Джоан Роулинг
Хари Потър и реликвите на смъртта (33)

Глава тридесет и втора
МОГЪЩАТА ПРЪЧКА

Светът като че ли свърши, а защо битката не спря, защо замъкът не се потопи в тих ужас, защо всеки боец не се предаде? Съзнанието на Хари беше необуздано, бушувайки, неспособно да приеме истината, защото Фред Уизли НЕ МОЖЕШЕ да бъде мъртъв, доказателството за всички негови мисли трябваше да лежи…

Тогава някакво тяло падна в дупката, направена в стената на замъка и проклятия се понесоха към тях през тъмнината, удряйки стената зад главите им.

— Залегнете!! — изкрещя Хари, когато нови проклятия бяха изпратени — той и Рон бяха сграбчили Хърмаяни и я бяха повалили на земята, но Пърси беше легнал върху трупа на Фред, защитавайки го от прклятията и когато Хари изкрещя:

— Пърси, идвай, трябва да отстъпим! — Пърси поклати глава. — Пърси! — Хари видя сълзи, стичащи се на струйки по мръсотията по лицето на Рон, когато той сграбчи раменете на Пърси и ги дръпна, но Пърси не помръдна. — Пърси, не можеш да направиш нищо за него! Ние трябва да…

Хърмаяни извика и Хари се обърна, без да има нужда да пита защо. Чудовищен паяк с големината на малка кола се опитваше да се покачи през дупката на стената. Един от потомците на Арагог се присъединяваше към битката.

Рон и Хари викнаха в един глас — техните магии удариха чудовището, което бе запратено назад, неговите крака потрепериха ужасяващо и то изчезна в тъмнината.

— То води приятели! — викна той, поглеждайки през дупката, която проклятията бяха направили. Още грамадни паяци се изкачваха по стената на замъка, освободени от Забранената гора, в която смъртожадните бяха проникнали. Хари изстрелваше Зашеметителни проклятия срещу тях и събори водача върху останалите; те се затъркаляха обратно по стената и изчезнаха от поглед. Тогава нови проклятия се понесоха към Хари и минаха само на сантиметри над главата му, но той усети силата им.

— Да се махаме СЕГА!

Хари бутна напред Рон и Хърмаяни и се наведе, за да хване трупа на Фред под мишница. Пърси, осъзнавайки какво какво иска да направи Хари, спря да се притиска в тялото и помогна — наведени ниско, за да позволят на проклятията да минават над тях, те издърпаха тялото на Фред на безопасно място.

— Тук! — каза Хари и те поставиха тялото в една ниша, където по-рано бе стояла някаква броня. Хари не можеше да понесе да гледа Фред и секунда по-дълго отколкото му се налагаше и когато се увери, че тялото беше добре скрито, той забърза след Рон и Хърмаяни. Малфой и Гойл бяха изчезнали, но накрая на коридора, който сега беше пълен с прах, паднала мазилка и стъкла, той видя много хора, тичайки напред-назад, дали приятели или врагове, той не би могъл да каже. Завивайки зад ъгъла, Пърси изрева като ранен бик:

— РУКУУД!!! — и се понесе към висок мъж, който преследваше няколко ученици.

— Хари, тук! — извика Хърмаяни.

Тя бе издърпала Рон зад един гоблен. Изглежда, че те се бореха, в един налудничав миг Хари помисли, че пак се прегръщат и тогава той осъзна, че Хърмаяни се опитва да задържи Рон, да го спре да тръгне след Пърси.

— Чуй ме… ЧУЙ МЕ, РОН!

— Искам да помогна… Искам да убивам смъртожадни!… — Лицето му беше изкривено и оцапано с прах и сажди, той се тресеше от мъка и ярост.

— Рон, ние сме единствените, които можем да го спрем! Моля те… Рон… ние се нуждаем от змията, трябва да убием змията! — задъхваше се Хърмаяни.

Но Хари знаеше как се чувства Рон — преследването на друг Хоркрукс не би могло да донесе удовлетворение като това от отмъщението. Той също искаше да се бие, да ги накаже, хората, които убиха Фред, и искаше да намери другите Уизли, и над всичко, да бъде сигурен, да бъде достатъчно сигурен, че Джини не е… но той не можеше да допусне тази идея да се заформи в съзнанието му…

— Ще се бием! — каза Хърмаяни. — Ние трябва да достигнем змията. Но нека не забравяме какво трябва да п-правим! Ние сме единствените, които можем да сложим край на това!

