Джоан Роулинг
Хари Потър и реликвите на смъртта (29)

Глава двадесет и осма
ЛИПСВАЩОТО ОГЛЕДАЛО

Краката на Хари докоснаха пътя. Той огледа до болка познатата главна улица на Хогсмийд: тъмните витрини на магазините, мъгливата линия на планините зад селото, завоят на пътя, който водеше към „Хогуортс“, светлините от прозорците на „Трите метли“ и с внезапен проблясък си спомни, как преди близо година, се приземи наблизо, придържайки отчаяно отслабения Дъмбълдор. След това, в момента, в който пусна ръцете на Рон и Хърмаяни, нещото се случи.

Въздухът беше раздран от рев, много подобен на този, който нададе Волдемор, когато разбра, че чашата е открадната. Звукът разклати всеки нерв в тялото на Хари и той разбра, че появата им го е предизвикала. Докато гледаше към другите двама под мантията, вратата на „Трите метли“ се отвори с трясък и дузина облечени в мантии смъртожадни се изсипаха на улицата с вдигнати пръчки. Хари сграбчи ръката на Рон, когато той се опита да вдигне пръчката си. Смъртожадните бяха твърде много. Ако опитаха да се бият, щяха да издадат позицията си.

Един от смъртожадните вдигна пръчката си и писъкът престана, като все още отекваше от далечните планини.

— АКЦИО МАНТИЯ! — извика друг от смъртожадните.

Хари стегна хватката си, но мантията не помръдна. Призоваващото заклинание не й действаше.

— Не си под покривката, така ли, Потър? — извика смъртожадния, който бе опитал заклинанието, а после се обърна към останалите. — Разделете се. Той е тук.

Шест от смъртожадните се втурнаха към тях. Хари, Рон и Хърмаяни се оттеглиха възможно най-бързо назад в пряката и смъртожадните профучаха край тях. Те зачакаха в тъмнината, вслушани в стъпките, а искри светлина изхвърчаха от търсещите пръчки на смъртожадните.

— Хайде, да се махаме от тук! — прошепна Хърмаяни. — Да се магипортираме.

— Чудесна идея! — каза Рон, но преди Хари да успее да отговори, един от смъртожадните се провикна:

— Знаем, че си тук, Потър, няма къде да се скриеш! Ще те открием!

— Причакваха ни!… — прошепна Хари. — Направил е заклинанието, за да ги предупреди, че идваме. Предполагам, че е направил нещо, за да ни задържат тук, да ни хванат в капан…

— Ами дименторите? — извика в това време друг от смъртожадните. — Хайде да ги пуснем, те ще го открият за нула време!

— Тъмният Лорд не иска никой друг да убие Потър освен него…

— Дименторите няма да го убият, бе! Тъмният Лорд иска живота на Потър, не душата му. По-лесно ще го хванем, ако първо е подложен на Целувката!

Чу се шум от спор. Страх изпълни Хари. Ако се наложеше да отблъскват дименторите, щеше да се наложи да призоват Патронусите си, което веднага щеше да ги издаде.

— Ще се наложи, да се опитаме да се магипортираме, Хари! — прошепна Хърмаяни.

В момента, в който тя проговори, Хари усети неестествен студ да се простира по улицата. Светлината бе изсмукана от въздуха чак до звездите, които изчезнаха. В плътната тъмнина, той усети как Хърмаяни го хвана за ръка и заедно тръгнаха напред.

Въздухът, през който се движеха все едно бе станал твърд. Не можеха да се магипортират. Смъртожадните бяха направили заклинанията си добре. Студът се впиваше все по-дълбоко в плътта на Хари. Той, Рон и Хърмаяни се оттеглиха навътре в уличката, като се движеха възможно най-тихо покрай стената. Тогава иззад ъгъла, носейки се безшумно, се появиха дименторите, десет или повече, и се виждаха, само защото бяха още по-тъмни от тъмата наоколо им, с черните им мантии и протегнатите и изгнили ръце. Дали можеха да усетят страха в близост? Хари можеше да се обзаложи, че могат, защото започнаха да се движат по-бързо, с онези техни, провлачени, дълбоки дъхания, които донасяха отчаянието във въздуха. Приближаваха се.

