Песен за нибелунгите (31)

XXXI епизод
Как отиват да се черкуват

„Таз ризница хладнее“ — • юнакът Фолкер вметна,

„ала комай преваля • нощта тъй неприветна.

По въздуха долавям • как пуква се денят.“

Не дадоха и други • те повече да спят.

 

Зора изгряла мрака • от залата прокуди

и рицарите Хаген • в постелите разбуди

да иде, който иска, • на меса в храма вън.

По християнски чу се • отвред камбанен звън.

 

Покръстен и езичник • нестройно сетне пяха —

личеше, че в един глас • на меса не вървяха.

Наскачаха момците • на Гунтер от постели,

да се черкуват всички • настойчиво пощели.

 

Застягаха се бодро • в одежда по-отбрана

от тази, дето рицар, • откликнал на покана,

е носил в царство чуждо. • „Какъв напразен труд!“

натякна Хаген — „Нужен • е облик вам по-друг.

 

Наясно сте какво се • зад приема тук крие.

Оръжие вземете • наместо рози вие

и с шлема заменете • елмазени шапели.

Кримхилда ни показа • коварните си цели.

 

Противник днеска в схватка • пред нас ще се изправи.

Не с ризи от коприна, • а с ризници корави,

и не с наметки скъпи, • а с щитове грамадни

да срещнем всеки, който • рече да ни нападне!

 

Владетели любезни, • роднини мои, воини,

тръгнете за към храма • на меса преспокойни.

Там Богу изплачете • и грижа, и беда

и сигурни бъдете, • че близка е смъртта.

 

Спомнете що в живота • сте сторили до днес,

пред Бога застанете • в смирение и с чест,

че Божията воля • чрез Божия намеса

ще отреди коя е • вам сетната ви меса.“

 

Владетели и воини, • поели с буден взор

към храма, бяха спрени • в пресветия му двор

от Хаген пак с подкана • да бдят с задружни сили:

„Не знае се що хуни • нам биха погодили.

 

Приятели, вий щита • сложете при нозе.

Недружелюбен поздрав • щом някой въздаде,

отвръщайте — съветва • ви Хаген — с люти рани,

та почит най-достойна • да найде храбростта ни!“

 

Подир с юнака Фолкер • отправиха се двама

напред да бъдат близо • до дверите на храма —

с лукавост там Кримхилда • могла би да опита

в навалицата сблъсък • суров да предизвика.

 

С красивата царица • пристигна цар Атила.

Изглеждаха разкошно • в одеждите от свила —

и те, и всеки рицар, • пристъпващ редом с тях.

Кримхилдиното воинство • надигна облак прах.

 

Стопанинът, когато • с оръжия съзря

бургундските си гости, • стъписано се спря:

„Приятелите мои • защо дошли са с шлема?

Обиди ли ги някой, • вината ще поема.

 

За всекиго ще има • заслужена разплата,

щом нему накърни се • сърцето и душата,

Мен жал ще е — да знае • и чуе моя зов:

каквото пожелае, • на всичко съм готов.“

 

„Не ни е“ — рече Хаген — • „тук никой наскърбил.

На мойте господари • е траен навик бил

на празненства да ходят • с оръжие до три дни.

Ще известим, щом сетим • деяния обидни.“

 

Добре дочу Кримхилда • на Хаген тез слова

и с колко неприязън • го стрелна след това!

Не щеше тя да каже, • че навикът чудат

на нея бил е още • в Бургундия познат.

 

Макар в ненавистта си • да бе се озлобила,

посмееше ли някой • да каже на Атила

що става, той предвардил • би бъдни крамоли.

Възгорда бе, та никой • не си го позволи.

 

Огромна воинска свита • със себе си доведе

царицата, но Хаген • и Фолкер нито педя

не мръднаха назаде, • що хуните нервира:

тя трябваше с момците • край тях да се провира.

 

На стражата придворна, • подразнена от смута,

пощя се тези двама • юнаци да избута,

ала нема куража • пред погледа на царя.

Тъй напънът утихна, • без спор да се разгаря.

 

След службата черковна, • след меса в Божи храм

от хуните мнозина • препуснаха оттам.

Кримхилда придружиха • и дами, и девойки,

и седемхилядната • дружина воини бойки.

 

С придворните си дами • приседна под аркада

Кримхилда до Атила • за негова наслада,

дошли да видят в двора • ездата как не спира.

Какви момци от странство • се впускаха в турнира!

 

Пристигнал там бе Данкварт, • маршал и рицар смел,

с оръженосци млади, • но също тъй довел

обозниците царски, • в Бургундия подбрани.

Конете нибелунгски • стояха оседлани.

 

Владетел, воин и рицар — • щом всеки кон възседна,

към тях отправи Фолкер • подканата поредна:

при схватките да спазват • бургундските си нрави.

В ездата сетне всеки • чудесно се представи.

 

Съветът на витяза • съвсем не ги подразни,

а в двора надойдоха • и други воини разни.

От сблъсък при ездата • оръжия трещяха.

Атила и Кримхилда • сред зрителите бяха.