Тя също плачеше и докато говореше, избърса лицето си със скъсания си, изгорен ръкав, но пое няколко големи глътки въздух и идвайки на себе си и все още прилагайки здрав захват върху Рон, тя се обърна към Хари.

— Ти трябва да разбереш къде е Волдемор, защото змията ще е с него, нали? Направи го Хари… проникни в него!

Защо ли стана толкова лесно? Защото неговия белег гореше от часове, желаейки да му покаже мислите на Волдемор? Той затвори очи при нейната команда и изведнъж пищенето и ударите, и всички неприятни звуци на борбата се заглушаваха, докато се отдалечиха, като че ли той беше далеч, далеч от тях…

Той стоеше по средата на пуста, но странно позната стая с тапети по стените. Всички прозорци бяха заковани, освен един. Звуците от щурма на замъка бяха заглушени и отдалечени. Единственият откован прозорец показваше експлозии от светлина там, където беше замъкът, но вътре в стаята беше тъмно, само една газена лампа хвърляше малко светлина.

Той въртеше пръчката между пръстите си, гледайки я, а мислите му бяха в стаята в замъка, тайната стая, която единствено той бе намерил… Той беше сигурен, че момчето няма да намери диадемата… макар че марионетката на Дъмбълдор беше стигнала по-далече, отколкото той някога бе очаквал… прекалено далече…

— Господарю!… — каза глас, дрезгав и отчаян. Той се обърна — това беше Луциус Малфой, стоящ в най-тъмния ъгъл, дрипав и все още носещ белега на наказанието, което бе получил, след последното измъкване на Хари. Едното му око все още бе затворено и подуто. Господарю… моля ви… синът ми…

— Ако синът ти е мъртъв, Луциус, то това не е по моя вина. Той не дойде и не се присъедини към мен, както останалите от Слидерин. Може би той е решил да бъде приятел на Хари Потър.

— Не… никога!… — прошепна Малфой.

— Надявай се да е така!

— Не се ли боите, господарю, че Потър може да бъде убит от друга ръка, а не от Вашата? — попита Малфой с треперещ глас. — Няма ли да бъде по… извинете ме… по благоразумно да спрете битката, да влезете в замъка и да го откриете сам?

— Не се преструвай Луциус. Ти искаш битката да спре, за да откриеш какво се е случило със сина ти. И няма нужда аз да търся Потър. Преди разсъмване Потър сам ще дойде да ме намери.

Волдемор пак се вгледа в пръчката между пръстите си. Тя го тревожеше, а нещата които тревожеха лорд Волдемор трябваше да бъдат оправени…

— Иди и доведи Снейп.

— Снейп, г-господарю?!…

— Снейп. Трябва ми. Имам… работа за него. Тръгвай!

Ужасен, препъвайки се в мрака, Луциус напусна стаята. Волдемор продължаваше да стои там, въртейки бързо пръчката в пръстите си, взирайки се в нея.

— Това е единственият начин, Наджини… — той прошепна и се огледа наоколо, и там беше огромната дебела змия, сега висяща във въздуха, извивайки се елегантно във измагьосаното защитно място, което той бе направил за нея, сияеща прозрачна сфера, нещо между блестящ кафез и котел.

С въздишка, Хари се дръпна и отвори очи в същия момент, в който ушите му бяха пронизани от писъците и плача, ударите и гърма на битката.

— Той е в Къщата на крясъците. Змията е там, тя е обградена от някакъв вид магическа защита. Той току-що прати Луциус Малфой да намери Снейп.

— Волдемор се намира в Къщата на крясъците?! — попита Хърмаяни изумено. — Той дори не се… не се бие?!

— Той мисли, че няма нужда да се бие… — каза Хари — Мисли, че аз ще отида при него!

— Но защо?

— Знае, че съм след Хоркруксите… той пази Наджини близо до него… очевидно аз трябва да ида до него, за да се приближа до Хоркрукса…

— Точно така, — каза Рон, свивайки рамене. — така че ти не трябва да отидеш, това е което той иска, което очаква! Ти стой тук и се грижи за Хърмаяни, а аз ще отида да взема…

Хари прекъсна Рон.

— Вие двамата оставате тук, а аз ще ида под мантията и ще се върна колкото мога по…

— Не! — каза Хърмаяни. — най-добре ще е аз да взема мантията и…

— Дори не си го и помисляй! — озъби й се Рон.

