Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (7)
Оригинално заглавие
Harry Potter and The Deathly Hallows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Корекция
Ognyancom
Допълнителна корекция
goblin
Преводачи и редактори

Глава първа

Превод: Ermac. Редакция: Свилен, Карина, Оgnyancom, Arath, hendy

Глава втора

Превод: Dagoburd. Редакция: Оgnyancom

Глава трета

Превод: Dagoburd. Редакция: Сед, Ognyancom, hendy

Глава четвърта

Превод: Dagoburd. Редакция: Ognyancom

Глава пета

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава шеста

Превод: Dagoburd. Редакция: Оgnyancom

Глава седма

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава осма

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава девета

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава десета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава единадесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава дванадесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тринадесета

Превод: Boggart. Редакция: Оgnyancom

Глава четирнадесета

Превод: 6trudel. Редакция: Оgnyancom

Глава петнадесета

Превод: The Seaward. Редакция: Оgnyancom

Глава шестнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава седемнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава осемнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава деветнадесета

Превод: Vogelfrei. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесета

Превод: Bibi_Elli. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и първа

Превод: Bibi_Elli. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и втора

Превод: Avada Kedavra. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и трета

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и четвърта

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и пета

Превод: hеndy. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и шеста

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и седма

Превод: hendy. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и осма

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и девета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и първа

Превод: The_Braine. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и втора

Превод: The_Braine

Глава тридесет и трета

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и четвърта

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и пета

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и шеста

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Епилог

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

История

  1. — Добавяне

Глава първа
ВЪЗХОДЪТ НА ТЪМНИЯ ЛОРД

Двамата мъже се появиха сякаш от нищото, на сантиметри един от друг върху тясна и осветена от луната алея. За момент останаха неподвижни, с магически пръчки насочени един срещу друг, но след като се разпознаха, прибраха пръчките под мантиите си и закрачиха заедно надолу по алеята.

— Новини? — попита по-високият от двамата.

— Най-добрите! — отвърна Сивиръс Снейп.

От ляво алеята беше обрасла с диви калини, но от дясно беше засаден добре поддържан жив плет. Докато двамата мъже пристъпваха, дългите им мантии се развяваха около краката им.

— Помислих, че може би съм закъснял — каза Яксли, на когото грубите черти ту се виждаха, ту не, заради листата на дърветата, които едва пропускаха лунната светлина. — Беше по-сложно, отколкото го очаквах, но се надявам, че ще остане доволен. Мислиш ли, че ще го приеме добре?

Снейп кимна, но само толкова. После двамата завиха надясно по един широк път, който ги отведе извън алеята. Никой от тях не забавяше крачката и после тихо двамата вдигнаха ръцете си като за поздрав и преминаха през тъмната метална ограда, сякаш бяха призраци. Тисовият плет заглушаваше стъпките им. Наблизо нещо прошумоля и Яксли отново извади пръчката си, насочвайки я над главата на спътника си, но причината за шума се оказа снежно бял паун, който се разхождеше наперено и величествено върху плета.

— Винаги се е оправял добре тоя Луциус. Пауни… — кисело подметна Яксли и пъхна пръчката си обратно под наметалото.

Величествено имение израстна от тъмнината в края на пътя. Светлини проблясваха в диамантено оформените прозорци на долния етаж, а някъде, в тъмната градина отвъд живия плет, се чуваше ромоленето на фонтан. Камъчетата под обувките им почукваха едно в друго, докато Снейп и Яксли бързаха към входната врата. Тя се отвори навътре с приближаването им, въпреки че не се забелязваше човек, който да я е отворил.

Коридорът беше голям, слабо осветен, но разкошно декориран, с величествен килим, покриващ почти целия каменен под. Любопитни очи от бледите лица върху портретите на стените проследиха Снейп и Яксли, докато минаваха по коридора. Двамата се спряха пред тежка дървена врата, която водеше в следващата стая, поколебаха се само за миг, след което Снейп натисна бронзовата дръжка. Гостната бе пълна с хора, които мълчаха и бяха седнали около дълга и безукорно полирана маса. Мебелите, които друг път заемаха мястото й, сега бяха скупчени по ъглите на стаята. Осветлението беше слабо и идваше от огъня на красива камина, чиито плочки бяха от позлатено огледално стъкло. Снейп и Яксли не посмяха да пристъпят веднага, а го направиха едва след като очите им привикнаха на сумрака в стаята. Именно липсата на светлина привлече погледите им нагоре, към най-странното нещо в цялата стая. Една очевидно в безсъзнание човешка фигура висеше надолу с главата над масата, въртейки се, сякаш окачена на невидимо въже и отразена в огледалата на камината и полировката на масата. Никой от присъстващите не гледаше нагоре, освен блед рус младеж, който стоеше точно до фигурата. Изглежда сякаш не можеше да спре да хвърля поне един поглед към нея всяка минута.

