Песен за нибелунгите (20)

XX епизод
Как Атила пробожда сватовници да искат Кримхилда

С живота неотдавна • се Хелка бе простила.

Щом закопня за нова • съпруга цар Атила,

съветът бе Кримхилда, • прегордата вдовица,

в Бургундия родена, • да вземе за царица.

 

Красавицата Хелка • понеже се помина,

от близки бе придумван: • желае ли да има

жена високородна, • извикваща почуда,

вдовицата на Зигфрид • да иска за съпруга.

 

„Едва ли е възможно“ — • владетелят могъщ

им рече. — „Непокръстен • съм аз, езичник същ,

а тя е християнка • и няма да склони.

За двама ни не виждам • взаимни бъднини.“

 

Но те го увериха: • „Пък може и да стане

заради ваш’то име • и бляскаво имане.

Уместно ще е все пак • поне да се опита —

ще любите снагата • на дивна хубавица.“

 

Владетелят запита: • „Кому тогаз познати

на Рейн са и земите, • и царските палати?“

Тук Рюдигер от Пьохларн • да обяснява взе:

„От малък аз познавам • достойните князе.

 

Това са Гунтер, Гернот • и Гизелхер — добри

те рицари са, всеки • стремящ се да твори

каквото нему с чест и • със сръчност се удава.

Предците им известни • са с не по-малка слава.“

 

Атила рече: „Вие • кажете ми дали

подхожда й до мене • с корона да седи;

дали е хубостта й • наистина такава.

Не искам тука някой • подир да съжалява.“

 

„Тя с мойта господарка • по хубост е сравнима —

с възвишената Хелка. • Не може цар да има

на този свят съпруга • по-прелестна от нея.

Комуто в брак врече се, • той предоволен ще е.“

 

„Усърден мой сватовник • бъдете ми, велможе.

И ако нявга легне • Кримхилда в мойто ложе,

заслужена отплата • ще имате от мене,

копнежа ми загдето • изпълнихте овреме.

 

Ковчежникът ми щедро • ще ви дари със злато,

с момците си подире • живейте пребогато.

Що вам потребно — дрехи, • коне — за поход е,

ще кажа незабавно • да ви се раздаде.“

 

А Рюдигер отвърна, • заможният маркграф:

„Да диря тук отплата • не ще съм никак прав.

Като сватовник царски • на Рейн ще ида аз,

ала с това, що имам, • добито пак от вас.“

 

Владетелят запита: • „Кога на път за тази

царица ще се тръгне? • Дано вас Бог ви пази

с съпругата ми бъдна • от всякаква беда!

Късмет дано да имам • и нас да радва тя!“

 

„Преди да тръгнем“ — рече • маркграфът, — „ще потрябват

оръжия и дрехи, • които да показват,

че можем пред князете • почтено да стоим.

С петстотин воини мисля • на Рейн да се явим.

 

В Бургундия, където • ме видят с мойте воини,

към вас да се събуждат • възторзи многобройни,

че никой друг владетел • не е сватовник пращал,

стъкмен със свита толкоз • огромна и блестяща.

 

Но вий, царю, не ще се • отметнете нали,

тя Зигфрид ако още • в сърцето си таи —

сина на Зигмунд, дето • и тук е наминавал.

Всеобща почит с право • юнакът заслужавал.“

 

„За мъж щом го е взела“ — • отвърна му Атила, —

„достойнствата му явно • добре е оценила

и аз не ще отблъсна • царицата прекрасна.

Мен хубостта ме кара • така да се прехласна.“

 

„Ответ“ — маркграфът рече — • „такъв аз ще ви дам:

ще тръгнем подир двайсет • и четри дни натам.

На моята Готлинда • ще пратя новина,

царица че ще скланям • да стане вам жена.“

 

Граф Рюдигер до Пьохларн • щом пратеник проводи,

графинята изпита • и радост, и тревоги.

