Песен за нибелунгите (29)

XXIX епизод
Как Кримхилда укорява Хаген и как той не става на крака пред нея

Теодерих и Хаген, • юначните герои,

подир се разделиха • пред царските покои.

Извръщайки се, воинът • на Гунтер поглед впери

и дирения спътник • сред другите намери.

 

До Гизелхер съгледа • изкусния гуслар,

да го последва кимна • на верния другар,

усетил безпогрешно • как мрачно е настроен.

Великолепен рицар • бе той с духа си боен.

 

Владетелите знатни • стояха още в двора.

Отлъчиха се само • двамината в отбора

юнаци и поеха • напряко към палата,

несещайки боязън • от нечия разплата.

 

Приседнаха на пейка • срещу един салон,

използван от Кримхилда • в съпружеския дом.

В блестящите доспехи • човек да ги съзре,

охотно опознал би • дошлите по-добре.

 

Вторачваха се хуни • към дръзките мъже,

завзирайки се сякаш • в опасни зверове.

А през един прозорец • видя ги и Кримхилда

и болката у нея • взе пак да се засилва.

 

Тя тутакси заплака • при тягостния спомен.

Момците на Атила • такъв поврат преломен

стъписал бе: от що ли • изгуби радостта си?

В ответ тогаз им рече: • „От Хаген е, юнаци.“

 

„Кажете, господарко, • каква бе таз промяна?

Нали до преди малко • ви гледахме засмяна?

Вий само повелете • и ний ще отмъстим

на всеки наранил ви, • та бил и несразим!“

 

„Възмездие за мене • отколешна мечта е.

Награда ще получи • каквато пожелае,

за мъката ми който • на Хаген отмъсти.

Молбата ми е: нека • с живота се прости!“

 

Завчас стъкмени бяха • от воините шейсет,

готови вероломно • да поразят поред

зарад Кримхилда Хаген, • витяз кален и смел,

а сетне и гусларя, • със себе си довел.

 

Но при вида на тази • дружина толкоз малка

поде отново мрачно • добрата господарка:

„Ако сте наумили • да съкрушите воина,

не ще се удаде вам • с дружина малобройна.

 

Дори от Троне Хаген • да е сърцат и як,

далеч по-силен редом • приседнал е юнак —

гусларят Фолкер би се • в двубоя разлютил и

не бихте никак лесно • двамината надвили.“

 

Словата й щом чуха, • застягаха се нови

към четристотин воини • за подвизи готови.

Жадуваше разплата • царицата им властна,

затуй подир мнозина • в небитието тласна.

 

Щом свитата видя си • добре въоръжена,

към смелите юнаци • тя рече настървена:

„Ще трябва още малко • сдържано да стоите.

С короната си искам • да ида при вразите.

 

И упреците чуйте, • отправяни към мене

от Хаген, воин на Гунтер. • Тъй нагъл и надменен

е рицарят от Троне, • че всичко ми признава.

Затуй не ме е грижа • със него що ще става.“

 

Тогаз гусларят шпилман • видя откъм палата

по стълбите да слиза • царицата богата.

Юнакът славен Фолкер, • съзирайки това,

съратника си Хаген • да гледа призова:

 

„Задава се онази, • приятелю, коя ни

с коварно вероломство • в страната си покани.

Не съм царица срещал • от свита придружена

и с мечове в ръката, • и тъй ожесточена.

 

Ако не сте наясно, • приятелю, дали те

таят към вас омраза, • съветвам ви да бдите.

Животът и честта ви • тогаз ще са спасени,

че сещам как онези • прииждат разгневени.

 

С гърди са неколцина • широко очертани,

та ще да се е всеки • приготвил да се брани

и явно броня крие • под дреха от коприна.

Не знам кому отрежда • гнева си таз дружина.“

 

Храбрецът Хаген мигом • отвърна разярен:

„Наясно съм, че той е • насочен срещу мен.

Показва го и мечът, • лъщящ в ръката тяхна,

ала не ще попречат • обратно кон да яхна.

 

Приятелю, на помощ • дошли ли бихте вие,

насъска ли туй воинство • тя с мене да се бие?

Узная ли доколко • аз вам съм драг и мил,

насетне бих ви вярно • в неволя подкрепил.“

 

Гусларят рече: „Помощ • безспорно ще ви дам.

