Джоан Роулинг
Хари Потър и реликвите на смъртта (37)

Глава тридесет и шеста
СЛАБОТО МЯСТО В ПЛАНА

Той отново лежеше на земята с лице надолу. Мирисът на гората изпълваше ноздрите му. Можеше да почувства студената твърда земя под бузата си и пантите на очилата, които бяха избити встрани при падането, прорязвайки слепоочието му. Всеки сантиметър от тялото му го болеше, а мястото, където смъртоносното проклятие го бе ударило, усещаше като след травма от удар със закалена стомана. Не понечи да се размърда, а остана точно, където бе паднал, с лява ръка, извита под неестествен ъгъл и със зяпнала уста. Беше очаквал да чуе ликуващи възгласи на триумф при своята смърт, но вместо това бързи стъпки, шепот и загрижен ропот изпълниха въздуха.

— Господарю мой… господарю мой…

Беше гласът на Белатрикс, която произнасяше думите все едно към любовник. Хари не посмя да отвори очи, но позволи на другите си сетива да изследват положението. Знаеше, че пръчката му все още е пъхната под дрехите, защото я чувстваше притисната между гърдите си и земята. Лек омекотяващ ефект в областта на стомаха му подсказа, че мантията невидимка също беше там, прибрана на сигурно.

— Господарю мой…

— Това е достатъчно! — каза гласът на Волдемор.

Още стъпки. Няколко човека се оттеглиха назад от едно и също място. Нетърпелив да види какво се беше случило и защо, Хари отвори очите си на милиметър.

Волдемор изглежда се вдигаше на крака. Няколко смъртожадни бързаха далеч от него, връщайки се към тълпата, очертаваща пространството наоколо. Белатрикс единствена остана назад, коленичила до Волдемор. Хари затвори очи отново и анализира видяното. Смъртожадните се бяха скупчили около Волдемор, който изглежда бе паднал на земята. Нещо се бе случило, когато той бе ударил Хари със смъртоносното проклятие. Дали Волдемор също се бе сринал повален?… Май така изглеждаше. За малко и двамата бяха изпаднали в безсъзнание, а сега и двамата явно се бяха завърнали…

— Господарю мой, позволете ми…

— Не се нуждая от помощ! — каза Волдемор студено, и макар да не можеше да я види, Хари си представи как Белатрикс отдръпва предложената си ръка. — Момчето… мъртво ли е?

Наоколо се възцари пълна тишина. Никой не се приближи до Хари, но той почувства техния съсредоточен поглед; сякаш го притисна още по-силно към земята и той се изплаши, че някой негов пръст или мигла може да потрепнат.

— Ти! — каза Волдемор, чу се удар и лек писък от болка. — Провери го. Кажи ми дали е мъртъв.

Хари не знаеше кой бе изпратен да установи. Той можеше само да лежи там със сърце, бумтящо издайнически, и да очаква да бъде проверен. Но в същото време отбеляза, макар това да бе слаба утеха, че Волдемор бе неуверен дали да го приближи, че Волдемор се съмняваше дали всичко е минало по плана…

Ръце, по-меки, отколкото бе очаквал, докоснаха лицето на Хари, обърнаха един клепач и се прокраднаха под дрехата и надолу по гърдите му, за да почувстват неговото сърце. Можеше да чуе учестеното дишане на жената, а дългата й коса гъделичкаше лицето му. Знаеше, че тя може да усети стабилното туптене на живот изпод ребрата му.

— Жив ли е Драко? В замъка ли е?

Шепотът бе едва доловим, устните й бяха на два-три сантиметра от белега му, главата й — наведена толкова ниско, че дългата й коса закриваше лицето му от наблюдатели.

— Да!… — издиша той в отговор.

Почувства ръката й на гърдите си да се свива конвулсивно: ноктите й го прободоха. После се отдръпна. Тя се изправи.

— Мъртъв е! — извика Нарциса Малфой към гледащите отстрани.

И сега те изкрещяха, сега те завиха, тържествувайки, и затропаха с крака, и през миглите си Хари видя взривове от червена и сребърна светлина да се стрелват празнично из въздуха.

Преструвайки се все още на мъртъв на земята, той проумя. Нарциса знаеше, че единственият начин да бъде допусната в „Хогуортс“ и да намери сина си беше като част от армията-победител. Вече не я беше грижа дали Волдемор ще спечели.

— Виждате ли?! — изкряска Волдемор над врявата. — Хари Потър е мъртъв от моята ръка и никой жив човек не може да ме застраши сега! Гледайте сега! КРУЦИО!

Хари го очакваше, знаеше си, че тялото му няма да бъде оставено неопетнено върху горската земя; то трябваше да стане обект на унижение като доказателство за победата на Волдемор. Той бе повдигнат във въздуха и му бе нужно пълно самообладание, за да остане отпуснат, и все пак… болката, за която се готвеше, не дойде! Беше подхвърлен веднъж, два, три пъти във въздуха. Очилата му полетяха настрани и усети пръчката си да се хлъзва малко изпод дрехите му, но се удържа да изглежда увиснал и безжизнен. И когато падна на земята за последен път, наоколо отекнаха подигравки и кресливи смехове.

— Сега, — каза Волдемор, — да отидем в замъка и да им покажем в какво се е превърнал техният герой. Кой ще влачи тялото? Не… чакайте…

Последва нов изблик на смях и след няколко мига Хари почувства земята да се разтреперва под него.

— ТИ ще го носиш! — каза Волдемор. — Момчето ще се вижда добре в твоите ръце, нали? Вдигни своя малък приятел, Хагрид. И очилата — сложи му очилата — трябва да се познава все пак, че е той…

Някой стовари очилата на Хари обратно върху лицето му с нарочна сила, но огромните ръце, които го повдигнаха във въздуха бяха извънредно нежни. Хари почувства как ръцете на Хагрид треперят от усилващите се ридания; гигантски сълзи се плисваха върху него, докато Хагрид носеше Хари в ръцете си и Хари не посмя с движение или дума да даде знак на Хагрид, че всичко не беше, не беше все още загубено…

— Движи се! — подкани Волдемор, и Хагрид се запрепъва напред, пробивайки си път през близко-растящите дървета, обратно през гората.