 

Теодерих представен • бе с шестстотин момци,

готови да пресрещнат • бургундските бойци

в турнирна надпревара. • И щяха своя дял

да имат в нея, стига • да ги не бе възпрял.

 

Какви юнаци славни • прииждаха след тях!

Теодерих узнал бе • за техния ищах,

ала игрите с воини • на Гунтер забрани,

загрижен да не би да • произтекат злини.

 

Веронците току-що • оттеглили се бяха,

петстотинте юнаци • на Рюдигер стояха

с конете си на двора • и с щитове в ръка.

Той в Пьохларн предпочел би • да бъдеха сега.

 

Сред рицарите свои • маркграфът с коня мина,

приканвайки разумно • сърцатата дружина

да прекрати двубоя • в турнирното поле,

че хората на Гунтер • настроени са зле.

 

Отдръпнаха се също • и тези храбреци,

ала след тях нахлуха • тюрингските момци

и дръзките датчани • хиляда май на брой.

Трески хвърчаха вредом • от рицарския бой.

 

Препусна в набег Ирнфрид • до Хавард, смел юнак.

От Рейн дошлите гордо • очакваха ги пак.

Пресрещаха те всеки • тюрингец, що налита,

и с копие пробойни • нанасяха му в щита.

 

Дойде със свойто воинство • трихилядно и Бледа.

Атила до Кримхилда • сега се в брат си вгледа —

нали следяха взряно • те всяка кавалкада,

царицата с надежда • бургундец да пострада.

 

Ни Гибеке, ни Шрутан, • ездачи в хунски стил,

тъй както Рамунг, Хорнбог, • юнак не би надвил.

Срещу бургундци в напад • привеждаха телата,

от копия отломки • летяха до палата.

 

Но в крайна сметка всичко • бе шумна надпревара.

Звънтенето при сблъсък • на щитове накара

от екота и двор, и • палат да се разтриса,

где свитата на Гунтер • с признание сдоби се.

 

Така ги бе увлякла • голямата забава,

че по-обилна почна • под тях потта да става

през чула на жребците, • що бяха изтощили.

Но с хуните почтено • премерваха те сили.

 

Храбрецът Фолкер, рицар • и шпилман, се обади:

„Не смеят да разпалят • тез воини спор и свади.

Дочух към нас ненавист • таели уж без жал,

а по-изгоден случай • не би им се удал.

 

В конюшните да бъдат • жребците ни прибрани

и привечер“ — додаде — • „отново оседлани.

Да подновим турнира • навреме с шумна глъч и

наградата защо нам • Кримхилда да не връчи?“

 

Ала на кон яви се • натруфен воин така,

че би дори стъписал • и хунската войска.

С надежда да го зърне • любимата девица

гиздосан беше сякаш • на рицар годеница.

 

„Нима могъл бих образ • подобен да изпусна?“ —

извика Фолкер. — „Фукльо • такъв с езда изкусна

погубвам за поука! • Не би разуверила

с гнева си мен дори и • жената на Атила.“

 

„Не бива според мене“ — • продума Гунтер пръв. —

„Нападнем ли, преди те • да са пролели кръв,

ще ни винят, та нека • да почнат спора те.“

Все още до Кримхилда • Атила седнал бе.

 

„Аз също ще препусна“ — • тогава рече Хаген, —

„та рицари и дами • да видят ход параден,

ездата ни умела • и набезите бойни.

Не чакам тук награда • за Гунтерови воини.“

 

Но втурнат Фолкер в набег • пак с копие сега,

удави сетне дами • в небивала тъга —

натруфеният беше • прободен от юнака.

Подир жени, девойки • безчет това разплака.

 

Стремглаво с пет дузини • момци и свойта свита

препусна Хаген, без да • размисля и да пита,

подир гусларя, где се • юнаци горещяха.

Атила и Кримхилда • отблизо го видяха.

 

Не щяха без закрила • ни Гунтер, ни князете

гусларя да оставят • самин сред враговете.

Хиляда воини мигом • препуснаха напред

към подвизи с достойнство • в изкусен боен ред.

 

Едва-що воинът хунски • бе смъртно поразен,

отекна плач от близки • и вопъл нажален.

Те питаха: „Защо ли • и кой това го стори?“

„Гусларят Фолкер“ — някой • така им отговори.

 

Роднини на маркграфа • от хунските земи —

към щит и меч се всеки • веднага устреми.

Те Фолкер да погубят • напираха тозчас.

Стопанинът забърза • и той натам тогаз.

 

Сред множеството людско • настана суматоха.

На кон князете с Гунтер • пред залата дойдоха.

Бургундците умело • придърпваха юздите,

Атила пък зае се • да помири страните.

 

На воина мъртъв сродник • опечален край него

видя той с меч огромен, • присегна се и взе го

с размах към всички в ярост • и гняв околовръст.

„Какъв аз домакин съм, • щом вас обзела мъст

 

на госта ми, гусларя, • смъртта би причинила?

Злотворство то било би!“ — • провикна се Атила.

„Видях как воина хунски • да повали той дръзна,

ала не бе виновен — • жребецът му се плъзна.