Хърмаяни отговори:

— Рон, аз просто съм по-способна…

И тогава гобленът на края на стълбата, зад който те стояха, беше разкъсан.

— ПОТЪР!

Двама маскирани смъртожадни стояха там, но преди още да вдигнат напълно пръчките си, Хърмаяни извика:

— ГЛИСЕО!

Стълбите под краката им се превърнаха в пързалка и Хърмаяни, Хари и Рон паднаха и се понесоха на долу, без да могат да контролират скоростта си, но толкова бързо, че Зашеметителните проклятия на смъртожадните профучаха над главите им. Те изпратиха проклятие към гоблена на края на стълбите и се приземиха на етажа, удряйки се в стената.

— ДУРО! — изплака Хърмаяни, посочвайки гоблена с пръчката си и се чуха два високи тъпи удара, когато гобленът се превърна в камък и двамата смъртожадни, преследвайки ги, се сблъскаха с него.

— Назад! — извика Рон и той, Хари и Хърмаяни се хвърлиха към една врата, когато стадо галопиращи чинове, водени от тичащата след тях професор МакГонагол мина покрай тях. Тя се появи не за да ги предупреди. Косата и беше разпусната и имаше дълбока рана на бузата си. Когато зави зад ъгъла, те чуха вика й:

— АТАКА!

— Хари, ти вземи мантията — каза Хърмаяни, — Не се бой за нас…

Но той я метна върху тримата — макар че бяха високи, той се съмняваше, че някой би могъл да види краката им през наслоения с прах въздух, между падащата мазилка и проблясването на проклятия. Те изтичаха по следващата стълба и се намериха в коридор, пълен с дуелиращи се. Портретите зад бойците бяха изпълнени с фигури, крещейки съвети и окуражавайки, докато смъртожадните, замаскирани или не, се биеха с ученици и учители. Дийн бе лице в лице с Долохов, Парвати се дуелираше с Травърс. Хари, Рон и Хърмаяни издигнаха пръчките си едновременно, готови да стрелят, но бойците бяха така преплетени, че имаше голяма вероятност да уцелят своите хора, ако измагьосат проклятие. Докато стояха неподвижни, търсейки възможност за действие, те чуха едно силно „Йеееееее!“ и поглеждайки нагоре, Хари видя Пийвс, движейки се над тях, хвърляйки Грудки-капани върху смъртожадните, чиито глави изведнъж потънаха и се разтегнаха като дебели червеи.

— А-А-А-А-ХХХХ!

Шепа грудки удариха мантията над главата на Рон — влажните зелени коренчета сякаш се закачиха във въздуха, докато той се опитваше да ги изтърси.

— Има някой невидим там! — извика маскиран смъртожаден, посочвайки към тях. Дийн се възползва от моментното разсейване на смъртожадния, нокаутирайки го с едно Зашеметително проклятие, Долохов се опита да отмъсти, но Парвати изпрати към него Заклинание за пълно тяловкочанясване.

— Да вървим! — извика Хари и той, Рон и Хърмаяни хванаха здраво мантията и забързаха към края на Мраморната стълба във Входната зала с наведени глави, през мелето от бойци, подхлъзгайки се в локви от сок от грудките…

— Аз съм Драко Малфой, аз съм Драко, аз съм на ваша страна!

Драко беше на горната стъпало, умоляващ друг маскиран смъртожаден. Хари зашемети смъртожадния, докато минаваха покрай тях. Малфой, ухилен, се оглеждаше наоколо за своя спасител; Рон го цапардоса изпод мантията. Малфой падна върху смъртожадния, напълно объркан, устата му кървеше.

— За втори път днес ти спасяваме живота, двулично копеле такова! — изкрещя Рон.

Имаше все повече дуелиращи се по стълбите и в залата, смъртожадни, накъдето Хари погледнеше: Яксли, близо до входната врата, дуелиращ се с Флитуик; маскиран смъртожаден, биещ се с Кингсли точно до тях. Ученици тичаха във всички посоки, някои носещи или влачещи ранени приятели. Хари изпрати Зашеметяващо проклятие към маскирания смъртожаден, той пропусна, но насмалко да уцели Невил, който се появи отнякъде, заплашително размахвайки наръч Отровни Тентакули, които се закачиха радостно около близкия смъртожаден и започнаха да се увиват около него. Хари, Рон и Хърмаяни се втурнаха по мраморната стълба и някакво стъкло се разби отляво — слидеринският часовник, който отброяваше точките на дома, разсипа изумрудите си навсякъде и бягащите хора се запрепъваха и изпопадаха. Две тела паднаха от балконите, когато те достигнаха вратите и нещо сиво, което Хари бе взел за животно, се втурна на четирите си крака, за да забие зъби в тялото на единия от падналите.

