Песен за нибелунгите (21)

XXI епизод
Как Кримхилда пътува към страната на хуните

Но те дорде препускат, • послушайте сами

Кримхилда как премина • през чуждите земи,

где Гизелхер и Гернот • със нея се простиха

и в преданост сестра си • отново увериха.

 

На Дунава край Пфьоринг • щом спряха те с конете,

царицата за сбогом • помолиха князете,

че трябвало обратно • към Рейн да се отправят.

На тръгване пак взеха • сълзи да ги задавят.

 

Ней Гизелхер се врече • и тъй се те разбраха:

„Грози ли ви, сестрице, • там някаква заплаха

или е вам потребна • подкрепа и закрила,

веднага ще препусна • в страната на Атила.“

 

С роднините си тя се • прощално разцелува.

На Рюдигер войската • любезно се сбогува

с поелите обратно • към Вормс бургундски воини.

Царицата потегли • с девиците пристойни,

 

стоте и четри — всички • богато пременени

с одежди пъстроцветни, • отвред обиколени

на рицарска охрана • от щитовете здрави

(останалите поход • към Рейн назад отправи).

 

Те движеха се бързо • напред през равнината.

За гости непознати • достигна новината

в Бавария онази • обител мълчалива,

издигната где Ин се • в реката Дунав влива.

 

Властта в град Пасау беше • епископска тогава.

Щом жителите чуха, • че гости се задават,

набързо опустяха • палат и всяка стряха —

с епископ Пилгрим всички • да ги посрещнат щяха.

 

Вълнение обзело • бе рицарите местни,

че следваха Кримхилда • красавици чудесни.

Приветстваха ги с поглед • възторжен и с поклон.

На гостите предложен • бе подходящ подслон.

 

Със своя вуйчо Пилгрим • тя яздешком дойде.

Когато разгласи се, • че в Пасау вече е

прочутата Кримхилда, • на Пилгрим сестриница,

посрещнаха търговци • таз знатна хубавица.

 

Молба да погостуват • епископът отправи.

„Ний много“ — рече Екварт — • „ценим любезността ви,

но трябва да се спуснем • на Рюдигер в земите,

где вече ни очакват • юнаци именити.“

 

Красивата Готлинда, • и тя уведомена,

усърдно се застяга • със щерка си смирена.

Мъжът й известил бе • как пламенно държи

да срещне тя Кримхилда, • да я окуражи,

 

като с дружина воини • пристигне там, където

по Дунава нагоре • на Енс е устието.

И пътищата бързо • тогаз се оживиха:

на кон и пеш натам се • мнозина устремиха.

 

До Ефердинг добра се • царицата в туй време.

Могла би шайка набег • връз тях да предприеме,

в Бавария то както • бе обичай почти

и тъй на всички гости • да се напакости.

 

Ала да го предварди • маркграфът храбър смогна —

след себе си повел бе • той над хиляда воина.

Насреща им с дружина • юнаци пък пристигна

на Рюдигер жената — • красивата Готлинда.

 

Отвъд реката Траун, • край Енс насред полето,

пред гостите се ширна • опънат стан, където

да пренощуват щяха • в удобни шатри, хижи.

А за софрата беше • се Рюдигер погрижил.

 

Красивата Готлинда • стъкмен остави стана

зад себе си начело • на конница подбрана

и гостите да срещне • пое със сбруя звънка

Мъжът й умилен бе • от този прием вънка.

 

От две страни на пътя • в дружини многобройни

прииждаха все нови • юнаци най-достойни

готови за двубои • пред благородни дами.

Царицата дори се • диви на ловкостта им.

 

На Рюдигер момците • щом с гостите се сляха,

в разгорещени схватки • трески се разлетяха

тъй както подобава • при рицарски турнири —

от дамите похвала • нали там всеки дири!

 

Подире пък, когато • игрите прекратиха,

юнаците един друг • се чинно поздравиха.

Наскоро пред Кримхилда • Готлинда се намери,

заведена натам от • усърдни кавалери.

 

Наместникът от Пьохларн • спря коня си до нея.

Каква отрада буйна • графинята обзе я,

че читав се завръща • от Рейн след поход той

и свършекът се вижда • на страхове безброй!

 

След като бе посрещнат, • съпругът й подкани

да слязат от конете • и тя, и всички дами.

Момците благородни • се мигом разтърчаха,

на дамите в услуга • те неуморно бяха.

 

Пред себе си Кримхилда • графинята съзря

сред собствена прислуга. • Тя коня кротко спря,

юзди като придърпа, • от стремето тогава

да я свалят помоли • на китната морава.

 

Таз сестриница своя • епископът поведе

с юнака Екварт къмто • Готлинда най-отпреде.