Хари вдигна пръчката си. Не можеше, нямаше да се подложи на Целувката на диментора, каквото и да се случеше след това!

Той си мислеше за Рон и Хърмаяни, в момента, в който прошепна:

— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!

Сребърният елен изригна от върха на пръчката му и се разгърна във въздуха. Дименторите се пръснаха и от околността се надигна триумфален рев:

— Той е, там долу, там долу, видях Патронуса му, беше елен!

Дименторите се бяха отдръпнали, звездите отново се показаха и стъпките на смъртожадните се чуваха все по-ясно. Но преди обзетия от паника Хари да реши какво да прави, се чу отварянето на врата от лявата страна на лявата улица и груб глас каза:

— Потър, влизай тук бързо!

Той се подчини без да се замисля и тримата се втурнаха през отворената врата.

— По стълбите, не сваляй мантията, по-тихо! — измърмори високата фигура, докато ги подмина, за да затвори вратата зад тях.

Хари нямаше представа къде са, но на мъждивата светлина на едничката запалена свещ, успя да разпознае мръсния, покрит с трици бар на „Свинската глава“. Те минаха зад бара през втора врата, която ги изведе до стръмно дървено стълбище, по което се изкачиха възможно най-бързо. Стълбите свършиха в гостна, покрита с паркет и малка камина, над която висеше маслена рисунка на блондинка, която се взираше в стаята с леко отсъстващо изражение.

На улицата отдолу се чуха викове. Без да свалят мантията, тримата се приближиха до мрачния прозорец и погледнаха надолу. Спасителят им, който Хърмаяни бе идентифицирала като бармана на „Свинската глава“, бе единственият, който не носеше мантия и качулка.

— Е? — викаше барманът към едно от скритите лица. — Е, и какво? Пратихте диментори на улицата ми, а пък аз им пратих Патронуса си! Няма да ги търпя близо до мен! Казах ви! Няма да търпя!!

— Това не беше твоят Патронус! — каза смъртожадния. — Това беше елен. Това е Патронусът на Потър!

— Елен ли?! — избухна барманът и вдигна пръчката си — Елен! Ти, идиот такъв!! ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!

Нещо голямо и рогато изригна от пръчката. С наведена глава, нещото се втурна към главната улица и се скри от поглед.

— Не това видях… — каза смъртожадният, но доста по-несигурно.

— Вечерният час беше нарушен, чул си шума — каза един от другите смъртожадни. — Някой беше излязъл на улицата, в нарушение на наредбата…

— Ако искам да си изведа котката, ще го направя, по дяволите вашия вечерен час!

— Ти ли задейства Известяващото заклинание?

— И какво ако съм? Ще ме пратиш в „Азкабан“ ли? Ще ме убиете, защото съм си подал носа от вратата? Ами направете го, тогава! Но, за ваше добро се надявам, да не сте притискали малките си Черни значета, защото на него няма да му хареса, да го викате тук заради мен и моята черна котка, нали така?

— Не се притеснявай за нас! — каза един от смъртожадните, — а се притеснявай, че си нарушил вечерния час!

— И къде ще си търгувате с отварите и отровите, когато кръчмата ми е затворена, а? Какво ще стане с малките ви сделчици тогава?

— Ти заплашваш ли ни, бе?!

— Аз си държа устата затворена, затова и идвате тук, нали?

— Аз все още твърдя, че Патронусът беше елен! — извика първият смъртожаден.

— Елен ли? — извика барманът. — Това беше козел бе, идиот!

