Хари Харисън
Свят на смъртта I (22)

22.

Джейсън стоеше настрана и гледаше как пренасят смъртоносния товар на кораба. Пирийците, които подреждаха пушките, гранатите и газовите бомби, бяха в добро настроение. Когато качваха на борда атомната бомба, един от тях дори подхвана някаква маршова песен и другите се присъединиха към него. Те навярно се радваха, но предстоящото клане изпълваше Джейсън с дълбоко униние. В известен смисъл той се чувстваше предател. Може би откритите от него форми на живот наистина трябваше да се унищожат… а може би не. Унищожаването им би било чисто убийство, ако не се направеше и най-малкият опит за помирение.

Кърк излезе от сградата на щаба, а от кораба вече долиташе воят на стартиращите помпи. Отлитането беше въпрос на минути. Джейсън се отправи към пириеца, като се мъчеше да влачи краката си колкото се може по-бързо, и успя да го пресрещне насред пътя.

— Идвам с вас, Кърк. Дължите ми поне това, задето ги открих.

Пириецът се поколеба, тъй като не остана особено възхитен от намерението му:

— Това е бойна акция. Няма място за наблюдатели, а и допълнителният товар… Пък и е твърде късно да ни спреш, Джейсън, знаеш това.

— Вие, пирийците, сте най-лошите лъжци във вселената — отвърна му Джейсън. — И на двамата ни е известно, че корабът може да лети и с десетократно по-тежък товар. Сега ще ми разрешиш ли да дойда, или ще ми забраниш, без да имаш каквито и да било основания за това?

— Качвай се. Но не се пречкай, че може и да те прегазят.

Този път полетът бе много по-кратък, тъй като имаха точно определена цел. Мета издигна кораба в стратосферата, описвайки висока балистична крива, която свършваше при островите. Кърк зае мястото на втория пилот, а Джейсън седна зад тях така, че да може да наблюдава екраните. Десантчиците, двайсет и пет доброволци, се намираха в товарния отсек под тях заедно с оръжията. Всички екрани в кораба бяха включени отпред. Тримата наблюдаваха появата на островите, видяха как изображението им се уголеми и след това изчезна зад пламъците на спирачните ракети. Като маневрираше предпазливо, Мета приземи кораба върху една плоска скала в близост до входа на пещерата.

Сега вече Джейсън беше подготвен за стихията от духовна ненавист — но пак изпита болка. Артилеристите се смееха и весело убиваха всяко животно, което се приближеше до кораба. Въпреки че вече имаше хиляди жертви, броят на новопристигащите не намаляваше.

— Кому е нужно всичко това? — попита Джейсън. — Да подлагате тези зверове на такава сеч си е живо убийство, касапница.

— Ами, самоотбрана — отвърна му Кърк. — Те ни атакуват и загиват. Нима има нещо по-просто? А сега си затваряй устата, че ще те изхвърля при тях.

Канонадата продължи около половин час и после започна да утихва. Все още ги атакуваха отделни животни, но масираните нападения като че ли бяха приключили. Кърк нареди по вътрешния телефон:

— Десантниците да тръгват… и внимавайте. Те знаят, че сме тук, и сигурно ще ви стане горещо. Вкарайте бомбата в тази пещера и вижте колко е дълбока. Винаги можем да ги размажем от въздуха, но няма да има никаква полза, ако са се окопали под солидната скала. Не изключвайте екрана си, оставете бомбата и щом ви кажа, веднага се оттегляйте. Сега действайте.

Мъжете се изсипаха навън по стълбите и се разгънаха в боен ред. Зверовете скоро се нахвърлиха върху тях, но падаха покосени още преди да успеят да се приближат. Не след дълго водачът стигна до пещерата. Пред себе си държеше насочена напред камера, тъй че всички от кораба можеха да наблюдават придвижването.

— Огромна пещера — измърмори Кърк. — Наклонът й е назад и надолу. Точно от това се боях. Една хвърлена отгоре бомба само би я запушила. Без никаква гаранция, че това, което случайно остане вътре, няма да се измъкне отново. Ще трябва да видим докъде стига.

Сега вече в пещерата беше достатъчно горещо и можеха да се използват инфрачервените филтри. Десантчиците потъваха все по-навътре и по-навътре на фона на ослепителните бяло-черни каменни стени.

— От влизането ни досега не сме забелязали никакви признаци на живот — докладва офицерът: — На входа имаше оглозгани кости и тор от прилепи. Прилича на най-обикновена пещера… поне дотук.

Те напредваха крачка но крачка, съвсем бавно. Дори пирийците усещаха неизменно насочената към тях стихия от ненавист, колкото и да не бяха чувствителни към въздействието на пси. А на кораба Джейсън имаше отвратително главоболие, което се усилваше, вместо да намалява.