 

Да бъдат всички гости • оставени на мира!“-

застъпи се за тях той. • Жребците да прибират

в конюшните дойдоха • оръженосци млади,

помощници усърдни • в турнирни кавалкади.

 

С приятелите влезе • стопанинът в палата,

на ничий гняв надежда • не даде за разплата.

Трапези наредиха, • поднесоха вода,

от Рейн дошлите все пак • долавяха вражда.

 

Преди да седнат всички, • измина много време.

Кримхилда се гнетеше • от собственото бреме:

„Владетелю веронски, • в съдбата ми нелепа

мен нужни са съвети, • закрила и подкрепа.“

 

Но Хилдебранд, витязът • прославен, заяви:

„Поще ли с нибелунги • разправа, да върви

без мене, който иска, • за всякаква награда.

От воини всепобедни • той може да пострада.“

 

Любезно отклони и • Теодерих молбата:

„Недейте настоява, • царице пребогата.

Родата ви не ми е • докарвала злина,

затуй срещу момците • не влизам във война.

 

На властелин съпруга • нередно е с охота

да въвлече в погибел • на сродници живота,

поели доверчиво • на гости в таз страна.

Не ще мъсти ръка ми • на Зигфрид за смъртта.“

 

С веронеца понеже • измяната не случи,

веднага обеща тя • на Бледа да получи

маркграфството на Нудунг, • загинал нявга в свада.

Убит от Данкварт, Бледа • не стигна до награда.

 

„На помощта ви, Бледа, • разчитам“ — рече тя. —

„Виновните, загдето • беда ме сполетя,

убийците на Зигфрид, • мъжа любим, са тука.

Вам в дълг ще съм, в мъстта си • постигна ли сполука.“

 

„Боя се, господарко“ — • в ответ й рече Бледа, —

„Атила дързостта ми • към тях да не съгледа.

От ближните ви всеки • посрещна той с отрада —

ако злина им сторя, • не чака ме пощада.“

 

„О, не! От мен, юнако, • очаквайте добро —

в награда обещавам • и злато, и сребро

ведно с девойка мила, • на Нудунг годеница,

за нежните ви ласки • достойна хубавица.

 

Земя ще предоставя • аз с всички твърдини

вам, рицарю, да има • пред вас блажени дни,

маркграфството на Нудунг • припадне ли се вам.

Обета изпълнявам • докрай аз, щом го дам.“

 

Едва-що чул бе Бледа • наградата каква е,

девойката харесал, • започна да мечтае

да я заслужи честно • и в рицарски двубой.

Затуй прости се воинът • подир с живота свой.

 

Сега да иде, рече, • отдето е дошла:

„Преди да се усетят, • ще вдигна крамола.

Дължи за злото Хаген • разплата вам достойна.

Ще доведа завързан • при вас на Гунтер воина!“

 

Момците си подкани: • „Вдигнете се на крак!

С оръжие ще тръгнем • срещу коварен враг.

Жената на Атила • не ще го нам спести

да жертваме живот ний • за нейни теготи.“

 

Щом Бледа свойто воинство • решително събра,

царицата се върна • на пищната софра

при властния Атила • и неговата свита.

Но в пъкленост безмерна • тя взе да се заплита.

 

Понеже крамолата • дотук не се зачена,

Кримхилда рече с болка • в сърцето си таена

веднага на Атила • да доведат отрока.

Нима жена в мъст може • да бъде тъй жестока?

 

И хуни четирима • поеха начаса

потомъка, принц Ортлиб, • при тях да донесат

на царската трапеза, • где Хаген също бе.

Злостта му тъй погуби • невръстното дете.

 

В мига, когато царят • богат сина си зърна,

към своите роднини • той благо се обърна:

„Приятели, туй мой и • на вашата сестра

отрок е. Нека бъде • за вас вестта добра:

 

У него на рода му • запази ли се нрава,

юнак ще бъде силен, • богат, с десница здрава.

Тогаз на Ортлиб също • вий бихте се опрели.

От мен земи дузина • ще има, порасте ли.

 

Затуй, понеже знам аз • добрата ваша воля,

щом яхнете обратно, • желал бих да помоля

на Рейн да отведете • и своя сестрин син,

да бъдете грижовни • към него до един.

 

Отчуйте го в почтеност, • дордето възмъжее.

Вразите застрашат ли • земята ви, добре е

от помощ да ви бъде • левентът за разплата.“

До него и Кримхилда • изслуша му словата.

 

„Един ден, порасте ли“ — • тук Хаген се обади, —

„на тез витязи бил би • опора в спор и свади,

но царят млад, изглежда, • от гибел застрашен е,

та в двора му запътен • не ще ме видят мене.“

 

Стъписано към него • погледна властелина.

Дочутото макар и • безмълвно да подмина,

сърцето му се стегна • в тъга от тези думи.

Едва ли Хаген бил би • настроен да се глуми.

 

С прокобата на Хаген • към Ортлиб цар, князе

покрай Атила горест • немалка ги обзе,

загдето изтърпяха • обидата му пряка.

Не знаеха те орис • каква подир го чака.