Песен за нибелунгите (14)

XIV епизод
Как цариците се охулват

Веднъж преди вечерня • ечеше откъм двора

невероятен грохот, • привлякъл много хора —

преборваха се воини • в турнирни изпитни,

натам се бе завтекла • тълпа мъже, жени.

 

Седяха на раздумка • цариците богати

за двамата герои, • витязи всепризнати.

„Би трябвало“ — Кримхилда • подхвана — „моят мъж

да властва тук над всички • царства нашир и длъж.“

 

Брунхилда възрази й: • „Възможност друга няма,

освен да бяхте тука • единствено вий двама.

Могъл би над царствата • да властва той тогава,

но жив дорде е Гунтер, • и дума да не става.“

 

Кримхилда рече: „Ето, • вий виждате сега

юнаци как предвожда • таз царствена снага

подобно месечина • сияйните звезди!

Така честита нивга • не съм била преди.“

 

Брунхилда отговори: • „Съпругът ви дори да

е мил, почтен, прекрасен, • то би било обида

да го възвеличите • над своя роден брат:

от всички най-достоен • е Гунтер, цар богат.“

 

„Дотолкова заслужил“ — • Кримхилда продължи —

„е Зигфрид, че в хвалбите • не вплитам аз лъжи.

Делата му го правят • почитан и прославен.

Повярвайте, Брунхилда, • на Гунтер той е равен.“

 

„Не ми се ще, Кримхилда, • да бъда зле разбрана.

Говорех от подбуда • добре обоснована:

аз чух да го изричат • при първата ни среща,

когато царят мен ме • надмогна с хватка веща —

 

нали да ме спечели • той дума бил е дал.

Тогаз и Зигфрид каза, • че негов е васал,

затуй до днес го смятам • на царя за подвластен.“

Кримхилда в миг възкликна: • „О, жребий мой злощастен!

 

Високородни братя • сестра да унизят

и нея за жена на • васал да обрекат?!

Ах, моля ви, Брунхилда, • като добри роднини

тез приказки нелепи • тозчас да прекратиме.“

 

Царицата отвърна: • „Не мога да престана.

Защо ще се отказвам • на рицар аз от длана,

когато да ни служи • могъл би той с рапира?“

Красивата Кримхилда • се вече разнервира:

 

„Едно ще трябва все пак • да имате предвид:

подвластен вам не ви е • тоз рицар именит.

Дори е по-достоен • от Гунтер, моя брат —

в представите ви нужен • е истински обрат.

 

Не е ли доста странно, • че ако е васал

и вам сме подчинени, • не ви е той предал

все още дан, каквато • навярно ви се пада?

У мен с надменността си • пораждате досада.“

 

„Надменната сте вие“ — • царицата отсече, —

„но ще ми се да видя • дали тук почит вече

оказват вам по-много, • отколкото на мене.“

Изпаднаха и двете • в небивало гневене.

 

„Ще стане незабавно“ — • Кримхилда се разпали. —

„Мъжа ми щом числите • към другите васали,

то нека всеки воин на • владетелите двама

съзре как преди вас аз • ще вляза първа в храма.

 

Да видите, че пак съм • от род благопристоен

и че съпругът мой е • от Гунтер по-достоен.

За укор място няма, • това ще стане ясно:

ще ви покажа днес как • уж вашата подвластна

 

пристъпва пред витязи • в бургундския палат.

Държа по-достолепна • да съм на този свят

от всякоя царица • с корона на главата.“

Ненавист забушува • на двете във сърцата.

 

Брунхилда отговори: • „Подвластна щом не сте ми,

с придворните си трябва • вий вече отделени

от дамската ми свита • да тръгвате за храма.“

„Добре“ — Кримхилда рече, — • „с отрадност най-голяма!“

 

Девиците си сетне • призва да се нагиздят.

„Безупречна тук трябва • да бъда — нека видят,

че имате за показ • одежди пребогати.

Словата си Брунхилда • в забрава да отпрати.“

 

На нейната повеля • се отзоваха лесно

придворните й дами. • Нагиздени чудесно,

застанаха те в свита • от нея възглавена —

от дивната Кримхилда, • разкошно пременена.

 

Четирийсет и трите • девици тя прикани

с одеждите блестящи, • в Арабия тъкани,

към Рейн да слязат с нея. • Пред храма неспокойни

ги чакаха на Зигфрид • прославените воини.

 

Присъстващите бяха • немалко удивени:

цариците защо ли • дойдоха разделени,

а не ведно, тъй както • е бивало преди?

Вещаеше това за • юнаците беди.

