Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (7)
Оригинално заглавие
Harry Potter and The Deathly Hallows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Корекция
Ognyancom
Допълнителна корекция
goblin
Преводачи и редактори

Глава първа

Превод: Ermac. Редакция: Свилен, Карина, Оgnyancom, Arath, hendy

Глава втора

Превод: Dagoburd. Редакция: Оgnyancom

Глава трета

Превод: Dagoburd. Редакция: Сед, Ognyancom, hendy

Глава четвърта

Превод: Dagoburd. Редакция: Ognyancom

Глава пета

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава шеста

Превод: Dagoburd. Редакция: Оgnyancom

Глава седма

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава осма

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава девета

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава десета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава единадесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава дванадесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тринадесета

Превод: Boggart. Редакция: Оgnyancom

Глава четирнадесета

Превод: 6trudel. Редакция: Оgnyancom

Глава петнадесета

Превод: The Seaward. Редакция: Оgnyancom

Глава шестнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава седемнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава осемнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава деветнадесета

Превод: Vogelfrei. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесета

Превод: Bibi_Elli. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и първа

Превод: Bibi_Elli. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и втора

Превод: Avada Kedavra. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и трета

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и четвърта

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и пета

Превод: hеndy. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и шеста

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и седма

Превод: hendy. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и осма

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и девета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и първа

Превод: The_Braine. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и втора

Превод: The_Braine

Глава тридесет и трета

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и четвърта

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и пета

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и шеста

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Епилог

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

История

  1. — Добавяне

Глава трета
ОТПЪТУВАНЕТО НА СЕМЕЙСТВО ДЪРСЛИ

Шум от затваряне на врата долетя някъде горе до стълбите, последван от изръмжаване на един глас:

— Ей, ти!

Шестнадесет години подобна реплика винаги беше адресирана към Хари и извън всякакво съмнение, чичо му го викаше, но въпреки това той не отговори веднага. Беше се вгледал в парченцето огледало и дори беше решил, че е видял, макар за част от секундата, отражението на Дъмбълдор в него. Чак когато вуйчо му изквича „Момче-е-е!“, Хари стана бавно от леглото си и се запъти към вратата на спалнята. Спря се до чантата с нещата, които беше подготвил за пътуването си и сложи парченцето огледало вътре.

— Май не си се разбързал много! — изфуча Върнън Дърсли, когато Хари се показа на края на стълбите и видя, че и тримата Дърсли бяха във всекидневната, напълно подготвени за отпътуване. Вуйчо Върнън беше облякъл старо раздърпано яке, а Дъдли — големият, мускулест, рус братовчед — беше с новото кожено яке на баща си.

— Е? — каза Хари.

— Сядай! — заповяда вуйчо Върнън.

Хари повдигна вежди въпросително.

— Моля! — добави едва чуто вуйчо Върнън, потрепвайки леко, сякаш думата беше преминала с огромно усилие през устата му.

Хари седна и се почуди какво ли предстои пак. Вуйчо му започна да крачи напред-назад, а леля Петуния и Дъдли го следяха с нетърпеливи погледи. Най-накрая голямото му мораво лице напрегнато се съсредоточи. Вуйчо Върнън се спря пред Хари и каза:

— Размислих… — каза той.

— Я, каква изненада! — отговори Хари.

— Не говори с такъв тон… — започна леля Петуния с обичайния си писклив глас, но вуйчо Върнън й махна с ръка да млъкне.

— Това са празни приказки… — каза вуйчо Върнън, гледайки Хари злобно с малките си свински очички. — Реших, да не вярвам и на една думичка. Оставаме тук и никъде няма да ходим!

Хари погледна нагоре към вуйчо си и почувства нещо средно между гняв и смях. Върнън Дърсли си променяше мнението всеки ден през последните четири седмици и това го принуждаваше да опакова или разопакова багажа, предназначен за натоварване в колата, при всяко следващо решение. Любимата случка на Хари за тези четири седмици беше, когато, без да знае, че Дъдли е сложил гирите си в куфара, след поредната идея за разопаковане, вуйчо Върнън направи опит да го свали от багажника и куфарът се строполи право върху крака му, което доведе до истински вой и множество яки псувни.