Клони се заплитаха в косата на Хари и дрехите му, но той остана да лежи спокоен, устата му отворена, очите му затворени. И в мрака, докато смъртожадните кряскаха около тях, и докато Хагрид хълцаше, примигвайки, никой не погледна да види дали не биеше пулс в открилата се шия на Хари Потър…

Двамата великани рушаха наоколо си зад смъртожадните; Хари чуваше дърветата да скърцат и да падат, докато минаваха; вдигаха толкова много врява, че птиците излитаха с писъци в небето и дори подигравките на смъртожадните бяха заглушени. Победоносното шествие маршируваше напред към откритите площи и след известно време Хари различи по изсветляването на тъмнината през затворените си клепачи, че дърветата се разреждаха.

— БЕЙН!

Неочакваният рев на Хагрид замалко да принуди Хари да отвори очи.

— Щастливи сте сега, нал’ тъй, че не се бихте, а, страхливи кобили такива? Радвате ли се, че Хари Потър е… м-мъртъв…?!…

Хагрид не можа да издържи и избухна в нов пристъп на ридание. Хари се зачуди колко ли кентаври наблюдаваха отминаването на тази процесия, но не посмя да надзърне. Някои от смъртожадните изкрещяха обиди към кентаврите, докато ги подминаваха. Малко по-късно, Хари усети по освежаването на въздуха, че бяха достигнали края на гората.

— Спрете!

Хари сметна, че Хагрид трябва да е бил насилен да последва заповедта на Волдемор, защото залитна малко напред. И сега над тях се спусна мраз и Хари чу стържещия дъх на дименторите, които охраняваха най-външните дървета. Те не можеха да му повлияят вече. Фактът на собственото му оцеляване го изгаряше отвътре като талисман срещу тях, все едно еленът на баща му пазеше постоянна стража в сърцето му. Някой премина наблизо до Хари и той разбра, че това бе самият Волдемор, защото проговори само след миг с магически усилен глас, който отекна над равнината, разбивайки се в тъпанчетата на Хари.

— Хари Потър е мъртъв. Беше убит, докато се опитваше да избяга и да спаси себе си, докато вие давахте живота си за него. Носим ви тялото му като доказателство, че героят ви го няма вече. Битката е спечелена. Загубихте половината от бойците си. Моите смъртожадни числено ви превъзхождат и с момчето, което оживя, е свършено. Не трябва да има повече война. Който продължи съпротивата, мъж, жена или дете, ще бъде унищожен, както и всеки член на семейството му. Излезте от замъка сега, коленичете пред мен и ще бъдете пощадени. Вашите родители и деца, вашите братя и сестри ще живеят и ще бъдат простени и ще се присъедините към мен в Новия свят, който ще построим заедно.

Последва тишина сред поляните и в замъка. Волдемор беше толкова близо до него, че Хари не смееше да отвори очи отново.

— Елате! — каза Волдемор, и Хари го чу да се придвижва напред, а Хагрид беше принуден да го следва. Сега Хари надзърна за малко и видя Волдемор да крачи пред тях, носейки огромната змия Наджини около раменете си, вече освободена от омагьосаната си клетка. Но Хари нямаше никаква възможност да извади пръчката, скрита под дрехите му, без да бъде забелязан от смъртожадните, които маршируваха от двете им страни през бавно изсветляващия мрак…

— Хари!… — ридаеше Хагрид. — О, Хари… Хари…

Хари пак затвори плътно очи. Знаеше, че приближават замъка, и напрегна слух да различи, над радостните гласове на смъртожадните и техните тежки стъпки, някакви признаци на живот от хората вътре.

— Спрете!

Смъртожадните спряха. Хари ги чу да се разстилат в линия срещу отворените врати на училището. Можеше да различи, дори през спуснати клепачи, червеникавото зарево, което означаваше, че светлината идва от входната зала. Той зачака. Всеки момент хората, за които се бе опитал да загине, щяха да го видят, лежащ, наглед умрял, в ръцете на Хагрид.

— НЕ-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е!!!!!

Писъкът беше възможно най-ужасяващ, защото никога не бе очаквал или сънувал, че професор МакГонагол би могла да произведе подобен звук. Той чу друга жена да се смее наблизо и бе сигурен, че Белатрикс сияеше при вида на отчаянието, обзело МакГонагол. Погледна косо отново за една секунда и видя отворения вход да се изпълва с хора, докато оцелелите от битката излизаха отвън на предните стъпала, за да посрещнат лице в лице своите покорители и да се убедят сами в смъртта на Хари. Той видя Волдемор мъничко пред него да гали главата на Наджини с единствен белезникав пръст. Затвори очи отново.

— Не!!!

— Не!!!

— Хари! ХАРИ!!!!!

Гласовете на Рон, Хърмаяни и Джини бяха дори по-зле от този на МакГонагол; Хари не искаше нищо повече от това да отвърне и все пак се насили да продължи да лежи в тишина, а техните викове подействаха като спусък: тълпата оцелели продължи в същия дух, пищейки и крещейки обиди по посока на смъртожадните, докато…

— ТИШИНА!! — извика Волдемор и последва бумтеж и светкавица от ярка светлина, и над всички тях се спусна принудителна тишина. — Свърши се! Остави го долу, Хагрид, в краката ми, където му е мястото!

Хари почувства как го снишават върху тревата.

— Виждате ли? — каза Волдемор и Хари усети, че се движи напред-назад точно до мястото, където лежеше. — Хари Потър е мъртъв! Разбирате ли сега колко сте заблудени? Той не беше нищо, никога, освен момче, което разчиташе на други да се жертват за него!