— Яксли! Снейп! — извика с висок и ясен глас някой, седнал край масата. — За малко да закъснеете!

Говорещият беше на централно място, точно срещу камината, така че за новодошлите първоначално беше доста трудно да различат нещо повече от бледия му силует. Когато се приближиха, лицето му придоби по ясни очертания — неокосмено, змиеподобно, с цепки вместо ноздри и светещи червени очи, чиито зеници бяха вертикални. Той беше толкова блед, че сякаш излъчваше сивкаво сияние.

— Сивиръс, ела тук! — каза Волдемор, посочвайки мястото от дясната му страна. — Яксли, ти седни до Долохов!

Двамата заеха посочените им места. Повечето погледи проследиха въпросително Снейп, затова той беше този, към когото първи се обърна Волдемор:

— Е?

— Господарю, Орденът на Феникса смята следващата събота през нощта да премести Хари Потър от къщата, в която живее, на друго, по-сигурно място.

Всички около масата наостриха уши, като някои застинаха в недоумение, а други се уплашиха, но всички гледаха втренчено в Снейп и Волдемор.

— Събота… през нощта… — повтори Волдемор. Червените му очи се взряха в гарвановочерните на Снейп с такова острота, че повечето от присъстващите извърнаха погледа си, очевидно изплашени, че самите те могат да бъдат изгорени от този втренчен взор. Снейп обаче спокойно погледна Волдемор и след миг или два, устата на Волдемор, която нямаше устни, все пак се изкриви в нещо като усмивка.

— Добре! Много добре! И тази информация идва от…

— От източника, когото обсъждахме — каза Снейп.

— Господарю…

Яксли се бе привел напред, за да вижда по-добре Снейп и Волдемор, застанали почти в другия край на масата. Всички се обърнаха към него.

Яксли почака, но Волдемор не проговори, затова продължи:

— Аврорът Даулиш, се изтърва, че Потър няма да бъде преместен чак до тридесети, нощта в която момчето ще навърши седемнадесет години.

Снейп се усмихна.

— А пък моят източник ми казва, че има план да се пусне грешна следа и явно това е тя! Няма съмнение, че Заклинанието за заблуда е било приложено на Даулиш. Няма да му бъде за пръв път, всеизвестно е, че е податлив на чуждо влияние.

— Уверявам Ви, господарю, че Даулиш изглеждаше сигурен — каза Яксли.

— Ако е бил заблуден, е много ясно, че ще бъде сигурен! — отвърна Снейп. — Уверявам те Яксли, че Отделът на аврорите няма да играе роля в защитата на Хари Потър, защото в Ордена са убедени, че вече сме проникнали в Министерството.

— Значи в Ордена са разбрали поне веднъж нещо както трябва? — попита нисък и дебел мъж, който седеше не по-далеч от Яксли, после се изкикоти хрипкаво, така че смехът му оттекна над масата.

Волдемор не се засмя, но погледът му се насочи за пореден път нагоре към тялото, което се въртеше бавно над главите им. Изглеждаше потънал в мислите си.

— Господарю, — продължи Яксли — Даулиш вярва, че цяла група аврори ще бъдат използвани, за да преместят момчето.

Волдемор вдигна голямата си бяла ръка и Яксли веднага млъкна, гледайки обидено към Волдемор, който се обърна към Снейп:

— Къде ще скрият момчето?

— В дома на един от Ордена — каза Снейп. — На мястото според източника ми, е била дадена всичката защита, която Орденът и Министерството са могли да осигурят. Господарю, мисля че вероятността да го пленим или убием щом успее да пристигне ще е малка, освен, разбира се, ако Министерството не падне до следващата събота, което може да ни даде възможност да открием и развалим достатъчно от заклинанията, за да понесем силата на останалите.