— Добре, добре, станала е грешка! — каза вторият смъртожаден. — Но, ако пак нарушиш вечерния час, няма да сме толкова снизходителни…

Смъртожадните се отправиха отново към главната улица. Хърмаяни изохка от облекчение, измъкна се изпод мантията и се отпусна на един разклатен стол. Хари свали мантията от себе си и Рон. Чуваше се как барманът отново заключва вратата на бара и после се заизкачва по стълбите.

Вниманието на Хари бе привлечено от нещо на полицата над камината. Върху нея бе поставено малко, четвъртито огледало, точно под картината на момичето. Барманът влезе в стаята.

— И вие, малки глупаци! — грубо каза той, като ги заоглежда — Какво си мислехте, като дойдохте тук?

— Благодаря ви!… — не мога да намеря думи, да ви благодаря! Спасихте ни живота!

Барманът изсумтя. Хари се приближи и го погледна в лицето: опитваше се да го види зад дългата, сплъстена, посивяла брада. Барманът носеше очила. Зад мръсните стъкла, очите му бяха… пронизително, брилянтно сини!

— Вашите очи съм виждал в огледалото!!

В стаята стана много тихо. Хари и барманът се гледаха.

— Вие сте изпратил Доби!…

Барманът кимна и се огледа наоколо за духчето.

— Мислех, че ще е с вас. Къде го оставихте?

— Той е мъртъв… — каза Хари. — Белатрикс Лестранж го уби.

Лицето на бармана остана безизразно. След секунда той каза:

— Съжалявам да го чуя, харесвах това духче.

Той се обърна и започна да пали лампите с пръчката си, без да поглежда към тях.

— Вие сте Абърфорт! — каза Хари на гърба на мъжа.

Той нито потвърди, нито отрече, а се наведе да запали огъня.

— Как се сдобихте с това? — попита Хари и се приближи към огледалото на Сириус, което беше близнакът на онова, което той беше счупил преди почти две години.

— Купих го преди година — каза Абърфорт. — Албус ми каза какво представлява. Исках да мога да те държа под око.

Рон въздъхна.

— Сребърната кошута! — каза той развълнувано — Това бяхте пак вие, нали?…

— За какво говориш? — попита Абърфорт.

— Някой изпрати кошута Патронус при нас!

— С акъл като твоя, спокойно можеш да станеш смъртожаден, момчето ми. Не видя ли току що, че моят Патронус е козел?!

— О… — каза Рон — да… ами, гладен съм! — добави той отбранително, а стомахът му изкъкркори убедително.

— Имам храна — каза Абърфорт и се измъкна от стаята. След малко се появи с голям самун хляб, сирене и калаена кана с медовина, които постави на малка маса пред огъня.

Те се нахвърлиха лакомо върху храната и за известно време се чуваше само дъвчене.

— Сега — каза Абърфорт, след като се бяха нахранили, — трябва да измислим как да ви измъкнем от тук. Не може да стане през нощта, чухте какво става, ако някой се покаже навън след залез. Известяващото заклинание се включва и ще ви се нахвърлят. Не мисля, че ще успея да представя за втори път моят козел за елен. Изчакайте да се съмне, да се вдигне вечерният час и тогава можете да сложите мантията и да се измъкнете пеша. Като излезете от Хогсмийд и стигнете до планините, ще можете да се магипортирате. Може даже да видите Хагрид. Той се крие там в някаква пещера, заедно с Гроуп, откакто се опитаха да го арестуват.

— Няма да си тръгнем! — каза Хари. — Трябва да влезем в „Хогуортс“.

— Не ставай глупав, момче! — каза Абърфорт.

— Трябва да отидем — отговори Хари.

— Това, което трябва да направите — каза Абърфорт и леко се наведе напред — е да се махнете колкото може по-далеч от тук.

— Не разбирате. Нямаме много време. Трябва да влезем в замъка. Дъмбълдор — искам да кажа, брат ви — искаше ние да…

Светлината на огъня за момент направи мръсните стъкла на очилата на Абърфорт да изглеждат непрозрачни, съвсем бели и това напомни на Хари за слепите очи на огромния паяк Арагог.

