Песен за нибелунгите (16)

XVI епизод
Как Зигфрид бива убит

От подлостта на Гунтер • и Хаген тъй излезе

покана да ловуват • в гористите Вогези.

Че може ли гонитба • по-дързостна да е

от таз на мечки, зубри • и вепри в лесове?

 

Последва ги и Зигфрид • с осанка достолепна.

Подсигурена бе им • храна великолепна.

Край извор освежаващ • юнакът бе погубен,

но от Брунхилда беше • тоз заговор подбуден.

 

На тръгване юнакът • Кримхилда навести,

а ловните одежди • на храбрите момци

товареха се вече, • та Рейн да прекосят.

Изпълнена бе с горест • Кримхилда този път.

 

Любимата целуна • по устните тогава.

„Дай Боже да ви видя • отново жива, здрава

и вие мене също. • Тук с предани роднини

се вий поразвлечете, • пък аз — на лов с дружини.“

 

Тя спомни си що каза • (но без да знай юнака)

на Хаген неотдавна. • Затуй сега заплака

царицата почтена, • че беше се родила.

Съпругата на Зигфрид, • ридаейки с все сила,

 

в лова да не участва • с молба го призова:

„Нощес ми се присъни • как вас глигани два

преследват ви, а сетне • цветя поаленяха.

Не бе случайно, дето • сълзите ми се ляха.

 

Изпитвам страх голям от • измяна вероломна,

услугата когато • обида е огромна

за някой, който може • да ни напакости.

Царю, тук останете, • с любов съветвам ви!“

 

Той рече: „Много скоро • при вас ще съм, любима.

Не знам аз някой нещо • срещу ми тук да има.

Родата ви към мене • показва благосклонност,

пред никой рицар мен пък • не ме гнети виновност.“

 

„Грешите, господарю, • опасност вас грози ви!

Присъни ми се снощи • как планини две сиви

се сринаха върху ви • без всякаква пощада.

Отидете ли вие, • сърцето ми ще страда.“

 

Притискайки в прегръдка • изящната снага,

целуна той жена си, • изпълнена с тъга,

сбогува се и тръгна • оттам нетърпелив.

Уви, за сетен път тя • съзираше го жив.

 

Що рицари поеха • към гъстите гори

да се позабавляват! • Безстрашни и добри,

последваха те Гунтер • и свитата позната,

но Гизелхер и Гернот • останаха в палата.

 

Прехвърлиха отпърво • коне на оня бряг,

понесли за ловците • червено вино, хляб,

месо и разни риби — • храна по вкус преблага,

каквато на царете • богати се полага.

 

Сред лесове зелени • разпънаха стан свой

ловците горди в близост • с места за водопой

и пасища на дивеч, • ловували где биха.

Че Зигфрид е пристигнал, • на царя съобщиха.

 

Огледаха местата, • удобни за засада.

„А кой пред нас умело • на дивеч ще попада?“ —

въпрос отправи Зигфрид, • юнакът силен, смел,

към рицарите храбри, • що царят бе довел.

 

„Предлагам“ — рече Хаген — • „да се разлъчим още

сега ний поотделно, • преди ловът да почне —

да видим аз и царят • накрая с общи сили

кои сред нас най-много • ще са се отличили.

 

Щом кучета и хора • са веч разпределени,

ще може всяка хайка • по свой път да поеме.

Похвала най-добрият • е редно да получи.“

Заеха се да видят • кой колко ще сполучи.

 

„Не искам“ — рече Зигфрид — • „аз кучета освен

една чевръста хрътка • да имам покрай мен

следата да подушва • на дивеча в гората.

Тогава плячка ние • ще имаме богата.“

 

С копоя си яви се • стар опитен ловец

и начаса заведе • безстрашния храбрец

там, гдето има дивеч • в обилие и щом

го зърнеха, убиван • от тях бе яздешком.

 

Каквото подбереше • немирният копой,

поваляше го мигом • ксантенският герой.

Жребецът му тъй бърз бе, • че нищо не убегна

на Зигфрид и похвала • получи той поредна.

 

Във всяко нещо беше • безкрайно обигран.

Най-първият им улов — • запенен млад глиган —

бе от ръката ловка • на Зигфрид поразен,

а сетне се натъкна • на лъв той разярен.

 

Копоят го размърда • иззад една ела,

а Зигфрид лък опъна • с поставена стрела.

Улучен, звярът скокна • три пъти и застина.

От госта възхитена • бе цялата дружина.