— Внимавайте! — извика Кърк, вперил ужасен поглед в екрана.

Пещерата се изпълни от стена до стена с безцветни, слепи животни. Те извираха от едва забележими пролуки и като че изникваха направо от земята. Първите им редици се разтопиха в пламъци, но те не преставаха да прииждат. После операторът падна и зрителите на кораба видяха как пещерата се завъртя шеметно на екрана. Обективът потъна сред вълна от безцветни туловища.

— Стегни редиците, огнехвъргачки и газ! — гърмеше гласът на Кърк в микрофона.

След първата атака бяха останали по-малко от половината десантници. Под прикритието на огнехвъргачките оцелелите пуснаха в действие газовите гранати. Бронираното им бойно облекло ги изолираше херметически от изпълващата се с газ пещера. Един от тях разрови труповете на нападателите и откри камерата.

— Остави бомбата там и се оттегляй — нареди Кърк. — Вече понесохме достатъчно загуби.

От екрана го гледаше втренчено друг човек. Офицерът бе мъртъв.

— Извинете, сър — каза той. — Но докато имаме газови гранати, напредването едва ли ще е по-трудно от връщането. Вече сме твърде близко, за да се отказваме.

— Това е заповед — извика Кърк, но човекът бе изчезнал от екрана и те продължиха напред.

Джейсън така здраво стискаше облегалката на стола, че пръстите го заболяха. Той ги разтвори и ги разтри. На екрана продължаваше неотклонното настъпление към недрата на черно-бялата пещера. Нижеха се минута след минута. Всяка нова атака на животните поглъщаше още няколко газови гранати.

— Отпред има нещо… различно — извика дрезгаво задъханият глас от високоговорителя. Изведнъж тясната пещера се разтвори бавно и се превърна в една необятна кухина, толкова голяма, че таванът и стените се изгубиха в далечината.

— Какво е онова ей там? — попита Кърк. — Насочете прожекторите към него, надясно.

Изображението на екрана сега стана мъгляво и размазано, тъй като пречеха каменните пластове. Въпреки че подробностите не се виждаха съвсем ясно, пред тях очевидно се изправяше нещо необикновено.

— Никога не съм виждал… нещо подобно преди — чу се от високоговорителя. — Като някакви огромни растения са, високи най-малко десет метра… но пък се движат. Тези клони, пипала или нещо от този род непрекъснато се извиват към нас и пред очите ми причернява все повече и повече…

— Застреляйте едно и да видим какво ще стане — каза Кърк.

Последва изстрел и в същия миг вълната от духовна ненавист се стовари с още по-голяма сила върху хората и ги повали на земята. Те се затъркаляха от болка, изгубиха и съзнание, и способност да мислят или да се бият с подземните зверове, които се нахвърлиха отново върху тях.

Дори високо горе, в кораба, Джейсън почувства удара върху съзнанието си и се зачуди как ли се е отразил на хората долу. И останалите пирийци в командната зала бяха разтърсени. Кърк блъскаше по рамката на екрана и крещеше на мъжете долу, които не го чуваха:

— Изтегляй се, върни се…

Беше твърде късно. Те помръдваха едва-едва под победното шествие на Пирийските животни, които затърсиха с нокти уязвимите в екипировката им места. Един от мъжете обаче се раздвижи, изправи се и с голи ръце отпъди тези чудовища. След това политна напред и се наведе над телата, които се гърчеха под него. Напрегна рамене и с мъка издърпа още един човек. Той бе мъртъв, но раницата му беше на гърба. Окървавените пръсти на живия затършуваха в нея, след което вълната на смъртта погълна и двамата.

— Това беше бомбата! — извика Кърк на Мета. — Ако не я е пренастроил, все още имаме минимум десет секунди. Да се махаме оттук!

Джейсън едва успя да се тръшне на креслото за ускорение и двигателите стартираха. Налягането го притисна надолу, продължавайки да се увеличава стремително. Причерня му пред очите, но той не изгуби съзнание. Въздухът свистеше пронизително при допира с корпуса, ала всичко утихна, след като напуснаха атмосферата.

Мета тъкмо намаляваше скоростта, когато на екраните избухна ослепителна, бяла светлина. Те мигновено отвърнаха поглед и камерите на корпуса изгоряха. Мета включи в действие филтрите, после натисна някакъв бутон и ги замени с нови.

В далечината, долу, сред кипящото море на мястото, където преди секунда се намираше островът, се издигаше огромна пламтяща гъба. Тримата я гледаха безмълвно и неподвижно. Кърк се съвзе пръв.

— Давай към дома, Мета, и се свържи с оперативния отдел на екрана. Загинаха двайсет и пет души, но си изпълниха задачата. Изтребиха онези зверове… каквито и да бяха те… и сложиха край на войната. Едва ли един истински мъж може да мечтае за по-достойна смърт.