— Той те победи! — изкрещя Рон и заклинанието се разпадна и защитниците на „Хогуортс“ отново завикаха и запищяха, докато след секунда още по-могъщ трясък потуши гласовете им за втори път.

— Той беше убит, докато се опитваше да се промъкне навън от поляните на замъка — каза Волдемор, и имаше наслада в гласа му заради лъжата. — Убит, докато се опитваше да се спаси…

Но Волдемор прекъсна думите си: Хари чу боричкане и вик, после още един трясък, проблясване на светкавица и възглас от болка; отвори съвсем минимално очи. Някой се бе откъснал от тълпата и бе нападнал Волдемор: Хари видя фигурата да пада на земята, обезоръжена, а Волдемор хвърли пръчката на противника настрани и се разсмя.

— И кой беше това? — каза той с мекото си змийско просъскване. — Кой дръзна да демонстрира какво се случва с тези, които продължават да се бият, когато битката е загубена?

Белатрикс се изхили със задоволство.

— Това е Невил Лонгботъм, господарю! Момчето, което създаде толкова неприятности на двамата Кароу! Синът на аврорите, помните ли?

— Ах, да, помня… — каза Волдемор, гледайки Невил, който се опитваше да се изправи, обезоръжен и незащитен, застанал в ничията земя между оцелелите и смъртожадните. — Но ти си чистокръвен, нали, мое смело момче? — запита той Невил, който застана срещу него с празни ръце, свити в юмруци.

— И какво, ако съм?! — изрече Невил силно.

— Показваш дух и смелост и имаш благородно потекло. От теб ще излезе много ценен смъртожаден. Имаме нужда от такива като теб, Невил Лонгботъм.

— Ще се присъединя към теб, когато Адът замръзне! — каза Невил. — „ДЪМБЪЛДОРОВА АРМИЯ“!! — провикна се той и предизвика такъв одобрителен рев откъм тълпата, че заглушаващото заклинание на Волдемор не успя да издържи.

— Много добре! — рече Волдемор, и Хари долови повече опасност в мекотата на гласа му, отколкото в най-могъщото проклятие. — Ако това е твоят избор, Лонгботъм, се връщаме към първоначалния план. На главата ти — тихо добави той, — да бъде.

Все още гледайки през миглите си, Хари видя Волдемор да махва с пръчка. Секунди по-късно от един от разбитите прозорци на замъка нещо подобно на уродлива птица прелетя до полуосветеното пространство и кацна в ръката на Волдемор. Той разклати плесенясалия предмет за островърхия му край, което го накара да се провеси, празен и оръфан: това бе Разпределителната шапка.

— Вече няма да има Разпределяне в училище „Хогуортс“ — каза Волдемор. — Няма да има домове. Емблемата, щита и цветовете на моя благороден предшественик, Салазар Слидерин, ще бъдат достатъчни за всички. Нали така, Невил Лонгботъм?

Той насочи пръчката си към Невил, който стана неподвижен и вцепенен, после наложи шапката върху главата на Невил, така че тя се плъзна под очите му. Наблюдаващата тълпа пред замъка се раздвижи и като един смъртожадните вдигнаха пръчките си, задържайки бойците от „Хогуортс“ на място.

— Невил ей сега ще ви демонстрира какво се случва с този, който е достатъчно глупав да продължава да се опълчва срещу мен! — каза Волдемор и с едно махване на пръчката накара Разпределителната шапка да избухне в пламъци.

Крясъци раздраха зората и Невил беше обгърнат от пламък, прикован на място, неспособен да помръдне, а Хари не можа да понесе тази гледка: трябваше да действа! Но тогава… много неща се случиха едновременно!

Чуха див рев от далечната граница на училището, откъдето, ако се съди по звука, стотици хора дойдоха на тълпи през външните стени, които бяха извън видимост, и се стекоха към замъка, надавайки мощни бойни викове. В същия момент Гроуп дойде с тежки стъпки покрай едната страна на замъка и изкрещя „ХАГЪР!“ Крясъкът му получи в отговор ревове от великаните на Волдемор: Те подгониха Гроуп, подобно на слонове срещу бик, карайки земята да потръпне. После се чуха копита и опъване на лъкове, и внезапно стрели западаха върху смъртожадните, които разкъсаха редиците си, крещейки от изненада. Хари издърпа Мантията-невидимка изпод дрехите си, наметна я върху себе си и скочи на крака, Невил също се раздвижи.

С едно бързо плавно движение Невил се освободи от приковаващото заклинание; горящата шапка падна от него и той измъкна от вътрешността й нещо сребърно с пробляскваща рубинена дръжка…

Ударът на сребърното острие не можа да се чуе през рева на прииждащата тълпа, звуците от сблъсъците на великаните и нахлуването на кентаврите, но изглежда привлече всички погледи. С един-единствен замах Невил отряза главата на гигантската змия, която се превъртя високо из въздуха, блещукаща на светлината откъм входната зала и устата на Волдемор се отвори във вик на ярост, който никой не можа да чуе, а тялото на змията тупна на земята в краката му…

Скрит под Мантията-невидимка, Хари произведе едно вълшебство за защита между Невил и Волдемор преди последния да успее да вдигне пръчката си. Тогава през писъците, и ревовете, и гръмовните трусове на биещите се великани, викът на Хагрид се извиси над всичко.

— ХАРИ! — крещеше Хагрид. — ХАРИ… ’ДЕ Е ХАРИ??

