Песен за нибелунгите (37)

XXXVII епизод
Как загива Рюдигер

Бургундците се биха • юнашки отзарана.

Съпругът на Готлинда • от горест плач захвана,

съглеждайки щетите • на врагове двамина,

когато към палата • подире сам намина:

 

„Горко ми, че на бял свят • дошъл съм в трудно време!

Да няма кой в несрета • по прав път да поеме!

Река ли за спогодба • владетеля да моля,

не ще склони, съгледал • безмерната неволя.“

 

За гости царски излаз • не вижда ли все пак —

тъй Рюдигер запита • Теодериха благ.

„Че кой ще ходатайства“ — • веронецът му рече, —

„Атила щом не иска • за мир да чуе вече?“

 

Вторачено един пък • от хуните видя, че

на Рюдигер очите • печални са и плаче.

„Царице“ — викна, — „нему • душата се е свила,

а казват най-могъщ бил • в страната на Атила

 

и служели му люде • из нашите земи.

С какво ли е достоен • за всички твърдини,

от царя поверени • навред околовръст,

щом в тази битка още • не е помръднал пръст?

 

Мен чини се, че никак • не го вълнува тука

що става, а си гледа • май личната сполука.

Уж нямало от него • друг, казват, толкоз смел —

в несретата ни днешна • да бе войска повел.“

 

А Рюдигер, най-предан • юнак, щом чу това,

погледна мрачно онзи • и не прикри гнева.

„Ще си платиш“ — помисли. — • „Страхливец бил съм аз

пред царските особи • крещиш ти с пълен глас!“

 

Нахвърли се върху му, • свил здраво два пестника,

заудря го с все сила, • та — без и да извика —

в нозете си го просна, • веч Богу дух предал.

Атила сети нова • покруса и печал.

 

„Пръждосвай се, негодник!“ — • юнакът изруга. —

„Достатъчно терзаят • мен болка и тъга.

Какъв си, та кориш ме, • загдето се не бия?

Да имах повод, щях аз • пред тях да съм стихия

 

и щях в ненавист всичко • да съм аз предприел,

не бях ли чужденците • в страната сам довел.

Дотук ги съпроводих, • затуй — сам гост — сега

насреща им не мога • да вдигна в бой ръка.“

 

Атила пък маркграфа • запита в тоз ден чер:

„Каква бе помощта ви, • юнако Рюдигер?

Нима бе малко тази • жаловна кръвнина,

та сторихте и вие • поредната злина?“

 

Маркграфът горд отвърна: • „Обида той дълбока

нанесе ми, а сетне • одума и имота,

от вас мен предоставен • във вашата държава.

Клеветникът получи • каквото заслужава.“

 

Царицата, която • свидетел беше как

най-яростно погубен • бе хунският юнак,

простена неспокойно, • очите пълни с влага,

и Рюдигер запита: • „Нима се нам полага,

 

на мене и на царя, • от вас да се вреди?

Вий, Рюдигер храбрецът, • твърдяхте по-преди,

че нам с готовност бихте • живот и чест отдали.

Сред рицарите чувах • за вас безброй похвали.

 

Припомням ви обета, • под клетва даден мен

пред брака ми с Атила, • юнако дръзновен,

за преданост и помощ • до сетния ни час.

До днес насъщна нужда • не сещала бях аз.“

 

„Обет от воин, царице, • не се заобикаля.

Живота и честта си • за вас не ще пожаля,

в бездушие обаче • не съм се клетва клел.

На празненство тук царя • с князете бях довел.“

 

„Спомнете“ — тя додаде, — • „че дума сте ми дали

възмездие да има • за скърби и печали,

че всяка моя болка • ще бъде отмъстена!“

„Нима съм нявга нещо • отказвал?“ — той простена.

 

Атила, цар заможен, • и той да моли взе,

с Кримхилда коленичил • пред воинските нозе.

Маркграфът благороден, • стъписан и смутен,

във верността объркан • изплака нажален:

 

„О, Господи, горко ми, • защо го доживях?

За преданост и честност • до днес почитан бях.

От Бога дар ги имах, • но бъда ли лишен,

чрез смърт позорът само • би бил предотвратен.

 

И тъй сега да сторя, • и иначе да е —

отдето да погледна, • не ще да е добре.

Стоя ли безучастен, • мен всеки би презрял.