— Според теб — каза Върнън Дърсли, продължавайки да се разхожда напред-назад из стаята — ние — Петуния, Дъдли и аз сме в опасност, заради, зара…

— Заради някой „като мен“ — каза Хари.

— Е, не ти вярвам! — повтори вуйчо Върнън, спирайки отново пред Хари. — Не можах да мигна почти цялата нощ, премислих всичко казано и най-накрая се убедих, че всичко това, всъщност е заговор, за да получиш права над къщата.

— Над къщата?! — повтори учудено Хари. — Над коя къща?

— Над ТАЗИ къща! — изрева вуйчо Върнън и вената на челото му отново започна да пулсира. — Над НАШАТА къща! Цените на имотите в този квартал нарастват постоянно! Искаш да ни няма, за да успее планът ти и заедно с твоите приятели да си направите фокусите, които ще променят всички документи, ще припишат имота на твое име и…

— Ти… изкука ли? — не повярва на ушите си Хари. — Заговор, за да получа правото на собственост на тази къща?! Наистина ли си толкова тъп, колкото изглеждаш?

— Не смей… — отново се обади леля Петуния, но Върнън отново й махна с ръка да млъкне. Обидите по негов адрес явно не бяха толкова важни, сравнени с опасността, пред която се бе изправил.

— В случай, че си забравил, — продължи Хари — вече имам къща, която моят кръстник ми остави в наследство. Защо да искам тази? Заради всичките ми щастливи спомени?!

Настъпи тишина и Хари реши, че с този аргумент по-скоро е успял да убеди вуйчо си.

— Значи твърдиш… — измънка вуйчо Върнън, продължавайки да крачи напред-назад — че това за Лорд…

— … Волдемор! — каза припряно Хари. — Вече сме водили този разговор около хиляда пъти. Това не са предположения, а факти. Дъмбълдор ви го каза миналата година, а сега го потвърдиха и Кингсли, и г-н Уизли…

Върнън Дърсли сякаш се прегърби от яд и Хари си помисли, че може би вуйчо му се опитва да забрави болезнените спомени за неканените гости. Споменатите току-що от Хари магьосници бяха прекарали няколко дни тук през лятната ваканция. Прекрачването на прага на този дом от Кингсли Шекълболт и Артър Уизли беше доста неприятен шок за семейство Дърсли. Хари трябваше да си признае, с ръка на сърцето, че разрушаването на половината всекидневна от г-н Уизли преди три години едва ли е оставило много приятни спомени у вуйчо Върнан.

— Кингсли и г-н Уизли също се опитаха да ти обяснят — поде отново безмилостно Хари. — Веднъж, след като навърша седемнадесет, древната магия, която ме пази, ще престане да действа и това ще изложи на опасност както мен, така и вас. От Ордена са напълно сигурни, че Волдемор ще се насочи към вас, най-малкото, за да ви измъчва и да се опита да разбере къде съм, защото може да си мисли, че ако ви плени и ви задържи като заложници, ще дойда да ви освободя.

Вуйчо Върнън го погледна в очите и в този момент Хари беше убеден, че и двамата си мислеха за едно и също нещо. Вуйчо Върнън продължи да крачи и Хари също продължи да говори:

— Вие трябва да се скриете и Орденът иска да ви помогне. Предоставя ви се сериозна защита, най-добрата, която е възможно да ви се осигури.

Вуйчо Върнън не каза нищо и продължи с обикалянето в стаята. Навън слънцето залязваше над живите плетове на „Привит Драйв“, а косачката на съседа най-сетне отново замлъкна.

— Мислех, че има Министерство на Магията, нали? — внезапно попита Върнън Дърсли.

— Има! — каза Хари изненадан.

— Е, тогава защо ТЕ не могат да ни защитят? Струва ми се, че ние, като невинни жертви, прегрешили само с това, че са приютили един белязан младеж, заслужаваме да получим защита от правителството!

Хари се засмя, просто не можа да се сдържи. Беше така типично за вуйчо му да възлага надеждите на институциите, дори и когато те бяха от толкова презиран и неразбираем за него свят като Магическия.