Узнала, че мъжът й • сватовник е на царя,

усети колко мъка • по Хелка я изгаря.

 

Вестта когато стигна • до нейните уши,

покоят й от горест • тозчас се наруши,

че с нова господарка • не е като преди.

При спомена за Хелка • съвсем се наскърби.

 

За радост на Атила • след седем дни препусна

откъм Маджарско графът • извън страната хунска.

Одежди във Виена • ушиха му веднага

и тръгването веч бе • ненужно да отлага.

 

Момата му в град Пьохларн • с Готлинда го посрещна.

Как младата графиня, • вежлива и сърдечна,

се радваше да види • баща си с толкоз воини!

Присъстваха и други • девици най-пристойни.

 

Преди за Пьохларн още • с дружина да поеме,

одеждите получи • маркграфът във Виена

на мулета, покрити • с наметала възгруби.

От тях по пътя нищо • почти не се погуби.

 

С пристигането в Пьохларн • стопанинът подслон

за своите другари • с благовъзпитан тон

помоли да намерят • и настанят добре.

Съпруга си Готлинда • възторжено прие.

 

И младата графиня, • на Рюдигер момата,

оглеждаше с възхита • дружината сърцата

от смели хунски воини, • последвали баща й.

С вежлив привет пред тях се • девицата представи:

 

„Добре дошли сте, татко, • с таз предана дружина!“

Благодариха вкупом • от воините мнозина

на младата графиня • за словото прекрасно.

Готлинда на мъжа си • с целта не бе наясно.

 

Излегната до него • в семейното им ложе,

тя вечерта запита • дали да каже може

къде го праща царят • на хунската земя.

Той рече: „Най-охотно • сега ще обясня.

 

Владетелят понеже • остана без съпруга,

провожда ме да ида • да му намеря друга.

Отивам при Кримхилда • на Рейн сватовник аз —

на хуните царица • ще става тя при нас.“

 

„Дай Боже да се сбъдне“ — • възкликна тя — „това!

За нейната почтеност • донесе се мълва.

Дано наместо Хелка • ни сгрей на старини,

короната достойно • да носи дълги дни!“

 

Маркграфът вметна: „Скъпа, • които на конете

след мен към Рейн поемат, • на тях да раздадете

ще трябва прелюбезно • що имате в дома си.

Добре стъкмен, юнакът • висок държи духа си.“

 

Тя отзова се: „Всеки, • каквото му подхожда,

от мене ще получи, • та вас да съпровожда,

дружината ви лична • към Рейн щом се отправи.“

„За щедростта“ — той рече — • „признание дължа ви.“

 

Какви одежди пищни • от дрешника изкара!

На всеки рицар даде • тя облекло по мяра,

грижливо подплатено • изцяло до петите.

С умение подбирал • бе Рюдигер момците.

 

След седмица от Пьохларн • потегли на ранина

стопанинът с чудесно • стъкмената дружина.

Бавария те бързо • с товара прекосиха.

Разбойници нарядко • ги там безпокоиха.

 

Дванайсет дена трая • ездата им до Рейн,

където царят беше • за тях уведомен.

И свитата бе вече • дочула вест в дома му,

че чужденци пристигат, • та той заръча само

 

да му доложи онзи, • комуто са познати.

Едно бе всеизвестно: • те много са богати —

на мулета товари • се виждаха нелеки.

В града бе предоставен • подслон добър на всеки.

 

Внезапната поява • на гостите извика

сред всички в твърдината • почуда превелика:

отде на Рейн се взеха, • целта им там каква е?

От царя пак към Хаген • въпросът бе що знае.

 

От Троне воинът рече: • „Не съм ги зървал даже.

Огледам ли ги, вече • могъл бих да ви кажа

те яхнали отде са • за нашата родина,

освен ако не са от • затънтена чужбина.“

 

Пристигналите бързо • се бяха настанили.