— НЕ! — изпищя Хърмаяни и със оглушителен взрив от пръчката си отхвърли Фенрир Грейбек от тялото на немощно борещата се Лавендър Браун. Той се удари в мраморните перила и се опита да се изправи на крака. Тогава, с ярка бяла светкавица и пукот една кристална топка се изтресе на главата му и той се сгърчи на земята, без да мръдне повече.

— Имам още! — изпищя професор Трелони от перилата. — Още за всеки, който поиска! Ето…

И с движение подобно на сервис, тя извади друга огромна кристална сфера от торбата си, махна с пръчката си във въздуха и накара топката да полети из Голямата зала, преди да изхвърчи през прозореца. В този момент огромните дъбови входни врати се пръснаха на парчета и още от грамадните паяци си проправиха път през залата. Писъци на ужас разцепиха въздуха — биещите се, независимо смъртожадни или не, се разпръснаха и струи червена и зелена светлина полетяха към паяците, които ръмжаха и потръпваха, по-ужасяващи от всякога.

— Как ще се измъкнем от тук? — извика Рон изпод мантията, но преди Хари или Хърмаяни да могат да отговорят, те бяха изблъскани настрани — Хагрид се беше появил, изкачвайки бясно стълбите, размахващ розовия си чадър на цветя.

— Не ги ’ранявайте, не ги ’ранявайте! — викаше той.

— ХАГРИД, НЕ-Е!

Но той не бе и на половината път до Хагрид, когато го видя да се случва — Хагрид изведнъж изчезна между паяците и припкайки, с гнусни масови движения, те заотстъпваха под яростни атаки от заклинания, Хагрид се бе вмъкнал по средата им.

— ХАГРИД! — Хари чу някой да вика него, приятел или враг — не го интересуваше. Той скачаше от стъпало на стъпало надолу към тъмните дворове, а паяците се отдалечаваха на тълпи с плячката си. Той не можеше да зърне Хагрид.

— ХАГРИД!

Стори му се, че вижда огромна ръка измежду паяците, но когато понечи да хукне след тях, пътят му бе препречен от огромен крак, който се появи от тъмнината и разтресе земята, на която стоеше. Той погледна нагоре — огромен великан, двадесет стъпки висок стоеше пред него, главата му бе скрита някъде в тъмнината нагоре, само огромните му, подобни на дървета космати пищяли бяха осветени от светлината на замъка. С едно ужасяващо, плавно движение той счупи с юмрук един от горните прозорци и дъжд от стъкла заваля върху Хари, карайки го да се заслони във входа.

— О, Боже… — изплака Хърмаяни, докато тя и Рон изтичаха с Хари и се вторачиха във великана, който сега се опитваше да сграбчи хора през прозорците над тях.

— НЕДЕЙ! — извика Рон, хващайки ръката на Хърмаяни, докато тя издигаше пръчката си. — Зашемети го и той ще събори половината замък…

— ХАГЪР?…

Грауп се появи изад ъгъла на замъка, залитайки. Единственото, което хрумна на Хари бе, че Грауп е дребен великан. Огромното чудовище, опитващо се да сграбчва хора от горните етажи, се обърна и изрева. Каменните стъпала се разтресоха, когато той извика към по-дребния себеподобен и несиметричната уста на Грауп се отвори, показвайки пожълтели зъби с големина на половин тухла, които се притиснаха с лъвско зверство едни към други.

— БЯГАЙТЕ! — изкрещя Хари. Нощта бе изпълнена с противни викове и задахъвания, които гигантът издаваше; докато се движеше с усилие, Хари сграбчи ръката на Хърмаяни и се втърна по стълбите към двора. Рон беше зад тях. Хари не беше изгубил надежда за намирането и спасяването на Хагрид — той тичаше толкова бързо, че те бяха вече на половината път до гората, преди да им се наложи пак да спрат за малко.

