Хари Харисън
Свят на смъртта I (15)

15.

Камионът стигна с боботене до портала на периметъра и спря. Кранон махна на часовите през предното стъкло и след това го покри с метален капак. Порталът се разтвори и камионът, който всъщност представляваше огромен бронетранспортьор, бавно потегли напред. Пред тях имаше втори портал, който се вдигна едва след като първият се затвори. В този миг Джейсън надникна през перископа на втория шофьор. Автоматични огнехвъргачки откриха огън през изхода и го прекратиха едва когато камионът стигна до тях. Отвъд портала се простираше опустошен от пламъците пояс, а от отсрещната му страна започваше джунглата. Джейсън неволно се сви отново на седалката си.

Тук изобилстваше от растения и животни, от които Джейсън бе виждал само единични екземпляри. Трънливи клонаци и пълзящи стъбла се преплитаха и образуваха плътен килим, който гъмжеше от диви зверове. Посрещна ги залп от звуци, удари и дращене по бронята. Кранон се разсмя, щракна ключа и по външната решетка потече ток. Дращенето постепенно замря, тъй като зверовете един по един затваряха електрическата верига на каросерията.

През джунглата напредваха мъчително бавно, на съвсем ниски предавки. Кранон бе скрил лице в маската на перископа и безмълвно се бореше с лостовете за управление. С всяка измината миля придвижването като че ставаше все по-леко, докато изведнъж пириецът махна перископа и вдигна бронята от стъклото. Джунглата все още беше гъста и заплашителна, но вече нямаше нищо общо с участъка непосредствено до периметъра. Излизаше, че повечето смъртоносни сили на Пиръс бяха съсредоточени единствено около селището. „Защо?“, запита се Джейсън. „Откъде се е взела тази дълбока, целенасочена планетарна ненавист?“

Моторите замряха и Кранон се изправи и се протегна:

— Пристигнахме. Давай да разтоварваме.

Камионът бе спрял на гола скала — заоблена издатина, която стърчеше насред джунглата и бе твърде гладка и стръмна, за да може да задържи някаква растителност. Кранон отвори капаците на каросерията и двамата започнаха да свалят кутии и щайги. Когато свършиха, Джейсън се отпусна изтощено върху купчината.

— Качвай се! Тръгваме! — заповяда му Кранон.

— Тръгваш ти, а аз оставам тук!

— Качвай се на камиона или ще те убия! — изгледа го студено Кранон. — Тук не остава никой. Най-напред сам няма да преживееш и час. По-лошото обаче е, че груберите ще те хванат. Веднага ще те убият, разбира се, но не в това е работата. Ти имаш такова въоръжение, което в никакъв случай не бива да им попада в ръцете. Да не би да искаш да видиш пистолет в ръцете на някой грубер?

Пириецът си говореше, а Джейсън трескаво мислеше какво да предприеме. Надяваше се, че умът на Кранон работи толкова бавно, колкото и рефлексите му.

Джейсън отправи очи към дърветата и плъзна поглед по дебелите клони. Въпреки че Кранон продължаваше да говори, подсъзнанието му машинално регистрира изостреното внимание на Джейсън. А когато Джейсън разтвори широко очи и сграбчи пистолета си, Кранон вече също държеше своя и гледаше натам.

— Ей там… на върха! — извика Джейсън и стреля по преплетените клони. Стреля и Кранон. В същия миг Джейсън се хвърли назад, сви се на топка и се затъркаля по склона. Изстрелите заглушиха шума от движенията му и притеглянето го смъкна надолу, към гъстия листак, още преди Кранон да се е обърнал. Пречупените клони го шибаха, но пък забавиха падането му. Спря да се търкаля едва когато се озова в непроходимия гъсталак. Изстрелите на Кранон закъсняха и вече не можеха да го уцелят.

Джейсън лежеше уморен и изранен и слушаше как пириецът го проклина. Той крачеше тежко по скалата, от време на време стреляше, но не се осмеляваше да навлезе в гората. Най-накрая се отказа и се върна при камиона. Моторът заработи отново, веригите задрънчаха и застъргаха надолу по скалата и се скриха в джунглата. Боботенето постепенно се превърна в приглушен тътен и трясък и накрая всичко утихна.

Джейсън бе останал съвсем сам.

До този момент едва ли бе съзнавал на каква точно самота се обричаше. Наоколо витаеше единствено смъртта, а камионът отдавна бе изчезнал от погледа му. Наложи се да потисне непреодолимото си желание да се втурне след него. Стореното — сторено.

Поемаше огромен риск, но това беше единственият начин да се свърже с груберите. Вярно, бяха диваци, но бяха и потомци на хора. А и не бяха изпаднали дотам, че да прекратят разменната си търговия с цивилизованите пирийци. Той трябваше да се свърже с тях, да се сприятелят. Да узнае как са успели да оживеят в тази лудница.

Ако съществуваше някакъв друг начин за разрешаване на проблема, Джейсън непременно би опитал — ролята на герой-мъченик не му се нравеше особено. Но Кърк и определеният срок го бяха принудили да заложи на тази карта. Връзката трябваше да се осъществи бързо и този бе единственият начин.