— Брат ми Албус искаше много неща… — каза Абърфорт — и хората имаха навика да страдат, докато той изпълняваше своите големи планове. Бягай далеч от това училище, Потър, и далеч от тази страна, ако можеш. Забрави брат ми, и неговите хитри схеми. Там, където е той, вече никой не може да го нарани, а ти не му дължиш нищо.

— Не разбирате… — повтори Хари.

— А, така ли?… — тихо каза Абърфорт. — Мислиш, че не разбирам собствения си брат? Мислиш, че си познавал Албус по-добре от мен??

— Не това имах предвид… — каза Хари, чиито мозък вече отказваше от изтощение. — Той… той ми остави да свърша нещо.

— О, така значи? — каза Абърфорт — Хубавка задачка, надявам се? Приятничка? Лесничка? Нещо, което недоучени магьосници да могат да свършат без да се попренапрягат?

Рон нададе доста мрачен смях. Хърмаяни изглеждаше напрегната.

— Не, не е лесна, не — отговори Хари. — Но аз трябва да…

— Трябва? Защо да трябва? Той е мъртъв, нали? — грубо го прекъсна Абърфорт. — Зарежи това момче, преди да си го последвал! Спасявай се!

— Не мога!

— Защо?

— Аз… — Хари се чувстваше смазан. Не можеше да обясни, затова премина в атака. — Но вие също се сражавате, вие сте в Ордена на Феникса…

— Бях… — каза Абърфорт. — С Ордена на Феникса е свършено. Вие-Знаете-Кой спечели, и всеки, който си мисли нещо друго, се заблуждава. Тук никога няма да е безопасно за теб, Потър, той толкова много те иска. Така че, замини зад граница, скрий се някъде, погрижи се за себе си. И най-добре вземи и тези двамата с теб. — Посочи той с пръст Рон и Хърмаяни. — Те ще са винаги в опасност, всички са наясно, че работят с теб.

— Не мога да си тръгна — каза Хари. — Имам работа…

— Нека някой друг я свърши!

— Не мога. Трябва да съм аз, Дъмбълдор всичко ми обясни…

— Ама наистина ли?!… И съвсем всичко ли ти каза, беше ли напълно откровен с теб?!

От цялото си сърце Хари искаше да може да каже „Да“, но някак си тази простичка дума не можа да се отрони от устните му.

Абърфорт сякаш прочете мислите му.

— Аз познавах брат си, Потър. Той се научи на потайност още край полата на майка ни. Тайни и лъжи, ето как израснахме, а на Албус… на него това му идваше отвътре.

Очите на възрастния мъж се насочиха към картината на момичето над камината. Това беше, сега Хари се огледа внимателно наоколо, единствената картина в стаята. Нямаше снимка на Албус Дъмбълдор, нито на някой друг.

— Господин Дъмбълдор — несигурно се обади Хърмаяни — това сестра ви Ариана ли е?

— Да. — язвително отговори той. — Чела си Рита Скийтър, нали госпожичке?

Дори на неясната светлина на огъня, беше видно, че Хърмаяни се изчерви.

— Елфиас Доуж я спомена — каза Хари, опитвайки се да защити Хърмаяни.

— Това старо тъпанарче… — измърмори Абърфорт, и отпи от медовината си. — Мислеше си, че едва ли не слънцето грее заради брат ми. Е, много хора мислеха така, и вие в това число, като ви гледам!…

Хари си замълча. Не искаше да изказва на глас съмненията и подозренията, които таеше за Дъмбълдор от месеци. Беше взел решение, докато копаеше гроба на Доби, да приеме това което му е казано, и просто да се довери. Нямаше повече желание да се съмнява. Не искаше да чува вече нищо, което да го отвлече от целта му. Той срещна погледа на Абърфорт, който беше толкова подобен на този на брат му. Ясните, сини очи създаваха впечатлението, че сканират обекта, към който се насочваха, и Хари знаеше, че Абърфорт чете мислите му и го презира за тях.

