Песен за нибелунгите (17)

XVII епизод
Как Зигфрид бива оплакан и погребан

Изчакаха да падне • вечерният покров,

преди през Рейн да минат • с злощастния си лов:

тоз дивеч бе оплакан • от дами благородни,

с живота си за него • платиха храбри воини.

 

Ще чуете вий разказ • за дързости, беди

и мъст неимоверна. • Сам Хаген нареди

на царя нибелунгски • трупа да отнесат

пред стаята, що бе за • Кримхилда нощен кът.

 

Положен бе потайно • пред нейната врата —

да го открий, когато • излезе заранта

за утринната меса • в най-ранните зори,

че ни една не беше • пропуснала дори.

 

От храма на ранина • отекна меден звън.

Разбуди си Кримхилда • девиците от сън

да донесат премяна • и свещ да се намери.

Слуга откри пък Зигфрид • пред тъмните й двери.

 

С кръв алена просмукан, • бе проснат там надлъж.

Владетеля си в него • не разпозна тоз мъж,

към стаята пристъпи • със свещ в ръка тозчас,

така вестта зловеща • Кримхилда чу тогаз.

 

С придворните си тъкмо • тя тръгваше към храма.

„Поспрете“ — рече той и • на пътя й застана. —

„Пред дверите ви рицар • лежи убит на пода!“

Кримхилда плач заплака • в горчива изнемога.

 

Преди да бе узнала, • че Зигфрид там лежеше,

тя спомни си: на Хаген • въпросът всъщност беше

где уж да го предвардва. • И мъка я обхвана.

Подир смъртта му вече • тя безутешна стана.

 

Внезапно строполи се • безмълвна на земята,

лежеше възнак бледна, • безрадостна горката.

Живота на Кримхилда • дълбока скръб почерни.

Съвзе се с вик, потресъл • придворните й верни.

 

„Навярно воин“ — подеха — • „лежи там някакъв?“

От болка се застича • по устните й кръв,

мълвейки: „Туй е Зигфрид, • съпругът мой отраден!

Брунхилда го замисли, • извършил го е Хаген!“

 

Поиска незабавно • да иде при героя.

Главата му повдигна • сама с ръката своя.

Макар окървавена, • тогаз с горчивина

юнака нибелунгски • тя мигом разпозна.

 

С прискърбие изхлипа: • „Без неговият щит

от меч да е прободен, • лежи сега убит!

Тежко ми занапред, но • узная ли кой пръст

в деянието има, • грози го мойта мъст!“

 

Придворните девици • ридаеха ведно

с царицата, защото • те помнеха с добро

владетеля свой, дето • погубен бе без време.

Тъй Хаген от Брунхилда • срама реши да снеме.

 

Кримхилда горко рече • на своите слуги:

„При воините идете • и събудете ги.

На Зигмунд съобщете • вий моята печал,

той Зигфрид да оплача • подкрепа би ми дал.“

 

Вестител се завтече • със стъпки неспокойни

на Зигфрид при момците — • все нибелунгски воини.

Словата му в ума им • успяха да нахлуят,

но без да ги осмислят, • преди плача да чуят.

 

Вестителят нататък • при царя стар търчеше.

Храбрецът Зигмунд буден • на одъра лежеше:

подсказало му беше • сърцето вероятно

сина си свиден нека • не чака жив обратно.

 

„Станете, храбри Зигмунд! • Кримхилда ме помоли

да дойда и ви кажа • тозчас какви неволи

печал в сърце й всяват, • която се налага

ведно с вас да изплаче, • че тя и вас засяга.“

 

Цар Зигмунд се надигна: • „Кажи какви неволи

красивата Кримхилда • терзаят ли я, що ли?“

Вестителят през сълзи • отвърна: „Ще простите,

владетелят ксантенски, • цар Зигфрид, ах, убит е!“

 

„Не бива“ — рече Зигмунд — • „да правиш разни глуми

ти с вестите злокобни! • Пред никого тез думи

не казвай, дето някой • уж Зигфрид бил убил,

че няма да прежаля • докрай сина си мил!“

 

„Щом нямате ми вяра, • ще чуете вий сам

Кримхилда как оплаква • смъртта на Зигфрид там

с придворните девици, • узнали за това.“

Тревога вляха в Зигмунд • зловещите слова.

 

От одъра направо • със своите сто воини,

понесли меча остър • сред викове нестройни,

той втурна се натам, где • долавяха се вопли,

с дошли хиляда още • там от постели топли.

 

Щом чуха на жените • те горестта безбрежна,

съзнаха, че пристигат • в одежда най-небрежна,

но болката като че • ума бе помрачила

и стегнала сърцето • с невероятна сила.

 

Цар Зигмунд до Кримхилда • пристъпи най-отпреде:

„Гостуване злощастно • ни в този край доведе!

Кой мен от чедо, вас от • съпруг току лиши ни

с таз кръвожадна наглост • сред предани роднини?“

 

„Да знаех само кой е“ — • горчиво рече тя, —

„дори за миг не бих аз • могла да му простя.