Въздухът около тях замръзна; дъхът на Хари се спря в гърдите му и се кристаризира. Фигури се движеха в тъмнината, плъзгащи се фигури, злобни, черни фигури, движещи се на тълпи към замъка, бяха с качулки и дишането им бе хриптящо…

Рон и Хърмаяни се приближиха към него, когато изведнъж звуците на битката зад тях бяха заглушени, защото тишината, която само дименторите можеха да причинят се настилаше плътно в нощта; Фред си беше отишъл, и Хагрид сигурно умираше или вече бе мъртъв…

— Давай, Хари! — каза гласът на Хърмаяни сякаш от много далеч. — Патронус, Хари, хайде!

Той вдигна пръчката си, но притъпяваща безнадеждност го заливаше целия, колко ли още лежаха мъртви, а той не знаеше? Той се почувства, сякаш душата му бе наполовина излязла от тялото…

— ДАВАЙ, ХАРИ! — изпищя Хърмаяни.

Стотици диментори се приближаваха, плъзгайки се към тях, скъсявайки разстоянието между тях и надеждата на Хари, която беше като обещание за угощение…

Той видя сребърният териер на Рон да се появява във въздуха, блещукайки слабо, и разпадайки се, видрата на Хърмаяни да се извива във въздуха и да изчезва и неговата собствена пръчка потрепваща в ръката му, и той почти заприветства забравата, обещанието за нищо, за никакви чувства…

И тогава сребърни заек, глиган и лисица минаха покрай Хари, Рон и Хърмаяни, дименторите заотстъпваха, преди съществата да приближат. Още трима бяха излезли от тъмнината, техните пръчки бяха вдигнати и измагьосваха още Патронуси — Луна, Ърни и Шеймъс.

— Точно така. — каза Луна обнадеждяващо така, сякаш бяха отново в Нужната стая и това беше просто упражнение на ДА. — Точно така, Хари… хайде, помисли си за нещо щастливо…

— Нещо щастливо? — повтори той с дрезгав глас.

— Ние всички все още сме тук. — прошепна тя. — Ние все още се бием. Хайде, ела…

Появи се сребърна искра, после колеблива светлина, и накрая, с най-голямото усилие, което някога му беше струвало, сребърният елен се появи от върха на пръчката на Хари. Сега дименторите се разпокъсаха и изчезнаха, нощта отново беше топла, но звуците на заобикалящата ги битка зазвучаха гръмко в ушите му.

— Не мога да ви се отблагодаря, — каза Рон с треперещ глас, обръщайки се към Луна, Ърни и Шеймъс. — вие току що спасихте…

С рев и стъпки, които разтърсваха земята, друг великан се появи, залитайки в тъмнината откъм гората, размахвайки тояга, по висока от всеки от тях.

— БЯГАЙТЕ! — извика Хари отново, но другите нямаха нужда от това — те всички се разпръснаха и секунда по късно огромният крак на чудовището падна точно там, където бяха стояли. Хари се огледа — Рон и Хърмаяни го бяха последвали, но другите се бяха върнали в битката.

— Да му дсе изплъзнем! — извика Рон, когато великанът размаха отново тоягата си и нейното свистене проехтя в нощта, през градините, които все още бяха озарявани от червени и зелени лъчи.

— Плашещата върба! — каза Хари. — Давайте!

Някак той зазида всичко в ума си, натъпка мислите си в местенце, в което не можеше да ги достигне сега — мислите за Фред и Хагрид, и страха си за всички хора, които обичаше и които бяха разпръснати вътре и вън в замъка, всичко трябваше да почака, защото те трябваше да тичат, трябваше да стигнат до змията и Волдемор, защото това беше, както Хърмаяни каза, единствения начин да го спрат…

Той се втурна, вярвайки, че ще остави смъртта зад себе си, пренебрегвайки лъчите светлина, летящи навсякъде около него и звуците на езерото, вълните на което се разбиваха в бреговете му като на море, и шумоленето на Забранената гора, макар че беше ветровита вечер, макар че дворовете изглеждаха, сякаш самите те бяха въстанали. Той тичаше по-бързо, отколкото през целия си живот и беше първият, който зърна огромното дърво, върбата, която пазеше тайната на своите корени с клони, шибащи като камшици.

Задъхвайки се и пъшкайки, Хари забави темпото, заобикаляйки клоните, взирайки се през тъмнината към нейното дебело стъбло, опитвайки се да види издутото място на кората на старото дърво, което щеше да го парализира при натискане. Рон и Хърмаяни го догониха, Хърмаяни толкова задъхана, че не можеше да говори.