Сватовникът с момците, • одеждите сменили,

поеха към двореца • вестта да отнесат.

В изящно облекло се • зададоха тоз път.

 

„Доколкото съзирам, • макар да бе отдавна“ —

додаде вещо Хаген, — • „и по ездата плавна

изглежда доста много • тоз рицар благороден

от хунската държава • на Рюдигер подобен.“

 

„Кое ми дава право • да съм уверен аз,

че рицарят от Пьохларн • пристигнал е при нас?“

Едва бе изговорил • цар Гунтер тез слова,

когато Хаген госта • безгрешно разпозна.

 

Той Рюдигер да срещне • с приятели се втурна.

Приветствани сърдечно • при тази среща бурна

и воините му бяха — • петстотинте на брой

вестители напети • на хунския герой.

 

Гласът на Хаген екна: • „Да се сдържа не мога

привет вам да изкажа. • Добре дошли сте в Бога,

наместнико от Пьохларн • и всички ваши воини!“

Тъй хуните приеха • там с почести достойни.

 

Пристъпиха напред и • роднините на царя,

юнакът Ортвин чу се • на графа да повтаря:

„Отколе скъпи гости • посрещани при нас

не са били тъй бурно — • в това кълна се аз!“

 

И благодарността си • за поздрава предала,

дружината последва • ги в празничната зала,

где царят седнал беше • сред своите юнаци.

Привдигайки се, там им • яви вежливостта си.

 

Как той, благовъзпитан, • дошлите запосреща!

До Гернот царят Гунтер • с възторженост гореща

прие момците с госта, • тъй както се полага.

На Рюдигер подаде • ръка дори от прага.

 

Заведе го там, дето • в достойнство бе седял.

На гостите охотно • наляха по бокал

било от най-добрата • и сладка медовина,

било благоуханно • и руйно рейнско вино.

 

Пристигнаха и Гере, • и Гизелхер в палата.

И Данкварт, Фолкер също, • щом чуха новината,

че гости има, мигом • се в залата явиха,

где рицарите славни • край царя поздравиха.

 

От Троне Хаген рече • на своя господар:

„Момците ни е редно, • с любезности макар,

да служат на маркграфа. • Загдето ни помага,

съпругът на Готлинда • заслужил е награда.“

 

Цар Гунтер заразпитва, • тъй както подобава:

„Владетелите двама • на хунската държава —

и Хелка, и Атила — • как поминават днес?“

Маркграфът му отвърна: • „Ответ дължа ви с чест.“

 

От мястото си стана • той с цялата дружина

и къмто царя каза: • „Щом волята ви имам,

то вестите могъл бих, • що нося вам сега,

царю, аз драговолно • пред вас да изрека.“

 

Отвърна царят: „Вести, • донесени оттам,

разказвайте тъй, както • предадени са вам,

да мога да ги чуя • аз с цялата си свита.

Ний истината нека • узнаем неприкрита.“

 

Вестителят почтено • поде: „Вий приемете

на Рейн с родата ваша • услуги и привети,

заръчани от царя • със слава величава.

С вестта си той вам знак и • за преданост ви дава.

 

Владетелят ми моли • скръбта да споделите,

оставила без радост • народа ни през дните,

откак почина Хелка, • жената на Атила.

Девиците, поела • под своята закрила,

 

чеда на властелини, • отглеждани от нея,

в страната ни сред обща • печалност сиротеят,

че няма да более • за тях веч някой ближен.

Затуй и царят ходи • нерядко тъй угрижен.“

 

„Дано Бог поживи го“ — • отвърна Гунтер, — „дето

услугите си мене • предлага непредвзето!

Приветите му също • посрещат се с достойнство

от мен и мойте близки • и цялото ми воинство.“

 

Бургундският юначен • княз Гернот подчерта:

„Светът ще жали дълго • на Хелка за смъртта,

че с добронравност влязла • бе всекиму в душата.“

Възхвалата от Хаген • и всички бе призната.