— Не чу ли какво казаха Кингсли и г-н Уизли?! — попита Хари. — Смятат, че неговите хора са проникнали в Министерството!

Вуйчо Върнън пристъпи към огнището, след което се върна обратно. Толкова се беше съсредоточил върху това, което мислеше, че дишаше много тежко и дори черният му мустак изглеждаше изправен.

— Така… — каза той и спря пред Хари. — Добре де, да вземем предвид всички възможности и да приемем тази защита. Все още не мога да разбера защо не можем да използваме услугите на този Кингсли?

Хари успя с голямо усилие да не покаже признаци на отегчение, защото този въпрос също му беше задаван поне стотина пъти.

— Както ви казах… — започна той през зъби. — Кингсли охранява мъгълс… ъ-ъ, имам предвид вашия министър-председател.

— Именно — човек като него е най-подходящ! — каза чичо Върнън и посочи изключения телевизор. Дърсли бяха гледали по новините Кингсли, който в ролята си на бодигард беше придружил мъгълския министър-председател при посещението му в една болница. Като добавим и фактите, че Кингсли беше овладял умението да се облича като мъгъл, както и благият му успокояващ глас, който не можеше да не бъде забелязан, накланяха везните в полза на Кингсли. Той беше накарал Дърсли да го приемат по начин, по който не бяха приели никой друг магьосник. Може би защото никога не го бяха виждали с обецата му…

— Той е зает — каза Хари — Но Хестия Джоунс и Дедалус Дигъл ще са най-подходящи за случая.

— Ако само им бяхме видели биографиите… — започна вуйчо Върнън, но Хари изгуби търпение. Стана прав и тръгна към вуйчо си, като му посочи телевизора.

— Тези инциденти, за които говорят в новините, не са нещастни случаи! Катастрофите, експлозиите, дерайлирането на влаковете и всичко друго, което видяхме последния път по новините не е случайно. Хора изчезват и умират — и зад това стои Волдемор. Казвал съм ви го хиляди пъти — той убива мъгъли ей-тъй — за забавление. Да не говорим за мъглите, които са предизвикани от дименторите. Ако случайно си забравил какво представляват дименторите, то попитай сина си!

Дъдли ужасено закри устата си с ръце. Хари и родителите му се обърнаха към него, когато той попита:

— Има ли… още от тях?!

— Още ли? — усмихна се Хари. — Имаш предвид повече от тия двамата, дето ни нападнаха? Разбира се че има. Те са стотици, а може би вече и хиляди, защото се хранят от страха и отчаянието на хората.

— Добре, ясно! — изрева Върнън Дърсли. — Разбрахме какво намекваш.

— Е, надявам се! — отвърна Хари — защото щом навърша седемнадесет, всички те — смъртожадни, диментори, дори може би инферите, които представляват мъртви човешки тела, омагьосани от Тъмен магьосник — ще могат да ви намерят и със сигурност ще ви атакуват. И ако се сещаш какво се случи последния път, когато се опита да се бориш с магьосник, значи ще се съгласиш с мен, че ви е необходима помощ.

Отново за кратко настъпи тишина, в която далечния спомен за Хагрид, разбиващ дървена врата на острова, отекна в съзнанието на Хари. Леля Петуния гледаше вуйчо Върнън, а Дъдли се беше вторачил в Хари. Най-накрая вуйчо Върнън пророни:

— Но… какво ще стане с работата ми? А с училището на Дъдли? Предполагам, че подобни неща са без особено значение за банда безделници-магьосници…

— Ти не разбра ли, бе?! — извика Хари. — Ще ви изтезават и убият така, както направиха и с моите родители!

— Татко… — каза Дъдли решително — татко, аз тръгвам с хората от Ордена.

— Дъдли, — добави Хари — за пръв път в живота си говориш смислено.

Хари разбра, че битката е спечелена. Ако Дъдли се страхуваше достатъчно, за да приеме помощта на Ордена, неговите родители щяха да го придружат. Не можеше и да става въпрос да се разделят със своето Дъденце. Хари хвърли бегъл поглед към часовника на камината.