Дори да тръгне царят • с момците си насам,

дорде съм жив, аз няма • на крачка ни една

да трепна боязливо • от вашата страна.“

 

„Дано, юнако Фолкер, • вас Господ поживи ви!

Рекат ли да се бият, • не ще сме ние криви.

Вий дадохте ми дума • да имам помощта ви,

пък нека те му мислят • кой как да се избави.“

 

„Ала сега да станем“ — • подкани го гусларят, —

„с царицата те все пак • насам ще се отправят.

Оказваме ли почит • на благородна дама,

това на нас самите • ни прави чест голяма.“

 

„Не ще се злепоставям“ — • възпротиви се Хаген, —

„да сметнат, че пред нея • от страх стоя изправен.

И туй за да не хрумва • на воините й, няма

заради никой тука • от пейката да стана.

 

За двама ни аз мисля, • че по-добре така е.

Защо да тача някой, • ненавист щом питае?

Не ще го сторя нивга, • дорде съм жив, за тази

царица и нехая • доколко тя ме мрази.“

 

Той в скута си подире • положи нагло меч.

На дръжката му ярко • блестеше отдалеч

прекрасен яспис с цвят от • тревата по-зелен.

Позна Кримхилда меча • за Зигфрид отреден.

 

Канията с ръб ален, • по дръжката с позлата —

когато разпозна го, • задави я тъгата.

При спомена заплака, • обзета от печал.

Изглеждаше, че Хаген • бе тъкмо туй целял.

 

Юнакът Фолкер редом • тогаз измъкна пък

до себе си огромен, • дебел гусларски лък,

така широк и остър, • същински меч в размах.

Двамината седяха • на пейката без страх.

 

И взели се за твърде • достойни и добри,

почтително да станат • не мислеха дори

смелчаците пред никой. • Тя миг не се забави:

при тях дойде и поздрав • враждебен им отправи.

 

Подир запита: „Хаген, • вас кой ви тук покани,

та яздейки, посмяхте • да дойдете в дома ни,

макар да е известно • що мен ми причинихте?

Да бяхте по-разумен, • потеглили не бихте.“

 

„Не ме е никой канил“ — • от Троне Хаген каза. —

„При вас да заповядат • покана бе дошла за

владетелите трима. • От тяхната съм свита

и винаги ги следвам • при дворцова визита.“

 

„Кажете ми обаче“ — • додаде тя — „защо

посяхте в мен омраза • чрез стореното зло.

Да покосите Зигфрид, • съпруга ми любим,

до гроб аз да оплаквам • витяз непрежалим!“

 

„Какво да кажа още?“ — • отвърна той. — „Нали

все същият съм Хаген, • що Зигфрид повали.

Наложи се героят • тогаз да си отиде

затуй, че на Брунхилда • нанесохте обида.

 

Царице благородна, • наистина е моя

вината за бедите, • отнели вам покоя.

Жена ли, мъж ли — нека • да отмъсти сега,

загдето причиних вам • безмерната тъга.“

 

„Юнаци на Атила“ — • извика тя, — „сами

вий чухте на кого се • дължи тъгата ми.

Какво за туй го чака • не ме е грижа, воини.“

Спогледаха се мигом • бойците многобройни.

 

Посмееше ли някой • да вдигне свада днес,

двамината от нея • излезли биха с чест,

в предишни битки славни • отколе закалени.

Напиращите бяха • в гнева от страх възпрени.

 

Един от тях извика: • „Защо в мен сте се взрели?

Каквото обещал бях, • за мен това не е ли

живот да си затрия • за нечия награда?

Кримхилда ни подвежда • към гибел без пощада!“

 

„Мен същото се чини“ — • друг в слово го превари.

„Дори да ми предлагат • и злато на камари,

не бих желал да тръгна • с гусларя да се бия,

в очи му щом съзирам • аз погледа на злия.

 

А воина Хаген зная, • и то от младини.

За него мен друг няма • какво да поясни,

че виждал съм го в битки • аз двадесет и две —

що дами той остави • без мъж, без синове!

 

Докато беше тука, • отправяше се той

с испанеца Валтари • на походи и в бой

прославяше Атила. • Такъв герой юначен

нима не е заслужил • от нас да бъде тачен?