 

Брунхилда бе се спряла • пред храмовата порта.

С наслада залюбува • се рицарска кохорта,

красавици придворни • дошла да съзерцава.

Кримхилда приближи се • с девиците тогава.

 

Сравнена с прелестта на • разкошната й свита,

изглеждала би щерка • на рицар жаловита.

Заможна бе Кримхилда: • царици тридесет

да се премерят с нея • не можеха наглед.

 

Дори да му се щеше, • не би посмял да каже

човек, че веч видял е • подобни дрехи даже,

с каквито се явиха • девиците й тук.

На гордата Брунхилда • го правеше напук.

 

Те срещнаха се двете • пред портата на храма.

Стопанката, обзета • от злост необуздана,

разпореди Кримхилда • да я не изпреваря:

„Подвластната да следва • съпругата на царя!“

 

Кримхилда рече ядно, • наместо да се спре:

„Да бяхте си мълчали, • било би по-добре.

Опозорили вие • сте себе си сама.

Държанка на васала • да е на цар жена!“

 

„Коя тук е държанка?“ — • царицата се смая.

„Това сте вий самата“ — • Кримхилда назова я. —

„Защото моят Зигфрид • е любил първи вас.

От девството не Гунтер • лишил ви е тогаз.

 

Каква е тази низост, • какъв е тоз морал?

Защо сте го приели, • щом той е ваш васал?

За ропота досаден • не виждам аз опора.“

Брунхилда вметна: „С Гунтер • държа да поговоря.“

 

„Това не ме засяга. • Надменност ви подмами,

изкарвайки и мене • подвластна на рода ми.

Помнете, че за жалост • не мога вече аз

да проявявам вярност • и в тайните към вас!“

 

Брунхилда се разхълца. • Към нея без да зърва,

със свитата Кримхилда • прекрачи в храма първа.

Тогава породи се • безжалостна омраза.

Помръкна поглед, влага • в очи се забеляза.

 

Дори със свойте псалми • таз служба в храма Божи

Брунхилда на голямо • мъчение подложи —

такъв гнет ней притисна • сърцето и душата.

Умряха сетне воини • в безмилостна разплата.

 

С придворните Брунхилда • край храма се изправи:

„Ще трябва да накарам • Кримхилда да разправи

защо за мен хапливо • злословия подмята.

Ако се Зигфрид хвали, • рискува си главата.“

 

Кримхилда се зададе • с витязи неколцина.

С въпрос Брунхилда спря се • пред своята роднина:

„От думите изпитах • големи горчила.

Кое доказва, аз че • държанка съм била?“

 

„Не ме бавете“ — зла бе • Кримхилда все така. —

„Свидетел е тоз пръстен • на моята ръка,

донесен ми от Зигфрид, • при вас като е бил.“

Не помнеше Брунхилда • ден по-лош и унил.

 

„Тоз златен пръстен“ — рече — • „го някой бе откраднал

и дълго време смятах, • че вече е пропаднал.

Сега си проличава • мен кой го бил отнел.“

Владетелките две пак • свиреп гняв бе обзел.

 

Кримхилда вметна: „Кражба • да е било едва ли.

Било би по-достойно • да бяхте замълчали.

Свидетелство е, дето • ви нося и колана.

Туй значи, че от Зигфрид • била сте обладана.“

 

Копринен пояс тя от • Ниневия препаса,

покрит с безценен камък • и с приказна украса.

Брунхилда при вида му • започна да ридае.

Със свитата си Гунтер • бе редно да узнае.

 

Царицата извика: • „Тук нека доведат

владетеля от Рейн, та • да чуе този път

как хули ме пред всички • добрата му сестра,

че на васала Зигфрид • държанка съм била.“

 

Разплакана завари, • дошъл със свойта свита,

владетелят жена си • и кротко я запита:

„Кажете ми, любима, • какво ви нарани?“

На царя тя отвърна: • „Нечакани злини.

 

Сестра ви се опитва • да ме опозори.

Да знаете вий само • как дръзко ме кори:

твърди, че съм от Зигфрид • била озлочестена.“

„Постъпила е грозно“ — • владетелят простена.

 

„Колана ми изчезнал • показа тя, а ето

и златния ми пръстен. • Ще се проклинам, дето

на тоз свят съм, не ме ли • самин оневините,

царю, след клеветата. • Туй мен ми го дължите!“

 

Цар Гунтер заповяда: • „Ксантенският герой

пред нас да се изправи. • Щом хвалил се е той,

ще трябва тук пред всички • тозчас да си признае,

или пък ще обори • това, що клевета е.“

 

Повиканият Зигфрид • във неведение

разстроените люде • запита що им е:

„Бих искал да узная • защо такива дами

ридаят и защо мен • владетелят призва ме.“

 

Цар Гунтер отговори: • „В сълзи неудържими

тук моята съпруга • току-що сподели ми

хвалбата ви, че вий сте • я първи обладали.