 

А пратеникът знатен • нареждаше горещо:

„Царю, ще позволите • да кажа още нещо,

което господарят • да ви предам желае,

доколкото без Хелка • отчаян и в тъга е.

 

Дочул бил, че Кримхилда • след гибелта на своя

съпруг сама живее. • Ако е вярно, моя

владетел заявява: • щом вие разрешите,

с корона ще застане • у нас тя пред момците.“

 

В ответ зае се царят • да извести самия:

„Ще чуе мойта воля • и ако одобри я,

до три дни ще ви кажа • каквото е решила.

Преди да знам, защо да • подвеждам аз Атила?“

 

На гостите отдавна • подслон бе даден вече

и прием дружелюбен, • та Рюдигер си рече,

сред воините на Гунтер • приятели че има,

на Хаген щом бе сторил • услуга несравнима.

 

Така изчака три дни • в палата той вежливо.

Роднините си свика • цар Гунтер предвидливо

съвета им да чуе • дали за цар Атила

Кримхилда да омъжи, • ако би тя склонила.

 

Съгласни бяха всички, • сал Хаген бе против,

приканвайки цар Гунтер, • владетел нестрашлив:

„Не бива (вас към разум • държа да призова),

дори тя да желае, • да сторите това!“

 

„Защо да го не сторя?“ — • учуден беше царя. —

„Възможност пред сестра ми • когато се отваря

честита да е, с дух съм • аз непоколебим.

Би трябвало ний даже • към туй да се стремим.“

 

Но Хаген възрази му: • „Тез думи забравете!

Не знаете Атила • какъв човек проклет е.

За мъж ако го вземе, • тъй както я гласите,

тогаз за вас тепърва • ще почнат и бедите.“

 

„Ще гледам да се вардя“ — • тогава Гунтер каза —

„от прекалена близост, • та да не дам омраза

да запламти у него, • мъж вземе ли го тя.“

Опълчи се пак Хаген: • „Не ще ви подкрепя.“

 

Запитаха и Гернот, • и Гизелхер дали

князете двама биха • да одобрят могли

Кримхилда цар Атила • да вземе за съпруг.

Против единствен Хаген • бил — никой рицар друг.

 

Княз Гизелхер отвърна: • „Сега, юнако Хаген,

за добротворство случай • пореден ви е даден.

Злината, причинена • от вас, вий поправете —

да бъде пак честита • на нея не пречете!

 

Нали вий потопихте • сестра ми в таз несрета,

та радостта й беше • завинаги отнета.

Не е постъпвал никой • така с една царкиня

и да ви ненавижда • тя пълно право има.“

 

„Каквото предусещам • аз вам ще донеса:

тя вземе ли Атила, • ще доживей часа,

тъй както е решила, • да ни напакости.

На нея подчинени • ще са безброй момци.“

 

Към Хаген се обърна • княз Гернот този път:

„Тогава просто няма, • преди те да умрат,

да яхваме на поход • в страната на Атила.

Нам чест ще е сестра ни • да бъде пак щастлива.“

 

„Не ще ме“ — рече Хаген — • „тук никой убеди,

че няма да ни дебнат • какви ли не беди,

с короната на Хелка • Кримхилда щом окичат.

Да го предотвратите — • това вам най прилича.“

 

Раздразнен Гизелхер бе, • най-малък Утин син:

„Не бива всички ние • да се опозорим!

Нас трябва да ни радва, • оказват ли й чест.

Противно аз на Хаген • ще съм й верен днес.“

 

При думите му Хаген • гнева си не прикри.

А Гизелхер и Гернот, • витязите добри,

ведно със царя Гунтер • решиха най-накрая

да й се не попречва, • щом брака пожелае.

 

Маркграфът Гере рече: • „Да й предам е време,

че за съпруга иска • Атила да я вземе —

владетел строг, почитан • от рицари подвластни.