— Е, Яксли? — обърна се към него Волдемор, а огънят проблесна застрашително в червените му очи. — Ще падне ли Министерството до следващата събота?

Отново всички погледи се обърнаха, а Яксли се изправи.

— Господарю, имам добри новини по този въпрос! Успях, макар и с големи усилия и трудности, да приложа проклятието „Империус“ върху Пиус Тикнийс!

Много от седящите до Яксли бяха впечатлени. Съседът му, Долохов, мъж с дълго и изкривено лице, го потупа по гърба.

— Е, поне е нещо — отсече Волдемор. — Но Тикнийс е един. Скримджър трябва да бъде заобиколен от наши хора преди да предприемем някакви действия. Един провален опит за покушение над Министъра ще ме забави много.

— Да, господарю, вярно е, но както знаете Тикнийс е Главен ръководител на Отдела за изпълнение на Магическите закони и като такъв е в постоянен контакт не само с Министъра, но и с другите Главни ръководители на Кабинетите в Министерството. Смятам, ще бъде по-лесно, след като имаме служител на такъв висок пост под наш контрол, да подложим и другите на проклятието и тогава те всички ще могат да действат заедно срещу Скримджър.

— Ако не разкрият нашия приятел Тикнийс преди да е успял да обърне съзнанието и на други… — каза Волдемор. — При всички положения е малко вероятно Министерството да бъде под мой контрол до следващата събота. Ако не можем да пипнем момчето, когато пристигне, тогава трябва да атакуваме, когато отпътува.

— И тук имаме преимущество, господарю — каза Яксли, който изглежда твърдо решен да получи поне малко одобрение. — Вече имаме няколко души, поставени в Отдела за Магически транспорт. Ако Потър се магипортира или използва летежна пудра, ще разберем веднага.

— Няма да направи нито едното, нито другото! — отвърна Снейп. — Орденът отбягва каквато и да е форма на магически транспорт, който може да бъде контролиран или регулиран от Министерството. Те не им вярват!

— Още по-добре — каза Волдемор. — Ще трябва да се движи на открито, следователно ще бъде още по-лесно.

За пореден път Волдемор погледна нагоре към клатещото се тяло и сетне продължи:

— Аз лично ще се погрижа за момчето. Имаше прекалено много провали, когато Хари Потър се оказваше замесен. Някои от тях са мои. Това, че Потър е още жив, е повече заради моите грешки, отколкото заради неговите способности.

Всички около масата наблюдаваха Волдемор с опасение, че всеки един от тях може да бъде обвинен за това, че Хари Потър все още е жив. Волдемор обаче, изглежда говореше повече на себе си, или на тялото, което беше в безсъзнание над тях, но не и на присъстващите.

— Бях невнимателен и така, благодарение на чист късмет и шанс, бяха осуетени безупречни и прекрасно наредени планове. Но сега вече знам и разбирам неща, които преди не осъзнавах. Аз съм този, който трябва да убие Хари Потър и аз ще го направя!

При тези думи, като че ли в отговор, прозвуча внезапен стон, последван от ужасен и измъчен рев, изпълнен с много болка и страдание. Много от тези, които бяха се разположили около масата, погледнаха надолу уплашени, защото звукът се бе чул под краката им.

— Опаш!… — каза Волдемор, без да променя тихия си и замислен тон и без да отмества очи от клатещото се тяло над тях.

— Не ти ли наредих да държиш затворника ни така, че да пази тишина?…

— Да, г-господарю… — заекна дребен мъж някъде от средата на масата, който беше седнал толкова ниско, че повечето от присъстващите бяха решили, че мястото е празно. Но сега той се изправи и бързо изтича извън стаята, оставяйки зад себе си едно странно, сребърно сияние.

— Та… както казвах — продължи Волдемор, поглеждайки отново напрегнатите лица на последователите си, — Вече всичко ми е ясно. Ще трябва, например, да взема от вас назаем някоя магическа пръчка, за да мога да убия Потър.

Всички, които бяха седнали на масата изглеждаха шокирани, защото със същия успех можеше да заяви, че иска да вземе назаем ръка или крак.

— Няма ли доброволци?!… — зачуди се Волдемор. — Тогава да видим… Луциус! Не виждам причина, в момента да ти е необходима пръчка.

