на терена или съответно страдаха при провал. В развоя на състезанието чувството прииждаше и се оттегляше. А тук вълната от единомислие беше безкрайна, огромна, страховита. Не можеше да се предаде много добре с думи. Състоеше се отчасти от ненавист, отчасти от страх и… изцяло от разрушителни импулси.

УБИВАЙ ВРАГА! — така Джейсън би могъл да я изрази най-добре. Но това не беше достатъчно. Тя представляваше безкрайна река от духовно насилие и смърт.

— Хайде да се връщаме — каза Джейсън, изведнъж сломен и отвратен от вълненията, на които се бе подложил. По обратния път нещата взеха лека-полека да му се изясняват.

Ненадейният и неописуем ужас, който го бе обзел още първия ден, когато го нападна пирийското животно. Повтарящите се кошмари, които дори лекарствата не можеха да прекратят напълно. И двете явления представляваха неговата реакция на насочената към града ненавист. Незнайно защо, досега той не я бе почувствал така директно и въпреки това тя бе успяла да проникне в него и да предизвика силна емоционална реакция.

Когато пристигнаха, Рес вече спеше и Джейсън би могъл да разговаря с него едва на другата сутрин. Въпреки умората от пътуването, той будува до късно през нощта, размишлявайки над откритията, които бе направил през деня. Би ли могъл да разкаже на Рес за тях? Едва ли. В противен случай щеше да му се наложи да обяснява значението им, както и начина, по който възнамерява да ги използва. На Рес положително не би се понравило нищо, което би помогнало на градските жители. Най-добре да си мълчи, докато цялата тази работа приключи.