И раната й с него • навярно ще зарасне.“

 

Подири той Кримхилда • да я уведоми,

посрещнат бе любезно • и бодро заяви:

„Подобно вестоносец • срещнете ме сега,

че щастие задава • се вам подир тъга.

 

Ръката ви да искат • проводил е един

достатъчно прославен • витяз и властелин,

сдобил се с много почит, • корона и богатства.

Да знаете, че брат ви • не ще ви възпрепятства.“

 

Но клетата отвърна: • „Ах, моля ви, за Бога

и вий, и мойте близки • помнете, че не мога

да служа аз за подбив. • Да ида по принуда

при някого, загубил • любимата съпруга?“

 

Така тя възрази му • с горчивина дълбока.

Подир дойдоха Гернот • и Гизелхер младока,

опитвайки се нежно • да й внушат утеха,

че вземе ли се с царя, • на път е към успеха.

 

Не скланяше обаче • в несретата си мъж

отново да обикне, • макар и тъй могъщ.

Щом друго не желае, • запитаха дали

вестителя да срещне • ще тя благоволи.

 

„Не ще откажа“ — рече • почтената жена —

„аз Рюдигер да видя, • известен с добрина

и рицарско достойнство; • че друга личност смела

тук с мисия такава • съвсем не бих приела.“

 

Подир додаде: „Утре • при мен да заповяда.

Ответа мой тогава, • макар и без отрада,

в покоите ми лично • от мене би узнал.“

Сърцето й отново • изпълни се с печал.

 

За Рюдигер бе всъщност • таз вест добре дошла —

с Кримхилда да се срещне • му волята била.

Напълно убеден бе, • че знай за свойте цели —

ако изобщо може — • той как да я спечели.

 

След утринната меса • на идущия ден

на Рюдигер момците • (мравуняк оживен)

поеха гордо с него • да се явят в палата.

Какви изящни бяха • на всички облеклата!

 

Прекрасната Кримхилда, • съвсем опечалена,

в очакване да дойде • вестителят, простена.

Тя с делнични одежди • облечена застана

пред своите придворни • в тържествена премяна.

 

Към дверите пристъпи, • скръбта си приглушила,

и срещна благодушно • човека на Атила.

С дванайсет свои воини • яви се той пред нея —

за гост такъв в двореца • се винаги милее.

 

С момците си да седне • подир го призоваха.

Отпреде Екварт с Гере, • двамината маркграфа,

изправени стояха, • смелчаци изявени.

Зарад Кримхилда бяха • дошлите нажалени.

 

Красивите придворни • околовръст седяха,

но мъка у Кримхилда • и гостите съзряха:

отпред гърдите мокри • ней бяха от сълзи,

та Рюдигер таз гледка • дълбоко порази.

 

Тогава той й рече: • „Царице благородна,

на мене и момците • при срещата ни сгодна

вестта ще позволите • сега да предадем.

Заради нея тук се • явихме този ден.“

 

Царицата отвърна: • „Вам позволено е

вестта да съобщите, • що с вас донесли сте.

С добрия вестоносец • по-ведър е живота.“

Но всички доловиха • в гласа й неохота.

 

А Рюдигер от Пьохларн • подхвана с глас приветен:

„Най-предано Атила, • владетел достолепен,

предлага, господарко, • гореща обич вам

и вашата в замяна • държи да има сам.

 

Страданието иска • да заличи с любов,

да бъде всеотдаен • към вас е той готов,

тъй както нявга Хелка • сърцето му плени.

Сега редят се само • безброй несретни дни.“

 

Царицата отвърна • на Рюдигер: „Маркграфе,

от никой, който знае • в сърцето ми каква се

е болка настанила, • не бих могла да скрия:

не ще обикна друг, щом • загубих най-добрия.“

 

„Кое скръбта прогонва“ — • юнакът продължи —

„от любовта по-лесно? • Щом някой се реши

да избере човека, • комуто тъй допада,

след болката сърцето • ще затупти в отрада.

