Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (7)
Оригинално заглавие
Harry Potter and The Deathly Hallows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Корекция
Ognyancom
Допълнителна корекция
goblin
Преводачи и редактори

Глава първа

Превод: Ermac. Редакция: Свилен, Карина, Оgnyancom, Arath, hendy

Глава втора

Превод: Dagoburd. Редакция: Оgnyancom

Глава трета

Превод: Dagoburd. Редакция: Сед, Ognyancom, hendy

Глава четвърта

Превод: Dagoburd. Редакция: Ognyancom

Глава пета

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава шеста

Превод: Dagoburd. Редакция: Оgnyancom

Глава седма

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава осма

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава девета

Превод: Serendi. Редакция: Оgnyancom

Глава десета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава единадесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава дванадесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тринадесета

Превод: Boggart. Редакция: Оgnyancom

Глава четирнадесета

Превод: 6trudel. Редакция: Оgnyancom

Глава петнадесета

Превод: The Seaward. Редакция: Оgnyancom

Глава шестнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава седемнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава осемнадесета

Превод: Deidara. Редакция: Оgnyancom

Глава деветнадесета

Превод: Vogelfrei. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесета

Превод: Bibi_Elli. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и първа

Превод: Bibi_Elli. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и втора

Превод: Avada Kedavra. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и трета

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и четвърта

Превод: Ermac. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и пета

Превод: hеndy. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и шеста

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и седма

Превод: hendy. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и осма

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава двадесет и девета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесета

Превод: xsenedra. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и първа

Превод: The_Braine. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и втора

Превод: The_Braine

Глава тридесет и трета

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и четвърта

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и пета

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Глава тридесет и шеста

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

Епилог

Превод: Sequoiadendron. Редакция: Оgnyancom

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и първа
БИТКАТА ЗА „ХОГУОРТС“

Омагьосаният таван на Голямата зала бе тъмен и обсипан със звезди, а под него четирите маси на домовете бяха заети от разчорлените ученици, някои по пътнически наметала, а други по халати. Тук-таме блестяха перленобелите фигури на духовете-бродници. Всички очи, живи и мъртви, бяха приковани върху професор МакГонагол, която говореше от издигнатата в най-далечния край на залата платформа. Зад нея стояха останалите преподаватели, включително кентавъра Фирензи и членовете на Ордена на Феникса, които бяха пристигнали, за да се бият.

— … евакуацията ще бъде наблюдавана от господин Филч и мадам Помфри. Префекти, когато дам сигнал, всеки ще организира учениците от своя дом и по определения ред ще ги заведе до евакуационната точка.

Много от учениците изглеждаха като вкаменени. Обаче, докато Хари се движеше покрай стените и търсеше Рон и Хърмаяни на масата на Грифиндор, Ърни Макмилън се изправи на масата на Хафълпаф и извика:

— И какво ще стане ако пожелаем да останем и да се бием?

Чу се откъслечно ръкопляскане.

— Който е пълнолетен, може да остане.

— А какво ще стане с багажа ни? — попита едно момиче от Рейвънклоу. — Нашите куфари, нашите сови?

— Нямаме никакво време за събиране на вещи — отвърна професор МакГонагол. — Най-важното е да ви изведем от тук невредими.

— Къде е професор Снейп? — извика момиче от масата на Слидерин.

— Той… хмм… така да се каже… офейка! — отговори професор МакГонагол и масите на Грифиндор, Хафълпаф и Рейвънклоу изригнаха в радостни викове.

Хари прекосяваше Голямата зала успоредно на масата на Грифиндор, все още търсейки Рон и Хърмаяни. Докато преминаваше, лица се обръщаха след него и в съзнанието му проникваше шепот.

— Ние вече поставихме охрана около замъка, — продължи професор МакГонагол, — но е малко вероятно да издържим дълго, ако не я подсилим. Затова трябва да ви помоля да се придвижвате бързо и тихо и да слушате префектите…

Но нейните последни думи бяха заглушени от друг глас, който прокънтя навсякъде из голямата зала. Той беше висок, студен и кристален. Никой не разбра откъде идваше. Изглежда, сякаш проникваше през стените, като спящо от векове чудовище, на което е дадена заповед…

— Знам, че се подготвяте за битка! — чуха се писъци сред учениците, някой се вкопчиха едни в други, оглеждайки се наоколо за източника на гласа. — Вашите усилия са напразни. Вие не можете да ме победите. Не искам да ви убивам. Аз уважавам много преподавателите в „Хогуортс“. Не желая да проливам магьосническа кръв.

Сега в Голямата зала се стелеше тишина, тишина, която притискаше тъпанчетата, тишина, която стените не можеха да удържат.

— Предайте ми Хари Потър, — каза гласът на Волдемор — и те няма да бъдат наранени. Предайте ми Хари Потър и няма да докосна училището. Предайте ми Хари Потър и ще бъдете възнаградени. Имате време до полунощ.

Тишината пак ги задави. Всички глави се обърнаха, всяко око се завъртя за да намери Хари, да го задържи завинаги в сиянието на хиляди невидими лъчи. Тогава една фигура се изправи на масата на Слидерин и той разпозна Панси Паркинсон, която вдигна треперещата си ръка и изпищя:

— Но той е там! Потър е там! Някой да го хване!

Преди Хари да успее да проговори, всички се раздвижиха. Грифиндорци пред него се изправиха и застанаха лице в лице със слидеринци. След това се изправиха хафълпафци и почти едновременно с тях станаха учениците от Рейвънклоу, всички с гръб към Хари и гледащи към Панси Паркинсон. Хари, объркан, но благодарен, забеляза магически пръчки, подаващи се отвсякъде, извадени изпод мантии и от ръкави.

— Благодаря Ви, госпожице Паркинсон! — каза професор МакГонагол със стегнат глас. — Вие първа ще напуснете Голямата зала с господин Филч. Вашият дом ще ви последва.

Хари чу стърженето на пейките, а после звука на слидеринци, тълпящи се в другия край на залата.

— Рейвънклоу, последвайте Слидерин! — извика професор МакГонагол.

Бавно, четирите маси се изпразниха. Масата на Слидерин беше напълно пуста, но някои от по-старите рейвънклоуци бяха останали на местата си, докато другарите им излизаха, още повече хафълпафци останаха назад, а половината от Грифиндор останаха седнали, което накара професор МакГонагол да слезе от платформата, за да отпрати малолетните.

— Абсолютно „НЕ“, Крийви! За теб се отнася същото, Пийкс!