Затуй да ме напътства • Бог, щом ме е създал.“

 

Двамината усърдно • го молиха така,

че рицари подире • от силната ръка

на Рюдигер умряха, • дорде и сам загина.

Делата скръбни чуйте • на този юначина.

 

Наясно бе с щетите • и със срама си даже,

та можеше на цар и • царица да откаже

услугата, защото • бургундец и един

погубеше ли, би бил • грехът му непростим.

 

Към царя се обърна • тогаз юнакът смел:

„Царю, вземете всичко, • от вас що съм приел.

Вземете твърдините • ведно с земите ленни —

в изгнание ще ида • като бедняк последний.“

 

„А кой ще ми помогне?“ — • Атила възрази. —

„Веднъж да отмъстите • на моите врази,

ще ви даря вовеки • с народ, земя и сила:

ще бъдете могъщ цар • вий редом с мен — Атила!“

 

Но Рюдигер поде пак: • „Не знам отде да почна.

Покана да гостуват • отправих им нарочна.

В дома си им предложих • добра храна, напитки,

подаръци. Е, как да • докарам смърт на всички?

 

Те мен дори ме смятат • навярно за страхлив.

Не съм отказвал помощ • и бил съм услужлив

към Гунтер, към князете • и други сюзерени.

Терзае ме и туй, че • с тях вече сме сродени.

 

На Гизелхер, храбреца, • аз щерка си съм дал.

Не го ли одобреше, • било би много жал:

такъв благовъзпитан, • почтен, добър, богат —

не знам друг княз тъй тачен, • макар и толкоз млад.“

 

„О, Рюдигер, юнако!“ — • царицата подхвана. —

„Маркграфе благороден, • смилете се над двама —

над царя и над мене! • Помнете: домакин

на по-зъл гост не е бил • владетел ни един!“

 

Маркграфът промълви към • царицата богата:

„Животът ми ще трябва • да бъде днес разплата

за благост, проявена • от вас и господаря.

Пред мен се смърт задава, • не ще да я предваря.

 

От нечий меч ще бъда • погубен днес, аз знам.

Владенията ленни • отново връщам вам

и вам аз поверявам • жена, отроци мои

с подвластните ми в Пьохларн • без стряха, без устои.“

 

„О, Рюдигер, желал бих • всевишна вам награда!“ —

не скри с Кримхилда царят • дълбоката отрада. —

„За близки и подвластни • да се погрижа мога,

за вашия живот пък • осланям се на Бога.“

 

Жената на Атила • умилно се разплака.

Заложил си живота • и съвестта, юнака

отсече: „Ще изпълня • обета, що съм дал,

ала срещу приятел • потеглям не без жал.“

 

Подир от царя бързо • се той отдалечи.

Личеше как сълзите • напират му в очи.

Войската си за битка • призва с вест безотрадна:

„Бургундците ще трябва • за жалост да нападна.“

 

И втурнаха се всеки • оръжие да взема.

Посегна кой към меча, • към щита си и шлема —

оръженосци бяха • притичали веднага.

Вестта печална скоро • и гости изненада.

 

С петстотин воини в пристъп • тъй Рюдигер премина.

На помощ му дойдоха • и рицари дузина,

решени да добият • в двубоите похвала.

Не знаеха, че смърт и • за тях се бе задала.

 

Маркграфът с шлем съзрян бе • да идва отдалеч.

На воините в ръцете • проблесна остър меч,

а щит широк лъщеше • пред техните гърди.

У Фолкер, пръв видял ги, • се горест породи.

 

И Гизелхер съзрял бе, • че тъстът му това е

с наложен шлем. Но мигар • той можеше да знае,

че иде не с намяра • добра, а с подла цел?

Затуй и тръпен князът • с възторг го би приел.

 

Доволен той възкликна: • „С приятели, каквито

на идване добихме, • аз чувствам се честито!

В несретата жена ми • надежда буди пак —

за всинца ни от полза • ще бъде този брак!“

 

Гусларят възрази му: • „Не знам какво теши ви.

Спогодба да вещаят • бойци неотстъпчиви

с наложен шлем и с меча — • не чини ми се май.

С нас Рюдигер си плаща • имота в този край.“

 

Словата си гусларят • преди да изрече,

бе Рюдигер пристигнал • отпред и ето че

огромен щит до меча • свали той при нозе

и отказа от вярност • да възвестява взе.