Възцари се хаос. Атакуващите кентаври разпръскваха смъртожадните, всички усещаха тътнещите великански стъпала и все по-близо и по-близо бучаха подкрепленията, които бяха дошли кой знае откъде. Хари видя огромни крилати създания да кръжат над главите на великаните на Волдемор — тестралите заедно с хипогрифа Бъкбийк издираха очите им, докато Гроуп ги удряше с юмруци непрестанно, и сега магьосниците, защитници на „Хогуортс“, също както и смъртожадните, бяха избутани обратно в замъка. Хари запращаше заклинания и проклятия по смъртожадните, които видеше, и те се превиваха, без да знаят какво или кой ги е ударил, а телата им биваха прегазвани от отстъпващата тълпа. Все още под Мантията-невидимка, Хари беше изтикан във входната зала. Той търсеше Волдемор и го видя насреща в помещението как изстрелва заклинания от пръчката си, докато отстъпваше към Голямата зала, все още крещейки наставления на своите последователи, мятайки летящи проклятия наляво и надясно; Хари правеше още защитни вълшебства и така, на косъм да станат жертви на Волдемор, Шеймъс Финигън и Хана Абът хукнаха покрай него в Голямата зала, за да се присъединят към вече разразилата се битка там.

Сега имаше повече, още повече хора, щурмуващи входните стъпала, и Хари видя Чарли Уизли да настига Хорас Слъгхорн, който още носеше смарагдената си пижама. Изглежда се бяха върнали при първите редици на, както изглеждаше, семействата и приятелите на всеки ученик от „Хогуортс“, които бяха останали да се бият, заедно със собствениците на магазини и жителите на Хогсмийд. Кентаврите Бейн, Ронан и Маджориан нахлуха в залата с грандиозен тропот от копита, докато зад Хари вратата, водеща към кухните, беше избита от пантите си.

Домашните духчета на „Хогуортс“ се изсипаха във входната зала, пищящи и размахващи назъбени ножове и сатъри, а начело, с медальона на Регулус Блек, подскачащ на гърдите му, беше Крийчър, квакащо-подобния му глас се чуваше дори през цялата тази врява:

— Бийте се! Бийте се! Бийте се за моя господар, защитника на домашните духчета! Бийте се с Тъмния Лорд в името на смелия Регулус! Бийте се-е-е!

Те разсичаха и пробождаха глезените и пищялите на смъртожадните, малките им личица бяха озверели от злоба, и където и да погледнеше Хари виждаше смъртожадните да се прегъват под тежестта на числения превес, обезсилени с магии, вадещи стрели от рани, прободени в краката от духчетата или просто опитвайки се да избягат, но бързо пометени от прииждащите орди.

Но все още не бе свършило: Хари забърза между дуелиращите се, покрай борещите се затворници, чак до Голямата зала.

Волдемор беше в центъра на една битка и поразяваше и поваляше всичко наоколо. Хари не можеше да получи ясна видимост, за да се прицели, но си проправи път по-наблизо, все още невидим, а Голямата зала ставаше все по- и по-препълнена, тъй като всички, способни да ходят, също си пробиваха път навътре.

Хари видя Яксли да пада повален от Джордж и Лий Джордан, видя Долохов да се срутва с писък от лъча на Флитуик, видя Уолдън Макнеър захвърлен през помещението от Хагрид, как се удря в каменната стена насреща и се свлича на земята в безсъзнание. Видя Рон и Невил да повалят Фенрир Грейбек, Абърфорд да вцепенява Рукууд, Артър и Пърси да се сражават с Тикнийс, а Луциус и Нарциса Малфой тичаха през тълпата, без дори да се опитват да се бият, крещейки за сина си.

Волдемор сега се дуелираше с МакГонагол, Слъгхорн и Кингсли едновременно, и по лицето му имаше студена омраза, докато те се извиваха и гмуркаха около него, без да могат да го довършат…

Белатрикс също се биеше на около петдесет метра от Волдемор и подобно на господаря си, се дуелираше с трима наведнъж: Хърмаяни, Джини и Луна, всички воюващи на предела си, но Белатрикс им беше равна. И вниманието на Хари беше отклонено при едно смъртоносно проклятие, ударило толкова близко до Джини, че тя се размина на косъм със смъртта…

Той смени посоката си, побягвайки към Белатрикс, вместо към Волдемор, но преди да беше направил и няколко крачки, беше съборен настрани.

— НЕ И МОЯТА ДЪЩЕРЯ, КУЧКО МРЪСНА!

Г-жа Уизли захвърли мантията си, докато тичаше, за да освободи ръцете си, Белатрикс се завъртя на място, заливаща се от смях при вида на новия си нападател.

— МАХНЕТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! — изкрещя г-жа Уизли на трите момичета и с простичък замах на пръчката си започна да се дуелира. Хари наблюдаваше с ужас и възхита как пръчката на Моли Уизли разсичаше въздуха и се усукваше, а усмивката на Белатрикс Лестранж се разколеба и премина в озъбване. Струи от светлина полетяха и от двете пръчки, подът около краката на двете вещици стана горещ и напукан; и двете жени се биеха, за да убият!

— Не! — извика г-жа Уизли, когато няколко ученици изтичаха напред, опитвайки се да й помогнат. — Отстъпете! Отстъпете! Тази е моя!!

Стотици хора сега се бяха наредили покрай стените, наблюдавайки двете битки, Волдемор и неговите трима противници, Белатрикс и Моли, и Хари стоеше, невидим, разкъсван между двете, с желание да атакува, но също и да защити, без да може да е сигурно при това, че няма да уцели неправилния човек.

— Какво ли ще стане с дечицата ти, когато те убия? — подигра се Белатрикс, освирепяла като господаря си, подскачаща, докато проклятията на Моли танцуваха около нея. — Когато мама я няма точно като Фреди?

— Ти — няма — да — докоснеш — нашите — деца — никога — отново!!! — изкрещя г-жа Уизли.

Белатрикс се разсмя със същия бодър смях, който братовчед й Сириус бе издал, докато се катурваше назад през завесата, и внезапно Хари разбра какво щеше да се случи, преди то да стане.

Проклятието на Моли прелетя под протегнатата ръка на Белатрикс и я удари право в гърдите, точно над сърцето…

Злорадата усмивка на Белатрикс замръзна, очите й като че ли се подуха: За един съвсем мъничък момент от време тя сякаш разбра какво е станало и тогава се прекатури, наблюдаващата тълпа избухна, а Волдемор изпищя.