Хари изтича до семейство Уизли, всички седящи на масата на Грифиндор.

— Къде са Рон и Хърмаяни?

— Ти не ги ли намери… — започна господин Уизли, изглеждайки разтревожен.

Но той спря, когато Книгсли се качи на платформата, за да призове останалите да се бият.

— Ние имаме само около половин час до полунощ, затова трябва да действаме бързо. Преподавателите и Ордена на Феникса изготвиха план за битка. Професорите Флитуик, Спраут и МакГонагол ще поведат групи от бойци в трите най-високи кули на замъка — Астрономическата, както и тези на Грифиндор и Рейвънклоу — където ще имат добър изглед и отлични позиции за отправяне на проклятия. Междувременно Ремус и Артър — той посочи Лупин и господин Уизли, които седяха на масата на Грифиндор — и аз ще ръководим групи в подземията. Нуждаем се от някой, който да организира защитата на входовете или на тайните проходи в училището.

— Звучи като работа за нас! — каза Фред, посочвайки себе си и Джордж, и Кингсли кимна в знак на съгласие.

— Добре тогава, водачите да дойдат тук, за да разделим групите!

— Потър, — каза професор МакГонагол, бързайки към него, докато учениците затрупваха платформата, бутайки се за позиции, получавайки инструкции. — Мисля, че ти трябваше да търсиш нещо!

— Какво? О-о — възкликна Хари. — О-о, да!

Той почти бе забравил за Хоркрукса, почти забравил че битката скоро ще започне и той трябва да той трябва да го търси — необяснимото отсъствие на Рон и Хърмаяни беше изместило всичко от ума му.

— Тогава върви, Потър, върви!

— Да, тръгвам…

Той усещаше вперени в него очи, докато излизаше във Входната зала, където учениците все още се евакуираха. Той се остави да го избутат до мраморната стълба, но на края побърза по един пуст коридор. Страх и паника замъгляваха ума му. Той се опита да се успокои, да се концентрира върху намирането на Хоркрукса, но мислите му бръмчаха така обезумяло и безплодно, както оса, хваната под чаша. Без Рон и Хърмаяни, които да му помагат, той сякаш не можеше да подреди идеите си. Той забави крачка, стигайки до половината на коридора, където седна на постамента на една статуя и извади Хитроумната карта от торбичката, висяща на врата му. Той не можа да види имената на Рон и Хърмаяни никъде по нея; помисли, че наситеността на много точки по нея, бързащи всички към Нужната стая, ги скрива. Той прибра картата и опря глава на ръцете си, опитвайки се да се концентрира.

„Волдемор смята, че ще отида в кулата на Рейвънклоу.“

Имаше сигурно доказателство, че там беше мястото, откъдето трябва да започне. Волдемор беше изпратил Алекто Кароу в общата стая на Рейвънклоу и това можеше да има само едно обяснение — Волдемор се страхуваше дали Хари вече не е научил, че неговия Хоркрукс е бил поставен там. Но единственият предмет, който някой можеше да свърже с Рейвънклоу, беше изгубената диадема… как можеше Хоркруксът да бъде диадемата? Беше ли възможно Волдемор, потомък на Слидерин, да намери диадемата, неоткрита от поколения потомци на Рейвънклоу? Кой би могъл да му каже къде да търси, когато никой жив човек не беше виждал диадемата?

Жив човек…

Под пръстите си Хари леко отвори очите си. Той скочи от перваза и хукна по пътя, по който дойде, преследвайки последната си надежда. Звукът от стотици ученици, крачещи към Стаята на Нуждата, се усилваше все повече и повече, докато той се връщаше към Мраморната стълба. Префектите крещяха инструкции, опитвайки се да задържат учениците в редиците на техните домове. Всички се бутаха и викаха, Хари видя Захариас Смит да събаря първокурсници, за да стигне до началото на опашката, тук и там по-малките ученици бяха обляни в сълзи, докато по-големите викаха отчаяно братята, сестрите и приятелите си.

Хари забеляза перленобяла фигура, носеща се над Входната зала и извиси глас с цяло гърло над врявата:

— Ник! НИК! Налага се да поговорим!

Той си проби път през потока от ученици и най-накрая достигна началото на стълбите, където Почтибезглавия Ник — духът бродник на Грифиндор, го чакаше.

— Хари! Моето момче!

Ник се здрависа с Хари и той се почувства, така, сякаш е потопил ръцете си в леденостудена вода.

— Ник, трябва да ми помогнеш! Кой е духът бродник на Рейвънклоу?

Почтибезглавия Ник изглеждаше изненадан и малко обиден.

— Сивата дама, разбира се! Но ако има нещо, което трябва да бъде извършено от призрак…

— Тя значи. Знаеш ли къде е сега?

— Да видим…

Главата на Ник се поразклати на яката му, докато той се оглеждаше насам-натам, блестейки над главите на тълпящите се ученици.

— Това там е тя, Хари, младата жена с дългата коса.

Хари погледна в посоката, в която сочеше прозрачния пръст на Ник и съзря висок призрак. Тя забеляза, че Хари я гледа и вдигнала вежди, се понесе през една дебела стена. Хари побягна след нея. Когато мина през вратата на коридора, в който тя изчезна, Хари я забеляза накрая на новия коридор, все още носейки се спокойно далече от него.

— Хей, чакайте, върнете се!

Тя спря, плавайки във въздуха на няколко инча над земята. Хари предположи, че тя е била красива със своите дълги до кръста коси и дълго до пода наметало, но тя също така изглеждаше надута и горда. Когато я приближи, той се сети, че няколко пъти е минавал покрай нея по коридорите, но никога не я е заговарял.

— Вие ли сте Сивата дама?

Тя кимна, но не проговори.

— Духът бродник на Рейвънклоу?

— Точно така.

Тонът й не беше никак насърчителен.

— Нуждая се от малко помощ. Бихте ли ми казали всичко, което знаете за изчезналата диадема?

Студена усмивка се разля по устните й.

— Страхувам се, — каза тя, обръщайки се, за да си тръгне — че не мога да ти помогна.

— ЧАКАЙ!

Той нямаше намерение да извика, но паника и гняв заплашваха да го залеят. Той хвърли поглед на часовника си, докато тя се рееше пред него. Оставаха 15 минути до полунощ.

— Това е важно! — каза той напрегнато. — Ако диадемата е в „Хогуортс“, аз трябва да я намеря бързо!