 

Набързо той със зубър • и с лос един се справи,

с див бивол разлютен и • със четри тура здрави.

Жребецът му бе пъргав, • юнакът — настървен:

не се спасиха нито • кошута, ни елен.

 

В шубраците копоят • надуши друг глиган.

Уплашен, той побягна, • но сетне развилнян

пресрещна Зигфрид с ярост • удържана едва,

към него щом се втурна • тоз майстор на лова.

 

Съпругът на Кримхилда, • чиято ловкост вече

бе всекиму известна, • го с меча си посече.

При толкоз много плячка • копоя озаптиха,

а пък на Зигфрид всички • бургундци се дивиха.

 

Ловци го призоваха: • „Владетелю, бъдете

добър и този дивеч • донегде пощадете,

че скоро планина и • гора ще опустеят!“

Словата им успяха • юнака да разсмеят.

 

Препуснаха нататък • в небивал шум и тропот

коне с ловци и хрътки. • Настаналият грохот

отекна в планината • и в гъсти лесове,

где юрнаха се хайки • на брой дузини две.

 

Що живина тогава • с живота се прости!

Копнееха мнозина • от славните ловци

да бъдат първенците: • мечтата им угасна,

щом Зигфрид в стана плячка • докара най-опасна.

 

Ловът почти приключи • и който тръгна сам

към огъня сред стана • със свой товар голям,

донесе дивеч много • и разни кожи скъпи.

В готварната на царя • какво ли не постъпи!

 

Тогаз той възвести на • ловците именити,

че иска да пирува: • надуха рог слугите,

та всеки да узнае • тозчас да се прибира

с другарите си в стана, • где царят се намира.

 

Ловец един на Зигфрид • доложи: „Чух подкана

с ловджийски рог току-що • да тръгваме към стана.

Ще свикам, господарю, • подвластните ви аз.“

И с рог той призова си • другарите завчас.

 

Цар Зигфрид обяви им: • „Напускаме леса!“

Те в равен тръс поеха • край стройни дървеса,

но стреснат от шума им, • друг звяр се там подаде.

Бе мечка и юнакът • отправи глас назаде:

 

„Момци, съзирам мечка. • Пуснете й сега

копоя, че решил съм • шега да погодя,

като я вземем в стана! • Дори да се напряга,

не ще успее много • далече да избяга.“

 

Отвързаха копоя • и тя на бяг удари,

на кон понечи Зигфрид • тогаз да я превари.

Тъй стигнаха до урва • и път непроходим —

усети звярът как се • изплъзва невредим.

 

Юнакът горд обаче • там скочи в миг от коня

и мечката нехайна • подир пешком подгони,

без мира да й дава, • дордето я не хвана.

Завърза я героят • без ни едничка рана.

 

Ни с нокти, ни със зъби • и тя го не досегна.

В седлото щом я върза • и коня си възседна,

към огъня сред стана • поведе я витяза —

в шегата дързостта му • тъй пак се забеляза.

 

Как яздеше натам той • с достойнство най-високо!

Под копието дълго, • дебело и широко

вълшебен меч висеше • до шпорите му чак,

златочервен рог също • красеше тоз юнак.

 

Ловец не ще е имал • по-пищно облекло:

надянал дреха черна • от бляскаво сукно,

със шапка от самур, а • колчанът му обшит

отвсякъде богато • с какъв ли не ширит.

 

И с кожа от пантера • заради аромата

колчанът му обвит бе. • Лъка и тетивата

човек за да опъне, • бе макара май нужна,

ако юнакът Зигфрид • не си ги сам обслужва.

 

Наметката от видра • изпъстрена изцяло

бе с кожички от разни • животни в черно, бяло.

Сред козината тяхна • проблясваше от злато

отляво и отдясно • гиздило чудновато.

 

Разкошен беше Балмунг, • красивият му меч,

с непогрешимостта си • прочул се надалеч.

Ловецът знатен горд бе, • че с острие широко

разсича безпощадно • той шлема надълбоко.

 

Накрая за стрелите • във царския колчан

ще кажа: върховете • като човешка длан

към дръжките им бяха • със злато прикрепени

и смърт грозеше твари • от него поразени.

 

Ловецът достолепно, • тъй както подобава,

си яздеше на коня. • Видян да се задава,

от хората на Гунтер • посрещнат бе достойно,

привързал жива мечка • в седлото най-спокойно.

 

Щом слезе от жребеца, • развърза й сам той

устата и краката. • Надигнаха там вой

страхотен всички хрътки, • съзрели туй животно.