Хари се почувства все едно е превключил на забавен кадър: видя МакГонагол, Кингсли и Слъгхорн отблъснати назад, гърчещи се и махащи из въздуха, докато яростта на Волдемор от падането на последната му и най-добра поддържница експлодира с мощта на бомба. Той вдигна пръчката си и я насочи към Моли Уизли.

— ПРОТЕГО!!! — изрева Хари и защитното вълшебство се разстла по средата на залата, Волдемор втренчено се огледа за източника, а Хари най-сетне свали мантията невидимка.

Шокираният вик, поздравите и писъците от всички страни: „Хари!“, „ТОЙ Е ЖИВ!“ бяха мигом потушени. Тълпата се страхуваше, и тишина се спусна внезапно и напълно, докато Волдемор и Хари се гледаха един-друг, и започнаха, в същия момент, да обикалят един около друг.

— Не искам никой да ми помага! — силно изрече Хари и в абсолютната тишина гласът му се разнесе като призив на тромпет. — Трябва да стане по този начин! Трябва да бъда аз!

Волдемор просъска.

— Потър не го мисли наистина… — каза той с разширени червени очи. — Той не действа по този начин, нали? Кого смяташ да използваш като защита днес, Потър?

— Никого! — каза простичко Хари. — Няма повече Хоркрукси. Само ти и аз сме. Нито един от двамата не може да живее, докато другият оцелява и един от нас е на път да си тръгне завинаги…

— Един от нас? — присмя се Волдемор, и цялото му тяло се стегна и червените му очи се вторачиха като змия преди удар. — Мислиш, че ще си ти, нали, момчето, което оживя по случайност, а и защото Дъмбълдор дърпаше всички струни?

— Случайност ли беше, когато майка ми умря, за да ме спаси? — попита Хари. Все още се преместваха странично, и двамата, в този идеален кръг, поддържайки същата дистанция помежду си, и за Хари не съществуваше друго лице освен това на Волдемор. — Случайност, когато реших да се бия в онова гробище? Случайност, че не се защитих тази нощ, и все пак оцелях, и се завърнах да се бия отново?

— Случайности!!! — изкрещя Волдемор, но все пак не удари и наблюдаващата тълпа беше замръзнала като вцепенена, и от стотиците в залата никой не смееше да си поеме дъх, освен тях двамата. — Случайност и шанс, и факта, че пълзеше и хленчеше зад полите на по-велики мъже и жени, и ми позволи да ги убия заради теб!

— Ти няма да убиеш никого повече тази нощ — каза Хари, докато се обикаляха и се взираха взаимно в очите си, зелено в червено. — Няма да бъдеш способен да убиеш никой от тях никога отново. Не разбираш ли? Аз бях готов да умра, за да те спра да не нараниш тези хора…

— Но не умря!

— Това имах предвид, и това е, което направих. Направих това, което моята майка е направила. Те са защитени от теб. Не забелязваш ли, че никое от заклинанията, които насочваш към тях, не ги поразява? Не можеш да ги измъчваш. Не можеш да ги докоснеш. Продължаваш да не се учиш от грешките си, Риддъл, нали?

— Ти смееш?…

— ДА, СМЕЯ! — каза Хари. — Знам неща, които ти не знаеш, Том Риддъл. Знам много важни неща, за които ти нямаш понятие. Искаш ли да чуеш някои, преди да направиш поредната си огромна грешка?

Волдемор не проговори, но продължи да крачи в кръг и Хари знаеше, че го държи временно хипнотизиран в покой, застрашен дори от най-неясната възможност, че Хари би могъл наистина да знае някаква последна тайна…

— Пак ли за любовта става въпрос? — каза Волдемор, с насмешка по змийското си лице. — Любимото решение на Дъмбълдор, любов, която той твърдеше, че побеждавала смъртта, макар че любовта не го спря да не падне от кулата и да се разбие като стара восъчна фигурка? Любовта, която не ми попречи да размажа твоята мъгълокръвна майка като хлебарка, Потър… и никой, изглежда, не те обича достатъчно, за да се затича напред този път и да поеме моето проклятие. Така че какво ще те спре да не загинеш сега, когато те нападна?

— Само едно нещо! — каза Хари, и те все още се обикаляха един-друг, погълнати един от друг, неразделяни вече от нищо друго, освен от последната тайна.

— Ако не е любовта това, което ще те спаси този път — каза Волдемор, — ти трябва да вярваш, че притежаваш магия, която аз нямам или пък оръжие по-могъщо от моите?

— Мисля, че имам и двете! — каза Хари, и видя изненада да прелита по змиеподобното лице, макар моментално да се разсея.

Волдемор започна да се смее, и звукът беше по-заплашителен от неговите писъци; безжизнен и смахнат, той проехтя наоколо в утихналата зала.

— Мислиш, че владееш повече магия от мен? — каза той. — От мен, от Лорд Волдемор, който е изпълнявал магия, за която самият Дъмбълдор никога не е и мечтал?!

— О, той е мечтал за нея! — каза Хари, — Но е разбрал повече от теб, разбрал е достатъчно, за да не извърши това, което ти направи.

— Имаш предвид, че беше слаб! — изкрещя Волдемор. — Прекалено слаб, за да посмее, прекалено слаб, за да вземе това, което можеше да бъде негово и което ще бъде мое!

— Не, той беше по-умен от теб! — каза Хари, — По-добър магьосник и по-добър човек.

— Аз причиних смъртта на Албус Дъмбълдор!

— Така си си мислел! — каза Хари, — но си грешал.

За първи път наблюдаващата тълпа се размърда, докато стотици хора около стените си поеха дъх като един.