— Ти не си първият ученик, пожелал диадемата — отговори тя пренебрежително. — Поколения ученици са ме безпокоили.

— Това не е опит за повишаване на оценката!! — изкрещя й той. — Става дума за Волдемор — за побеждаването на Волдемор — или това не ви интересува?!

Тя не можеше да се изчерви, но бузите и бяха по-плътни и гласът и беше по-топъл, когато отговори:

— Аз… разбира се че… как можа да предположиш…

— Помогнете ми тогава!

Спокойствието й изчезна.

— Това… това не е въпрос на… — заекваше тя. — Диадемата беше на майка ми!…

— На вашата майка?!

Тя изглеждаше ядосана на себе си.

— Когато бях жива… — каза тя твърдо. — аз бях Хелън Рейвънклоу.

— Вие сте била нейна дъщеря? Но тогава трябва да знаете какво се е случило с диадемата!

— Макар че диадемата раздаваше мъдрост — започна тя с явни усилия да се издърпа надалеч — се съмнявам, че тя ще повиши много шансовете ти да се пребориш с магьосника, наричащ себе си „Лорд…“

— Нали ви казах, че не нямам намерение да я нося!! — извика Хари бясно. — Нямам време за обяснения, но ако ви е грижа за „Хогуортс“, ако искате да видите Волдемор довършен, трябва да ми кажете всичко, което знаете за диадемата!

Сивата дама притихна, носейки се във въздуха, вторачена в него и чувство на безнадеждност обзе Хари. Разбира се, ако тя знаеше нещо, щеше да го каже на Дъмбълдор или на Флитуик, които със сигурност я бяха попитали същото. Той разтърси глава и се накани да се обърне, когато тя проговори с тих глас.

— Аз откраднах диадемата от майка си…

— Вие… вие какво?!…

— Аз откраднах диадемата… — повтори Хелън Рейвънклоу шепнейки. — Аз копнеех да стана умна, по-важна от майка си. Аз избягах с нея.

Хари не проумяваше как е спечелил доверието й, а и не попита, той просто слушаше, докато тя продължи:

— Говори се, че майка ми никога не признала, че диадемата я няма, а продължавала да твърди, че все още я притежава. Тя криела загубата и моето ужасно предателство дори и от другите създатели на „Хогуортс“. Скоро майка ми се почувствала болна — смъртно болна. Въпреки моята измяна, тя отчаяно желаела да ме види още веднъж. Тя изпрати човек, който отдавна ме обичаше, мислейки че ще няма да отблъсна опитите му. Тя знаеше, че той няма да намери покой, докато не успее.

Хари чакаше. Тя вдиша дълбоко и отметна назад глава.

— Той ме проследи до гората, в която се криех. Когато отказах да се върна, той започна да ме насилва. Баронът винаги е бил избухлив мъж. Побеснял от моя отказ, ревнуващ свободата ми, той ме прободе.

— Баронът?!… Вие имате предвид…

— Кървавият барон, да… — каза Сивата дама и отметна настрани наметалото, което носеше, за да разкрие тъмна рана на прозрачните си гърди. — Когато видя какво стори, той бе обзет от разкаяние. Вдигна оръжието, което отне живота ми и го използва, за да се самоубие. Всички тези векове по-късно, той носи окови като акт на разкаяние… както му се и пада!… — добави тя горчиво.

— А… а диадемата?…

— Остана там, където я скрих, когато чух препускането на барона през гората към мен. Скрита в едно кухо дърво.

— Кухо дърво ли?… — повтори Хари. — Какво дърво? Къде е това дърво?

— В една гора в Албания. Самотно местенце, където мислех, че съм далеч от майка си.

— Албания… — повтори Хари. Спомен изникна като по чудо от тази бъркотия в главата му и сега той разбра защо тя му казваше това, което бе отказала на Дъмбълдор и Флитуик. — Вие вече сте разказвала тази история на някого, нали? На някой друг ученик?

Тя затвори очите си и кимна.

— Аз нямах… никаква представа… Той ме ласкаеше… изглеждаше така, сякаш ме разбира, сякаш ми симпатизира.

„Определено“ — помисли си Хари. — „Том Риддъл със сигурност е разбрал желанието на Хелън Рейвънклоу да притежава ценни предмети, над които няма много право.“

— Ами… ти не си първият човек, от когото Том Риддъл е измъкнал някаква информация — измърмори Хари. — Той може да бъде много омайващ, когато пожелае…

„Така… значи, Волдемор е успял да разбере местонахождението на изгубената диадема от Сивата дама. Той е отишъл до тази голяма гора и е взел диадемата от скривалището, може би веднага, след като е напуснал Хогуортс, още преди да започне работа при «Боргин и Бъркс». И не са ли се сторили тези усамотени албански гори отлично скривалще за Волдемор, толкова години по-късно, когато му се е налагало да лежи тихо и необезпокояван за десет дълги години? Но диадемата, веднъж превърнала се в един от скъпоценните му Хоркрукси, не е била оставена в онова сухо дърво… Не, диадемата е била върната тайно в нейния истински дом и Волдемор трябва да я е оставил там…“

— … в нощта, в която е поискал работа!!… — възкликна Хари, довършвайки мисълта си.

— Моля?…

— Той е скрил диадемата в замъка в нощта, в която е помолил Дъмбълдор да му позволи да преподава! — каза Хари. Казвайки го на глас, Хари успя да го обмисли. — Той трябва да е скрил диадемата по пътя си нагоре, към кабинета на Дъмбълдор, или по обратния път! Но не само това е била целта на опита му да получи работа — така той е можел да получил и шанс да открадне и меча на Грифиндор! Благодаря ви, благодаря!

Хари я остави да се рее из въздуха, напълно объркана. Докато завиваше по коридора към Входната зала, той си погледна часовника. Оставаха пет минути до полунощ, а вече знаейки какво представлява последният Хоркрукс, той нямаше ни най-малка представа как да го открие…

Поколения ученици не бяха успели да намерят диадемата — това предполага, че тя не е била скрита в Кулата на Рейвънклоу — но ако не там, къде? Какво тайно място е открил Том Риддъл в Хогуортс, за което е повярвал, че ще запази тайната завинаги?

Изгубен в отчаяни размишления, Хари зави зад ъгъла, но бе изминал само няколко стъпки по новия коридор, когато прозорецът отляво се счупи с оглушителен, раздробяващ удар. Отскачайки настрани, той видя гигантско тяло, което влетя през прозореца и се удари в срещуположната стена. Нещо огромно и покрито с козина се отдели от него и все още скимтящо от пристигането, налетя на Хари.