 

Към залата извика • тоз граф непризован:

„Хей, храбри нибелунги, • гответе се за бран!

Вместо услуга, вече • настъпило е време

приятелство и вярност • от мене да се снеме.“

 

Вестта стъписа всички • герои обсадени.

Та кой ли би се радвал, • щом тъй е угнетен и

приятел верен дойде • със смърт да го грози?

Нима им беше малък • тормозът от врази?

 

„Опазил Бог“ — отвърна • цар Гунтер, смел витяз, —

„от дружелюбна вярност, • изпитвана към нас

и дала нам надежда, • юнак да се отмята.

Нима ще нарушите • вий думата си свята?“

 

„Налага се“ — извика • пак рицарят напет. —

„Ще трябва да се бием, • че дал съм аз обет.

Бранете се, щом вам е • животът още мил.

Кримхилда не отменя, • що бях се задължил.“

 

„Таз изповед с закана • комай се позабави,

но Бог ще ви помилва • заради верността ви

и обичта, с която • ни радвахте неспирно,

щом с нас се разделите • приятелски и мирно.

 

Не ни ли връхлетите, • аз с моите роднини

ще тача даровете, • с които нас сдоби ни

гостуването в Пьохларн, • преди да доведете

нас всинца при Атила. • Това си припомнете!“

 

А Рюдигер отвърна • на царя: „Бих желал

отново драговолно • да ви даря без жал,

да мога с пълни шепи • що имам да раздам.

Пред никого тогава • не ще изпитвам срам.“

 

Обади се и Гернот: • „Идете си, юнако,

че няма друг стопанин, • с любезност срещащ всяко

гостуване, с каквато • приеха ни в дома ви.

И вам ще е от полза • да сме си живи, здрави.“

 

„Да бяхте, княже Гернот, • по Божията воля

сега на Рейн в дома си, • а аз да се помоля

за смърт достойна, вместо • срещу ви да се бия!

Та кой витяз би вършил • подобна гнусотия?“

 

„От Бога вам награда • заради щедростта ви

и доблестните думи!“ — • добрият княз добави. —

„Такъв юнак не бива • да се затрий без време.

В ръка държа аз меча, • дарен от вас на мене.

 

Не ме е изоставял • в сегашната беда,

на рицари мнозина • донесе той смъртта.

Чудесен меч това е — • кален, лъщящ и як.

Не вярвам дар подобен • да стори друг юнак.

 

Но ако в бой срещу ни, • вий, воин неустрашим,

сразите мой приятел • сред нас макар един,

ще ви погубя с меча, • що мене сам сте дали —

затуй за вас с жена ви • сега сърце ми жали.“

 

„По волята на Бога • дано пък тъй се стори,

вий както наумихте“ — • маркграфът отговори. —

„Аз читавост желая • на близките ви хора,

за щерката с жена ми • да бъдете опора.“

 

Сам Гизелхер запита, • отрок най-млад на Ута:

„Ех, Рюдигер, щом всички • пристигнали с мен тука

към вас са дружелюбни • начело с нас троица,

защо без време щерка • орисвате вдовица?

 

Понечите ли вие • с момците си сега да

воювате и с мене, • тогава ще пострада

безмерната ми вярност. • Тук нямам аз вина,

затуй и дъщеря ви • вземал съм за жена.“

 

„Пазете верността си, • високородни княже!

Оттук рече ли Господ • вам път да ви покаже,

към младата графиня • бъдете мил в дворците —

заради мен недейте • на нея да мъстите.“

 

„Охотно бих го сторил“ — • тъй князът млад отвърна. —

„Но падне ли мой близък • сред тази зала пълна

от Рюдигер посечен, • туй края ще постави

на трайното ни родство • със вас и с дъщеря ви.“

 

„Е, Бог да ни помага!“ — • юнакът призова.

Момците му, зад щита • привдигнали глава,

към залата заветна • поеха в щурм обсаден.

Тогаз отгоре екна • над тях гласът на Хаген:

 

„Хей, Рюдигер юначен, • постойте още миг

да поговорим двама“ — • нададе Хаген вик, —

„пред мойте господари • в бедата изтерзани.

Какво ли би спечелил • Атила от смъртта ни?“

 

Подир додаде: „Грижа • потискаща ме мъчи,

откакто щита, дето • Готлинда мен го връчи,

в ръката ми от хуни • съвсем бе разломен,

макар че дружелюбно • тук носил бях го с мен.