Нямаше никаква представа нито къде се намират диваците, нито пък кога ще пристигнат. Щом горите не бяха толкова смъртоносни, той можеше да се скрие във вътрешността им и да изчака подходящ момент за среща с диваците. Защото, ако го намереха сред стоката, можеха с типичния си на пирийци рефлекс да го намушкат на място.

Пристъпвайки уморено, Джейсън се озова в началото на гората. На един клон нещо помръдна, но докато той приближи, изчезна. Растенията около едно дебелостволо дърво не изглеждаха отровни и той се отпусна зад него. Погледът му не попадаше на нищо смъртноопасно и това го учудваше. Облегна се на грапавата кора и остави тялото си да отдъхне.

Върху главата му се стовари нещо меко и взе да го души. Около него се обви стоманен обръч. Колкото повече се противеше, толкова по-здраво се затягаше обръчът, докато кръвта му заблъска лудо в ушите, а дробовете изнемогваха за въздух.

Притискането отслабна едва когато тялото му се отпусна безжизнено на земята. Първоначалната му паника понамаля, щом усети, че нападателят му не е животно. Не знаеше нищо за груберите, но те все пак бяха човешки същества и това му даваше известен шанс.

Ръцете и краката му бяха завързани, а кобурът — избит изпод лакътя му. Без него Джейсън се чувстваше някак разголен. Мощните ръце го сграбчиха повторно, подхвърлиха го във въздуха и той се захлупи върху нещо топло и меко. Отново го обзе страх, тъй като това бе някакво огромно животно. А всички пирийски животни бяха смъртноопасни.

Когато животното под него го понесе, паниката му отстъпи място на непрекъснато растящо въодушевление. Груберите бяха успели да постигнат някакъв род примирие най-малкото с един животински вид. Трябваше да разбере как е станало това. Ако можеше да се добере до тази тайна… и да я отнесе в града… усилията и мъките му нямаше да бъдат напразни. Дори и смъртта на Уелф не би била напразна, ако можеше някак си да забави или прекрати вековната война.

Отначало здраво завързаните ръце на Джейсън го боляха ужасно, но постепенно той престана да ги чувства, защото кръвообращението не стигаше вече до тях. Струваше му се, че цяла вечност се друса върху гърба на животното, тъй като нямаше никаква представа за времето. Първо прогизна от дъжда, после слънцето отново се появи и от дрехите му се заиздига пара.

Най-сетне ездата свърши. Издърпаха го от гърба на животното и го хвърлиха на земята. Разхлабиха примката около ръцете му и те се отпуснаха свободно до тялото му. Възвръщащото се кръвообращение отново го потопи в болка, но той се помъчи да се раздвижи. Когато ръцете най-сетне взеха да му се подчиняват, Джейсън ги вдигна към лицето си и махна покривалото, което беше торба от дебела козина. Докато жадно вдишваше чистия въздух, го ослепи светлина.

Заозърта се наоколо, премигайки. Лежеше на гол, дъсчен под, а блясъкът на залязващото слънце стигаше до него през входа на помещението, което беше без врата.

Навън имаше разорана нива. която се простираше покрай един хълм чак до джунглата. А в самата колиба бе твърде тъмно, за да се види нещо.

На прага имаше нещо, което спираше светлината — някаква висока фигура с очертания на животно. Джейсън погледна повторно натам и различи дългокос човек с гъста брада. Беше облечен в кожи, дори и краката му бяха обвити с кожени гети. С едната си ръка галеше окачената на кръста му брадва и не изпускаше пленника от поглед.

— Кой си? К’во искаш? — попита внезапно брадатият.

Джейсън внимателно подбираше думите си и се чудеше дали дивакът не се хваща за оръжието толкова често, колкото и градските жители.

— Името ми е Джейсън. Идвам в мир. Искам да ви бъда приятел…

— Лъжи! — изсумтя човекът и измъкна брадвата от колана си. — Боклукчийски номера. Видях те да се криеш. Чакаше да ме убиеш. Но аз ще те изпреваря. — И той прокара възлестия си палец по острието и вдигна брадвата.

— Чакай! — отчаяно извика Джейсън. — Не разбираш.

Брадвата полетя надолу.

— От друг свят съм и…

Той потръпна при глухия удар на брадвата, която се заби в дървото близо до главата му. В последния миг дивакът я бе отместил. Той сграбчи Джейсън за дрехите, вдигна го на височината на лицето си и извика:

— Вярно ли е? Че си от друг свят? — Пръстите му се разтвориха и Джейсън падна, преди да има възможност да отговори. Дивакът го прескочи и отиде в дъното на колибата, където цареше сумрак.

— Рес трябва да научи за това — каза той, докато човъркаше нещо по стената. Изведнъж стана светло.

Джейсън гледаше и не вярваше на очите си. Косматият покрит с кожи дивак си служеше с предавател. Мазолестите, напластени с мръсотия ръце умело включваха схемите и избираха номера.