— Ще пристигнат след пет минути! — добави той и след като получи неясен отговор на някой от семейството, излезе от стаята. Идеята, че най-накрая се разделя с тях, с леля си, с чичо си и с братовчед си, вероятно завинаги, му изглеждаше прекрасна, но все още нещо витаеше във въздуха. Сякаш някакво неудобство — неудобство от това, какво да кажеш на хора, с които си преживял едни нерадостни шестнадесет години…

Хари се прибра в стаята си и без да губи време се зае с подреждането на багажа си, като преди това подхвърли малко от „Совешки лакомства“ на Хедуиг. Семенцата паднаха на дъното на клетката, а совата дори не ги забеляза.

— Ще тръгнем скоро, много скоро! — каза й Хари. — И когато го направим, ще можеш отново да си летиш на воля.

На вратата се позвъни. Хари се поколеба за момент, след което излезе от стаята си и слезе долу. Беше прекалено невероятно да очаква, че Хестия и Дедалус ще успеят да се справят сами с багажа и претенциите на семейство Дърсли.

— Хари Потър! — извика възторжено някой, в момента, в който момчето отвори вратата. Беше нисичък мъж, с морав цилиндър, който му се поклони дълбоко. — Удоволствие е за мен, както винаги, че Ви виждам.

— Благодаря ти, Дедалус! — отвърна Хари, след което направи опит да се усмихне и на чернокосата Хестия. — Много ви благодаря, че правите това… Това са те — моите леля, вуйчо и братовчед.

— Добър ден и на вас, о, роднини на Хари Потър! — каза Дедалус, пристъпвайки усмихнато във всекидневната. Семейство Дърсли с нищо не показваха, че денят е добър, за да заслужават подобен поздрав. Хари видя, че е възможно за пореден път да си променят намерението, защото Дъдли се свря близо до майка си при вида на магьосника и магьосницата.

— Виждам, че вече сте готови за отпътуване. Прекрасно! Планът, както Хари ви е разяснил, е съвсем прост — каза Дедалус, поглеждайки огромния джобен часовник, който беше извадил от жилетката си. — Ние ще тръгнем преди Хари. Поради опасността осъществяването на магия в къщата ви да бъде използвана като предлог от Министерството да арестува Хари, ще трябва да се повозим около петнадесетина километра преди да се магипортираме към безопасното място, което сме избрали за ваш нов дом. Предполагам знаете как да шофирате? — попита той учтиво вуйчо Върнън.

— Дали знам как да… Разбира се, че знам как да шофирам! — разлюти се вуйчо Върнън.

— Много сте умен, поздравления, сър! Лично аз щях да съм се объркал с всички тези копчета и бутончета… — каза Дедалус. Магьосникът явно си мислеше, че прави комплимент на Върнън Дърсли, но се оказа, че последният губи вяра в плана с всяка изречена от Дедалус дума.

— Та той дори не може да кара кола!… — измърмори тихо и с негодувание под мустак Върнън, но за щастие нито Дедалус, нито Хестия го чуха.

— Хари, — продължи Дедалус — ще чакаш тук за пазача си. Има промяна в плана.

— Какво имаш предвид? — веднага попита Хари. — Мислех, че Лудоокия ще дойде и заедно ще направим паралелно магипортиране.

— Не става! — обади се рязко Хестия. — Лудоокия ще ти обясни!

Семейство Дърсли, които бяха изслушали всичко, с пълно недоумение, изписано на лицата им, подскочиха, когато силен глас отекна:

— ПОБЪРЗАЙТЕ!

Хари огледа учудено стаята, преди да осъзнае, че гласът идва от джобния часовник на Дедалус.

— Прав си, имаме стриктна програма! — каза Дедалиус, кимайки на часовника и прибирайки го обратно в жилетката си. — Ще се опитаме да съчетаем времето, в което ти се махаш от къщата, с изчезването на семейството ти и по този начин заклинанието ще спре да действа точно в момента, в който всички ще сте в безопасност.

Той се обърна към семейството и каза:

— Е, добре, готови сте за отпътуване, нали?