— Хагрид! — извика Хари, отклонявайки вниманието на хрътката Фанг, докато огромната брадата фигура с мъка се изправи на крака. — Какво?…

— Хари, ти тук! Тук!

Хагрид се наведе, прегърна Хари с бърза, смазваща ребрата прегръдка, после изтича обратно до строшения прозорец.

— Добро момче, Граупи! — извика той през дупката на прозореца — Шъ се видим след момент, тука има един добър младеж.

Оттатък Хагрид, вън в тъмната нощ, Хари видя експлозии от светлина и пронизващ, неземен писък. Той погледна часовника си. Беше полунощ. Битката беше започнала.

— Брей, Хари — задъхваше се все още Хагрид. — Туйто, а? Време за битка?

— Хагрид, ти пък от къде се взе?!

— Чух Ти-Знаеш-Кой от наш’та пещера! — каза Хагрид мрачно. — Високо гласче, а? „Имате време до полунощ да ми дадете Потър“. Знайх, че трябва да съм тук, знайх, че някога трябва да се случи. Слез, Фанг! Тъй че, дойдохме да се включим, аз и Граупи и Фанг. Проби’име си път през границата през гората, Граупи ни носеше, Фанг и мене. Казах му да ни остави в замъка и той ни метна през прозореца, дявол го ’зел. Е не буквално де… ’де са Рон и Хърмаяни?

— Това — отговори Хари. — е наистина добър въпрос. Ела.

Те забързаха по коридора. Фанг се влачеше след тях. Хари долавяше движения по коридорите наоколо: бягащи стъпки, викове, през прозорците можеше да види много проблясъци светлина в тъмнината наоколо.

— ’де отиваме? — изпухтя Хагрид, вървейки тежко след Хари, карайки пода да се тресе.

— Не знам точно, — отвърна Хари, правейки друг произволен завой. — но Рон и Хърмаяни трябва да са тук някъде…

Първите последици от битката бяха на лице в края на коридора — двата каменни водоливника, които обикновено пазеха входа към стаята на преподавателите, бяха разбити на парчета от проклятие, изпратено през друг строшен прозорец. Останките им мърдаха слабо на пода и когато Хари прескачаше една каменна глава, отделена от тялото, тя изстена тихо:

— О-о, не ми обръщай внимание… Аз ще си лежа тук и ще се руша…

Нейното грозно каменно лице напомни на Хари за мраморния бюст на Роуина Рейвънклоу в къщата на Ксенофилиус, носещ онази налудничава шапка и статуята в кулата на Рейвънклоу, с каменната диадема на нейните бели къдрици.

И в момента, в който стигна края на коридора, споменът за трета каменна статуя се появи в съзнанието му — тази на грозен стар магьосник, на чиято глава Хари бе поставил перука и смачкана стара шапка. Шокът от досещането удари Хари със силата на Огнено уиски и той насмалко не падна.

Той най-сетне разбра къде беше Хоркрукса, който го очакваше…

Том Риддъл, който нямаше доверие на никого и винаги действаше сам, може би беше и достатъчно самоуверен, за да реши, че никой друг, а само той бе навлязъл в най-дълбоките тайни на замъка „Хогуортс“. Разбира се, Дъмбълдор и Флитуик, тези прилежни ученици, никога не бяха стъпвали на това забранено място, но той, Хари, се беше отклонил от правия път по времето си в училище — това беше тайната зона, за която Хари и Волдемор знаеха, а Дъмбълдор никога не бе открил…

Той се опомни, когато професор Спраут мина покрай него, следвана от Невил и още половин дузина ученици, всеки от които носещи наушници и приличащи на засяти растения неща.

— Мандрагори — извика през рамо Невил към Хари, докато тичаше. — Ще ги хвърляме през прозорците — това няма да им хареса!

Сега Хари знаеше накъде да върви. Той забърза с Хагрид и Фанг, тичащ зад тях. Те преминаваха портрет след портрет, а рисуваните фигури се надбягваха покрай тях, вещици и магьосници с яки и бричове, с брони или наметала, блъскайки се един друг в съседните платна, крещейки новини от другите части на замъка. Когато стигнаха до края на коридора, целият замък се разтресе и докато гигантска ваза падаше от постамента си със страшна сила, Хари разбра, че това е дело на много по-зли магии от тези на преподавателите или на Ордена.

— ’сичко е наред Фанг, ’сичко е наред! — извика Хагрид, но огромната хрътка беше побягнала, когато прачета порцелан полетяха във възуха като шрапнели и Хагрид побягна след изплашеното куче, оставяйки Хари сам.

Той продължи по тресящите се коридори, с пръчката си в готовност, и по дължината на коридора, малкия нарисуван рицар, сър Кадоган, тичаше от картина на картина зад него, дрънчейки с бронята си, викайки окуражаващо, а малкото му дебело пони галопираше зад него.

— Самохвалковци и мошеници, кучета и негодници, прогонете ги, Хари Потър, разкажи им играта!

Хари профуча по един завой и попадна на Фред и малка група ученици, включваща Лий Джордън и Ханна Абът, стоейки зад друг празен постамент, чиято статуя някога закриваше един от тайните проходи. Пръчките им бяха извадени и те се ослушваха към тайния проход.

— Приятна вечер за битка! — извика Фред, докато замъкът се тресеше отново, и Хари продължи да тича, възбуден и още по-ужасен. В следващия коридор, по който хукна, имаше само сови навсякъде, а Госпожа Норис съскаше и се опитваше се да ги удря с лапичките си, без съмнение искайки да ги върне по местата им…

— Потър!

Абърфорт Дъмбълдор стоеше пред него, преграждайки коридора, пръчката му беше в готовност.

— Стотици хлапета минаха през кръчмата ми, Потър!

— Знам, ние ги евакуираме! — каза Хари. — Волдемор…

— Напада, защото не са те предали, да! — довърши Абърфорт. — Не съм глух, цял Хогсмийд го чу! И никой от вас не се сети да вземе няколко слидеринеца за заложници! Пълно е с деца на смъртожадни, а вие просто ги пратихте на безопасно място! Нямаше ли да е малко по-умно да ги задържите тук?

— Това няма да спре Волдемор, — отвърна Хари. — а и БРАТ ВИ НИКОГА НЕ БИ ГО СТОРИЛ!

Абърфорт изгрухтя и продължи в обратна посока.