 

Тогава бе юнакът • младеж с постъпки смели.

Младоците от нявга • какви са побелели!

Сега е вече мъдър, • безрадостен на вид

и носи меча Балмунг, • с коварство придобит.“

 

Да няма кървав сблъсък • накрая бе решено.

Видя се от гусларя • туй воинство застрашено

и ето че момците • обратен път поеха.

Сърцето на Кримхилда • застрада без утеха.

 

Как често от боязън • приятелят отлага

другарите си вредом • в беда да подпомага

и най-благоразумно • не сторва им услуги.

В бедата с разум могат • да се опазят други.

 

„Видяхме“ — огорченост • гусларят изрази, —

„че както спомена се, • тук чакат ни врази.

В двореца да се върнем • при наш’те господари,

та никой да не смее • тях подло да удари.“

 

„Ще ви послушам“ — Хаген • отвърна и обзети

от дързост се прибраха • при гостите напети,

тържествен прием още • очакващи сред двори.

Витязът Фолкер гръмко • тогава заговори

 

на свойте господари: • „Сред гмежа докога

ще чакате, наместо • да чуете сега

изречена от царя • в двореца дума пряма?“

И рицарите храбри • закрачиха по двама.

 

Владетелят веронски • прихвана за ръка

бургундския цар Гунтер • и тръгнаха така.

Витязът Гернот в Ирнфрид • намерил бе опора,

а Рюдигер потегли • пък с Гизелхер от двора.

 

Юнаците дорде се • тъкмяха в двойки челни,

останаха си Фолкер • и Хаген неразделни

до сетен бой, где всеки • живота свой остави.

Оплакаха ги сетне • все дами величави.

 

След Гунтер и князете • към царевата сграда

пое почтена свита • пред воините хиляда

наред с шейсет юнаци, • които беше сбрал

в земите свои Хаген, • безстрашният васал.

 

И Хавард редом с Иринг, • двамина воини стари,

намираха се в близост • до свойте господари.

Личеше как и Данкварт, • и Волфхарт, рицар смел,

в обноските показват • достойнства без предел.

 

А рейнският владетел • щом влезе най-накрая,

в двореца цар Атила • ни миг не се помая

от място да се вдигне • с приветливост гореща.

Не е било цар гости • тъй мило да посреща.

 

„Добре дошли сте, Гунтер, • с двамината си братя!

Вам с Гизелхер и Гернот • държах аз да изпратя

почтителна покана • във Вормс отвъд реката.

С добре дошли приветствам • момците ви в палата.

 

Приветстваме сърдечно • в страната ни и вас,

юнако Фолкер, както • и Хаген, смел витяз,

ний с моята съпруга, • изпратила дружина

момци да дойдат с вести • във вашата родина.“

 

„Дочухме“ — рече Хаген — • „това да се повтаря.

Не бях ли днес пристигнал • аз тук заради царя,

дошъл бих да изкажа • самичък почит вам.“

Поведе свойте гости • стопанинът оттам.

 

Отидоха, където • доскоро бе седял.

Черничев сок и вино • поднесоха в бокал,

в разлати купи златни • наляха медовина.

И тук без поздрав ласкав • „Добре дошли!“ не мина.

 

Подир поде Атила: • „Мен нивга досега

не е било приятно • тъй както от това

най-сетне да ви видя • дошли в двореца мой,

царицата печална • да сети пак покой.

 

Посрещам толкоз гости • от знатно потекло,

недоумявам само: • вам бях ли сторил зло

че не намина никой • от вас, витязи трима.

Затуй и радостта ми • е днес неизмерима.“

 

А Рюдигер отвърна • на таз почуда царска:

„Срещнете ги с доволство! • На мойта господарка

роднините умеят • да тачат верността.

В дома ви са довели • на рицари цвета.“

 

При поврат-слънце бяха • витязите дошли

в двореца на Атила. • Нарядко се мълви

за прием тъй тържествен. • Подир се той зае за

вечеря да подканя • към царската трапеза.

 

Сред гости там отново • от радост засия.

Поднасяха обилно • напитки, ястия —

поред получи всеки • каквото пожела,

че знайни вред им бяха • чутовните дела.