— Професор Дъмбълдор много държеше на Хари… — тихо каза Хърмаяни.

— Нима?… — отвърна Абърфорт. — Странно пък как, много от хората, на които брат ми държеше, се оказаха в доста по-лошо състояние от това, в което щаха да са, ако ги беше оставил на мира.

— Какво искате да кажете?! — задъхано попита Хърмаяни.

— Не е твоя работа! — каза Абърфорт.

— Но това е доста сериозно обвинение! — възрази тя. — За… за сестра си ли намеквате?

Абърфорт се втренчи в нея. Устните му мърдаха, сякаш предъвкваше неизречените думи. След това избухна:

— Когато сестра ми беше на шест години, беше нападната от три мъгълски момчета! Бяха я видели да прави магия, докато я шпионирали през градинската ограда. Тя беше още дете, не можеше да се контролира, никоя вещица или магьосник може да го прави на тази възраст. Това което са видели, вероятно ги е уплашило. Нахълтали в градината и когато тя не могла да повтори фокуса, се увлекли в усилията си да я накарат да престане завинаги да го прави.

Очите на Хърмаяни бяха станали огромни. Рон изглеждаше, сякаш му е зле. Абърфорт се изправи, висок като Албус и страшен в гнева и болката си.

— Това, което й направиха, я съсипа. Тя никога вече не беше съвсем в ред. Не използваше магия, но не можеше да се отърве от нея. Вместо това магията се насочи навътре в нея и я побърка. Избухваше от нея, когато тя не можеше да се контролира, и понякога беше странна и опасна. Но най-често беше сладка, уплашена и безвредна. А баща ми погна копелдаците, които и причиниха това, — продължи Абърфорт — и ги нападна! И затова го затвориха в „Азкабан“. Той никога не каза, защо го е направил, защото ако в Министерството знаеха какво се е случило с Ариана, щяха да я затворят в „Св. Мънго“ завинаги. Щяха да я сметнат за сериозна заплаха за Международната спогодба за сигурност, с магията, бликаща от нея, когато не можеше да я държи под контрол. Трябваше да я държим затворена. Сменихме къщата, изкарахме я болна, и майка ми се грижеше за нея, и се опитваше да я поддържа щастлива и в добро настроение.

— Аз бях нейният любимец — продължи той, и с това сякаш зад сбръчканото, брадато лице на Абърфорт надникна някогашният ученик. — Не Албус, той винаги беше в стаята си, когато си беше у дома, четеше книгите си и броеше наградите си, водеше кореспонденция „с най-забележителните магьосници на своето време“. Той не искаше да бъде притесняван от нея. Тя харесваше най-много мен. Можех да я накарам да яде, когато мама не успяваше, можех да я успокоя, когато изпаднеше в някое от нейните настроения, а когато беше спокойна ми помагаше да нахраня козите.

— И тогава, когато тя стана на четиринадесет… виждате ли, аз не съм бил там. — каза той. — Ако съм бил, може би щях да успея да я успокоя. Тя изпаднала в една от кризите си, а майка ми вече не беше толкова млада и… било е нещастен случай. Ариана не е можела да се контролира. Но майка ми… загина.

Хари почувства ужасна смесица от съжаление и отвращение. Не искаше да слуша повече, но Абърфорт продължи да говори и Хари се зачуди, от кога не беше говорил за това. Дали в същност изобщо беше говорил за случая?

— Така че, това сложи край на околосветското пътешествие на Албус с малкия Доуж. Двамата дойдоха за погребението на майка. След това Доуж замина сам, а Албус остана да се прави на глава на семейството. ХА!

Абърфорт се изплю в огъня.