„Брат ви никога не би го сторил… Ами, това си е чистата истина! — помисли си Хари, докато тичаше — Дъмбълдор, който бе пазил Снейп толкова дълго време, никога не би взел за заложници ученици…“

Той се плъзна по следващия коридор и вик, смесващ в себе си облекчение и ярост се изплъзна от устата му — той ги видя — Рон и Хърмаяни, и двамата с големи, криви, жълти и мръсни предмети в ръце, а Рон — и с метла под мишница.

— Къде, по дяволите, бяхте? — изкрещя Хари.

— В Стаята на Тайните! — отвърна Рон.

— Стаята… какво?! — попита Хари залитайки.

— Беше Рон, изцяло идея на Рон! — каза Хърмаяни без дъх. — Не беше ли абсолютно брилянтно? Там бяхме, след като те напуснахме и аз казах на Рон, че дори и да намерим другия Хоркрукс, как ще се отървем от него? Ние все още не сме унищожили чашата! И тогава той се сети! Базилискът!

— Какво, по дя…

— Нещо, което да унищожи Хоркрукса! — отговори Рон просто.

Хари погледна нещата, които Рон и Хърмаяни бяха сграбчили — огромни извити зъби, отчупени, осъзна той, от черепа на мървия базилиск.

— Но… как се вмъкнахте там? — попита той, пулейки се от зъбите към Рон. — Вие трябва да може да говорите змийски, за да влезете!

— Той го направи! — прошепна Хърмаяни. — Покажи му, Рон!

Рон издаде ужасяващ, странен, съскащ звук.

— Това е, което ти произнесе, за да отвориш медальона… — каза той на Хари извинително. — Наложи се да се пробвам няколко пъти, но — и той скромно сви рамене — най-накрая влязохме!

— И… — Хари се опитваше да запази спокойствие. — И…

— И ние занесохме Хоркрукса долу, — продължи Рон и извади изпод якето си обезобразените останки на чашата на Хафълпаф. — Хърмаяни я прониза. Помислих си, че така трябва. Тя е нямала това удоволствие досега!

— Гениално!! — извика Хари.

— Нищо работа… — каза Рон, изглеждайки доволен от себе си. — И така, какво ново с теб?

Докато казваше това, нещо над тях експлодира. И тримата погледнаха нагоре, докато от тавана се посипваше прах и чуха отдалечен писък.

— Аз пък знам, как изглежда диадемата и къде е! — каза Хари, говорейки бързо. — Той я е скрил точно там, където аз скрих стария си учебник на Принца по Отвари, където всеки е криел вещите си векове. Той е мислил, че е единственият, който е намерил това място! Елате.

Стените отново се разтресоха, докато той отвеждаше другите двама обратно през тайния коридор и надолу по стълбите към Нужната стая. Тя беше празна, с изключение на три жени — Джини, Тонкс и стара вещица, носеща проядена от молци шапка, която Хари позна като бабата на Невил.

— О, Потър! — каза тя твърдо, сякаш точно него е очаквала. — Ти можеш ли да ни кажеш какво става!

— Всичко наред ли е? — попитаха Джини и Тонкс в един глас.

— Доколкото знам да… има ли още ученици по пътя към „Главата на Свинята“?

Той знаеше, че стаята няма да се промени, докато в нея все още има хора, които я използват.

— Аз бях последната, която мина — отвърна госпожа Лонгботъм. — Запечатах го, не мисля че ще се намери глупак, който да го остави отворен, сега, когато Абърфорт е напуснал кръчмата си. Виждал ли си внука ми?

— Той се сражава! — отвърна Хари.

— Естествено. — каза госпожа Лонгботъм гордо. — Извинете ме. Ще отида да му помогна.

С учудваща бързина тя се запъти към каменните стълби.

Хари погледна към Тонкс.

— Аз мислех, че с майка си ще сте при Теди.

— Не можех да стоя, без да знам какво става — каза Тонкс с мъка. — Тя ще се грижи за него… Виждал ли си Ремус?

— Той планираше да води група бойци в подземията…

Без да продума повече, Тонкс забърза.

— Джини, — каза Хари. — Съжалявам, но се налага и ти да излезеш. Само за малко. После може да влезеш пак.

Джини изглеждаше очарована, че ще напусне убежището си.

— После можеш пак да влезеш! — изкрещя той след нея, докато тя изтичваше по стълбите след Тонкс. — Налага се да влезеш!

— Чакай малко! — каза Рон остро. — Ние забравихме някого!

— Кого? — попита Хърмаяни.

— Домашнте духчета, те всички са долу в кухнята, нали?

— Искаш да кажеш, че трябва да ги накараме да се бият?! — попита Хари.

— Не бе, не! — отговори Рон сериозно. — Искам да кажа, че трябва да ги предупредим да напуснат! Ние не искаме още такива като Доби, нали? Не можем да им наредим да умират за нас…

Чу се дрънчене, когато зъбите на базилиска се изсипаха от ръцете на Хърмаяни.

Тя се хвърли на врата на Рон и го целуна по устата. Рон захвърли зъбите и метлата, които държеше, и отвърна с такъв ентусиазъм, че повдигна Хърмаяни от пода.

— Подходящ ли е моментът?… — измънка Хари тихо и когато нищо не се случи, освен това, че Рон и Хърмаяни се сграбчиха още по-здраво и се залюляха, той повиши глас. — Хей, тук се води война!

Рон и Хърмаяни се пуснаха, но все още се обгръщаха с ръце.

— Знам, приятелю!… — каза Рон, който изглеждаше така, сякаш е ударен от блъджър в тила — така че, сега или никога, нали?

— Това сега няма значение, ами Хоркруксите?! — изкрещя Хари. — Мислиш ли че можем да… да го задържим, докато намерим диадемата?

— Да… прав си… съжалявам… — и той и Хърмаяни събраха зъбите, и двамата изчервени.

Беше чисто, когато тримата стъпиха на горния коридор, защото за минутите, които бяха прекарали в Нужната стая ситуацията се беше влошила доста — стените и тавана се тресяха по-лошо от преди, прах се носеше във въздуха, а през близкия прозорец Хари видя експлозии от зелена и червена светлина, толкова близко до подножието на замъка, че той разбра, че смъртожадните вече са близо до входа.

Поглеждайки надолу, Хари видя великана Грауп, олюляващ се, наведен над нещо, което приличаше на каменен водоливник, откъртен от покрива, изразяващ с мърморене своето недоволство.

— Да се надяваме, че той стъпва по някой от тях! — каза Рон, докато нови писъци ехтяха наоколо.