— Как… как ще влезем? — изпръхтя Рон. — Аз мога… да видя мястото… ако Крукшанкс беше тук пак…

— Крукшанкс? — повтори Хърмаяни с хриптящ глас, превивайки се на две и притискайки силно гърдите си. — Ти магьосник ли си, или какво?

— О… да… вярно…

Рон се огледа наоколо, после насочи пръчката си към един клон на земята и каза:

— УИНГАРДИУМ ЛЕВИОСА! — клонът полетя от земята, стрелна се във въздуха, носен от полъха на вятъра, после се насочи към ствола на върбата през нейните злобно мятащи се клони. Той натисна издутината близо до корените и изведнъж гърчещото се дърво замръзна.

— Перфектно! — похвали го Хърмаяни.

— Чакайте!

В една секунда на колебание, през която ударите и есксплозиите на битката изпълниха въздуха, Хари се подвуоми. Волдемор искаше той да направи това, искаше той да отиде при него… Повеждаше ли той Рон и Хърмаяни в капан? Но изглежда реалността го заля, ужасяваща и недвусмислена — единствения начин беше да убият змията, а змията беше където беше Волдемор, а Волдемор беше на края на този тунел…

— Хари, ние идваме, просто влез там! — каза Рон, побутвайки го напред.

Хари влезе в подземния тунел, скрит между корените на дърветата. Беше много по-тясно отколкото предния път, когато бяха влезнали в тунела. Беше им се наложило да се свият на две, за да минат през него преди четири години — сега не им оставаше нищо друго, освен да пълзят. Хари мина пръв, пръчката му светеше, очаквайки всеки момент да срещне препятствие, но нямаше нищо. Те се движеха тихо, погледът на Хари бе фиксиран върху люлещия се лъч на пръчката, която стискаше в юмрука си. Накрая, тунелът започна да се издига, Хари видя снопче светлина над тях. Хърмаяни го дрпъна за глезена.

— Мантията! — прошепна тя. — Сложи си мантията!

Той опипа зад себе си и тя набута фината дреха в свободната му ръка. С усилие той я наметна върху себе си, промърморвайки:

— НОКС!

Заклинанието загаси светлината на пръчката му и той продължи на четири крака, колкото можеше по-тихо, напрегнал до край всичките си сетива, очаквайки всеки момент да бъде открит, да чуе студения ясен глас, да види проблясъка на зелената светлина.

И тогава той чу гласове, идващи от стаята точно над главите им, леко заглушени, защото краят на тунела бе блокиран от нещо, което изглеждаше като стара щайга. Едва дишайки, Хари се насочи към отвора и надзърна през тънка пролука между щайгата и стената. Стаята беше слабо осветена, но той виждаше Наджини, извивайки се елегантно, сякаш беше под водата, на безопасно място във своята омагьосана, блестяща сфера, която плуваше нестабилно във въздуха. Той можеше да види очертанието на маса и бяла ръка с дълги пръсти, играеща си с пръчка. Тогава заговори Снейп и сърцето на Хари подскочи — Снейп беше на сантиметри от мястото на което той беше клекнал, скрит.

— … господарю, тяхната съпротива рухва…

— Което става без твоята помощ… — прекъсна го Волдемор с високия си, ясен глас. — Макар че си вещ магьосник, Сивиръс, не мисля че можеш да промениш нещо. Ние почти сме вътре… почти.

— Позволете ми да намеря момчето. Позволете ми да Ви доведа Потър. Сигурен съм, че мога да го намеря, господарю. Моля!

Снейп мина покрай пролуката и Хари се отдръпна малко, все още взирайки се в Наджини, чудейки се дали съществува някаква магия, която може да проникне през заобикалящата я защита, но не можеше да се сети за нищо. Един грешен опит и той ще се разкрие…

Волдемор се изправи. Хари можеше да го види сега, да види червените очи, плоското змиеподобно лице, блясъка на крехката му фигура в полумрака.

— Имам проблем, Сивиръс. — каза Волдемор меко.

— Господарю? — каза Снейп.

Волдемор вдигна Могъщата пръчка, държейки я така нежно и прецизно, като палка на диригент.

— Защо тя не работи за мен, Сивиръс?