— Аз се грижех за нея, казах му го, мен не ме интересуваше училището, аз си стоях у дома и изпълнявах задълженията си. Той ми каза, че трябва да завърша обучението си, и че ТОЙ ще поеме задачите на майка ни. Малко отстъпление за господин Брилянтният, защото не съм чул да раздават награди, когато гледаш полулудата си сестра или когато я възпираш да взривява къщата през ден. Но той, като че се справяше за няколко седмици… а после дойде онзи.

По лицето на Абърфорт пробягна опасно изражение.

— Гриндълуолд. И накрая брат ми имаше равен на себе си, някой също толкова блестящ и талантлив, някой, с когото да си говори. И грижите за Ариана отстъпиха на заден план, докато те мъдреха плановете си за нов магически ред, и търсеха Реликвите, или каквото беше там това, което толкова ги интересуваше. Правеха велики планове за доброто на магьосниците, а ако едно малко момиче бъдеше изоставено, е какво от това, когато Албус работеше за ПО-ГОЛЯМОТО ДОБРО?

— След няколко седмици обаче ми писна. Беше почти време да се връщам в „Хогуортс“ и затова им казах, и на двамата им казах, лице в лице, така, както и на вас сега — и Абърфорт погледна на долу към Хари, и на него му потрябва повечко въображение за да си го представи като тийнейджър, жилав и сърдит, конфронтиращ се с по-големия си брат. — Казах му, че ще е най-добре веднага да се откаже, че не може да я мести, тя не беше в състояние, не можеше да я вземе с него, където и да искаше да ходи, не можеше да я влачи със себе си, докато произнася речите си, и се опитва да се измъкне от последствията. Думите ми не му харесаха — каза Абърфорт и очите му отново бяха замъглени от светлината на огъня. Отново изглеждаха бели и слепи. — И на Гриндълуолд това изобщо не му хареса. Много се разгневи. Каза ми, че съм глупаво малко момче, да се опитвам да попреча на него и на брилянтния ми брат… Не ми ли било ясно, че бедната ми сестра нямало да е вече затворена, след като те променят света, изведат магьосниците от скривалищата им, и поставят мъгълите на мястото им?

— След това се скарахме… аз извадих пръчката си, а той извади своята и аз бях подложен на проклятието „Круциатус“ от най-добрия приятел на брат ми. Албус се опитваше да го спре и в един момент и тримата се дуелирахме, трясъците я разстроиха и тя не можа да издържи… Лицето на Абърфорт побеля, сякаш беше получил смъртоносна рана.

— … мисля, че искаше да помогне, но не знаеше какво да направи, и не съм сигурен кой от нас го направи, може да е бил всеки от нас — и тя… беше мъртва.

Гласът му се пречупи на последната дума и той се строполи в най-близкия стол. Лицето на Хърмаяни беше мокро от сълзи, а Рон беше блед почти като Абърфорт. Хари чувстваше отвращение. Искаше му се да не беше чул всичко това, искаше му се да промие мозъка си от него.

— Толкова… толкова съжалявам — прошепна Хърмаяни.

— Няма я!… — изграчи Абърфорт — Отиде си завинаги.

После си издуха носа и си прочисти гърлото.

— Разбира се, Гриндълуолд избяга. Вече имаше досие в родината си, и не искаше и Ариана да се води на негова сметка. А Албус вече беше свободен. Освободен от бремето на сестра си, свободен да стане най-великият магьосник…

— Той никога не е бил свободен! — каза Хари.

— Моля? — попита Абърфорт.

— Никога! — повтори Хари. — В нощта, когато брат ви умря, той изпи отвара, която временно го лиши от разсъдък. Той плачеше и молеше някой, който не беше там. „Не ги наранявай, моля те… измъчвай мен“.

Рон и Хърмаяни се втренчиха в Хари. Той никога не им беше разказвал в детайли какво се беше случило на острова на езерото в онази нощ; старателно беше премълчавал събитията, случили се, след като двамата с Дъмбълдор се бяха върнали в „Хогуортс“.