Луциус Малфой погледна нагоре. Кожата му изглеждаше неестествено жълта на светлината от огъня, а очите му сякаш бяха хлътнали и с тъмни сенки под тях. Когато заговори, гласът му бе дрезгав.

— Господарю?

— Пръчката ти, Луциус. Искам пръчката ти!

— Аз…

Малфой погледна бегло към жена си, но тя гледаше право напред, пребледняла също като него и макар на пръв поглед да остана видимо непроменена, под масата тънките й пръсти за кратко стиснаха китката му. При допира й, Малфой пъхна ръката си в робата на мантията и извади пръчката, която подаде на Волдемор. Той я взе и я придърпа пред очите си, за да я изучи подробно.

— Каква е?

— От бряст, господарю — прошепна Малфой.

— А сърцевината?

— На змей. Сърдечна нишка от змей.

— Добре — каза Волдемор. После извади собствената си пръчка и сравни дължините.

Луциус Малфой направи неволно движение, което макар за част от секундата, показа недвусмислено, че очакваше да получи пръчката на Волдемор в замяна. Това не остана незабелязано и очите на Волдемор се разшириха злобно…

— Искаш да ти дам пръчката си, Луциус?… Моята пръчка?!…

Някои от множеството се изсмяха подигравателно.

— Дарих ти свободата, Луциус! Това не е ли достатъчно?! Но съм забелязал, че напоследък ти и семейството ти изглеждате все по-малко щастливи. Да не би присъствието ми да ви е неприятно, Луциус?

— Нищо подобно, господарю!

— Каква лъжа, Луциус…

Противният глас сякаш продължи да съска, дори след като злата му уста се беше затворила. Един или двама от магьосниците едва сдържаха да не потръпнат, докато съскането ставаше все по-високо, защото нещо тежко се чуваше как се плъзга по пода под масата.

Една огромна змия се появи и пропълзя бавно по стола на Волдемор. Изправи се внушителна и сякаш безкрайна, а после започна да се увива около раменете на Волдемор. Вратът й беше с дебелината на бедро, а очите й — с напречни процепи за зениците, които не примигваха. Волдемор помилва разсеяно създанието с дългите си, тънки пръсти, но все още гледаше в Луциус Малфой.

— Защо ли семейство Малфой изглежда толкова нещастно сред свои хора?… Нима завръщането ми и идването ми на власт не е това, което открито заявявахте, че желаете от толкова много години?

— Разбира се, господарю! — каза Луциус Малфой. Ръката му потрепери, когато избърса потта от долната си устна. — Желаехме го и продължаваме да го желаем!

От лявата страна на Малфой, жена му кимна странно и вдървено, а очите й бяха вперени в змията, увита около Волдемор. От дясно синът му Драко, който се бе втренчил в тялото над тях, погледна бързо към Волдемор, но веднага отмести погледа си, сякаш ужасен да осъществи очен контакт.

— Господарю — каза тъмна жена от средата на масата, чиито глас беше изпълнен с патос. — Чест е за нас, че сте тук, в семейното ни имение. Няма по-голямо признание от това!

Тя седна до сестра си, с която по нищо не си приличаха. Не беше само външния вид — черна коса и тежки клепачи, но и поведението, маниерите. Докато Нарциса стоеше скована и притихнала, Белатрикс се наведе напред към Волдемор, защото само с думи не можеше да демонстрира желанието си за близост.

— Няма по-голямо признание… даже сравнено с щастливото събитие, което, както чух, се състояло тази седмица в семейството ви? — каза Волдемор.

Тя го зяпна с отворена уста, очевидно объркана.

— Н-н-е знам за какво говорите, господарю…

— Белатрикс, говоря за племенницата ти. Вашата и тази на Нарциса. Тя току-що се омъжи за върколака Ремус Лупин. Трябва да сте горди!

Около масата избухна подигравателен смях. Повечето хора се обърнаха един към друг и размениха весели погледи, други удариха по масата с юмруци. Огромната змия, очевидно не понесе шумотевицата, затова отвори широко паст и изсъска злобно, но смъртожадните не я чуха, защото бяха развеселени от унижението на Белатрикс и семейство Малфой. Лицето на Белатрикс, което преди секунди беше изпълнено с щастие, сега погрозня и стана мораво.