Поело би в леса то, • но спря се неохотно.

 

В готварната се вмъкна • от глъчката смутено.

Побягнаха пред звяра • готвачи ужасено,

казани се разляха, • разпръсна се жарта,

потече вкусна гозба • за жалост в пепелта.

 

Наскачаха веднага • прислужници, велможи,

че звярът разгневи се. • Владетелят предложи

завързаните хрътки • след мечката да пуснат,

та да се сложи край на • безредицата смутна.

 

Наперено и дръзко • се втурнаха момците

кой с копие, кой с лък на • тоз хищник по петите,

но как сред толкоз хрътки • в сърце да се умери?

От вдигнатата врява • земята затрепери.

 

А мечката побягна • пред хрътките с все сили.

Когато доста бяха • се веч отдалечили,

единствен Зигфрид с меч я • застигна и погуби.

Подир обратно в стана • докараха я други.

 

След подвига ловците • мощта му величаха,

а сетне към софрите • подканени те бяха.

Насядаха мнозина • на горските поляни,

с блюда ги нагостиха • богати и отбрани.

 

Сал виночерпци дето • не бяха налице,

та на момците всичко • да бъде по сърце.

Не бяха ли с кроежи • и злост обременени,

и от позор те щяха • да бъдат пощадени.

 

В тоз миг възкликна Зигфрид: • „Учуден съм аз силно

готварната защо ни • гощава тъй обилно,

а няма виночерпец • вино да ни налее.

Що диря сред ловци, щом • за тях не се более?

 

С делата почит смятам • заслужили ний сме си.“

Владетелят веднага • с притворство се намеси:

„Ще бъде този пропуск • все някак си поправен.

Че ни държат тук жадни, • вината е на Хаген.“

 

А Хаген оправда се: • „Помислил бях, че днес

ловът ни, господарю, • ще бъде в оня лес

край планината Шпесарт: • виното пратих там.

Ще гледам друг път повод • за жажда да не дам.“

 

„Каква неразбория!“ — • почти се Зигфрид скара. —

„Вино и медовина • тук седемте товара

да ми докарат щяха. • Но щом като не може,

край Рейн бе редно станът • да бъде разположен.“

 

„Юнаци благородни“ — • от Троне Хаген рече, —

„с вода студена извор • знам блика недалече.

И гняв, и жажда нека • там угасим тоз ден.“

Съветът за погибел • на воин бе отреден.

 

Разпореди се Зигфрид • (измъчваше го жажда)

софрата да раздигат • и — без да си дояжда —

поиска да отидат • до извора студен.

От рицари коварни • бе призивът скроен.

 

А плячката, добита • на Зигфрид от ръката,

изпратиха с талиги • оттам в престолнината.

Които я видяха, • изричаха похвали,

но верността си Хаген • към Зигфрид не пожали.

 

Преди да се насочат • към клонеста липа,

поде от Троне Хаген: • „На Зигфрид ловкостта

известна е и никой • да го застигне даже

не можел, като бяга. • Да ще да го докаже!“

 

Отвърна му тогава • ксантенският герой:

„Могло би в надпревара • да проверим ний кой

пръв извора ще стигне. • И който победи,

признанието нека • се нему отреди.“

 

„Да проверим, защо не?“ — • отсече мигом Хаген,

а Зигфрид пък додаде: • „И за да съм по-бавен,

на тръгване дори ще • залегна на тревата.“

Цар Гунтер бе доволен: • потръгваха нещата.

 

Юнакът сетне вметна: • „Освен туй ще добавя:

оръжията свои • не смятам да оставя —

и копие ще нося, • и щит, а на колана

ще стегна своя меч и • стрелите си в колчана.“

 

Да се събличат бяха • ловците там видели

владетеля и Хаген • и сал по ризи бели

да хукват кат пантери • по китната морава.

При извора пак Зигфрид • пристигна пръв тогава.

 

Печелеше във всичко • той с преднина голяма.

Чевръсто щом свали си • и меча, и колчана,

а копието дълго • облегна на липата,

застана гостът царствен • изправен край водата.

 

До извора клокочещ • положи си пък щита.

Със своята любезност • той будеше възхита:

ни глътка преди царя • не пи, макар и жаден.

С неблагодарност сетне • от Гунтер бе предаден.

 

Водата бе прохладна • и бистра, а отпреде,

до извора дотичал, • цар Гунтер се наведе

и — жажда утолил — той • наново се изправи.

Туй същото и Зигфрид • понечи да направи.