— Той си мислеше, че е отново там, в къщата, заедно с вас и Гриндълуолд. Знам, че си го мислеше! — каза Хари, припомняйки си как Дъмбълдор шептеше и се молеше. — Той мислеше, че вижда как Гриндълуолд измъчва вас и Ариана… За него това беше мъчение, ако го бяхте видели, нямаше да кажете, че е бил свободен.

Абърфорт изглеждаше унесен в съзерцание на собствените си жилести ръце. След малко каза:

— От къде можеш да си сигурен Потър, че брат ми не е бил по-заинтересуван от „по-голямото добро“, отколкото от теб? От къде знаеш, че не си бил просто бреме, също като сестра ми?

Сякаш парче лед се заби в сърцето на Хари.

— Не ви вярвам. Дъмбълдор обичаше Хари. — каза Хърмаяни.

— Защо тогава не го е посъветвал да се скрие? — изстреля в отговор Абърфорт. — Защо не му е казал: „Погрижи се за себе си, само така ще оцелееш“?

— Защото — отговори Хари, преди Хърмаяни да се намеси — понякога ТРЯБВА да се мисли за нещо повече от личната безопасност! Понякога се НАЛАГА да се мисли за по-голямото добро! Това е ВОЙНА!

— Ти си на седемнайсет, момче!

— Пълнолетен съм и ще се боря, дори и вие да се предадете!

— Кой казва, че се предавам?…

— „С Орденът на Феникса е свършено“! — изрецитира Хари — Брат ви знаеше как да довърши Вие-Знаете-Кой и ми завеща това знание. Ще продължа, докато успея, или — докато умра. Не мислете, че не съм наясно как може да свърши всичко това. От години съм наясно!!

Хари очакваше Абърфорт да му се подиграе или да започне да спори, но той не го направи. Дори не се помръдна.

— Трябва да влезем в „Хогуортс“ — повтори Хари — Ако не можете да ни помогнете, ще изчакаме до зазоряване, ще ви оставим на спокойствие и сами ще потърсим начин да проникнем. Ако все пак МОЖЕТЕ да ни помогнете — сега е моментът!

Абърфорт седеше неподвижно в стола си и се взираше в Хари с очи, които толкова приличаха на братовите му. Най-накрая си прочисти гърлото, изправи се, заобиколи масата и се приближи към портрета на Ариана.

— Знаеш какво да направиш — каза той.

Тя се усмихна, обърна се и отдалечи, не както правеха другите фигури от портретите, от едната страна на рамката, а по, както изглеждаше, дълъг тунел, нарисуван зад нея. Наблюдаваха как малката й фигура се отдалечава, докато накрая беше погълната от тъмнината.

— Ъъъ… какво?… — започна Рон.

— Сега има само един начин да се влезе там. — каза Абърфорт. — Източниците ми твърдят, че те са успели да открият и затворят всички стари проходи към училището, а дименторите обикалят около стените и редовно патрулират и вътре в училището. Това място никога преди не е било толкова силно охранявано. Как точно очаквате да свършите нещо, след като проникнете, като Снейп е нащрек, а братът и сестрата Кароу са му заместници… е, но ти това и очакваш, нали? Каза, че си готов да умреш.

— Но какво…? — започна Хърмаяни, сочейки картината на Ариана.

Малка, бяла точка се появи в края на нарисувания тунел и Ариана се върна в портрета. Но с нея имаше още някой, някой по-висок от нея, някой, който накуцваше и изглеждаше силно развълнуван. Косата му бе по-дълга, отколкото си спомняше Хари. Все по-големи и по-големи, двете фигури се приближаваха, докато главите и раменете им изпълниха портрета. След това цялата картина се премести от стената, като отваряща се врата и се откри вход към истинския тунел. И от него, с пораснала коса, разранено лице и разкъсана мантия се измъкна Невил Лонгботъм, който нададе вик на радост, скочи от лавицата и извика:

— Знаех, че ще дойдеш! ЗНАЕХ СИ, Хари!