 

Да щеше Бог небесен • и аз да се сдобия

отново с щит солиден, • какъвто ето вие,

маркграфе благороден, • държите в свойта длан,

не би ми бил потребен • нагръдник други в бран.“

 

„Охотно бих услужил • със щита си аз вам,

но дързост би било пред • Кримхилда да го дам.

Вземете все пак, Хаген, • стиснете го в ръцете,

в Бургундия дано го • в дома си отнесете!“

 

Щом щита драговолно • протегна той насреща,

в очите на мнозина • се вля сълза гореща.

Последен дар това бе • за някой воин прославен

от Рюдигер, маркграфа • от Пьохларн, с чест направен.

 

Свиреп, безцеремонен • и с нрав суров макар,

затрогнат беше Хаген • от сетния му дар,

що рицарят поднесе • току в предсмъртен час.

От скръб обхванат беше • и не един витяз.

 

„Дано Бог възмезди ви • за щедростта голяма,

с каквато други рицар • вам, графе, равен няма —

да среща чуждоземци, • да ги дарява с радост.

Дай Боже да пребъде • вовек такава благост!

 

Ала боли, когато • дочуя лоша вест.

Страдания немалко • изпитахме до днес,

та и с приятел в битка • да влезем не върви.“

Маркграфът съгласи се: • „Да, жалко е, уви!“

 

„Момците ми дори да • воюват занапред,

заради щедростта ви • аз давам вам обет:

ръка срещу ви няма • да вдигна като враг,

бургундците макар да • избиете докрак.“

 

Маркграфът с благодарност • се чинно поклони.

Отекна плач и вопъл • тогаз от вси страни,

че толкоз горест беше, • уви, непоправима

и доблестта без графа • не ще си стожер има.

 

От сградата гусларят • обади се подир:

„Щом Хаген, мой побратим, • с вас има сключен мир,

аз също ще го спазвам • до сетния си час.

Заслужихте го още • при срещата ни с вас.

 

Маркграфе благороден, • от мене вест носете —

графинята тез гривни • мен сложи на ръцете

да бъда достолепен • на празника голям.

И ето че ги нося, • свидетел сте ми сам.“

 

„Да ще Бог наш небесен“ — • маркграфът се помоли —

„тя пак да ви дарява • с подаръци по воля.

Уверен в туй бъдете, • че моята любима —

завърна ли се читав — • вестта от вас ще има.“

 

След тез слова маркграфът, • от боен дух обзет,

към гостите се втурна • с повдигнат щит напред —

храбрец и рицар същи, • без нито миг да чака,

размаха ловко меча • свой Рюдигер юнака.

 

Отдръпнаха се Фолкер • и Хаген пред героя,

че дума бяха дали • да го не срещат в боя.

Ала витязи други • край дверите стояха,

та грижите му още • оттук големи бяха.

 

Оставиха го Гунтер • и Гернот най-лукаво

да влезе и в двубоя • да дирят свойто право.

А Гизелхер смутено • застана по-далече

с надежда да не падне • на Рюдигер под меча.

 

Срещу врага тогава • се устремиха смело

момците на маркграфа, • поел пред тях начело.

Изострен меч лъщеше, • от всеки воин понесен,

подире разломяващ • и шлем, и щит чудесен.

 

Бургундците, макар от • умора изтерзани,

нанасяха на всеки • от Пьохларн тежки рани.

В геройски подвиг меча • забиваха, където

под ризницата бие • на рицаря сърцето.

 

На Рюдигер войската • в салона бе сега.

Натам се втурна Хаген • с гусларя веднага.

Под меча им шуртеше • кръвта по щит и шлем

единствено маркграфът • от тях бе пощаден.

 

Оръжия как страшно • звънтяха в схватки нови!

Разхвъркваха се стяги • от щитови обкови

и камъни безценни • се ронеха в кръвта.

Не ще се толкоз ярост • повтори на света.

 

Наместникът от Пьохларн • напред-назад сновеше

подобно някой, дето • втълпил си сякаш беше

на всички да покаже • каква е в боя хала

и с храброст да добие • заслужена похвала.

 

Прославените Гунтер • и Гернот в люта бран

поваляха пореден • противник в кръв облян.

А Гизелхер и Данкварт, • юнаците двамина,

изпращаха без жалост • в отвъдното мнозина.

