Хари Харисън
Свят на смъртта I (11)

11.

Те отново затвориха подземието херметически и отнесоха кутията в новия кабинет на Джейсън. Първо я напръскаха с обеззаразители и едва тогава се заеха да я разгледат по-отблизо. Мета разчете гравираните върху капака букви.

— „З.Е. Полукс Виктъри“… Това вероятно е името на кораба, откъдето идва този дневник. Но не са ми ясни нито категорията, нито пък значението на тези инициали.

— Звезден ешелон — обясни й Джейсън, докато се занимаваше с механизма на ключалката. — Чувал съм за тях, но никога не съм ги виждал. Строени са по време на последната преселническа вълна в галактиката. Всъщност не са нищо повече от гигантски метални контейнери, сглобявани в космоса. Първо ги натоварвали с хора, апаратура и провизии и после ги изтегляли до набелязаната планетна система. Същите влекачи-ракети-носители за еднократно ползване преустановявали движението на Звездните ешелони и ги приземявали. След това ги оставяли. Заселниците имали на разположение готовия метал от корпуса и веднага можели да се захванат с изграждането на новия си свят. При това контейнерите били огромни. Събирали поне петдесет хиляди души.

Джейсън усети грешката си, но едва след като бе изрекъл думите. Убийственият поглед на Мета бе достатъчно красноречив. Сега хората на Пиръс бяха по-малко на брой от първоначалните заселници.

А без строги мерки за ограничаване на раждаемостта населението обикновено нарастваше в геометрична прогресия. Тук Джейсън си спомни, че Мета направо я сърби пръстът да натисне спусъка, и побърза да каже:

— Но не можем да гадаем колко хора е имало на борда. Нито пък дали дневникът принадлежи именно на кораба, с който на Пиръс са пристигнали заселниците. Можеш ли да намериш нещо, с което да изкъртим това? Ключалката е разядена и е клеясала.

Мета си изля яда на кутията. Пръстите й успяха да отделят капака от останалата част. Тя го дръпна с всички сили. Ръждясалият метал изскърца и се разкъса. Капакът остана в ръцете й, а на масата тупна тежка книга.

Надписът на корицата разсея всякакво съмнение.

„Бордов дневник на З.Е. «Полукс Виктъри». Излитащ от Сетани към Пиръс. 55 000 заселници на борда.“

Сега вече Мета престана да спори. Застанала със здраво стиснати юмруци зад Джейсън, тя четеше през рамото му изтънелите и пожълтели страници, които той разгръщаше. Джейсън прехвърли набързо началото, където ставаше въпрос за подготовката и за самия полет. Зачете бавно едва след като стигна до кацането. Остарелите вече думи му правеха особено впечатление.

— Ето виж! — извика той. — Безспорно доказателство, че сме на прав път. Дори и ти не можеш да го отречеш. Чети, ей-тук.

„…втори ден от заминаването на влекачите, ние сме съвсем сами. Заселниците все още не са свикнали с планетата, въпреки че всяка вечер провеждаме беседи по ориентиране. Освен това съм наредил на психолозите да се грижат за душевното им състояние по двайсет часа на ден. Всъщност едва ли мога да виня хората, всички идват от подземията на Сетани — съмнявам се дали и веднъж в годината са виждали слънце. Климатът на тази планета е убийствен, по-лош от всичко, което съм виждал на стотици други планети. Нима по време на първоначалните подготвителни етапи допуснах грешка, като не настоявах заселниците да са от някой селскостопански район? Хора, които биха могли да се оправят с природата. Тези градски чеда от Сетани се страхуват да излязат на дъжда. Но пък от друга страна са напълно свикнали с притеглянето на родната си планета, което е 1,5 G, тъй че тукашното 2G не ги затруднява особено. Именно това бе решаващият фактор. Във всеки случай вече е твърде късно да се направи нещо по този въпрос. Нито пък по въпроса за нескончаемото редуване на дъжд, сняг, град, урагани и други подобни. Разрешението ще е мините да заработят, търговията с метали да тръгне и да се построят укрепени от всички страни градове.

Единственото нещо на тази затънтена планета, което всъщност не е срещу нас, са животните. Отначало имаше някой и друг хищник, но пазачите набързо се справиха с тях. Останалите диви зверове не ни закачат. За щастие! Дълголетната им борба за съществуване ги е превърнала в най-ужасяващата гледка, която съм виждал през живота си. Дори и дребните гризачи, не по-големи от човешка длан, са бронирани като танкове…“

— В това няма нищо вярно — прекъсна го Мега. — В никакъв случай не се отнася за Пиръс…

Но Джейсън безмълвно посочи заглавието на корицата и тя притихна. Той продължи да чете по диагонал, прелиствайки набързо страниците. Изведнъж спря, тъй като някакво изречение привлече погледа му. Демонстративно посочи с пръст мястото и зачете на висок глас:

„…и бедите връхлитат една след друга. Първо Хар Пало с теорията си за близката до повърхността вулканична дейност, която затопляла земята и подпомагала растежа на посевите. Дори и да е прав — какво можем да сторим ние? Единствено на себе си трябва да разчитаме, ако искаме да оцелеем. А сега и това. Изглежда, че горският пожар е подгонил към нас голям брой непознати животински видове. Върху хората се нахвърлят животни, насекоми и дори птици. (Забележка за Хар — да се провери дали е възможно нападенията да се обяснят със сезонната миграция.) Имаме четиринайсет смъртни случая вследствие на нараняване и отравяне. Ще се наложи да въведем задължително използване на инсектициден лосион по всяко време. И по всяка вероятност да заградим периметъра с нещо като защитни съоръжения, за да не допускаме по-едрите зверове в лагера.“

— Това е само началото — отбеляза Джейсън. — Сега поне сме наясно с естеството на битката, която водим. А изводът, че едно време формите на живот тук са били по-благоразположени към човешкия род, едва ли ще улесни овладяването на Пиръс или пък ще обезвреди самите тях. Но поне ни сочи пътя. Нещо е обзело миролюбивите форми на живот, разтърсило ги е и е превърнало тази планета в един гигантски капан за човечеството. Какво е то — ето това искам да разбера.