— Дано това не е някой от нашите хора! — каза глас. Хари се обърна и видя Джини и Тонкс, и двете с пръчки, насочени през другия прозорец, от чието стъкло липсваха няколко части. Както видя, Джини изпрати добре насочено проклятие в група бойци долу.

— Добро момиче! — избоботи фигура, тичаща през прахта към тях и Хари видя Абърфорт пак, неговата коса се развя, докато той премина с малка група ученици покрай тях. — Изглежда, че ще нападнат северните бойници, докарали са от великаните на тяхна страна!

— Виждал ли си Ремус? — викна Тонкс след него.

— Той се дуелираше с Долохов! — изкрещя Абърфорт. — Не съм го виждал оттогава!

— Тонкс… — започна Джини. — Тонкс, сигурен съм че той е добре…

Но Тонкс беше хукнала сред прахоляка след Абърфорт.

Джини се обърна, безпомощна, към Хари, Рон и Хърмаяни.

— Те ще се оправят, — каза Хари, знаейки, че това са празни думи. — Джини, ние ще се върнем след малко, просто не пускай никого, пази се… елате — обърна се той към Рон и Хърмаяни и те тримата хукнаха обратно към пролуката в стената, зад която Нужната стая чакаше желанието на следващия влязъл.

„Нуждая се от място, където всичко може да се скрие!“ Хари си го помисли и на третото им преминаване, вратата изплува.

Грохотът от битката умря в момента, в който те пресякоха прага и затвориха вратата зад себе си — всичко беше тихо. Те бяха на място с големината на катедрала, с вида на град, неговите внушителни стени бяха затрупани с предмети, скрити тук от хиляди отдавна заминали си ученици.

— И той никога не е осъзнал, че някой може да влезе тук? — попита Рон, неговия глас ехтеше в тишината.

— Мислил е, че е единственият, — отвърна Хари. — Твърде лошо за него, че ми се наложи да крия вещи… насам, — добави той. — Аз мисля, че е тук долу…

Те побързаха по близките пътеки, Хари можеше да чуе стъпките на другите, ехтящи през внушителните купчини от вехтории, бутилки, шапки, кафези, столове, книги, оръжия, метли, тояги…

— Някъде тук… — промърмори си Хари. — Някъде, някъде…

Все по-дълбоко, дълбоко в лабиринта, в който влезе, търсейки предмети, които да разпознае от предишното си посещение на стаята. Дъхът му ехтеше в ушите му, и изведнъж душата му потръпна. Ето го там, прашния стар шкаф, в който беше скрил учебника си по Отвари, а на върха му, сипаничавия стар магьосник, носещ прашна стара перука, и нещо, изглеждащо на антична потъмняла корона…

Той вече беше протегнал ръка, мислейки, че му остават само няколко крачки, когато глас зад него каза:

— Задръж така, Потър!

Той се спря на половината и се обърна. Краб и Гойл стояха зад него, рамо до рамо, с насочени към него пръчки. През малкото пространство между техните подигравателни лица той видя Драко Малфой.

— Това, което държиш е моята пръчка, Потър! — каза Малфой, посочвайки се през пролуката между Краб и Гойл.

— Вече не! — каза Хари, хващайки по-здраво глоговата си пръчка. — Който я завладее си е негова, Малфой. Кой ти зае тази?

— Майка ми… — отвърна Драко.

Хари се засмя, макар че нямаше нищо смешно в цялата ситуация. Той вече не можеше да чуе Рон и Хърмаяни. Явно бяха се отдалечили много, търсейки диадемата.

— Е, как дойдохте вие тримата тук, с Волдемор ли? — запита Хари.

— Ние ще бъдем възнаградени! — каза Краб. Неговия глас беше учудващо мек за такава огромна личност — Хари рядко го беше чувал да говори преди. Краб говореше като малко дете, на което е обещана голяма чанта със сладкиши. — Ние се върнахме, Потър. Ние решихме да не отиваме! Решихме да те заведем при него.

— Добър план!… — каза Хари иронично. Той не можеше да повярва, че е бил толкова близо, а сега ще бъде спрян от Малфой, Краб и Гойл. Започна да се прокрадва назад, към мястото, където Хоркруксът висеше върху бюста. Ако само можеше да го вземе преди битката да свърши…

— Е, как влязохте тук? — попита Хари, опитвайки се да отвлече вниманието им.

— Всъщност аз живях в Нужната стая на това място цяла година. — каза Малфой с глас, изразяващ обида. — Аз знаех как да се вмъкна тук.

— Ние пък се криехме в коридора отвън, — изгрухтя Гойл. — Ние сега вече можем да правим Маскиращи заклинания. А после, — неговото лице се разтегли в глупашка усмивка — ти се появи точно пред нас и каза че търсиш „диа-диня“. Какво е това „диа-диня“?

— Хари?… — гласът на Рон изведнъж прозвуча от другия край на стената от дясно на Хари. — Говориш ли с някого?

С мълниеносно движение, Краб посочи с пръчката си петдесет футовата стена от стари вехтории, счупени куфари, стари книги и роби и неизползваеми боклуци и извика:

— ДЕСЦЕНДО!

Стената започна да се олюлява, изведнъж най-горната част се сгромоляса върху пътеката, където стоеше Рон.

— Рон!! — извика Хари, когато някъде далеч Хърмаяни изпищя и той чу безброй предмети, падащи на пода от разрушената стена. Хари посочи натам с пръчката си и извика:

— ФИНИТО!

Стената се стабилизира.

— Не! — извика Малфой и хвана ръката на Краб, когато той се накани да повтори магията си. — Ако разбиеш стаята, може да затрупаш това „диа-динено“… нещо!

— Какво значение има? — каза Краб, освобождавайки се от захвата. — Тъмният Лорд иска Потър, на кого му дреме за тази „диа-диня“?

— Потър е дошъл тука за да я вземе!… — каза Малфой, раздразнен от бавното загряване на приятеля си. — Което трябва да означава…

— Трябва да означава? — Краб се обърна към Малфой с нескрита ярост. — На кого му пука какво мислиш, бе?! Аз вече не изпълнявам твоите заповеди, Драко! С теб и баща ти е свършено!

— Хари? — извика пак Рон от другия край на купчината вехтории. — Какво става?

— „Хари?“ — изимитира го Краб. — „Какво става“… Не, Потър! КРУЦИО!