 

Ако един ден с обич • дарите господаря,

подвластни вам дванайсет • корони той повтаря

ще бъдат със земите • на тридесет князе,

които подчинил е • със собствени ръце.

 

Повеля ще държите • над много храбри воини,

що някога на Хелка • били са най-покорни,

и над придворни дами • от царско потекло

тъй както и при нея • по-рано е било.

 

Атила ви предлага • такава власт могъща,

каквато там доскоро • на Хелка бе присъща,

склоните ли корона • той вам да повери,

бидейки господарка • на рицари добри.“

 

Царицата възкликна: • „Нима могла бих аз

съпруга пак да стана • на кой да е витяз?

След като с гибелта си • един ме тъй сломи,

в печал ще бъда вечно • до сетните си дни!“

 

Но хуните твърдяха: • „Царице пребогата,

с Атила ще сте скоро • забравили тъгата —

блаженство ви очаква, • щом вий се съгласите.

Прекрасни са в двореца • на царя ни момците.

 

Девиците на Хелка • и вашите придворни

ще могат да общуват • из залите просторни,

юнаци ще намират • пък щастието свое.

Послушайте, царице, • че вам то за добро е.“

 

Тя рече им любезно: • „Да спрем ний разговора

поне до утре заран. • Елате пак тук в двора

да чуете ответа • на вашата подкана.“

От рицарите беше • молбата й разбрана.

 

Сватовниците щом се • оттам отдалечиха,

царицата веднага • княз Гизелхер повика

ведно със свойта майка • и каза им тогаз, че

не й приляга друго • освен да се наплаче.

 

„Сестрице, уверен бях“ — • ней рече брат й сетне

„и ще ми се да вярвам, • че радост ще просветне

след скърбите ви, стига • с Атила занапред

да си се задомите. • Туй моят е съвет.

 

Каквото и да казват, • предлага ви той трона.

От Елба до морето, • от Рейн, та чак до Рона

по-славен повелител • сега от него няма.

Че за жена ви иска, • за вас е чест голяма.“

 

„Съветът ви нима е • да съм славолюбива?

Да плача и жалея • на мен ми по̀ отива.

Как мога да царувам • пред рицарска дружина —

нали и хубостта ми • комай че попремина?“

 

Обърна се към нея • царица Ута също:

„В заръките на брат си • се вслушай, мила дъще!

Приятелите следвай • и ще спечелиш само!

Отдавна гледам как се • косиш от зло голямо.“

 

Кримхилда се помоли • и Богу за съвет:

нали сребро и злато • и дарове безчет

да раздадеше, както • дорде бе Зигфрид жив,

не щеше да изпита • отново миг щастлив?

 

Помисли си: „Ще стана • пред всекиго за срам,

ако аз, християнка, • си тялото отдам

на някакъв езичник. • Предложи ли ми даже

той всички земни кралства, • отново ще откажа.“

 

Така реши, а сетне • нощта прекара тя

в леглото с мисли мрачни • рояк до сутринта.

В очите лъчезарни • не секнаха сълзите

преди звъна на храма, • зовящ за утренните.

 

Князе и цар се бяха • навреме там явили.

Сестра си да придумват • подеха с нови сили,

съветвайки я царя • на хуните да вземе,

макар че непосилно • за нея бе туй бреме.

 

Повикаха тогава • момците на Атила.

Охотно би се вече • дружината простила

и тръгнала обратно • с успех или с провал.

С витязите си беше • се Рюдигер задал,

 

дошли да чуят тъкмо • и волята на царя,

та овреме да могат • те с всичко да се справят —

нали им предстоеше • далечен път пореден.

И ето при Кримхилда • бе Рюдигер заведен.