 

Добрите си обноски • тогава заплати.

Лъка и меча Хаген • отнесе настрани,

при копието сетне • завърна се и знак

по дрехата на Зигфрид • подири с поглед пак.

 

От извора дордето • отпиваше, в миг сгоден

бе с копието Зигфрид • през кръстчето прободен.

До ризата на Хаген • кръвта избликна чак —

подобно зло дано не • извършва друг юнак!

 

Оставил острието • в сърцето му забито,

на бяг удари Хаген • стремглаво, страховито,

незнаещ що е бягство • пред никой досега.

Със смъртна рана Зигфрид • на своята снага

 

от извора отскочи, • напрегнал сила мъжка,

в сърцето със стърчаща • на копието дръжка.

Лъка си или меча • да стиснеше кален,

достойно щеше Хаген • да бъде възмезден.

 

Щом меча не намери, • оставаше му щита —

да удря с него щеше • героят да опита.

От извора го грабна • и хукна подир Хаген,

догонвайки на Гунтер • боеца безпощаден.

 

Макар със смъртна рана, • заудря толкоз силно,

че камъни безценни • наоколо обилно

от щита захвърчаха; • строши се и обковът.

Жадуваше разплата • по мяра гостът ловък.

 

Ръката му могъща • бе Хаген повалила,

от удари ехтеше • поляната с все сила,

ала да го погуби • не можеше за жалост:

без меча яростта му • отиваше нахалост.

 

Ликът му побледнял бе, • нозете не държаха

и силите телесни • полека се топяха —

личеше вече как е • белязан от смъртта.

Красавица го сетне • оплаква в самота.

 

Кръвта шуртеше буйно • от раната грамадна.

Съпругът на Кримхилда • посред цветята падна

и в сетния си напън • започна да проклина

замислилите смърт за • доверен свой роднина.

 

„Каналии злощастни“ — • обреченият каза, —

„с услугите към вас ли • аз породих омраза,

та верността си с гибел • ще заплатя в тоз спор?

Какъв вий на рода си • докарахте позор!

 

Потомците ви вече • вовек са опетнени,

загдето вий гнева си, • изпитван спрямо мене,

превърнахте тъй жалко • в необуздана мъст.

На рицари презрени • носете своя кръст!“

 

Дотичаха ловците, • где бе се строполил.

Денят бе за мнозина • печален и унил.

Жалееше го всеки, • що бивал му е верен —

заслужил го бе този • юнак добронамерен.

 

Бургундският цар също • окайваше смъртта му.

„Противно е“ — продума • умиращият само —

„виновник за злодейство • в притворство да изпада.

Прокоба, щом го стори, • за него се полага.“

 

„Защо ли“ — вметна Хаген — • „завайкали сте се?

Настъпи вече краят • на грижи, страхове.

Колцина нам ще смеят • насетне да вредят?

Аз горд съм, че прекърших • мощта му този път.“

 

„Ликувайте на воля“ — • пак Зигфрид се обади. —

„Да бях аз предусетил • коварни изненади,

живота си едва ли • тъй лесно вам бих дал.

Но мене за Кримхилда • сега ми е най-жал.

 

Дано смили се Бог над • невръстния ми син,

когото нявга укор • ще стига не един,

че близките му подло • са някого убили.

Нима на мое място • не бихте вий скърбили?“

 

Раненият печално • към царя продължи:

„Желаете ли някой • и вас да уважи

за проявена вярност, • сторете ми услуга:

на вас ще поверя аз • добрата си съпруга.

 

От полза да е, дето • тя ваша е сестра,

и нека я закриля • на цар предаността,

че вече няма глас на • любимия да чуе.

И с воините ми татко • ще ме очаква всуе.“

 

Кръвта му оросила • бе всичките цветя.

Недълго противи се • той още на смъртта:

с косата си успя тя • накрай да го пребори.

Престанал бе храбрецът • прекрасен да говори.

 

Витязите видяха, • че мъртъв беше той.

На златоален щит бе • положен тоз герой.

Условиха се сетне • да се запази в тайна,

че Хаген е извършил • злина необичайна.

 

Мнозина настояха: • „Нам случи се беда,

но нека я прикрием • и кажем: при езда,

когато сам ловувал • в затънтения лес,

разбойници убили, • уви, са Зигфрид днес.“

 

„Във Вормс ще го завърна, • без много да се мая“

тъй Хаген възрази им. — • „Каквото да узнае

жена му, дето срам на • Брунхилда погоди,

мен малко ме вълнуват • риданията й.“