— Дъмбълдор е мъртъв! — запрати Волдемор думите към Хари, все едно това ще му причини непоносима болка. — Неговото тяло гние в мраморната гробница сред полята в замъка, видях го, Потър, и той няма да се завърне!

— Да, Дъмбълдор е мъртъв — каза Хари спокойно, — но не си ти в дъното на убийството му. Той избра свой собствен начин да умре, избра го месеци, преди да умре, организира цялото събитие с човека, който ти мислеше за свой слуга.

— Що за детински брътвежи? — каза Волдемор, но все пак не нападна, и червените му очи не трепваха встрани от Хари.

— Сивиръс Снейп не беше твой служител! — каза Хари. — Снейп беше с Дъмбълдор. Беше верен на Дъмбълдор от момента, когато си започнал да преследваш майка ми. А ти никога не си го осъзнал, заради нещата, които не умееш да разбираш. Ти никога не си виждал как изглежда Патронусът на Снейп, нали, Риддъл?

Волдемор не отговори. Те продължиха да се въртят в кръг един около друг като вълци, готови да се разкъсат взаимно.

— Патронусът на Снейп беше кошута — каза Хари, — същият като този на майка ми, защото той я е обичал почти през целия си живот, от времето, когато са били деца. Трябвало е да го осъзнаеш — каза той като видя ноздрите на Волдемор да лумват, — той те е помолил да пощадиш живота й, нали?

— Той я желаеше, това бе всичко! — презрително рече Волдемор, — но когато с нея бе свършено, той се съгласи, че има и други жени, и то с по-чиста кръв, по-достойни за него…

— Разбира се, че ти е казал така! — каза Хари, — но е бил агент на Дъмбълдор от момента, когато си я застрашил, и е работил против теб оттогава до сега! Дъмбълдор вече умираше, когато Снейп го довърши!

— Няма значение! — извика Волдемор, който бе проследил всяка дума с пълно внимание, но сега нададе лудешки смях. — Няма значение дали Снейп е бил с мен или с Дъмбълдор, нито какви незначителни препятствия се е опитвал да поставя на пътя ми! Аз ги смазах, както смазах твоята майка, предполагаемата голяма любов на Снейп! О, да, но наистина всичко намира своя смисъл сега, Потър, и то по начини, които ти не разбираш! Дъмбълдор се е опитвал да държи Могъщата пръчка далеч от мен! Значи е замислял Снейп да бъде истинският господар на пръчката! Но аз стигнах там преди теб, момченце… Аз достигнах пръчката, преди да можеш да сложиш ръце върху нея, аз разбрах истината, преди да успееш. И убих Сивиръс Снейп преди три часа и сега Могъщата пръчка, Смъртоносната, Пръчката на Съдбата е истински моя! Последният план на Дъмбълдор се провали, Хари Потър!

— Да, наистина! — рече Хари. — Прав си. Но преди да се опиташ да ме убиеш, те съветвам да помислиш какво си извършил… Помисли, и опитай известно разкаяние, Риддъл…

— Какво… е това?

От всички неща, които Хари му бе казал, от всяко откровение или насмешка, нищо не бе удряло Волдемор по този начин. Хари видя зениците му да се свиват до тънки прорези, видя кожата около очите му да побелява.

— Това е последната ти възможност! — каза Хари, — тя е всичко, което ти е останало… Вече видях какво ще представляваш в противен случай… Бъди човек… опитай… Опитай мъничко разкаяние…

— Ти смееш…? — каза Волдемор отново.

— Да, смея! — каза Хари, — защото последният план на Дъмбълдор изобщо не се обърна срещу мен. Той се обърна срещу теб, Риддъл!

Ръката на Волдемор трепереше с Могъщата пръчка, а Хари стисна много здраво тази на Драко. Моментът, той разбра, щеше да дойде само след секунди.

— Тази пръчка все още не работи правилно за теб, защото си убил погрешния човек. Сивиръс Снейп никога не е бил истинският господар на Могъщата пръчка. Той никога не е побеждавал Дъмбълдор.

— Той го уб…

— Не ме ли чу? Снейп никога не е побеждавал Дъмбълдор! Смъртта на Дъмбълдор беше планирана помежду им! Дъмбълдор възнамеряваше да умре, непобеден, като последния истински господар на Пръчката! Ако всичко беше минало по план, могъществото на Пръчката щеше да е умряло с него, защото то никога не е било спечелвано от него!

— Но тогава, Потър, Дъмбълдор все едно ми е дал пръчката! — гласът на Волдемор потръпна със злостна наслада. — Аз откраднах пръчката от гробницата на последния й господар! Отстраних я против желанието на последния й господар! Нейната сила е моя!

— Все още не го схващаш, нали Риддъл? Да притежаваш пръчката не е достатъчно! Да я държиш, да я използваш, това не я прави истински твоя. Не се ли вслуша в думите на Оливандър? Пръчката ИЗБИРА магьосника… Могъщата пръчка разпозна новия си господар преди Дъмбълдор да умре, някого, който никога дори не е полагал ръката си върху нея. Новият господар отне пръчката от Дъмбълдор против волята му, без никога да осъзнае точно какво е направил или че най-опасната пръчка в света му е засвидетелствала своята вярност…

Гръдният кош на Волдемор се повдигаше и спускаше учестено и Хари можеше да долови задаващото се проклятие, да усети как то се натрупва в пръчката, насочена към лицето му.

— Истинският господар на Могъщата пръчка е Драко Малфой.

Грамадна изненада се изписа на лицето на Волдемор за миг, но после изчезна.

— Но какво значение има това? — каза той меко. — Дори и ако си прав, Потър, това не променя нищо за теб и мен. Ти вече не притежаваш пръчката със сърцевина от феникс: Дуелираме се само според уменията си… а след като те убия, мога да посетя Драко Малфой…

— Само че закъсня! — рече Хари. — Пропусна си шанса. Аз бях там първи. Аз надвих Драко преди седмици. АЗ отнех пръчката му.