Мета влезе в орбита и се свърза с оперативния отдел

— Изглежда, става нещо — каза тя. — Получавам сигнал от робота, контролиращ автоматичното приземяване, но никой друг не отговаря.

На празния екран се появи някакъв човек. Облян в пот, той попита разтревожено:

— Кърк, ти ли си? Веднага връщай кораба. На периметъра имаме нужда от ударната му мощ. Тук преди минута настъпи ад, обща повсеместна атака, по-страшна от всичко, което съм виждал досега.

— Какво искаш да кажеш? — изумено заекна Кърк. — Войната свърши. Ние ги взривихме, разрушихме щаба им напълно.

— Войната продължава както никога досега — отсече човекът отсреща. — Не знам какво сте направили, но тук всичко ври и кипи. Хайде стига си приказвал, а връщай кораба!

Кърк бавно се извърна към Джейсън, като на лицето му беше изписана неподправена животинска кръвожадност.

— Ти! Заради тебе! Трябваше да те убия още като те видях първия път. Не че не ми се искаше, но сега знам, че съм имал право. Откакто си дошъл, си като проклятие, което сее навсякъде смърт. Знаех, че грешиш, но се подведох по изопачените ти думи. И сега виж какво стана. Първо уби Уелф. После се разправи с онези хора в пещерата. А сега и тази атака срещу периметъра… ще си отговорен за смъртта на всички, които загинат там!

Кърк приближаваше към Джейсън бавно, стъпка по стъпка, с разкривено от ненавист лице. Джейсън се дърпаше назад, докато раменете му опряха в касата и нямаше накъде повече да мърда. Кърк замахна, но не сви ръката си в юмрук, а му зашлеви плесница. Въпреки че Джейсън я очакваше, тя все пак го разтърси и той се просна на пода. Подпря се с ръка на касата и видя, че пръстите му се намират съвсем близо до херметически затворените цилиндри с матриците за скока.

Джейсън грабна с две ръце една от тежките капсули и я измъкна. След това с все сила я запокити в лицето на Кърк. Тя разкъса кожата по скулите и челото му и от раните рукна кръв. Но това ни най-малко не забави, нито спря исполина. С безжалостна усмивка той се наведе и вдигна Джейсън на крака.

— Бий се! Та поне да изпитам някакво удоволствие, като те убия. — И отмести гранитния си юмрук, с който щеше да откъсне главата на Джейсън от раменете.

— Давай — каза Джейсън и спря да се съпротивлява. — Убий ме. Изобщо няма да ти е трудно. Само не казвай, че е справедливо. Уелф загина, за да ме спаси. Но хората на острова умряха заради твоята глупост. Аз желаех мир, а ти — война. Ето ти я сега. Убий ме, за да успокоиш съвестта си, защото едва ли можеш да приемеш истината такава, каквато е.

С яростен рев Кърк стовари тежкия си като скала юмрук.

Мета го сграбчи с две ръце за лакътя и увисна на него, като се опитваше да измести посоката на удара. И тримата се строполиха на земята, при което Джейсън едва не се задуши под тежестта на телата им.

— Недей — крещеше тя. — Джейсън не искаше онези хора да слизат долу. Идеята беше твоя. Не можеш да го убиеш заради това!

Заслепен от ярост, Кърк не чуваше нищо. Той насочи вниманието си към Мета и я отблъсна от себе си. Тя беше жена и ловкостта и силата й бяха нищожни в сравнение с огромните му мускули. Но тя бе пирийка и успя да постите това, което не би било по силите на нито един чуждоземец. Тя го забави за миг и ожесточената му атака прекъсна, докато той се опитваше да разтвори пръстите й и да се отърве от нея. Справи се твърде бързо, но Джейсън имаше достатъчно време да се добере до вратата.

Джейсън излезе със залитане и тръшна люка след себе си. Едва успя да го залости, и Кърк заблъска неудържимо отвътре. Металът заскърца, заогъва се и поддаде. Една от пантите изхвърча, а другата се държеше едва. При следващия удар щеше да отиде и тя.

Джейсън обаче не си губеше времето. Не изчака да види дали люкът ще спре беснеещия пириец. На кораба нямаше люк, който да може да го спре. Затова се спусна по стълбата колкото се може по-бързо. На кораба не беше в безопасност, което означаваше, че трябва да се махне оттук. Пред него се намираше палубата с аварийните ракети.