Път сторваха им всички • да стигне тя до нея

и ето там Кримхилда • в обятията взе я.

 

На Рюдигер жената • поде с приветен глас:

„Честита, господарко, • съм, дето могат вас

очите ми да видят • тук в нашите земи.

За мен туй на добро е — • така ми се чини.“

 

Тя рече й: „Готлинда, • дано Бог поживи ви!

С Атила, син на Ботлунг, • дорде сме здрави, живи,

ще бъде вам насгода, • че тук сме се видели.“

Ала съдбата следва • неведоми повели.

 

Девиците и те се • любезно поздравиха,

с внимание момците • отвред ги обградиха.

Приседнаха подире • те всички на тревата,

в беседа се сближава • витязът с непозната.

 

На дамите по пладне • наляха медовина.

Щом множеството знатно • добре си отпочина,

препусна нанадолу • към шатрите на стана,

где опитна прислуга • край гостите застана.

 

Нощта бе за отмора, • до ранните зори.

Но готвеха се в Пьохларн • и в този час дори

за подходящ подслон на • такива гости видни,

да не изпитат нужда • при тях през дните идни.

 

На пьохларнския замък, • над зидове високо,

прозорците веч бяха • разтворени широко.

През портите премина • таз шумна кавалкада.

Стопанинът пощя тях • с уют да изненада.

 

Със свита се зададе • на Рюдигер момата

царицата да срещне • вежливо пред палата.

И майка й пристигна — • съпруга на маркграфа.

Девици многобройни • приветствани там бяха.

 

По двойки за ръка те • поеха към палата,

в една просторна зала • с украса пребогата.

От Дунава под нея • се носеше прохлада,

да се позабавлява • там групата насяда.

 

С какво ли още те се • развличаха — не знам,

но воини на Кримхилда • май възроптаха там

и бяха недоволни, • че вечно се припира.

А свитата и в Пьохларн • нарастваше безспира!

 

Стопанинът редеше • любезности умилни.

Царицата дванайсет • златочервени гривни

на щерка му дари със • одеждата от свила —

най-пищната, донесла • в земите на Атила.

 

Без злато нибелунгско, • що бяха й отнели,

приятели все нови • не спря тя да печели,

ни с малкото имане • добра да се зове.

На Рюдигер момците • обсипа с дарове.

 

Но с не по-малка щедрост • Готлинда пък почете

достойните си гости • на Рейн от бреговете —

сред чужденците май че • малцина си не взеха

кой камъни безценни, • кой най-разкошна дреха.

 

Най-вече на Атила • към бъдната съпруга

Готлинда бе готова • за предана услуга,

в което увери я • на тръгване след пира,

щом щерка й погали • подобно на зефира.

 

А щерката помоли: • „Пратете някой ден

повеля до баща ми • (не ще е против мен)

при вас да се явя аз • на хуните в страната!“

Доволна чу Кримхилда • таз воля на момата.

 

Пред замъка конете • стояха оседлани.

Царицата сбогува • се с двете мили дами —

на Рюдигер жената • и щерката им млада.

Придворните и те се • простиха след обяда.

 

Подире срещи рядко • им бяха се удали.

На гостите край Мелк пък • поднесоха в бокали

от злато изковани • за поздрав вино тежко

и на добър час всеки • им пожела горещо.

 

А домакинът Астолд • любезно им показа

към Австрия надолу • път, тъй че да излязат

на Дунава при Маутерн. • Навсякъде с възхита

услужваха на тази • царица именита.

 

Епископът за сбогом • на нея в благостта си

заръча да е мила • и с млад, и с беловласи

и като Хелка с щедрост • неспирно да се слави.

Как тачеха й сетне • делата величави!

 

На Рюдигер момците • изведоха така

грижовно всички гости • на Трайзен до брега,

където хунски воини • им дадоха охрана,

посрещайки Кримхилда • с отрада най-голяма.

 

Там имаше Атила, • владетелят могъщ,

огромен бляскав замък, • познат нашир и длъж

под името Трайзмауер — • на Хелка нявга дом.

Едва ли друга в него • би властвала с добром

 

освен Кримхилда, дето • даряваше тъй щедро:

след мъката тя щеше • да поживее ведро,

щом почит да окаже • се всеки надпреваря,

с каквато сподоби се • сред воините на царя.

 

Прочул се бе той вредом • със свойта власт и сила,

та винаги тълпяха • се в двора на Атила

най-доблестни юнаци — • и прави християни,

и следвали го вярно • езичници сдържани.

 

При него както бяха, • тъй другаде едва ли

покръстен с непокръстен • пак биха се събрали.

Там в правдата си всеки • зачитан бе, така че

не би — при щедростта му — • могъл да се оплаче.