 

Че Рюдигер бе силен • и снаряжен добре,

разбра се, щом убива, • без някой да го спре.

Бургундски княз, съзрял го, • ни миг не се помая

и разгневен зае се • да му подготви края.

 

Княз Гернот се провикна, • извърнат към героя:

„Маркграфе благороден, • комай войската моя

решен сте, виждам, лично • докрак да разгромите.

Но мен гневи ме, дето • погубвате момците.

 

Подаръкът ви може • вам зло да погоди,

приятели загдето • вий вкарвате в беди.

И за да е достойно • заслужен той от мен,

насам се насочете, • юнако дръзновен.“

 

Дордето доближи го • в свирепите шетни,

поред искрящи брони • той в кърви потъмни.

Двубой честолюбив се • поде между витязи,

от тежка рана всеки • решен да се опази.

 

Ала на Гернот шлемът, • уж як като гранит,

биде от меча остър • на Рюдигер пробит.

Не устоя и рукна • по него кръв порой,

но князът мигом смогна • да отмъсти и той.

 

В предсмъртен напън с меча, • от Рюдигер получен,

замахна и стовари • последен удар звучен

връз щита му дълбоко • на шлема до токата.

С това и на маркграфа • решена бе съдбата.

 

Не се е за подарък • по-зле благодарило.

Затриха се взаимно • в безредното гъмжило

тъй Рюдигер и Гернот, • приятели добри.

От загубата Хаген • съвсем се разяри.

 

От Троне воинът рече: • „Беда нас сполетя ни.

Загубихме двамина • витязи най-отбрани,

в земите свои всеки • един непрежалим.

На воините от Пьохларн • ще трябва да мъстим.“

 

„Горко ми, брата роден • да видя как загива!

До мен една ли стигна • днес вест неприветлива?

За Рюдигер ще жаля, • за гибелта му аз.

Тя пагубна еднакво • за тях е и за нас.“

 

Щом брат и свекър мъртви • княз Гизелхер съгледа,

ожесточи се боят • без милост до победа.

Смъртта подбра си свита • тъй жадно този ден,

че не остана никой • от Пьохларн пощаден.

 

Княз Гизелхер, цар Гунтер • с гусларя Фолкер, Хаген

и Данкварт — все витязи • от род навред прославен —

пристъпиха там, дето • двамината лежаха.

Сълзи от скръб и болка • юнаците проляха.

 

„Смъртта нас ощети ни“ — • тъй Гизелхер, княз млад,

поде, — „но да не плачем. • Да идем вън на хлад,

да лъхне вятър брони, • телата изтерзани.

Едва ли Бог тук дълго • от враг нас ще ни брани.“

 

Едни седяха, други — • облегнати на щита —

отдъхваха отново. • Наоколо избита

след грохота лежеше • на Рюдигер войската.

Подразнен бе Атила, • че властва тишината.

 

Царицата му рече: • „С услуга май такава

от ваш васал едва ли • на враг се отмъщава.

На Рюдигер ръката • не носи нам разплата —

ще пусне да си идат • бургундците в страната.

 

Царю, макар че него • сдоби го щедростта ни

с каквото пожелал бе, • той днеска ни измами —

сдобряване наместо • разплата договаря.“

Но в отговор тогава • намеси се гусларя:

 

„Словата ви, царице, • за жалост са неверни

и клевети аз бих ги • нарекъл даже скверни,

владетелка да смеех • да обвиня в интриги.

Маркграфа и момците • разплатата затри ги.

 

На царската повеля • откликнал бе с охота,

дори ведно с войската • пожертва си живота.

На вярна служба вам се • бе Рюдигер отдал,

а кой сега, Кримхилда, • ще бъде ваш васал?

 

Комуто се не вярва, • ще го съгледа сам.“

За да събуди горест, • изнесен беше там

мъртвецът на открито. • От скръб едва не спря

сърцето на Атила, • когато го съзря.

 

Маркграфа щом видяха, • на слово майстор даже

не би могъл с перо да • опише и разкаже

покрусата, която • обзе мъже, жени

и сред горчиви вопли • сърцата им сломи.

 

При гледката Атила • изпита трус такъв,

че вик от скръб и болка • подобно рев на лъв

изтръгна се от него; • Кримхилда също плака.

Те жалеха безмерно • за Рюдигер юнака.