— Тя не е наша племенница, господарю! — изкрещя над леещото се веселие. — Ние — Нарциса и аз — никога не сме се виждали със сестра ни, откакто се омъжи за този мътнород. Това дете няма нищо общо с нас, нито пък ние със звяра, с когото е решило да се свърже!

— Какво ще кажеш, Драко? — попита Волдемор и въпреки че гласът му бе тих, се разнесе ясно над присмеха и подигравките. — Ще бъдеш ли бавачка на вълчетата?…

Веселбата нарасна, Драко Малфой погледна изплашен към баща си, който обаче сведе поглед към скута си. Обърна се към майка си и тя едва-едва поклати глава в знак на отрицание, а сетне продължи да изучава с поглед отсрещната стена.

— Достатъчно! — изсъска Волдемор, милвайки разгневената змия. — Достатъчно!

Смехът мигновенно секна.

— Много от най-старите ни семейства стават заразни след време… — каза той, докато Белатрикс го гледаше, без да си позволи дори да мигне. — Трябва да прочистите вашето, за да бъде здраво! Да изрежете болните части, които заплашват здравето на останалите.

— Да, господарю — прошепна Белатрикс, а в очите й плувнаха сълзи от благодарност. — При първа възможност!

— Ще я имаш! — каза Волдемор. — Както в семейството ти, така и в света… ние ще премахнем тази болест, която заразява всички ни, докато не остане само чиста кръв…

Волдемор вдигна пръчката на Луциус Малфой, насочи я право към бавно въртящата се фигура над масата и замахна леко. Фигурата се съживи с болезнен стон и започна да се бори с невидимите си окови.

— Разпознаваш ли гостенката ни, Сивиръс? — попита Волдемор.

Снейп вдигна очи към тялото, което висеше надолу с главата и Смъртожадните последваха примера му. Сега всички наблюдаваха пленничката, сякаш им беше дадено разрешение, за да бъдат любопитни. Докато се обърне към светлината от огъня жената се опита да проговори и думите й прозвучаха с дрезгав и изплашен глас:

— Сивиръс! Помогни ми!!

— А, да… — каза Снейп, докато затворничката бавно отново се обърна с гръб към тях.

— Ами ти, Драко? — попита Волдемор, милвайки главата на змията със свободната си ръка.

Драко поклати рязко глава. Сега след като жената се беше събудила, той не можеше да я погледне повече.

— Не си ли учил нейния предмет? — попита Волдемор. — За тези от вас, които не знаят, тази вечер съм поканил при нас Черити Бърбейдж, която доскоро преподаваше в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“.

Чуха се кратки възклицания около цялата маса. Гърбава жена с остри зъби се изкикоти.

— Да… Професор Бърбейдж преподава на децата на вещици и магьосници всичко за мъгълите. Как те не са толкова различни от нас и т.н.

Един от Смъртожадните се изплю на пода. Черити Бърбейдж се завъртя отново към Снейп.

— Сивиръс… Моля те… моля те!

— Тишина!! — изкомандва Волдемор и с едно леко трепване на пръчката на Малфой, Черити млъкна, сякаш й бяха запушили устата. — Явно недоволна от това, че замърсява и опорочава мозъците само на магьосническите деца, миналата седмица професор Бърбейдж е написала пламенна статия в защита на мътнородите в „Пророчески вести“. Тя твърди, че магьосниците трябвало да приемат тези крадци на тяхното познание напълно спокойно и че намаляването на чистокръвните било доста желано… накратко — тя иска да се сродим с мъгъли и без съмнение, върколаци…

Този път никой не посмя да се засмее, защото личеше, извън всякакво съмнение, че в гласа на Волдемор прозвучава нотка на гняв и презрение. За трети път Черити Бърбейдж се обърна към Снейп. Сълзите се стичаха от очите в косата й. Снейп я погледна безчувствено, докато тя се въртеше отново и отново към него.

— АВАДА КЕДАВРА!

Зелена светлина проблясна в стаята и освети всеки ъгъл. Черити падна с грохот върху масата под нея, която силно се разтърси и зловещо проскърца. Няколко Смъртожадни отскочиха от столовете си, а Драко падна от неговия на пода.

— Наджини, вечеря! — оповести Волдемор на змията, която леко се плъзна от раменете му и бавно се провлачи по полираното дърво на масата.