Никой от тях не отговори. Вуйчо Върнън все още продължаваше да гледа ужасено към джоба на Дедалус и жилетката му, която се беше издула от огромния часовник.

— Може би трябва да изчакаме в коридора, Дедалус — прошепна Хестия. Явно смяташе, че няма да е тактично от тяхна страна да останат в стаята, докато Хари и семейство Дърсли си вземат нежно, а и вероятно изпълнено със сълзи сбогуване.

— Няма нужда… — прошепна в отговор Хари, но вуйчо Върнън, като човек, не оставящ нищо на капризите на съдбата, избоботи на висок глас:

— Е, момче, това е нашето сбогуване!

Замахна напред с дясната си ръка, за да стисне ръката на Хари, но сякаш размисли в последния момент и вместо това стисна дланта си в юмрук и започна да я клати напред-назад.

— Готов ли, Дъденце? — попита Петуния, суетливо проверявайки катарамата на ръчната си чанта, за да избегне необходимостта от това, да поглежда Хари.

Дъдли не отговори, а остана с леко отворена уста, напомняща на Хари, за добродушния великан Гроуп.

— Хайде, да тръгваме! — каза вуйчо Върнън.

Вече бяха стигнали до вратата на всекидневната, когато Дъдли промърмори:

— Не разбирам…

— Какво не разбираш, сладкишче? — попита Петуния, поглеждайки към сина си.

Дъдли вдигна голямата си ръка, която повече приличаше на свински бут и посочи Хари.

— Защо той не идва с нас?

Вуйчо Върнън и леля Петуния замръзнаха на място и после погледнага Дъдли все едно, че беше казал, че мечтае да стане балерина.

— К-какво? — изпелтечи силно вуйчо Върнън.

— Защо той не идва с нас? — повтори Дъдли.

— Ами… не иска. — каза вуйчо Върнън, хвърляйки поглед към Хари и сетне добави: — Нали не искаш?

— Никак! — призна си Хари.

— Ето, видя ли! — каза вуйчо Върнън на Дъдли. — Хайде, нека да тръгваме!

Той излезе от стаята. Чу се отварянето на входната врата врата, но Дъдли не помръдна от мястото си и след няколко плахи стъпки леля Петуния също спря.

— Сега пък какво? — изръмжа вуйчо Върнън, след като се върна обратно.

Изглежда Дъдли се бореше с мисли, които бяха прекалено трудни за изричане. След няколко мига на вътрешна борба, той отново попита:

— А той къде отива?

Леля Петуния и вуйчо Върнън се спогледаха. Беше пределно ясно, че поведението на Дъдли ги плаши. Гласът на Хестия Джоунс отекна в тишината.

— Но вие със сигурност знаете къде отива племенника ви, нали? — озадачено попита тя.

— Разбира се, че знаем — отвърна Върнън Дърсли. — Тръгва с някои от вашите хора, нали? Готови сме, Дъдли, хайде да се качваме в колата! Чу човека, че трябва да побързаме.

Отново Върнън Дърсли излезе през входната врата и отново Дъдли не го последва.

— „С някои от вашите хора“?!

Хестия изглеждаше безкрайно обидена. Хари беше свидетел на подобно възмущение и от други магьосници и вещици, които оставаха изумени от факта, че близките му проявяваха такъв завидно малък интерес към световноизвестния Хари Потър.

— Няма проблем… — успокои я Хари — Наистина, това е без значение!

— „Това е без значение“? — повтори Хестия, а в гласа й прибягнаха зловещи нотки. — Тези хора не разбират ли през какво минаваш?! В каква опасност си? Колко си необходим за всички, които се противопоставят на Волдемор??

— Ами,… не — не разбират! — каза Хари. — Всъщност ме смятат за безполезен, но отдавна съм свикнал.

— Не мисля, че си безполезен!

Ако Хари не бе видял устните на Дъдли да се помръдват, със сигурност нямаше да повярва на ушите си. Думите обаче бяха изречени и накараха Хари да застине в недоумение за секунда, преди да осъзнае, че братовчед му се е изчервил като домат от това признание. Самият Хари бе объркан и удивен.