Но бих му отмъстила, • и то с каква отрада,

та всеки негов близък • в ридание да страда!“

 

В прегръдката си Зигмунд • със своя син се сля

и чашата на горест • дотолкова преля,

че воплите на всички • отекнаха в палата,

в покоите, а сетне • на Вормс из твърдината.

 

Съпругата на Зигфрид • скърбеше без утеха.

От прелестното тяло • одеждите му снеха.

Щом раната измиха, • на одър бе положен.

Отправяха му с болка • подвластни взор тревожен.

 

Момците нибелунгски • продумаха тогава:

„Смъртта му без отплата • не бива да остава.

В престолнината тука • намира се злодеят.“

И рицарите взеха • за набег да копнеят.

 

Надянали доспехи • и с щитове снабдени,

хиляда и сто воини • в редици подредени

пред Зигмунд се явиха. • За своя син веднага

той искаше разплата, • каквато се полага.

 

С кого да се разправят • (комай не се запита),

ако ли не с цар Гунтер • и неговата свита,

ведно с които Зигфрид • потеглил бе на лов.

Кримхилда притесни се, • че бе за бой готов.

 

Макар опечалена • и страдаща в беда,

от страх, че могат воини • бургундски гибелта

на гости да докарат, • се тя възпротиви

и с вярност на приятел • за туй предупреди.

 

В несретата си каза: • „Какво вий неуместно,

владетелю, гласите? • Вам явно неизвестно

ви е, че Гунтер има • немалко храбреци

и който ги нападне, • погубва себе си.“

 

Напираха с щит вдигнат • момци да влязат в бой,

царицата държеше • пък със съвета свой

тез нибелунги горди • от сблъсък да предпази.

Създаваха й грижи • безстрашните витязи.

 

Пред Зигмунд настоя тя • таз битка да остави

за времена по-сгодни: • „Тогава с помощта ви

ще отмъстя за Зигфрид. • Веднъж да се узнае

от него кой лиши ме, • горчиво ще се кае.

 

На Рейн живеят люде • така високомерни,

че в схватка с тях не бива • войска да се зачерни.

Ще срещнат всеки воин ваш • с по трийсетина знам.

Тях нека Бог ги съди • за стореното нам.

 

При мене останете • скръбта да споделите.

Разсъмне ли, тогаз ще • помогнат нам момците

в ковчега да положим • съпруга мой любим.“

Отвърнаха те мигом: • „Край одъра ще бдим.“

 

Нелесно се описва • печалната картина:

оплакваха и воини, • и дами властелина,

та вопълът им горък • разбуди твърдината

и знатните тревожно • се стекоха в палата.

 

Там с гостите и те си • изплакаха тъгата,

без нещо да узнаят • на Зигфрид за вината,

подбудила воин някой • героя да погуби.

Със свитата тъжаха • и техните съпруги.

 

Повикаха ковачи • с умение добро

да му сковат ковчега • от злато и сребро.

Поискаха обковът • да бъде от стомана.

Сърцата се косяха • от болката голяма.

 

Нощта бе превалила, • настъпваше денят.

Царицата накара • тогаз да пренесат

съпруга й цар Зигфрид • до дворцовия храм.

Приятелите в сълзи • го следваха и там.

 

При влизането в храма • камбаните забиха,

свещеници подеха • подир молитва тиха.

Със свитата пристигна • от вопъла подмамен

цар Гунтер, съпроводен • и от злодея Хаген.

 

Той рече: „Мила сестро, • зла участ сполетя ви.

Безсилни да попречим, • уви, ний на скръбта ви,

на Зигфрид за живота • сега ще жалим вечно.“

„Излишно е“ — отвърна • му тя чистосърдечно. —

 

„Да бе вам жал, не би той • загинал тъй без време.

Аз знам: ни миг не сте се • замисляли за мене,

разлъчвайки ни двама • със моя мил съпруг.

Защо пожертва Господ • наместо мене друг?“

 

Те възразиха остро, • Кримхилда пък предложи:

„Щом някой е невинен, • да го докаже може:

той при мъртвеца нека • пред всички ни да иде

и истината бързо • от всеки ще се види.“

 

Туй чудо страховито • до днес все още става:

пристъпи ли убиец • до жертвата, тогава

от раните кръв бликва. • Така и този ден

биде сред храма Хаген • пред всички уличен.

 

Щом раната на Зигфрид • отново закърви,

ридания по-силни • се чуха от преди.

„Загина в сблъсък“ — Гунтер • да каже бе помолил —

„с разбойническа шайка. • Не го е Хаген сторил.“

 

„Разбойниците“ — рече • Кримхилда — „аз ги знам.

Да отмъстят, дай Боже, • другарите му вам

на Гунтер и на Хаген, • погубили тогова!“

Дружината на Зигфрид • бе пак за бой готова.

 

„В скръбта с мен останете“ — • Кримхилда ги възпря.

Тя братята си Гернот • и Гизелхер съзря

да идват при мъртвеца. • Роднините пристойни,

окайвайки героя • сред другите придворни,

 

съпруга на Кримхилда • оплакаха горчиво.