Така твърди Кримхилда • и повод сте й дали.“

 

Юнакът Зигфрид рече: • „Ако е тъй твърдяла,

не ще го аз подмина • и тя ще съжалява.

Пред вас и ваш’те воини • ще заявя под клетва:

не съм й казвал нищо, • за да я наклеветва.“

 

Владетелят отвърна: • „Сега туй ще се види.

Ако се закълнете, • вам тутакси обиди

и всяка непочтеност • ще ви се опростят.“

Бургундците накара • той в кръг да се сберат.

 

Смелецът Зигфрид вдигна • ръка да се кълне,

но царят властно рече: • „Добре известна е

невинността ви, тъй че • сега сте оправдан —

измислици сестра ми • е бъбрила без свян.“

 

Но Зигфрид пък додаде: • „Ще бъде много жалко,

остане ли Кримхилда • доволна даже малко,

че с думи най-обидни • Брунхилда разтревожи.“

Спогледаха се мигом • и воини, и велможи.

 

И вметна: „От жената • е редно да се иска

слова високомерни • овреме да потиска.

Брунхилда принудете, • с Кримхилда ще се справя.

Надменността й срамна • не смятам да забравя.“

 

Красавиците спорът • разедини на две.

Брунхилда, огорчена, • изглеждаше тъй зле,

че хората на Гунтер • обзе ги жал немалка.

От Троне Хаген тръгна • към свойта господарка.

 

Запита я защо тъй • отчаяно ридае.

Скръбта си тя описа • и Хаген обеща й:

„Съпругът на Кримхилда • очаква го разплата —

за мене инак радост • не виждам на земята!“

 

В тоз заговор и Гернот • се с Ортвин озова.

На Зигфрид гибелта се • тогава изкова,

а Гизелхер, на Ута • най-мъничкият син,

стъписа се, когато • дочу за плана им.

 

„Юнаци именити, • защо така?“ — той каза. —

„Нима заслужил Зигфрид • е толкова омраза,

та трябва непременно • да се прости с живота?

Жените за какво ли • не се гневят с охота.“

 

„Разблудни“ — рече Хаген — • „не ще търпим тук ние.

В туй никакво достойнство • за рицар се не крие.

Царицата с хвалби щом • понечи да посрами,

то аз ще падна, него • не стигне ли мъстта ми.“

 

Възпротиви се царят: • „Нам сторвал е той само

добро и ни е служил • най-предано по-рано.

Защо ненавист в мене • към тоз герой да тлее?

И занапред могъл би • все тъй да си живее.“

 

Но гневен бе и Ортвин, • юнакът смел от Мец:

„Не ще се веч опази • със сила тоз храбрец.

Щом разрешите, мойта • ръка ще го срази.“

Витязите без време • му станаха врази.

 

До нищо се не стигна, • но не престана Хаген

неспирно да внушава • на Гунтер с глас коварен

как щял бил — ако мъртъв • е Зигфрид — да царува

над кралства необятни, • дорде го развълнува.

 

Подир се закротиха, • загледани в игрите.

Как с копия пред храма • боравеха момците,

съпътстващи Кримхилда • обратно към палата!

Враждебно там стоеше • на Гунтер пък войската.

 

„Не ще му“ — рече царят — • „зла орис подобава.

Нам даден е юнакът • за чест и за прослава.

Освен туй притежава • такава страшна сила,

че предусети ли ни, • тогаз кой би сломил я?“

 

„Грешите“ — каза Хаген. — • „Вий грижа не берете,

добрата подготовка • на мене поверете.

Сълзите на Брунхилда • събуждат в мен печал,

затуй да го погубя • не бих се колебал.“

 

„А как това ще стане?“ — • цар Гунтер го запита

и Хаген посвети го • с лукавост неприкрита:

„Ще наредим да дойдат • тук, в нашата страна,

вестители уж чужди • да обявят война.

 

Тогаз ще възвестите • пред гостите отново,

че поход предстои ни. • С туй всичко е готово —

на помощ ще ни дойде • и скоро ще загине,

щом чуя от жена му • къде той нараним е!“

 

Владетелят за жалост • послуша воина Хаген.

Захванаха се подло • с кроежа кръвожаден

витязите прочути, • без други да се сеща.

Беди посяха двете • със свадата гореща.