Хари се бе пресегнал за диадемата. Проклятието на Краб го пропусна, но уцели каменния бюст и той полетя във въздуха. Диадемата се извиси нагоре и падна извън погледа му в купчината предмети, върху които бюстът беше кацнал.

— Спри! — извика Малфой на Краб, неговия глас проехтя през огромната стая. — Тъмният Лорд го иска жив…

— Така ли?! Да не го убивам, нали?! — изкрещя Краб, отмествайки пречещата ръка на Малфой. — Но ако мога, ще го направя, Тъмния Лорд го иска мъртъв, има ли значение…

Струя червена светлина мина на сантиметри от Хари — Хърмаяни беше изтичала от завоя зад Хари и беше пратила Зашеметяващо заклинание към главата на Краб. То пропусна, само защото Малфой го издърпа от пътя му.

— Пак онзи мътнород! АВАДА КЕДАВРА!

Хари видя Хърмаяни да се хвърля настрани и гневът му, че Краб се опита да убие, изтри всичко от съзнанието му. Той се опита да зашемети Краб, който залитна и се отстрани от пътя му, бутайки пръчката от ръката на Малфой. Тя се изтърколи зад планина от счупени мебели и боклуци.

— Не го убивайте! НЕ ГО УБИВАЙТЕ! — изкрещя Малфой към Краб и Гойл, които се целеха в Хари. Тяхното колебание беше единственото, от което Хари се нуждаеше.

— ЕКСПЕЛИАРМУС!

Пръчката на Гойл излетя от ръката му и изчезна в купчината предмети зад него; той се хвърли глупашки на земята, опитващ се да я намери, Малфой отскочи от обсега на второто Зашеметяващо проклятие на Хърмаяни и Рон, внезапно появявайки се от края на пътеката, изпрати към Краб проклятие за Пълно тяловкочанясване, което почти уцели. Краб се превъртя и извика отново:

— АВАДА КЕДАВРА!

Рон се скри, за да се изплъзне от струята зелена светлина. Останалият без пръчка Малфой се скри зад един трикрак гардероб, когато Хърмаяни изпрати Зашеметяващо проклятие срещу него, което удари Гойл.

— Тя е тук някъде! — изкрещя Хари към нея, посочвайки купчината вехтории, в които падна диадемата. — Иди и я потърси, докато аз помогна на Ро…

— ХАРИ! — изпищя тя.

Бучащ, силен шум зад него го предупреди. Той се обърна и видя Рон и Краб, тичащи колкото могат по-бързо към пътеката пред тях.

— Харесва ли ти топлината, отрепко? — избоботи Краб, докато тичаше.

Но изглежда, че той не можеше да контролира това, което бе измагьосал. Огромни пламъци ги преследваха и лижеха куповете вехтории, които ставаха на сажди при тяхното докосване.

— АГУАМЕНТИ! — извика Хари, но струята вода, бликнала от неговата пръчка се изпари във въздуха.

— БЯГАЙ!

Малфой хвана зашеметения Гойл и го издърпа при себе си, Краб ги изпревари, изглеждайки ужасен. Хари, Рон и Хърмаяни го замерваха с проклятия, докато бягаше, но огънят започна да преследва тях. Това не беше обикновен пламък, Краб беше използвал проклятие, за което Хари не беше чувал. Докато завиваха зад ъгъла, пламъците ги гонеха, сякаш бяха живи, мислещи и имащи намерение да ги убият. Сега огънят се променяше, образувайки огромен комплект от огнени зверове — огнени змии, химери и змейове, бълващи и бълващи огън и които се подемаха нагоре-надолу и после пак нагоре. Те изгаряха и камъните, като ги подхвърляха нагоре и ги гълтаха с алена паст.

Малфой, Краб и Гойл бяха завладяни от гледката: Хари, Рон и Хърмаяни спряха на място — огнените чудовища обикаляха около тях, идвайки все по-близо и по-близо; нокти, рога и опашки ги шибаха и горещината беше като стена около тях.

— Какво можем да направим? — изпищя Хърмаяни през оглушителното бучене на огъня.

— Тук!

Хари сграбчи чифт големи метли от купчината вехтории наблизо и хвърли едната на Рон, който издърпа Хърмаяни зад себе си. Хари преметна крака си над другата и със силно отблъскване от земята те се понесоха във въздуха, едва избягвайки острия клюн на една огнена граблива птица, която щракна с него към тях. Пушекът и горещината бяха поразителни — под тях измагьосаният огън унищожаваше вещите на поколения преследвани ученици, престъпните резултати на хиляди забранени експерименти, тайните на хиляди хора, потърсили убежище в стаята. Хари не можеше да види и следа от Малфой, Краб и Гойл. Той се спусна колкото можеше по-ниско над грабещите огнени чудовища, опитвайки се да ги намери, но нямаше нищо друго, освен огън. Какъв ужасен начин да умрат… той никога не е искал това…

— Хари, да се махаме, да се махаме! — извика Рон, макар че не можеше да види къде е вратата през черния пушек.

И тогава Хари чу слаб, плачлив човешки писък от бъркотията, която лакомите пламъци причиняваха.

— Прекалено… е… опасно! — извика Рон, но Хари се завъртя във въздуха. Очилата даваха известна защита на очите му от пушека, той леко докосна огнената буря отдолу, търсейки признаци за живот, крайник или лице, което още не е обгорено като въглен…

И той ги видя — Малфой, с ръце, обвиващи тялото на Гойл, който беше в безсъзнание, и двамата върху нестабилна купчина обгорели бюра и се гмурна надолу. Малфой го видя да се приближава и вдигна ръка, но макар че я хвана, Хари знаеше, че това не е на добре. Гойл беше прекалено тежък и ръката на Малфой, покрита с пот, се изплъзна веднага от тази на Хари…

— АКО УМРЕМ ЗАРАДИ ТЯХ, ЩЕ ТЕ УБИЯ, ХАРИ! — изкрещя Рон, и докато огромна огнена химера ги нападаше, той и Хърмаяни издърпаха Гойл на тяхната метла и се издигнаха, въртейки се и криволичейки из въздуха, а Малфой се изкатери зад Хари.