На упокойна меса • към храма мълчаливо

прииждаха отвред и • мъже, жени, деца —

все непознати люде • с посърнали лица.

 

Придумваха я Гернот • и Гизелхер: „Сестрице,

след загубата трябва • да се успокоите.

Отмяна ще му бъдем, • дорде сме двама живи.“

Но безутешна бе и • пред братята грижливи.

 

По пладне вече беше • ковчегът му скован,

юнакът вдигнат бе от • носилката в саван.

Не искаше Кримхилда • да го погребват още,

преди да са опели • те неговите мощи.

 

Щом смъртника покриха • с изящния покров,

на всеки от устата • избликна вопъл нов.

Плачът разтърси Ута, • царица достолепна,

и нейните придворни • при таз раздяла сетна.

 

Когато пък разчу се, • че го опяват в храма

и е в ковчег положен, • навалица настана

там лепта всеки сам да • дари за упокой.

Вразите му — колцина, • приятели — безброй!

 

В печал Кримхилда рече • на своята прислуга:

„Ще страдат редом с мене • онези по принуда,

които нам със Зигфрид • помагаха сърцато.

За упокой раздайте • им неговото злато!“

 

Деца невръстни също • дойдоха на молебен

да пуснат свойта лепта, • преди да бе погребан.

Стотина меси в храма • изпяха този ден,

от предани другари • бе Зигфрид обграден.

 

След службата народът • си тръгна по тъма.

Кримхилда тихо рече: • „Не бива сам-сама

на бдението нощно • да бъда при героя.

Единствен извор той бе • на всяка радост моя.

 

Три дена и три нощи • оставам край ковчега,

дордето си запазя • лика му в трайна нега.

Пък може Бог да прати • смъртта и мен да вземе?

Тъй сложен би бил краят • на мъката у мене.“

 

Прибра се всеки жител • на Вормс подир в дома си.

Тогава тя помоли • свещеници, монаси

със свитата на Зигфрид • и с нея там да бдят.

Мъчителна нощта бе • и тягостен денят.

 

Преминаха мнозина • на пост и на молитва,

а който предпочете • от всичко да опитва,

с подавката сам Зигмунд • гощаваше обилно.

За всички нибелунги • бе времето усилно.

 

Които в толкоз меси • пригласяха три дена,

понесоха и мъка, • и тягост съкровена,

затуй пък с жертвен дар ги • даряваше набожен,

та сиромахът стана • тъй доста по-заможен.

 

Бедняка, дето няма • ни дреха, ни пари,

ковчежникът на Зигфрид • да донесе дари

от златото на царя: • нали бе мъртъв той,

хиляда мерки даде • за негов упокой.

 

Отвред Кримхилда дан пък • поземлена издири,

раздаде я на болни • и разни манастири,

а със сребро и дрехи • несретници снабди.

Така предаността си • към Зигфрид потвърди.

 

При утринната меса • на третия ден рано

от множеството людско, • пред храма Божи сбрано,

стенание се вдигна: • след тъжната кончина

отдаваха му почит • като на свой роднина.

 

На Зигфрид за душата • (да бъде преблажена)

раздадоха на бедни • през тези четри дена

към трийсет хиляди и • нагоре мерки злато.

Повехнаха му хубост • и тяло чудновато.

 

Когато опелото • съвсем заглъхна в храма,

тълпата вън обзета • бе от печал голяма.

До гроба повелиха • да бъде той отнесен,

последва тъжен вопъл • и плач наместо песен.

 

С ридание народът • дотам го съпроводи.

Ни миг на радост някой • в тълпата не споходи.

Преди да бе погребан, • за сетно бе опят.

Какви отци се сбраха • за ритуала свят!

 

Съпругата на Зигфрид, • преди да стигне гроба,

преборваше се трудно • със страшната прокоба,

та да я пръскат често • наложи се с вода.

Сковала бе духа й • ужасната беда.

 

Същинско чудо беше, • че болката надмогна,

но не една жена й • съчувствено помогна.

„На Зигфрид воини“ — рече • царицата накрая, —

„каква е верността ви • към мене вече зная.

 

В тъгата радост малка • сега ми доставете:

за лишен път лика му • да зърна позволете!“

Да моли не престана • с печален глас горката,

дордето на ковчега • не вдигнаха капака.

 

Отведоха я сетне • при него премаляла.

Главата му привдигна • с ръчицата си бяла

и рицаря целуна, • що изверг порази.

Зарониха очите • й кървави сълзи.

 

Настанало бе време • за тягостна раздяла.

Отнесоха и нея, • че щом го бе видяла,

в несвяст изпадна мигом • прекрасната царкиня.

От мъка й се щеше • тозчас да се помине.

 

След като бе погребан • витязът благороден,

усетиха се всички • онези в мрак безброден,

в страната нибелунгска • на път поели с него.

Тъгуваше и Зигмунд, • загубил свойто чедо.

 

А някои се бяха • дотолкоз нажалили,

че трите дни не бяха • ни яли, нито пили.

Не биваше обаче • веч тяло да терзаят —

след скърбите полека • съвзеха се накрая.