В тишината на Хари му се стори, че може да чуе съскането на змията, докато се виеше и развиваше, или това беше хриптящият дъх на Волдемор, който се спираше във въздуха.

— Гос… господарю, — каза Снейп безучастно. — Не разбирам. Вие… вие сте направили необикновена магия с пръчката.

— Не — отговори Волдемор. — Аз направих магията, която обикновено използвам. Аз съм необикновен, но тази пръчка… не е. Няма обяснение за чудесата, които бе обещала да направи. Не усещам никаква разлика между тази пръчка и онази, която купих от Оливандър преди толкова години.

Тонът на Волдемор бе замислен, спокоен, но страхът на Хари бе започнал да пулсира — изпитваше болка в челото си и можеше да почувства чувството на ярост, което кипеше във Волдемор и което той контролираше.

— Никаква разлика!… — повтори Волдемор.

Снейп не проговори. Хари не можеше да види лицето му. Хари се чудеше дали Снейп е почувствал опасността, дали се опитваше да намери правилните думи да умилостиви своя господар.

Волдемор започна да се движи из стаята, Хари го загуби от поглед за секунди, докато той дебнеше, говорейки с онзи добре премерен глас, а болката и яростта се надигаха в Хари.

— Аз мислих дълго и неуморно, Сивиръс… Знаеш ли защо те повиках от битката?

И за момент Хари видя профила на Снейп. Той гледаше към извиващата се змия в нейната измагьосана клетка.

— Не, господарю, но се надявам, че ще ми позволите да се върна. Позволете ми да намеря Потър.

— Ти звучиш като Луциус. Никой от вас не е разбрал така добре Потър както мен. Той няма нужда да бъде търсен. Потър ще дойде до мен. Както виждаш, аз знам единствения му голям недостатък, единственото му слабо място. Той няма да понесе да гледа как другите около него загиват и да знае че това е заради него. Той ще иска да го спре на всяка цена. Той ще дойде.

— Но господарю, той може да бъде убит по погрешка от някой друг, не от вас…

— Инструкциите ми към смъртожадните бяха напълно ясни. Пленете Потър. Убийте приятелите му — повечето, по добрите — но не убивайте Потър. Но аз исках да говоря с теб, Сивиръс, с теб, а не с Потър. Ти ми беше много полезен. Много полезен.

— Господарю, знаете, че аз се опитвах единствено да служа на вас. Но… позволете ми да отида и да намеря момчето, господарю. Позволете ми да Ви го доведа. Аз знам, че мога…

— Аз ти казах, не! — отговори Волдемор и Хари забеляза блясъкът на червеното в очите му, когато се обърна отново и свистенето на мантията му бе като съскане на змия, и той почувства нетърпението на Волдемор в изгарящия го страх. — Загрижен съм за това, което ще стане, когато накрая срещна момчето.

— Господарю, не може и дума да става за съмнения, сигурен…

— Напротив, може Сивиръс. Има!

Волдемор спря и Хари можеше да го види отново, докато той превъртя Могъщата пръчка между пръстите си, взирайки се в Снейп.

— Защо и двете пръчки, които използвах се провалиха, насочени към Потър?

— Аз… аз не мога да отговоря, господарю.

— Не можеш ли?

Пристъпът на гняв бе сякаш острие, забито в главата на Хари — той вкара юмрук в устата си, за да не изреве от болка. Той затвори очи и изведнъж стана Волдемор, гледащ в очите на Снейп.

— Моята тисова пръчка направи всичко, за което я помолих, Сивиръс, освен да убие Хари Потър. Два пъти се провали. Оливандър, ми каза, докато го изтезавах, че е заради еднаквите сърцевини, каза ми да взема пръчката на друг. Направих го, но пръчката на Луциус се раздроби при срещата с тази на Потър.

— Аз… аз не мога да го обясня, господарю.

Снейп не гледаше към Волдемор сега. Тъмните му очи бяха все още фиксирани върху въртящата се в защитеното си място змия.

— Аз опитах с трета пръчка, Сивиръс. Могъщата, Пръчката на Съдбата, Смъртоносната Пръчка. Аз я взех от предишния й господар. Аз я взех от гроба на Албус Дъмбълдор.

Сега Снейп погледна към Волдемор, а лицето му бе като на мъртвец. Беше мраморно бяло и толкова замръзнало, че когато проговори беше шокирашо, че има нещо зад тези празни очи.