— Ами… ъ-ъ… благодаря ти, Дъдли!

Отново Дъдли изглеждаше така, че се бори с мисли, които бяха прекалено непосилни за него, преди да измърмори:

— Ти ми спаси живота!

— Всъщност не съм! — каза Хари. — Спасих само душата ти, която щеше да бъде погълната от диментора.

Хари гледаше с любопитство братовчед си. Никога не бяха истински близки и дори когато Хари се връщаше за кратко през ваканцията на „Привит Драйв“, си стоеше предимно в стаята. Сега обаче започна да се съмнява, дали наистина чашата студен чай, на която се бе натъкнал сутринта, беше поставена като капан, или беше искрена благодарност. Въпреки че бе трогнат, почувства истинско облекчение заради факта, че Дъдли явно е изчерпал възможностите да изразява чувствата си. След като отвори устата си още веднъж-дваж, повече не се обади.

Леля Петуния се разрева. Хестия й хвърли насърчителен поглед, който бързо се промени на гневен, след като леля Петуния се втурна напред и прегърна Дъдли, вместо Хари.

— Толкова си мило, Дъденце-е-е! — изхлипа тя, притискайки се в масивните му гърди — Толкова си добро момченце — което благодари…

— Въобще не благодари! — възмути се за сетен път Хестия. — Само каза, че не смята Хари за безполезен!

— Да, но изречено от устата на Дъдли е равносилно на „обичам те“ — отвърна й Хари, чудейки се дали да продължава да се чувства неловко или да се смее на леля си, която продължаваше да прегръща Дъдли, сякаш той беше герой, спасил го от горяща сграда.

— Ще тръгвате ли, или не? — изрева вуйчо Върнън, който се появи за сетен път на прага на всекидневната. — Мислех, че трябва да спазваме стриктен график!

— Да, да, трябва! — каза Дедалус Дигъл, който изумено и безмълвно беше наблюдавал цялата случка и едва сега успя да се съвземе от смайването си.

— Наистина трябва да тръгваме, Хари!

Той пристъпи напред и стисна ръката на Хари с две ръце.

— Късмет! Надявам се, че ще се срещнем отново. Надеждите на целият Магически свят са върху плещите ти.

— О! — каза Хари — Да. Благодаря!

— Всичко хубаво, Хари! — каза Хестия и стисна ръката му по същия начин. — Нашите мисли са с теб.

— Надявам се всичко да е наред между вас — каза Хари, хвърляйки поглед към леля Петуния и Дъдли.

— А, убеден съм, че в крайна сметка ще се окажем много добри приятели — прошепна Дигъл, след което размаха леко цилиндъра си за сбогом и излезе от стаята, последван от Хестия.

Дъдли нежно се освободи от прегръдката на майка си и тръгна към Хари, който положи огромни усилия да възпре желанието си да приложи някоя магия върху братовчед си. Но Дъдли вдигна голямата си розова ръка, за да се здрависа.

— Леле, Дъдли! — каза Хари, опитвайки се да надвика подновените хлипания на леля Петуния — дименторите да не са ти сменили мозъка?!

— Откъде да знам! — измърмори Дъдли. — Е, до скоро виждане, Хари!

— До скоро! — повтори Хари, стискайки ръката на Дъдли. — Може би! Пази се, голям Д.

Дъдли почти се усмихна и след това се изниза от стаята. Хари чу тежките му стъпки по пясъчната алея, а след това и затварянето на врата на колата.

Леля Петуния чието лице беше потънало в мократа от сълзи кърпичка се огледа, когато чу звука. Явно не беше очаквала да остане сама с Хари. Припряно прибира мократа си кърпичка в джоба и промърмори:

— Ами… довиждане — и тръгна през вратата, без да го погледне.

— Довиждане! — подвикна Хари.

Тя спря и се обърна. За момент Хари имаше странното чувство, че иска да му каже нещо, но след това погледа й стана странен и колеблив. Сякаш това, което мислеше, беше на езика й, но някак си успя да го преглътне, обърна глава и излезе от стаята, за да последва съпруга и сина си.