Хари помръдна пръчката от глог и почувства очите на всички в залата насочени към нея.

— Така че всичко се свежда до това, нали? — прошепна Хари. — Дали Пръчката в твоята ръка знае, че последният й господар е бил обезоръжен? Защото ако знае… аз съм истинският господар на Могъщата пръчка.

Червено зарево бликна изведнъж под омагьосаното небе над тях — ръбът на ослепителното слънце се подаде над прага на най-близкия прозорец. Светлината улучи и двете им лица едновременно, така че Волдемор внезапно се превърна в пламтящо петно. Хари чу високият глас да надава писък, докато той също изпрати последната си надежда към небесата, насочвайки пръчката на Драко:

— АВАДА КЕДАВРА!

— ЕКСПЕЛИАРМУС!

Взривът беше като изстрел от оръдие и златните пламъци, които изригнаха между тях по средата на кръга, който бяха очертали, отбелязаха мястото, където заклинанията се бяха сблъскали. Хари видя зелената струя на Волдемор да се среща с неговото собствено заклинание, видя Могъщата пръчка да лети високо, тъмна на фона на изгрева, въртяща се насред омагьосания таван като главата на Наджини, въртяща се през пространството към господаря, когото не би могла да убие, който беше дошъл да я вземе в пълното си владение… най-накрая. И Хари, с безпогрешното си умение на търсач, улови пръчката в свободната си ръка, докато Волдемор падна назад, с изкривени ръце, зениците му, като цепнатини в яркочервените очи, се обърнаха се нагоре. Том Риддъл падна на пода, срещайки края на своя земен път, тялото му отслабнало и съсухрено, белите ръце празни, змиеподобното лице безизразно и несъзнаващо. Волдемор беше мъртъв, убит от своето собствено отразено заклинание, а Хари стоеше с две пръчки в ръка, взирайки се в обвивката на своя враг…

Една трептяща секунда в тишина и моментният шок отмина: и тогава безредица избухна около Хари, а писъците и възклицанията, и ревовете на наблюдаващите разцепиха въздуха. Яркото ново слънце грейна ослепително в прозорците, докато те гръмко го връхлитаха, и първи успяха да го достигнат Рон и Хърмаяни, и техните ръце първи го прегърнаха, неразбираемите им викове го оглушиха. После Джини, Невил и Луна бяха там… и после всички от семейство Уизли, и Хагрид, и Кингсли, и МакГонагол, и Флитуик, и Спраут… и Хари не можеше да чуе и дума от това, което някой от тях крещеше, да определи чии ръце го сграбчваха, дърпаха, опитвайки се да прегърнат някоя част от него, стотици от тях напиращи към него, всички решени да докоснат „Момчето, което оживя“, причината всичко да свърши най-сетне…

Слънцето се издигна величествено над „Хогуортс“, и Голямата зала пламна с живот и светлина. Хари беше неразривна част от смесените излияния на тържествуване и траур, на скръб и празненство. Те го искаха там при себе си с тях, техният водач и символ, техният спасител и пътеводител, а това, че не беше спал, че жадуваше компанията на съвсем малко от тях, изглежда на никого не му хрумваше. Той трябваше да говори с опечалените, да им стиска ръцете, да бъде свидетел на сълзите им, да получава благодарностите им, да изслуша новините, сега прокрадващи се от всеки ъгъл, докато сутринта напредваше… да чуе, че омагьосаните с „Империус“ надлъж и нашир из страната идваха на себе си, че смъртожадните бягаха или биваха залавяни, че невинните от „Азкабан“ бяха освободени веднага, щом Кингсли Шакълболт беше обявен за временно изпълняващ длъжността Министър на Магията.

Преместиха трупа на Волдемор и го положиха в стая встрани от залата, далеч от телата на Фред, Тонкс, Лупин, Колин Крийви, и петдесет други, които бяха загинали в бой с него. МакГонагол беше върнала масите на домовете, но вече никой не седеше според дома си: всички се бяха размесили заедно, учители и ученици, призраци и родители, кентаври и домашни духчета, а Фирензи лежеше, възстановявайки се в един ъгъл, докато Гроуп се показа през един строшен прозорец, и хората хвърляха храна в неговата смееща се уста.

След известно време, изтощен и изцеден, Хари се намери, седнал на една пейка редом с Луна.

— Щях да предпочета малко покой и тишина, ако бях на твое място… — каза тя.

— С удоволствие бих желал това… — отвърна той.

— Ще разсея вниманието на всички — каза тя. — Използвай мантията си.

И преди той да изрече и дума, тя бе изкрещяла: „Ооо вижте, едно Блибърингско чудо!“ и сочеше през прозореца. Всички, които чуха, се огледаха, и Хари приплъзна мантията върху себе си, и стана на крака.

Сега можеше да се движи през залата незабелязан. Видя Джини на две маси от него; тя седеше с глава на рамото на майка си: Щеше да има време да говорят по-късно, часове и дни и може би години, в които да говорят. Видя Невил, мечът на Грифиндор лежеше до чинията му, докато ядеше, обграден от група ревностни поклонници. По-нататък, докато крачеше покрай масите, забеляза тримата Малфой, сгушени един до друг, като че несигурни дали би трябвало или не би трябвало да са там, но никой не им обръщаше никакво внимание. Където и да погледнеше, виждаше семейства, обединени отново, и накрая, видя двамата, чиято компания жадуваше най-много.

— Аз съм! — промърмори той, навеждайки се помежду им. — Ще дойдете ли с мен?

Те се изправиха моментално, и заедно той, Рон и Хърмаяни напуснаха Голямата Зала. Големи парчета липсваха от мраморното стълбище, част от парапетите ги нямаше, и отломки и петна от кръв се появяваха на всеки две стъпки, докато се качваха.

Някъде в далечината те можеха да чуят Пийвс да вдига шум, летейки по коридорите, пеейки победна песен, композирана от самия него:

Ето, стана, той го победи.