— Господарю… позволете ми да се добера до момчето…

— През цялата тази нощ, през която съм на косъм от победата, аз стоях тук… — продължи Волдемор, гласът му бе малко по-висок от шепот. — Чудейки се, чудейки се защо Могъщата пръчка отказва да бъде каквато трябва да бъде, отказва да прави магии, макар че легендата казва, че тя трябва да се подчинява на законния си господар… и мисля, че имам отговора.

Снейп не отговори.

— Вероятно ти вече го знаеш? Ти си умен мъж, освен всичко, Сивиръс. Ти беше добър и верен слуга и аз съжалявам, че това трябва да се случи.

— Господарю…

— Могъщата пръчка не може да ми служи както трябва, Сивиръс, защото аз не съм истинският й господар. Могъщата пръчка принадлежи на магьосника, който е убил предишния й собственик. Ти уби Албус Дъмбълдор. Докато ТИ си жив, Сивиръс, Могъщата пръчка не може да бъде истински моя.

— Господарю! — възрази Снейп, вдигайки пръчката си.

— Не може да стане по друг начин! — каза Волдемор. — Аз трябва да владея Пръчката, Сивиръс. Владеейки пръчката, ще владея и Потър накрая.

И Волдемор замахна с Могъщата пръчка във въздуха. Тя не стори нищо на Снейп, който за части от секундата изглежда помисли, че се е спасил, но после намерението на Волдемор се изясни. Клетката на змията се носеше из въздуха, и преди Снейп да може да направи каквото и да е, освен да извика, тя обви главата и раменете му и Волдемор заповяда на змийски език:

— Уби-и-ий!

Чу се ужасяващ вик. Хари видя как лицето на Снейп изгуби и малкото цвят, който му бе останал, то побеля, черните му очи се разшириха, докато зъбите на змията се забиваха в гърлото му. Той неуспешно се опита да избута клетката от себе си, но коленете му отказаха и той се строполи на земята.

— Съжалявам — каза Волдемор студено.

Той се обърна, не изпитваше и капчица тъга, нито угризение. Беше време да напусне бараката и да атакува, с пръчка, която сега щеше да изпълнява напълно заповедите му. Той я насочи към блестящата клетка на змията, която се издигна нагоре, освободи Снейп, който удари глава в земята, кръв струеше от раната на врата му. Волдемор прекоси стаята без да погледне назад и огромната змия се понесе след него със защитата си.

Обратно в тунела и в съзнанието си, Хари отвори очи — той бе наранил кокалчетата на ръката си, когато я бе захапал за да не извика. Сега гледаше през тънката цепка между щайгата и стената, наблюдавайки крак в черен ботуш да стъпва по пода.

— Хари! — прошепна Хърмаяни зад него, но той вече бе насочил пръчката си към щайгата, която му пречеше да вижда. Тя се вдигна във въздуха на няколко сантиметра и кацна тихо настрани. Колкото можеше по-тихо, той се вмъкна в стаята.

Той не знаеше защо го прави, не знаеше защо приближава към умиращия мъж, не разбираше какво бе почувствал, когато бе зърнал бялото лице на Снейп, пръстите, опитващи се да запушат кървящата рана на врата му. Хари свали мантията-невидимка и погледна надолу към човека, когото бе мразил, чийто разширени черни очи бяха зърнали Хари, докато се бе опитвал да проговори. Хари се надвеси над него и Снейп хвана мантията му и го дръпна към себе си.

Ужасяващ, стържещ, бълбукащ шум се разнесе от гърлото на Снейп:

— Вземи това… вземи го…

Още нещо, освен кръв, се процеждаше от Снейп. Нещо сребристосиньо, нито газ, нито течност бликаше от устата, ушите и очите му и Хари знаеше какво е, но не знаеше какво да прави… но тогава бутилка, измагьосана от въздуха бе мушната в треперещите му ръце от Хърмаяни. Хари изля сребърното вещество с пръчката си в нея. Когато бутилката бе пълна до горе, а Снейп изглеждаше, сякаш в него не бе останала и капка кръв, захвата му върху робата на Хари отслабна.

— Погледни… ме… — прошепна той.

Зелените очи срещнаха черните, но след секунда нещо в дълбините на тъмните изглежда изчезна, оставяйки ги фокусирани, празни и безизразни. Ръката, която държеше Хари тупна на пода и Снейп не помръдна повече.