Откакто ги видя за първи път, Джейсън често се сещаше за тях. Макар и да не беше предвиждал точно такава ситуация, той знаеше, че може да настъпи момент, когато да му потрябва собствено превозно средство. Аварийните ракети му се бяха сторили най-доброто разрешение, само дето Мета му бе казала, че нямат гориво. Тя беше права в едно — резервоарите на ракетата, в която бе влязъл, наистина бяха празни, той провери. Обаче имаше още пет, които не бе проучил. Тези негодни за употреба ракети дълго не му излизаха от ума и най-накрая Джейсън стигна до единственото, както се надяваше, правилно заключение.

Пирийците нямаха друг кораб. Мета му беше казала, че отдавна искали да си купят още един, но все не им стигали средствата. Военните разходи винаги успявали да погълнат всичко. Всъщност и един кораб им вършеше работа. Единствената трудност се състоеше в това, че той непрекъснато трябваше да е в действие, иначе пирийският град загиваше. Без доставките щяха да ги изтребят само за няколко месеца. Затова беше изключено екипажът да изостави кораба си. Не можеха да го напуснат, в каквато и беда да изпаднеше. Ако загинеше корабът, загиваше целият им свят.

По тази логика нямаше нужда да се зареждат с гориво спасителните ракети. Или не всичките. Здравият разум обаче изискваше поне в една от тях да има гориво, за да може тя да се използва за кратки полети, които биха били нерентабилни за кораба-майка. Тук нишката на логиката му изтъняваше. Прекалено много „ако“. Ако те въобще използваха аварийните ракети, една от тях би трябвало да е заредена с гориво. Ако това бе така, сега в една от тях има гориво. И ако е така… в коя от шестте има? Джейсън нямаше време да ходи да проверява. Трябваше да улучи от първия път.

Разсъжденията му го бяха довели и до самия отговор — последният от дълга поредица предположения. Ако една от ракетите бе заредена, това би трябвало да е най-близката до командната кабина. Точно тази, към която се бе втурнал сега. От този низ догадки зависеше животът му.

Зад гърба му люкът се разби с трясък. Кърк изскочи с рев през него. Джейсън напрегна силите си докрай, доколкото това бе възможно при двойното притегляне, и се хвърли напред през люка на ракетата. Сграбчи с две ръце лоста за аварийно изстрелване и го дръпна надолу.

В същия миг сигналният звънец даде тревога и люкът се трясна буквално под носа на Кърк. Единствено рефлексите му на пириец го спасиха да не бъде премазан.

Заредените с твърдо гориво стартови двигатели се възпламениха и аварийната ракета катапултира от кораба-майка. Светкавичното ускорение прилепи Джейсън към палубата, после ракетата пое крива на свободно падане и той се понесе из въздуха. Главният реактивен двигател не заработи.

Сега вече Джейсън разбра какво означава да знаеш, че си мъртъв. Без гориво ракетата щеше да тупне като камък долу в джунглата и да се разбие на хиляди парченца при удара. Нямаше спасение.

Двигателите обаче включиха, забоботиха, а Джейсън отново падна на палубата и си удари носа. Но се надигна, разтърка го и се усмихна. Значи в резервоарите имаше гориво — забавянето при старта просто беше част от самото катапултиране, като по този начин се даваше възможност на ракетата да се отдели от кораба. А сега трябваше да я овладее. И той се намести на пилотското място.

След получената от висотомера информация автопилотът бе задържал ракетата на курс успореден на земята. Както при всички аварийни ракети, и тук управлението се оказа детински просто, предназначено за изпаднали в беда новаци. Автопилотът не можеше да се изключи — функционираше паралелно с ръчното управление и предпазваше от неразумно пилотиране. Джейсън завъртя руля, за да направи остър завой, но автопилотът го омекоти до полегата крива.

През люка се виждаше как огромният кораб открива огън от много по-остър ъгъл. Джейсън не знаеше нито кой го пилотира, нито какво бяха намислили… но не можеше да рискува. С все сили тласна руля напред за светкавично спускане и взе да проклина, като видя как плавно се понесе надолу. По-големият кораб нямаше такива ограничения. Просто промени курса със зашеметяваща маневра и полетя към него. От носовите оръдия откриха огън и взривът на кърмата разтресе малката ракета. От това автопилотът или излезе от строя, или пък този път реши да се подчини. Плавното спускане се превърна в неудържимо падане и джунглата започна да придобива все по-огромни размери.

Джейсън върна руля в предишното положение и едва успя да закрие лицето си с ръце, преди ракетата да се разбие.

Грохотът на двигателите и пукотът на пречупените дървета се сляха в оглушителен трясък. После настъпи тишина и от мястото на катастрофата се издигна дим. А високо горе корабът кръжеше колебливо. Спусна се малко по-ниско, сякаш искаше да се приземи, за да разузнае. След това се издигна отново, тъй като от града дойде настойчив зов за помощ. Предаността към своите надделя, той направи завой и забълва огън по пътя към дома.