 

Молба достопочтено • юнакът пак отправи

любезната царица • да сподели каква ли

могъл би вест да носи • в страната на Атила.

Ответа си обаче • не бе тя променила —

 

не искала изобщо • повторно мъж да люби.

Маркграфът я запита: • „Нали да се погуби

било би неразумно • прекрасната снага?

Вий можете жена на • храбрец да сте сега!“

 

Молбите все напразни • оставаха, дорде

не смогна да й каже • в беседа насаме,

че да я възмезди щял • за участта несретна.

Тя в свойта упоритост • тогава поомекна.

 

Той просто призова я: • „Владетелко красива,

макар и наскърбена, • да плачете не бива.

Чрез свита и роднини • при хуните от мен

възмездие ще има • за всеки провинен.“

 

Това окуражи я • и тя му отговори:

„Пред мен се закълнете, • че който зло ми стори,

за болката в душата • вий пръв ще отмъстите.“

Маркграфът обеща й • разплата за злините.

 

С дружината закле се • там Рюдигер пред нея,

че предани ще бъдат • и няма да посмеят

в страната на Атила • да й откажат тия

момци услуга в нужда. • В това той увери я.

 

И вярната съпруга • реши: „Щом ще спечеля

приятели тъй много • под моята повеля,

ще дам да ме одумват • в безмерната неволя.

Какво пък, ако мъст аз • за своя мъж измоля?

 

На рицари Атила • опрял си е мощта

и аз ще разполагам • с тях, както си поща.

Богатства ще раздавам • тогаз какви ли не,

щом злият Хаген мен ми • имането отне.“

 

На Рюдигер тя рече: • „Да се не бе разчуло,

че той е върл езичник, • аз щях да сложа було

и с него да се взема • пред воини и велможи.“

Маркграфът й отвърна: • „Недейте се тревожи!

 

На служба в двора има • мнозина християни,

та дните ви при царя • не ще са изтерзани.

Внушите ли му вие • да се покръсти, сам

ще иде под венчило • тогаз с вас в Божи храм.“

 

И братята подеха: • „Вий дайте нам обет,

че непреклонността ви • ще секне занапред.“

Те молиха я дълго, • дорде съвсем без сила

накрай склони да вземе • за свой мъж цар Атила.

 

„Ще ви последвам“ — рече — • „аз, клетата. С добром

при хуните ще дойда • и то ще стане, щом

придружници намеря • за вашата страна.“

В съгласие протегна • към воините ръка.

 

Маркграфът вметна: „Стигат • ви даже само двама.

С дружина разполагам, • та мисля трудност няма

с достойнство през реката • ний с вас да се отправим.

В Бургундия причина • не виждам да се бавим.

 

Роднини имам, както • и петстотин витязи

да изпълняват вярно • и тука, и в онази

страна заповедта ви. • И аз съм дума дал

да се не срамя, дето • не съм се отзовал.

 

В конюшнята кажете • сега да се разшетат.

Не ще ви е излишен • на Рюдигер съветът.

Да се приготвят също • придворните девици,

че пътьом те ще срещнат • герои именити.“

 

Каква безценна сбруя • запазила се беше

от времето на Зигфрид, • та всяка гордо щеше

с достойнство да я ползва, • потегляйки на път!

Какви седла решиха • за тях да изнесат!

 

Те гиздили се бяха • преди с разкошна дреха,

ала преди да тръгнат, • най-пищната си взеха,

че много се изрече • за онзи хунски цар.

Отключен беше дрешник, • държан под катинар.

 

Изтекоха усилно • пет дена и полвина

в оглеждане на туй, що • бе сгънато и в скрина.

Кримхилда науми от • съкровищница своя

да одари момците • на Рюдигер героя.

 

Останало й още • бе нибелунгско злато

(да го раздава щеше • сред хуните сърцато),

което сто жребеца • не смогваха да вдигнат.