Иха-ха, и Потър е Избраният.

И няма вече Волди-Молди,

дайте да се забавляваме!

— Наистина предава усещане за размерите и трагичността на събитието, нали? — каза Рон, отваряйки една врата, за да минат Хари и Хърмаяни.

Щастието щеше дойде, мислеше си Хари, но за момента то беше заглушено от изтощението и болката от загубата на Фред, и Лупин, и Тонкс го пробождаше като физическа рана на всеки няколко крачки. Преди всичко, той почувства най-изумително облекчение и копнеж да поспи. Но първо дължеше обяснение на Рон и Хърмаяни, които бяха преминали с него през толкова много, и които заслужаваха истината. Старателно той изброи какво беше видял в Мислоема и какво се беше случило в гората, и те още дори не бяха започнали да изразяват своя шок и изумление, когато най-накрая пристигнаха на мястото, към което бяха крачили, макар никой от тях да не беше споменавал посоката.

От последния път, когато го бе виждал, каменният водоливник, охраняващ входа към кабинета на директора, беше съборен настрани; стоеше изкривен, видимо поочукан и Хари се зачуди дали ще е в състояние да различава пароли все още.

— Може ли да се качим? — попита той водоливника.

— Чувствайте се свободни… — изпъшка статуята.

Те се покатериха през него и по извитото каменно стълбище, което се движеше бавно нагоре като ескалатор. Хари отвори вратата на върха. Той хвърли един бегъл поглед на каменния Мислоем на бюрото, където го беше оставил, и тогава пронизителен звук го накара да извика, мислейки за заклинания, завръщащи се смъртожадни и за възраждането на Волдемор…

Но това бяха ръкопляскания. Навсякъде по стените наоколо, директорите и директорките на „Хогуортс“ го даряваха с овации, на крака, те размахваха шапките си и в някои случаи своите перуки, протягаха се между рамките да се здрависват помежду си; танцуваха нагоре-надолу върху креслата си, с които бяха нарисувани; Дилис Дъруънт плачеше без срам; Декстър Фортескю размахваше слуховата си тръба, а Финиъс Нигелус извика със своя висок, напевен глас: „И нека бъде отбелязано, че домът «Слидерин» изигра своята роля! Нека нашият принос да не бъде забравен!“

Но Хари имаше очи само за човека, който стоеше в най-големия портрет точно зад стола на директора. Сълзи се стичаха надолу зад стъклата с форма на полумесец чак до дългата сребърна брада, и гордостта, и благодарността, излъчвани от него, изпълниха Хари със същата утеха като песента на феникса…

Най-накрая Хари вдигна ръка, и портретите запазиха уважително мълчание, лъчезарно усмихнати или попивайки очите си и очаквайки го нетърпеливо да заговори. Но той насочи думите си към Дъмбълдор и ги подбра с огромно внимание. Макар да бе изтощен и с подпухнали очи, трябваше да направи едно последно усилие, търсейки един последен съвет.

— Нещото, което беше скрито в снича — започна той, — изпуснах го в гората. Не помня точно къде, но няма да се опитвам да го търся отново. Съгласен ли сте?

— Мое мило момче, съгласен съм! — каза Дъмбълдор, докато неговите колеги-портрети изглеждаха объркани и любопитни. — Мъдро и смело решение, но нищо по-малко от това, което очаквах от теб. Някой друг знае ли къде е паднало?

— Никой! — рече Хари, и Дъмбълдор отбеляза удовлетворението си с кимане.

— Обаче смятам да задържа подаръка на Игнациус — каза Хари и Дъмбълдор се усмихна.

— Разбира се, Хари, той е твой завинаги, докато не го предадеш на някой друг!

— И после ето това!…

Хари вдигна Могъщата пръчка, и Рон и Хърмаяни погледнаха към нея със страхопочитание, което дори в своето замаяно и лишено от сън състояние, Хари не искаше да види.

— Не я искам! — каза Хари.

— Какво?! — силно рече Рон. — Ти наред ли си?…

— Знам, че е могъща! — каза Хари уморено. — Но се чувствах по-щастлив с моята собствена. Така че…

Той порови в кесията, закачена на врата му, и издърпа оттам двете части от бодлива зеленика все още едва свързани от най-фината нишка от фениксово перо. Хърмаяни беше казала, че частите не могат да се възстановят, че поражението е твърде тежко. Всичко, което знаеше, беше, че ако това не проработеше, нищо друго нямаше да проработи. Той положи счупената пръчка на директорското бюро, докосна я с върха на Могъщата пръчка и каза:

— РЕПАРО!

Мигновено пръчката му се запечата отново, червени искри излетяха от края й. Хари разбра, че е успял. Той вдигна пръчката от бодлива зеленика и фениксово перо и почувства внезапна топлина в пръстите си, като че пръчката и ръката празнуваха своето повторно обединение.

— Смятам да върна Могъщата пръчка — каза той на Дъмбълдор, който го наблюдаваше с огромна любов и възхищение, — обратно там, откъдето е дошла. Тя може да остане там. Ако почина от естествена смърт като Игнациус, нейната сила ще бъде пречупена, нали? Предишният й господар никога няма да бъде победен. И това ще бъде краят й.

Дъмбълдор кимна. Те се усмихнаха един на друг.

— Сигурен ли си? — попита Рон. Имаше едва доловима следа от копнеж в гласа му, докато поглеждаше към Могъщата пръчка.

— Мисля, че Хари е прав… — каза Хърмаяни тихо.

— Тази пръчка носи повече беди, отколко ползи! — рече Хари. — А ако трябва да съм откровен — той се завъртя с гръб към нарисуваните портрети, мислейки сега единствено за леглото с четири балдахинени завеси, което го очакваше в кулата на „Грифиндор“, и се чудеше дали Крийчър би могъл да му донесе и някой сандвич там, — преживял съм достатъчно беди за цял един живот…