— Вратата, давай към вратата, вратата! — изпищя Малфой в ухото на Хари и той побърза след Рон, Хърмаяни и Гойл през издигащия се на талази въздух, едва дишайки. Навсякъде около тях последните неизгорели предмети създанията на измагьосания огън ги хвърлиха във въздуха като по време на лудешко парти. Чаши и щитове, блещукаща огърлица и стара, потъмняла диадема…

— Какво правиш, какво правиш, вратата е натам!! — изкрещя Малфой, но Хари направи остър завой и се гмурна. Той виждаше на забавен кадър как диадемата пада, обръщайки се и блестейки, докато падаше към пастта на зинала огнена змия и тогава… той я улови! Хари пикира отново, когато змията се хвърли след него, извиси се високо и се насочи право към вратата, която, надяваше се стои отворена — Рон, Хърмаяни и Гойл бяха изчезнали. Малфой пищеше отчаяно и беше сграбчил Хари толкова здраво, че чак го болеше. Тогава, през дима, Хари видя правоъгълен отвор на стената и насочи метлата към нея; мигове след това чист въздух запълни дробовете им и те се блъснаха в стената пред тях. Малфой, на който му се повдигаше, падна от метлата и легна по лице, задъхвайки се и кашляйки. Хари се извъртя и се изправи, вратата на Нужната стая беше изчезнала и Рон и Хърмаяни седяха на земята зад все още безжизнения Гойл, дишайки тежко.

— К-краб? — заеквайки изрече Малфой, когато успя да проговори. — К-к-краб…

— Той е мъртъв! — каза Рон остро.

Тегнеше тишина, нарушавана само от кашляне и пъхтене. Тогава няколко силни удара разтърсиха замъка и процесия перленобели безглави фигури преминаха покрай тях на коне, галопирайки, техните глави ревяха кръвожадно под мишниците им. Хари се олюля на краката си, когато безглав ловец премина и се огледа наоколо — битката все още продължаваше навсякъде около тях. Хари можеше да чуе повече писъци от тези на оттеглящите се призраци. Паника се надигна в него…

— Къде е Джини? — попита той остро. — Тя беше тук. Мислех, че ще се върне в Нужната стая.

— Брей, смяташ ли, че Стаята все още ще работи след тоя пожар? — каза Рон, но също се изправи на крака, разтърквайки гърдите си и оглеждайки се наляво и надясно. — Да се разделим и да разгледаме…

— Не… — прекъсна го Хърмаяни, ставайки също на крака. Малфой и Гойл останаха свлечени безнадеждно на пода на коридора, никой от тях нямаше пръчка. — Нека стоим заедно. Искам да кажа, че ще отидем… Хари, какво е това в ръката ти?

— Какво? О, да…

Той разтвори дланта си и показа диадемата. Тя бе все още топла, покрита със сажди, но когато я погледна от близо, той успя да разчете гравираните на нея ситни думи — „Безграничният разум е най-голямото богатство на човека“. Вещество, приличащо на кръв, тъмно и лепкаво, изглежда се бе просмукало във диадемата. Внезапно Хари почувства, че тя завибрира грубо… после се разпадна на части в ръцете му и когато го направи, му се стори, че е чул най-немощния, най-отдалечения писък на болка, ечащ не от околностите, или от замъка, а от предмета, който току-що стана на парчета между пръстите му.

— Това беше Демоничният огън! — изхленчи Хърмаяни, гледайки към парчетата.

— Моля?!

— Демоничен огън; това е вълшебен пламък — едно от нещата, които унищожават Хоркруксите, но аз никога не бих посмяла да го използвам, толкова е опасен! От къде Краб е знаел как…

— Трябва да го е научил от двамата Кароу! — каза Хари мрачно.

— Жалко, че не е внимавал, когато са му казвали как да го спре, наистина… — каза Рон, чиято коса, като тази на Хърмаяни, бе опърлена и лицето му бе почернено. — Ако не бе опитал да убие всички ни, щях да бъда доста тъжен, че е мъртъв.

— Но не разбирате ли?! Това значи, че ако само успеем да се доберем до змията…

Но тя млъкна, когато викове, крясъци и ясните звуци на дуели изпълниха коридора. Хари се огледа и сърцето му щеше да се пръсне — смъртожадните бяха проникнали в „Хогуортс“! Фред и Пърси току-що се бяха появили, и двамата дуелирайки се с маскирани и качулати мъже.

Хари, Рон и Хърмаяни се притекоха на помощ. Струи светлина се носеха във всички посоки и мъжът, дуелиращ се с Пърси отстъпи бързо — качулката му се смъкна и те видяха високо чело и прошарена коса…

— О, здравейте, господин Министър! — извика Пърси, изпращайки силно проклятие срещу Тикнийс, който изпусна пръчката си и сграбчи робата си, силно смутен. — Споменах ли, че си подавам оставката?

— Я, шегуваш ли се бе, Пърси?! — извика Фред, докато смъртожадният, с когото се биеше рухна на земята след три Зашеметителни проклятия. Тикнийс бе паднал на земята и по него израстваха тънки бодлички. Изглеждаше, сякаш се превръща в някакъв вид морски таралеж. Фред изгледа радостно Пърси.

— Ти наистина се шегуваш, Пърси… не мисля, че съм те чувал да се шегуваш, откакто беше на…

Въздухът сякаш експлодира. Те бяха заедно — Хари, Рон, Хърмаяни, Фред, Пърси и двамата смъртожадни, единия зашеметен, а другия трансфигуриращ се и в онзи момент, когато изглеждаше, че опасността е временно преминала, като че светът се разцепи. Хари почувства, че се носи във въздуха, и всичко, което можеше да направи, беше да се вкопчи колкото може по-здраво в тънката дървена пръчка, която беше единственото му оръжие и защити главата си с ръце. Той чу писъците и виковете на другите, без да знае какво се случва с тях…

И тогава светът се превърна в болка и полумрак — той беше полузаровен в останките на коридор, който бе обект на ужасната атака. Студен въздух му подсказа, че стената на замъка е отнесена и по топлата кръв по бузата си той разбра, че кърви обилно. Тогава той чу ужасяващ стон, който преобърна вътрешностите му, който изрази страшна мъка, каквато никакъв огън, дори и омагьосан не може да причини… и той се изправи, олюлявайки се, по-уплашен, отколкото е бил през целия ден, по-уплашен, може би, отколкото е бил през целия си живот…

Хърмаяни се изправи с усилие на крака сред руините. Там, където се бе срутила стената, бяха паднали трима червенокоси мъже. Хари хвана ръката на Хърмаяни, докато те залитаха и се препъваха в камъни и дърво.

— Не… не… не… — пищеше някой — Не, Фред, НЕ-Е-Е-Е-Е-Е!!!

Пърси разтърсваше брат си, а Рон бе коленичил зад тях. Очите на Фред се взираха без да виждат… призракът на последната му усмивка все още бе застинал на лицето му…