На Хаген до ушите • таз вест тогава стигна.

 

Той рече си: „Кримхилда • не ще ми май прости,

та златото на Зигфрид • тук нека си седи.

Защо на неприятел • да давам туй имане?

Дорде е у Кримхилда, • аз знам какво ще стане.

 

От нея там ще бъде • раздадено без време,

уверен съм, да буди • ненавист срещу мене.

Но тъй като за него • не стигат им коне,

ще го запази Хаген, • Кримхилда ще не ще!“

 

Тя много огорчи се, • когато туй разбра.

Понечиха князете • на своята сестра

охотно да помогнат. • И тъй като не стана,

пак Рюдигер отправи • възторжена подкана:

 

„Царице пребогата, • за злато не тъжете!

Владетелят Атила • от плам към вас обзет е.

Съзре ли ви, богатства • вам толкоз ще предложи,

че никой да ги пръсне, • кълна ви се, не може!“

 

Към Рюдигер въздъхна • тя: „Ех, юнако смел,

с богатство като туй, що • мен Хаген е отнел,

не се е сподобила • царица досега.“

Но ето брат й Гернот • пристигна с ключ в ръка.

 

В ковчежната ключалка • го властно пъхна князът,

та злато и богатства • наяве да излязат.

Над трийсет по хиляда • отвътре мерки взеха

на гостите за дар, що • за Гунтер бе утеха.

 

Съпругът на Готлинда • от Пьохларн се намеси:

„И всички нибелунгски • богатства пред лице си

да би могла да има • царицата ми днес,

ако ги не докосне, • за нас било би чест.

 

Да приберат златото — • на мен не ми е нужно.

От моята страна съм • донесъл, тъй че дружно

да можем да се справим • по пътя ни обратен.

Достатъчно ще има • за нас и всеки знатен.“

 

Ала преди туй бяха • придворните й дами

напълнили дванайсет • сандъка обковани

с прекрасно чисто злато, • та да го отнесат,

и с накити изящни • за ползване из път.

 

Безкрайна й се стори • на Хаген наглостта.

От жертвеното злато • на Зигфрид за праха

хиляда мерки още • за упокой раздаде.

Предаността й радост • у Рюдигер създаде.

 

Подир тя рече: „Где са • приятелите мои,

които зарад мене • в чужбина дните свои

сред хуни да прекарат • се канеха поне?

С туй злато да закупят • одежди и коне.“

 

Маркграфът Екварт каза • на своята царица:

„Нали се най-отдавна • числя към ваш’та свита

и вярно съм ви служил, • държа да обещая,

че тъй ще продължавам • на дните си до края.

 

Петстотин мои воини • ще ме последват там

на вашите услуги • аз искам да ги дам.

Единствено смъртта мен • от вас ще раздели.“

Тя всеотдайността му • с поклон удостои.

 

Изведоха конете, • приготвени за път.

В приятели и близки • надигна се плачът.

Красавиците с Ута • показаха сега,

че по Кримхилда мъчи • ги тягостна тъга.

 

Със себе си поведе • над сто девици знатни,

стъкмени по достойнство • с одежди най-прекрасни,

но с бликнали в очите • сълзи при таз раздяла.

Подир тя при Атила • и радост бе видяла.

 

Със свитата си Гернот • и Гизелхер там бяха.

Тъй както се полага, • сестрицата си щяха

да изпроводят тези • князе напети, стройни,

застанали начело • на над хиляда воини.

 

Дойде храбрецът Гере, • тъй както и Ортвин

наред с юнака Румолд — • трапезникът по чин.

До дунавския бряг те • за нощната отмора

се грижеха. Сал Гунтер • прибра се бързо в двора.

 

Преди от Рейн да тръгнат, • изпратиха напред

те бързоходци свои • при хуните с привет

вестта им цар Атила • най-скоро да споходи,

че графът за съпруга • Кримхилда нему води.